Грешките на мисионерите: опасни и разпространени

Пътят на въцърковяването на човека започва с мисията и, за съжаление, често именно грешките на мисионерите се превръщат в трудно преодолима преграда между човека и Бога. И цената на тези грешки са хората, които поради тях така и не намират спасителната вяра, така и не влизат в Христовата Църква.

Разбира се, невъзможно е в една кратка статия да се изредят всички грешки, които може да извърши мисионерът. Те, за съжаление, са твърде много, но най-опасните и най-разпространените грешки е необходимо да се отделят и да им се даде определение. Подобно описание може да позволи на православните мисионери да ги избегнат и да направят своя труд много по-качествен и плодоносен.

Най-опасните грешки в мисиите са свързани с духовните подмени, изкривяването на самия дух на Евангелието, а най-разпространените – с нарушението на принципите на мисията, невежеството и лошата подготовка на мисионерите за тяхното служение.

Опасните грешки

Най-опасните грешки на мисионера са тези в областта на духа – изкривяването или подмяната на Евангелието. В този случай към Благата вест се прибавя нещо друго, излишно или тя се подменя с идеология, насочена към държавните интереси, народа, корпоративните интереси на Църквата или конкретното църковно общество (енория, братство). В първия случай мисионерската проповед придобива вид на реклама и PR, а в последния придобива черти на пропаганда. Тези изкривявания и подмени сега се срещат най-вече в три свои проявления: лъжемисия, прозелитизъм и контрамисия.

Лъжемисия: към Евангелието се прибавя някаква лъжа и хора с власт, от Божието лице, обещават това, което Христос не e обещавал на Своите ученици. Лъжемисионерите призовават хората към Бога и Църквата, обещавайки им при това сполучлив брак или подобрение на семейния живот, излекуване от болести, успешна кариера, финансово благополучие, разкриване на творческите възможности, намиране на нови приятели, положение в обществото и др. под. Св. ап. Павел нарича подобна проповед „хитрост” и „изопачаване на словото Божие” (2 Кор. 4:2). Много хора твърде леко вярват на тези обещания и с радост идват в храма с надеждата всичко това да получат в Църквата. Те преминават катихизация, след това започват да участват в тайнствата, спазват постите и пр., очаквайки през цялото време изпълнение в живота си на тези лъжовни надежди. Лъжовните им надежди обаче не се сбъдват, защото тези всъщност измамени хора така и не се въцърковяват, не съединяват своя живот с Христос, тъй като в центъра на техния живот както преди остава някакъв идол – семейството, парите, здравето или социалния статус, около който идол се върти и целият им живот, включително църковния.

Лъжемисията е най-лесният път, по който да „завлечеш” хората в Църквата и да напълниш храма, но резултатите ѝ са плачевни. Рано или късно всички тези измамени хора се разочароват от Църквата като от място, в което се сбъдват техните надежди и, разцърковявайки се, я напускат.

Прозелитизъм: да примамиш християни от друга конфесия (община) в своята – с методи и средства, противоречащи на духа на християнската любов и на свободата на личността.[1] Практиката на прозелитизма влияе разрушително върху диалога между конфесиите и върху тяхното сътрудничество, разрушава единството на християните и сее подозрителност и вражда. Прозелитизмът винаги се основава на духовна незрялост, на нечия неустойчивост във вярата, на скрито насилие и се съпровожда с обещание за различни блага, – по правило душевни и материални – които той може да придобие в новата си конфесия (община). Това може да бъде обещание за душевна поддръжка и за съчувствие, пастирска грижа, получаване на качествено духовно и светско образование, материална помощ, включително и устройване на много престижна и високоплатена работа, изучаване на чужди езици и др. под.

Преминаването на когото и да било в православието е оправдано само в случай, че то е резултат от духовно търсене на истината, на пълнотата на църковния живот, ако е осъзнато и свободно, и по никакъв начин не е свързано с изгода решение. Затова дори и някой да се обръща към мисионера с желание да смени своята конфесия, винаги е необходимо преди всичко да се изяснят мотивите за това обръщане и чак след това да се помага на такъв човек да познае православието в дълбочина.

