Слуховете за „Събор на антихриста” са безпочвени

През последните години темата за подготовката на Светия и велик събор на Православната църква активно се обсъжда в публичното пространство и в частност в интернет.

Периодично в определени кръгове възникват недоумения, а често и истински спекулации относно подготовката на събора. Маргинални медии разгръщат истинска кампания против свикването му. Съществуват интернет сайтове, където се публикува дезинформация по отношение на различни аспекти, свързани с предсъборния процес. Привеждат се цитати от изказвания на св. Отци, прозвучали някога по други поводи и произволно извадени от контекста. Същите прийоми се използват и в анонимни листовки, които се разпространяват в нашите храмове, в които свикването на Събора се представя като нещо много страшно. Понякога дори се срещат призиви изобщо да се откажем от общение с другите поместни православни църкви. Вярващите биват плашени, че идващият Събор ще стане антихристов, защото там щели да бъдат приети решения, които са в разрез с учението на Църквата, с нейните догмати, канони и правила: ще бъде разрешено на епископите да се женят, ще бъдат отменени постите, ще бъдат преразгледани основни вероучителни истини. И тогава за православните християни няма да остане нищо друго, освен да напуснат оградата на „официалната” Църква и да търсят други пътища за спасение.

Подобни разсъждения не само че нямат никакви реални основания, но и свидетелстват за незнание или умишлено изопачаване от страна на хората, които ги тиражират, практикуват, изопачават историческите факти и църковната традиция…

Според православната еклисиология Съборът на православните епископи е висша форма на междуправославното общение и изразява единството на Вселенската църква. „Тази голяма истина ясно са изразили самите свети апостоли, когато, по повод появилите се между новите християни недоумения относно обрязването и някои други обреди, като желаели да постановят правила за всички, които по това време са били Църквата Христова, са решили делото чрез събор (Деян. 15:28)”[1] и са узаконили Правилата на светите апостоли: Два пъти в годината да става събор на епископите и да разсъждават помежду си за догмите на благочестието и да разрешават явяващи се църковни спорове: първия път в четвъртата неделя на Петдесетницата, а втория – в дванадесетия ден на месец октомври.[2]

Като следва апостолската традиция, Църквата винаги се е стремяла да решава важните въпроси на своето битие чрез съборния разум.

При това е известно, че нито един от вселенските събори на Православната църква не може a priori да се разглежда като „вселенски”. Такова наименование им се дава от последващите събори, за да бъде подчертана значимостта и общата задължителност на техните решения за всички християни. Оценка за дейността на този или онзи събор винаги се е давала и осъществявала post factum. Те са ставали част от православната традиция постепенно, след тяхното съответстващо възприемане от цялата църковна пълнота. Подобен порядък по принцип изключва възможността за налагане някакво „тайно”, но общозадължително за всички православни решение.

Впрочем въпроси, които изискват общоцърковно обсъждане, са се появявали във всяка историческа епоха. Ето защо през столетията, изминали от времето на Седмия вселенски събор (787 г.), нееднократно са се свиквали общоправославни или междуправославни събори.

Трябва да признаем, че в продължение на много векове обективни фактори са пречили на пълноценното общение на православните църкви помежду им. Много често някои от тях са били принудени да мислят само за това как да оцелеят под натиска на друговерците и да съхранят своето паство от физическо унищожение.

През 20 в. се налагат нови условия в обществено-политическия живот, свързани с разпада на Османската империя и формирането на други принципи на международни отношения. Възниква феноменът на православна диаспора.

Появиха се няколко нови автокефални църкви. Във връзка с това възникват цяла поредица въпроси, които изискват всеправославно обсъждане и засягат преди всичко междуправославните отношения…

На дневен ред застават и такива практически въпроси като общия подход към църковната дисциплина за постите, въпроси за християнския брак и канонични пречки пред него. С цялата си острота излизат проблемите, свързани с богословското образование, в това число засягащи междуправославните контакти в тази сфера, проблематиката в отношенията на Православната църква с останалия християнски свят и с другите религии, развитието на православното поклонничество. Обсъждане изисква и темата за ролята на миряните в Православната църква…

Процесът на подготовка на Всеправославен събор се активизира през септември 1961 г., когато е свикано първото Всеправославно съвещание на о-в Родос в Гърция.

На четвъртото Всеправославно съвещание, проведено от 8 до 15 юли 1968 г. в Женева, е взето решение да се води подготовка за Всеправославен събор в рамките на междуправославни подготвителни комисии и всеправославни предсъборни съвещания…

Според приетия регламент Светият и велик събор може да бъде свикан от Вселенския патриарх със съгласието на предстоятелите на другите поместни православни автокефални църкви и само след окончателното разглеждане на всички теми на всеправославните предсъборни съвещания.

Между 16 и 28 юли 1971 г. в Шамбези (Швейцария) е свикана първата Междуправославна комисия. Тя разглежда докладите на Църквата по шест теми от обширния каталог и представя за утвърждаване на първото Всеправославно предсъборно съвещание съгласуван проект за документи по тези теми. Заедно с това става очевидно, че разработването на целия обширен списък може да отнеме десетилетия работа поради изобилието на теми, включени в него. Нито една от поместните църкви, освен Руската, не е могла за изминалия период от първото съвещание в Родос да се справи с тази огромна работа. Ето защо комисията е изразила своето пожелание Първото всеправославно предсъборно съвещание да преразгледа дадения списък от теми с цел неговото значително съкращаване.

