Посланието на Фотий Велики до българския владетел

В една крайно неспокойна за историята на Византия епоха, когато държавата и обществото търсят изход във всички посоки, личността на Фотий се откроява ярко със своята мъдрост, сдържаност и величавост. Дете на известна фамилия, роднина на императори и племенник на патриарх Тарасий, той получава образование, осигурило му образователен ресурс за неговата разностранна дейност за цели петдесет години.

Житието му е сякаш отворен прозорец към цялата византийска империя: в него виждаме епичните борби на държавата да запази сигурността и да гарантира културните блага на обществото, трудния опит на Църквата да съхрани своята независимост, великолепния ѝ порив за просвещаване на северните варвари, постоянния труд на учените за развитието на духовните блага, всекидневния живот на хората във Византия – с техните добродетели, но и слабости, но най-вече се запознаваме с един рядък човек, типичен представител на Византия в епохата на голямата ѝ слава, който в личността си съчетава всички онези качества, които са основа на византийската култура, на гръцкото образование и на християнското православие, но и насърчава разпространяването на византийското величие по света.

В продължение на двеста години Византия е в ситуация на свиване, дължащо се на три причини: първо, на безспирните нападения на варварските народи, особено от юг и север, които са причина за постоянни кръвопролития. Второ, последователното отбягване да завоюва чужди земи, произтичащо от желанието ѝ да бъде не само пазител на отеческото културно и религиозно наследство, но и негов мирен разпространител навън, и най-вече на желанието ѝ да изпълни християнската заповед за мира. Трето, на продължилия столетие вътрешен разрив между църква и държава, свързан с отношението към иконите. Както може да се очаква, от това положение се възползваха чужди народи, най-вече варварски. Арабите, след тяхното продължително изолиране в периферията на историята, се събудиха и успяха да откъснат от Византия някои от най-богатите ѝ епархии: Египет, Сирия, Палестина, Месопотамия. Малко по-рано славяните, след продължителни и непрестанни нахлувания, успяха да се настанят в много епархии в Северна Тракия и Илирия, но и да слязат и още по на юг.

В тази епоха християнството също се оказва подложено на постоянен натиск. От времето на прекратяване на гоненията до появата на споменатите народи, то е успяло да разпространи влиянието си по цялото Средиземноморие – от средиземноморския пръстен, където отначало се разпространява, до центъра на Африка, благодарение на имп. Михаил ΙΙΙ и на министрите Теоктист, а после и Варда и с водещото съдействие на Фотий, византийският елинизъм, след своя период на духовен разцвет, е вътрешно и военно реорганизиран.^[1] Ислямът обаче успя да разруши почти всички структури на Християнската църква в области, където с огън и меч наложи властта си. Ислямизмът, заедно с марксизма от по-ново време, са двата бича за християнството и най-вече за православието: вторият, временен, както се видя, а първият – постоянен.

Един от паметните текстове на Фотий е писмото му до кана на българите Борис (πρὸς τὸν Χαγᾶνο τῶν Βουλγάρων Βόριδα), по повод неговото кръщение в 864 г., когато приема титлата цар и е наречен Михаил по името на византийския император и са му възложени задълженията на василевс пред Бога и Неговата Църква, пред народа му и него самия – с други думи описва идеалния образ на християнския владетел. По-късно Фотий ще напише и друг подобен текст, с название Съвети (Παραινέσεις), адресирани до наследника му на византийския трон Лъв и издадени от името на имп. Василий I.

Първият текст, отправен към Борис, е свързан с велики моменти в историята на византийската империя и на самия Фотий. След една блестяща младежка политическа и преподавателска кариера, под силен натиск, на Рождество Христово 858 г. той приема патриаршеския трон, като своевременно разбира ролята, която трябва и биха могли да играят славянските народи в живота на византийската икумена. Той съзнава, че тези народи, които от дълго време са в контакт с гърците, вече са достатъчно зрели, за да бъдат спечелени и включени в пространството на християнските народи, а заедно с това и в сферата на културното човечество.

За да има всяко подобно начинание здрава основа, то трябва да се предшества от внимателно изучаване институциите на славянските народи, от литературно оформяне на славянския език и от преводи на необходимите за тази цел книги. В житието на Методий^[2] се казва, че императорът му дал управлението на Склавиния, „за да изучи славянските обичаи и постепенно да свикне с тях”. Имало нужда обаче от нещо повече и именно това е постигнато с организирането на специален център за славянски проучвания, както бихме казали днес, където се обучавали книжовници и мисионери.^[3] Този център е формиран в храма „Св. Апостоли” и за негов ръководител е определен Константин Философ, който по-късно ще се преименува Кирил – многоезичен и активен книжовник, който още тогава поема ръководството на мисионерското дело.