По примера на апостолите необходимо е преди всичко мисионерът да се стреми да възвестява Евангелието на този, който не го е чул. Ап. Павел пише: „При това считах за чест да проповядвам Евангелието не там, дето името Христово беше вече известно, за да не зидам върху чужда основа, а, както е писано: „ония, на които не беше известно за Него, ще видят, и ония, които не бяха чули, ще узнаят”…” (Рим. 15:20-21). Както също и: „Ние не се хвалим без мярка с чужди трудове, но се надяваме, като расте вярата ви, да се възвеличим премного сред вас според делата ни, тъй че и по-далеч от вас да проповядваме Евангелието, а не да се хвалим с готовото в чужди дял” (2 Кор. 10:15-16).

Контрамисия: опит да докажем истинността на своята вяра и на своята църква, за сметка на и посредством унижение на другите. Контрамисията е по-груба и по-опасна от прозелитизма. В действителност тя представлява вече неприкрито насилие или най-малко призив към него. Контрамисионерите говорят само за недостатъците на другите религии и конфесии и често ги преувеличават, демонизирайки своите противници. Не рядко създават и разпространяват слухове и клевети, провокират и раздухват скандали, използвайки средствата за масова информация. При това те не желаят да признаят за съществуването на каквито и да било проблеми или недостатъци в живота на своите си църкви. Често контрамисионерите призовават на помощ държавата, обръщат се към правоохранителните органи (полиция, прокуратура и пр.), желаейки с техните ръце да отстранят „конкурентите” и апелирайки при това за защита интересите на държавата и на народа. Култивираният от контрамисионерите страх пред „сектите” и „култовете” разделя обществото и усилва напрежението в него, а агресивността и неподбирането на средства дискредитира Църквата в очите на вярващите и съмняващите се.[2]

Има един забележителен пример в житието на светия старец Силуан Атонски за начина на преодоляване на контрамисията по пътя на прехода към мисия, основана на допълване на духовния опит на инославните: „Ние знаем за беседата на стареца с един архимандрит, който се занимавал с мисионерска работа сред инославните. Той много уважавал стареца и многократно идвал да беседва с него по време на своите престои на Света Гора. Старецът го попитал как той проповядва? Архимандритът, – все още млад и неопитен, жестикулирайки с ръце и движейки цялото си тяло, – възбудено отговорил: „Аз им казвам: вашата вяра е блудство. При вас всичко е извратено, всичко е невярно и няма за вас спасение, ако не се покаете”. Старецът изслушал това и попитал: „А кажете ми, отец архимандрит, вярват ли те в Господ Иисус Христос, че Той е истински Бог?” – „В това те вярват”. „А почитат ли те Божията Майка?” – „Да, почитат я, но неправилно учат за нея”. „А светците почитат ли?” – „Да почитат ги, но, след като са отпаднали от Църквата, какви могат да бъдат при тях светците?”. „Извършват ли те богослужение в храмовете, четат ли словото Божие?” – „Да, има при тях и храмове, има и служби, но да видите вие що за служби са това след нашите – какъв хлад и бездушие?”. „Ето какво, отец архимандрите. Душата им знае, че те добре правят, че вярват в Бога. Добре правят и като почитат Божията майка и светците. Добре правят и като отиват в храма за богослужение, и в къщи като се молят, и като четат словото Божие и пр. Но в това при тях има грешка и нея трябва да поправят, и тогава всичко ще бъде добре, и Господ ще се радва за тях, и така всички ще се спасим по Божията милост… Бог е любов и поради това и проповедта трябва да изхожда от любовта. Тогава ще има полза и за този, който проповядва и за другия – който слуша. А ако порицаваш, душата на народа няма да ви послуша и няма да има полза”.[3]

Разпространените грешки

Най-често разпространените грешки на мисионерите са свързани с нарушаване на основните принципи на мисията, с липсата на опит и с недостатъчното равнище на образование на мисионера, с непознаване на светоотеческата мисионерска традиция.

1. Отсъствие на продължение (катихизация). Ако повярвалият не бъде научен по определения начин на християнска вяра, молитва и живот (т. е. ако липсва цялостна и последователна катихизация), той се оказва неподготвен за християнски живот. Такива хора, след първите сериозни изкушения, като не умеят да се справят с тях, по правило, напускат Църквата. Знаем, че Църквата не е тихо пристанище, а поле за духовни битки.