На първото Всеправославно предсъборно съвещание, състояло се на 21-28 ноември 1976 г. в Шамбези, списъкът с предлаганите за обсъждане на Всеправославния събор теми е съкратен до десет, които се приемат за най-актуални:

- Православната диаспора

- Автокефалията и начините за нейното прогласяване

- Автономията и начините за нейното прогласяване

- Диптисите

- Календарният въпрос

- Препятствията към встъпване в брак

- Привеждането в съответствие с църковните постановления на поста

- Отношението на православните църкви към останалия християнски свят

- Православието и икуменическото движение

- Приносът на поместните православни църкви в тържеството на християнските идеи за мир, свобода, братство и любов между народите и отстраняването на расовата дискриминация.

Шест от десетте теми (от 5 до 10) са разработени в периода 1971-1986 г. на двете междуправославни подготвителни комисии и трите всеправославни съвещания. Ще се спра на тези решения по-подробно:

Календарният въпрос

Календарният въпрос за първи път се обсъжда на Междуправославната подготвителна комисия през 1971 г., която определя, че дадената тема има две страни: теоретична (богословска) и практична (пастирска).

Комисията констатира, че канонични постановления за календара в настояще време няма, освен определението за Пасхалията. Древната Църква е приела календара, който господства в Римската империя… Разнообразието в богослужебната практика и църковните обичаи е явление, което принципно се признава в Православната църква, … но разнообразието в календара е явление от друг род, доколкото влияе на отслабване на това единство… Църквата от древни времена се е стремила да преодолее различията в определянето деня на празнуването на Пасха… Първият вселенски събор (установил единна пасхалия) смята астрономическия фактор за решаващ както за определяне деня за празнуване на Пасха, така и за календара въобще. Поради това всички православни църкви следва да празнуват Пасха съгласно постановленията на Първия вселенски събор – в първата неделя след пълнолунието на пролетното равноденствие, в съответствие с данните на астрономията. Това може да бъде постигнато с употребата на календара, който астрономите смятат за най-точен. Такъв в настояще време се смята новият Православен календар.

По-нататък в проекта се казва, че в настояще време, по мнението на учените-астрономи, новият календар е по-точен от стария. Следователно най-добрият път към разрешаването на календарния въпрос и Пасхалията е признаването от всички православни църкви на новия Православен календар – както за неподвижните празници, така и за Пасхалията… Същевременно се признава, че в някои поместни църкви съществуват пастирски трудности (както се вижда от доклада на РПЦ, от заявлението на Сръбската църква и от специалното заявление на Йерусалимската патриаршия) и затова Междуправославната подготвителна комисия предлага осъществяването на това решение да бъде оставено на преценката на поместните църкви.

Одобрително внимание от Комисията беше обърнато на достойния за похвала обичай, по който в някои области, където поместната църква се ръководи от новия календар и където има общини или енории на друга църква, пребиваващи на нейната територия и съблюдаващи стария календар и пасхалия, да се приспособяват към господстващата местна система.

Както се вижда от текста на документа, в резултат от усилията на делегациите на редица православни църкви, в това число и на РПЦ, проектодокументът е бил съществено променен в частта, където първоначално се говори за задължително преминаване към новоюлианския стил на всички поместни православни църкви…

Последното обсъждане на дадения въпрос се състоя на Второто всеправославно предсъборно съвещание през 1982 г. Окончателният документ, отразява еволюцията на изследвания календарен проблем в посока констатацията, че в настоящия момент преминаването на всички поместни църкви към новоюлианския календар не е възможно.

Важна точка в окончателното решение на Съвещанието е, че възникналите във връзка с календара аномалии не трябва да водят към разделение, отделяне и разкол и че тези, който не са съгласни със своята църква, трябва да приемат осветения от Преданието свещен принцип за послушание към каноничната Църква и възсъединявайки се в нейното лоно чрез евхаристийното общение, да се ръководят с увереност, че „съботата е създадена за човека, а не човекът за съботата” (Марк. 2:27).

Въпросът за каноничните препятствия за брака

Въпросът за каноничните препятствия за църковен брак се обсъжда на Междуправославната подготвителна комисия през 1971 г. Изводите на Комисията са основани на докладите на Румънската и Еладската църкви, като се отчитат отделните забележки на Сръбската, Румънската, Българската, Кипърската и Чешката църкви.

Бяха уточнени степените на родства, отвъд които не трябва да се разпространяват решенията за брак (5 степен включително в случай на кръвно родство и 2 степен – в случай на осиновяване и духовно родство). По отношение на свещенослужителите беше подчертано, че по намиращия се в сила каноничен ред се забранява брак на всяко лице, получило свещенство в която и да е степен на ръкоположение (Правило 3 на Трулския събор). Същевременно Комисията, като имаше предвид съществуващото положение в някои поместни църкви и пастирските нужди, изказа мнение, че за Църквата е полезно да се обсъди въпросът за брака при 1 степен на свещенство (т. е. дяконите) след ръкоположението им и да се проучи тази тема с благосклонно внимание към това, че това e възможно в духа на каноните и древните практики на Църквата, за да не намалява числото на свещения клир.