Едно от оръжията на тази мисия, която е едновременно религиозна и културна, е употребата на местните езици в богослужението и в образованието. Истина е, че така славянските народи запазват от една страна етническата си и езикова самостоятелност, но загубват възможността да станат непосредствено причастни на класическата гръцка култура – нещо, което им е струвало много векове изолиране. Този недостиг обаче, който е установен впоследствие, не е бил планиран, разбира се, от Фотий – той е странична последица от езиковата автономия.

На Запад става обратното – Рим не признава правото на местните езици и това е възприето без съпротива от владетелите на народите. Само три езика са приети там от Църквата – еврейският, гръцкият и латинският, само последните два от които са били действащи. Затова Кирил и Методий наричат западните си обвинители, критикуващи ги за употребата на славянския език в Църквата, триезичници и пилати, защото са приемали само трите споменати по-горе езици, които е използвал и Пилат в надписа на Кръста. И са смятали тези триезичници за еретици.^[4]

На Запад, идеалът за абсолютна концентрация и единство, наследен от древния Рим, е изисквал в християнизираните области да бъдат организирани ядра на едната и неразделна Църква, използващи латинския език, и в изследвания период намиращи се под властта на германската държава. Във Византийския изток идеалът за федеративно устройство, наследено от гръцката и християнска древност, допринася за това, в християнизираните земи да се организират автокефални църкви, използващи местния език, и под политическата власт на местните независими държави.

Наистина, Византия е държава, съдържаща два концентрични кръга – първият е самата Византийска държава, която заедно с гръцкия народ е обединявала множество други народности, а от друга страна – държавите-сателити в нейната периферия, които са били свързани с нея. През отделните периоди такива държави образуват набатеите, арменците и грузинците, остготите и вестготите, както и лонгобарди, българи, сърби и руснаци.

Много често в рамките на Империята настъпват такива промени, че се е очаквала радикална промяна на нейното състояние. Части от Византия са били откъсвани, за да образуват различни сателитни държави и по-късно са се връщали в състава ѝ. Гърците, които са били водещият ум на империята, понякога завземали властта в сателитните държави. Те не са били наричани елини, тъй като това име е придобило религиозно значение и е обозначавало отдалечените от Христос идолопоклонници; наричали се като граждани на империята ромеи, но като етнос – гърци (Γραικοί).

Политиката на Фотий обгръща всичките славянски народи и първо русите. През юни 860 г. руски орди с дървени лодки извършват невероятно по своята жестокост нападение срещу Константинопол. В своята реч по този случай Фотий определя това като безчовечно и невероятно. За щастие са били отблъснати също толкова неочаквано, както и са се появили.

Руснаците са славянски народ, подчинен на малко, но войнствено скандинавско племе – варягите, слезли от Ладожкото езеро. Макар че тези славяни са били поробени от варягите, техният език се е наложил и в крайна сметка варягите, които се наричали роси, били асимилирани, но пък дали на славяните своето име – роси (Ρώς, Ρῶσοι). По онова време те владеели земите между големите реки Днепър и Дон. По време на техните нападения срещу столицата на гръцката империя, митичния за тях Царевград, видели цялата ѝ слава и изпитали силата ѝ. И осъзнали, че е за предпочитане да са приятели, вместо врагове на гърците. А Византия ги улеснила – за тази цел било твърде полезно да се изпрати пратеничество, способно да постави основите на християнизацията на славяните на север. Трябвало обаче и да се действа внимателно, тъй като това бил първият път, в който щели да влязат в контакт с този народ. И затова съединили начинанието с мисия при хазарите, живеещи на изток от руснаците и можещи да действат враждебно към тях.

И така, император Михаил и патриарх Фотий решават да създадат мисия, която да влезе в опознавателен контакт с тези народи. Не биха могли да намерят по-подходящи хора за тази мисия от двамата Солунски братя Кирил и Методий. Макар че мисията в Южна Русия е само подготвителна, тя има забележителни резултати. Разбира се, участниците в нея не проникват навътре в страната на руснаците, но стигат до Крим и по на север. Последващото развитие на нещата показва, че оттогава русите позволяват свободно влизане на мисионери в страната им и приемат епископа. Така са поставени основите за окончателната християнизация на страната им през следващия век, която официално е датирана в 988 г.