2. Неразличаване и смесване на мисия и катихизация. Изразява се в назидателен тон при общуването с хора, при произнасянето на назидателни проповеди и в стремеж да се отговаря на незададени въпроси. Такъв род смесване отблъсква даже интересуващи се от християнството хора и затруднява тяхното въцърковяване. Ако учиш човек, който все още не е направил своя духовен избор, то подобно придобиване на знания ще се възприема повърхностно, формално. То не променя живота, тъй като у човека все още не се е пробудил интерес към християнството, няма доверие към Църквата. Често няма и съзнателна вяра в Бога. Пък и подобно неуместно учителство предизвиква, освен това и раздразнение сред хората.

3. Нетърпение. Често се изразява в това, че без предварителна мисия сред хората, веднага започват да им възвестяват Евангелието и да ги призовават към покаяние. В този случай има голяма вероятност човекът да не повярва и да не приеме Евангелието, тъй като без доверие към християните и липса на интерес към християнството, техните слова ще предизвикат силно подозрение – дали са нормални, дали не са си изгубили ума.[4] Наистина, вестта за Христос, за Неговия кръст и Възкресение и до ден днешен предизвикват. Те са „за иудеи… съблазън, а за елини безумство” (1 Кор. 1:23), така че не бива да рискуваме, възвестявайки Евангелието на неподготвен човек, защото друг шанс за мисионера да благовести на същия този човек може и да няма.

4. Лошо познаване на основите на християнската вяра и на православната традиция. Често се съпровожда с отсъствие на интерес към духовния живот на другите – особено инославните и иноверните, както и с пренебрежение към него. Отсъствието на духовно образование води до голям брой грешки и търсене на „лек път” за разпространяване на християнството – лъжемисии, контрамисии и прозелитизъм.

5. Неприветливост и затвореност на мисионера, невдъхновеност на неговата проповед. Всичко това свидетелства за някакви духовни проблеми на мисионера, които трябва да реши до началото на проповедта. На свой ред принудителността, като стремеж всичко да се обясни на хората докрай, както и натрапчивостта в проповедите са в състояние да уплашат от християнството даже и заинтересованите хора.

6. Самоувереност и гордост. До тях се стига тогава, когато мисионерът забравя, че той само свидетелства за Христос и че действа от Неговата сила, а не със своя сила. При тази грешка свидетелството се възприема като опит някой да те обърне в своята вяра и да постави на преден план своя личен пример. Всичко, което превишава личните сили на мисионера, тогава се възприема като нещо невъзможно. Често зад такива пропуски стоят гордост и самоувереност, които пречат на благовестието и лишават мисионера от вдъхновение и дръзновение.

7. Безличностно отношение към хората и технологичен подход към мисията. Този подход се изразява в покана на мисионерски сбирки на всички подред, в обръщане към всички с една и съща проповед, в използване на шаблони и недостатъчна подготовка в проповядването на Евангелието, в нежелание или неумение да се различат по време на мисията личните особености на хората: възраст, пол, социално положение, равнище на култура и т. н.

8. Ораторска неподготвеност. Изразява се в думи-паразити, в жестове-паразити, в жаргон (включително и религиозен), в извънредна затвореност и стеснение, също както и изобилна жестикулация. Думите-паразити дразнят хората, а неразбираемите за тях строго църковни думи и богословски термини ги смущават и ги тревожат. Пречи им и изобилната иносказателност, обилието от примери – особено от монашеския живот. А прекалено дългата и монотонна проповед, не само изтощава, но и успива слушателите.

9. Лоша организация на мисионерските срещи. Получава се когато денят, времето и мястото на мисионерската среща са неудобни за хората. Когато срещата се провежда в неудобно време, мястото е трудно за намиране и е трудно да се стигне до него, когато в самото помещение е задушно, шумно, топло или студено, хората лошо чуват и виждат. Всичко това говори не само за неопитност на мисионера, но и за отсъствието на реален интерес към хората и на грижа за тях.

Превод: свещ. Петър Петров

* Адаменко, Н. А. „Ошибки миссионеров: опасные и распространенные” – В: Богослов.ру (бел. прев.).