Комисията заключи, че монашеското пострижение е абсолютно препятствие за брак (според Правило 44 на Трулския събор)…

През 1982 г. Всеправославото предсъборно съвещание цялостно утвърди проекторешение по въпроса за пречките за брак, предложени от Комисията през 1971 г., и внесе в него следното определение, което засяга смесените бракове:

1. Не се допуска брак между православни и инославни по канонична акрѝвия, но също така се благославя по снизхождение и човеколюбие при определени условия, че децата от този брак ще бъдат кръстени и възпитавани в Православната църква. Поместните автокефални православни църкви могат да приемат решения относно прилагането на икономѝята в отделни случаи, в зависимост от своите пастирски нужди;

2. Брак между православни и друговерци или атеисти абсолютно се забранява по канонична акрѝвия. В случай на такъв брак обаче поместните автокефални православни църкви могат да приложат пастирска икономѝя към православния член в зависимост от своите собствени пастирски нужди…

Спирането на процеса по подготовката за събора беше свързано с това, че в 1990 г. съществено се помрачиха двустранните отношения между Константинополската и Руската православни църкви, което през 1996 г. доведе дори до временно (в течение на 4 месеца) прекратяване на евхаристийното общение между тях. Тази ситуация беше породена от възникналия църковен проблем в Естония, където в 1996 г. Константинополска патриаршия създаде т. нар. Естонска апостолска православна църква независимо от факта, че Естония е част от каноничната територия на Руската православна църква и там осъществява своето служение самоуправляващата се Естонска православна църква към Московската патриаршия. Намерението на Константинополския патриарх да направи ЕАПЦ пълноправен участник в общоправославните съвещания доведе до блокирането на предсъборния процес.

Едва през октомври 2008 г., на срещата на главите и представителите на поместните православни църкви в Истанбул, най-накрая беше постигнато съгласие, според което на всеправославните съвещания участват само автокефалните църкви. По този начин ЕАПЦ към Константинополската патриаршия се изваждаше от непосредствено участие в предсъборния процес – нещо, което позволи да се възобнови подготовката на Всеправославния събор…

Какво можем да очакваме от Всеправославния събор, ако той действително се състои? И ще се състои ли съборът?…

Предполагам, че направеният от мен кратък обзор на 50-годишния период от подготовката за Светия и велик събор на Православната църква можа да внесе някаква яснота в разбирането на неговите цели и задачи, а също така да успокои онези, които споделят различни фобии, разпространявани във връзка с неговото осъществяване.

Мога да уверя всички съмняващи се, че Съборът няма да бъде Осми вселенски и няма да отмени или да преразгледа решенията на Седмия вселенски събор. Този събор няма да отменя поста, няма да въвежда женен епископат, няма да разреши второбрачно духовенство, няма да признае никаква власт на Римския папа над Православната църква, няма да подпише уния с римокатолицизма – с други думи, няма да направи нищо от това, от което днес се опасяват някои „защитници на православието”, които проявяват ревност не по разум…

Ако нещо друго, противно на духа и буквата на Седемте вселенски събора, противно на многовековното Предание на Православната църква – да опази Бог – се случи на този Събор, Руската православна църква няма да го признае и няма да го приеме, така както това е станало на Фераро-Флорентинския събор през 1441 г. Предполагам, че и другите православни църкви в такъв случай няма да признаят подобен събор.

Необходим ли ни е въобще Всеправославен събор?

Днес се чуват гласове, че такъв събор въобще не ни е нужен – живели сме повече от тринадесет века без Всеправославен събор и още толкова ще преживеем. Тази позиция има своята истина. Православната църква ще си остане съборна дори и да не бъде свикан общоправославен събор, в това никой не се съмнява. Съществуват и други механизми на съборността като всеправославните съвещания, обмена на послания между предстоятелите, срещи на предстоятелите и т. н. И ако Всеправославният събор не се случи, поместните църкви ще продължат своето служение на Бога и хората, като залягате да запазвате единството на духа чрез връзките на мира (Еф. 4:3).

В същото време, ако днес поместните църкви съумеят да преодолеят вътрешните си разногласия и с една уста и едно сърце засвидетелстват своето неотменимо присъщо единство, това ще бъде важно и знаменателно събитие. Това безусловно ще укрепи международното взаимодействие, ще помогне да се формулира и даде гласност на всеправославната позиция по редица актуални въпроси, ще направи Православната църква по-консолидирана и способна да отговаря на предизвикателствата на времето. Светият и велик събор на Православната църква може да стане истинско тържество на православието – при условие, разбира се, че на него, в духа на истинското братолюбие и взаимно уважение, бъдат отчетени убежденията, традициите и възгледите на всички поместни православни църкви.

Превод: Венцислав Каравълчев