В същия период сред западните славяни работят италийски, гръцки и германски мисионери.^[5] Германците, които тогава са много силни, налагат влиянието си и на изток и въвеждат латинския в богослужението. Налагането обаче на един чужд и мъртъв език и последвалото чуждо влияние в обществения живот обезпокоява царя на Моравия Ратислав, който в 862 г. търси чрез посредници защитата на Византия, както и духовна помощ. И Византия изпраща група просветени книжовници и мисионери под ръководството на св. Кирил и Методий, които заради делото си там бяха наречени от съвременния Римски папа „светци на Европа”. Тяхната дейност между моравците, но и между другите славянски народи – словенци, хървати, сърби, поляци – променя, макар и временно, облика на Централна Европа. За първи път в християнското богослужение там е използван славянският език, както се е оформил в Константинопол. Последващите исторически събития променят характера на Моравската и Словенската църква, но голямата заслуга на Фотий е, че е намерил начин да постигне пълната християнизация на славянските народи в Централна Европа.

Качването на Борис на българския престол в средата на 9 в. бележи влизането на тази страна в световната история. Още от самото начало св. Борис има съзнанието за нарастващата мощ на народа и за собствените си способности, затова и отдава голямо значение на своето възцаряване, съобщавайки за него с пратеничество до имп. Михаил III и царя на франките Лудовик Германски. Това действие, което показва желанието на българския владетел да влезе в групата на културните владетели, е последвано от разрешение за осъществяването на свободна мисия в страната му, в която се включват за своя сметка гърци, франки и италийци, както и по-рано в Моравия. Много причини са допринесли за това, предпочитанията на Борис в крайна сметка да се обърнат към византийците. Скорошните им успехи срещу арабите, блясъкът на Константинопол – най-голямата и богата тогава столица на света – способностите на пратениците на Фотий, личното му възхищение към личността на самия Фотий. След просветата Борис е бил готов да приеме и християнската вяра. Въпреки несъгласието на много от болярите с тази промяна, той я налага трайно, подкрепян в делото си от много нови мисионери, които, гонени от Централна Европа, са насочвани от Фотий към България. Българският владетел изпраща втория си син Симеон в Константинопол, за да получи образование, включително и богословско, и да стане монах. Вероятно го е готвел за архиепископския трон на България, така че политическата и църковната власт в страната да са в ръцете на едно семейство. По-късно сам той приема монашество и така този, който е започнал пътя си като цар, умира като смирен монах, докато синът му Симеон, започнал пътя си като монах, напуска това религиозно поприще и става цар – разбира се, недружелюбен към Византия, но винаги в рамките на нейната общност.

Както вече беше отбелязано, в кръщението си Борис приема името Михаил и Фотий му изпраща това напътствено писмо. Обръща се към него с думи, показващи бащинска загриженост и потвърждаващи факта, че духовното раждане (на българския владетел) е плод на действията на патриарха, или както той казва, „на нашите духовни мъки благородно и истинско чедо”.

Както е с всички съчинения с напътствия, и особено с катехизаторски цели, така и този текст съдържа две части (освен пролог и епилог) – теоретична и практична, или, казано по-друг начин, богословска и нравствена.

Богословската част съдържа изложение на символа на вярата, разказ за седемте вселенски събора и увещание за спазването на правилото на благочестието и на православието. Сред простите и ясни твърдения в писмото на първо място се откроява троичният догмат и убеждението, че Бог е едновременно константен и динамичен. Константното е онова, което не може да бъде доближено и представлява същностното измерение на неговата природа; динамичното е това, което предизвиква проявите на Бога и това му придава троично единство. Трите ипостаси, както в 4 в. е възприето да се наричат, или по друг начин Лица, са движения върху мистичния Трон на божеството. Затова Църквата е отхвърлила категорично всички опити да се отрече троичността на Бога, които водят или до двуначалие, или до единоначалие.

Троичният догмат запазва динамичността на божествеността, защото представя ипостасите като отваряния, правещи възможно влизането им в света. Който възприема Бога като нещо монолитно, той Го поставя в едно константно състояние и Го лишава от динамичност, а и по необходимост трябва да смеси енергията на цялата божествена природа с ипостасните действия, да смеси, например, творението, което е силогична обща енергия, с енергията на ἐκπορευτικό (изхождането на Светия Дух от Отца), което е характеристика само на Отец. Една от най-важните черти на православието е, че търси участие в богатия живот на Троицата, Която непрестанно възхвалява.

След това идва догматът за двете природи на Иисус Христос – въчовеченото Слово на Бога. Разбира се, единението на Бога и човека в Христос е велика и непостижима тайна. Единението на двете природи е толкова пълно и неразделно, че, макар да говорим условно за съставните части на Христос като „едното и другото”, не можем да характеризираме Христос като „един и друг”, т. е. като състоящ се от две лица, защото при съединението двете ипостаси стават една, и в резултат, от една страна, Бог може да се въчовечи, а от друга човекът да се обòжи.

Накрая идва догматът за иконата, на който Фотий отделя много място, тъй като сам той е участник в тези спорове в своята младост. Във всеки случай изглежда някак странен фактът, че отличителният празник на православието е именно Неделята на иконите (в чието установяване принос има и самият Фотий – 843 г.), докато основните догмати за Православната църква са триодологичният, христологичният и сотирологичният. Причината за това е, че в съзнанието на църковния народ догматът за иконите, който изглежда второстепенен и страничен, концентрира решенията на всички вселенски събори, формулирали споменатите по-горе догмати.

Модерните историци по правило оценяват положително иконоборчеството и отрицателно иконопочитанието, което наричат култ към иконите като вид религиозно мракобесие. Ако обаче крилото на иконопочитателите се възприеме като културно явление, тогава преценката трябва да се обърне: мракобесници са били иконоборците, отхвърлили употребата на изящните изкуства в богослужението, а прогресивни – иконопочитателите, като защитници на изкуствата. Ако пък спорът се разгледа като богословски феномен, той представлява допълнение към христологичния разговор от 5 в. и завършек на решенията на Халкидонския събор (451) за въчовечаването на Словото. Наистина, според християнското учение човекът е твар, както и всички други творения на Бога, но има в себе си елемент, който го прави подобен на Бога – от диханието, което Бог е вложил в него при творението, той става божествена икона (образ). След векове и векове, когато накрая се изпълват времената, едното от лицата на Троицата става човек, или по-скоро се съединява с човека – и тогава виждаме обратното: иконата (образът) на човека у Бога. По този начин човекът, който идва в творението с Божия образ в себе си, има за свой завършек божеството, давайки му човешкия образ.

И в двата случая религиозното движение, утвърждаващо хуманизма и плодовете на човешкото вдъхновение и творчество, е това на иконопочитателите. Следователно и тези, които днес подценяват присъствието на иконите в християнските храмове, не са адекватни.

Заслужава внимание фактът, че двете фази на иконоборчеството, които покриват 120 години от живота на Църквата с 30-годишно прекъсване (726-787, 815-843), започват с намеса на двама могъщи императори-иконоборци – Лъв III Исавър и Лъв V Арменец, а завършват с две императрици-иконопочитателки – Ирина Атинянката и Теодора. И това не е случайно. Действително, войнолюбивите императори, които са се вълнували за спасението на държавата от непрестанните нападения на варварските народи, са установили нежеланието на младежите във Византия да служат в армията и вярват, че основната причина за това нежелание е миролюбивото благочестие, което се проявява основно в почитането към героите на Църквата и св. икони. Двете царици са гледали на нещата различно и затова са предпочитали да виждат около себе си благочестиви християни, а не сурови воини.

След като на 11.3.843 г. е възстановена употребата на иконите, в Православната църква започва разцвет на всички иконографски изкуства. В своята реч, произнесена при откриването на императорския храм в 866 г., св. Фотий дава подробно описание на иконографските теми, развити в стенописите на храма, въз основа на иконографска програма, която вероятно изработва самият той.

Нравствено-поучителната част от посланието на Фотий до Борис е съставена в стила на поговорките – вид кратки апофтегми и впечатляващи изречения. Повлиян от съответната литература на класическата и християнска древност и особено от Исократ, Фотий създава образа на владетеля, изпълнен с любов и отговорност.

„Управлявай поданиците си не чрез насилие, а като се основаваш на любовта на управляваните, защото любовта е по-голяма и по-сигурна опора на властта, отколкото страхът”.

„Само ако някой управлява себе си, може да вярва, че управлява вярно и своите поданици”.

„Благодеянията, които получаваш, помни винаги; благодеянията, които правиш, забравяй бързо”.

Това послание на Фотий, което от една страна разкрива християнската вяра, а от друга – гръцкото слово, двата елемента, които стоят в основата на неговото собствено възпитание, разкрива самата същност на онова, което може да бъде наречено гръко-християнска култура, както са я създали и възприели гърците във великите моменти на византийската слава и в мъчителните векове на османското робство.

Посланието е било преведено на старославянски език, а по-късно и на български, руски и други по-нови езици. Тези съвети може и да не са били приложени изцяло от нито един владетел, но в своята цялост те допринасят за просвещението и нравственото събуждане на народите, за които са били предназначени.

Превод: Златина Иванова

* Φώτιος ὁ Μέγας, Ἐπιστολὴ πρὸς Βούλγαρον Ἡγεμόνα, Εισαγωγή, κείμενο, μετάφραση καὶ σημειώσεις: Παν. Κ. Χρήστου – Περιοδικό Ἐποπτεία, Φεβρουάριος 1992, Ἀθήνα (бел. прев.).