Църквата на империята. Защо Руската църква избра да благослови империята

Влязох в Църквата в края на 1989 г. и активно се включих в църковния живот в началото на 1990 г. До разпадането на Съветския съюз оставаха още две години и беше трудно време – инфлация, дълбока икономическа криза, празни рафтове в магазините. Нашата енория получи развалините на храм в центъра на гр. Клин, на 85 км от Москва. Изоставеният и обезглавен храм при градското сметище, на което предстоеше да бъде разчистено, се превърна за нас в символ на новата епоха. Това беше първият храм в Подмосковието, който беше върнат на Църквата и осветен, в името на изповедника на вярата във времената на антицърковните гонения – Всеруският патриарх св. Тихон.

Около предстоятеля на храма – млад, енергичен свещеник – се събра младежка общност, която живееше с надеждата за възраждането на Русия. Свещеникът бе успял да изпита натиска на съветските спецслужби – беше държан „под контрол” задето две години по-рано посмял да създаде детски църковен хор към храма, в който служел.

По онова време – в началото на 90-те – за всички беше очевидно, че движението напред, развитието на страната и успехите на „църковното възраждане” са нещо пряко свързано с освобождаването от съветското минало. Ние не знаехме, нито разбирахме много неща, но чувствахме ясно, че за да променим страната, трябва да се променим самите ние и най-вече трябва да престанем да бъдем „съветски”. Задачата да постигнем „промяна на ума” (μετάνοια) беше ключова и в същото време неизразимо трудна. Ние обаче – по онова време студенти и гимназисти – живеехме с надежда.

След краха на Съветския съюз в Русия настъпи тежка криза на идентичността. Пред нея имаше два пътя – или на европейската демокрация, или на евразийската автокрация. Очевидно, в началото на 90-те години изборът бе в полза на демокрацията. Обществото се отдалечаваше от съветската империя, оттласкваше се от нея.

През онези години от външна гледна точка „църковното възраждане” приемаше демократични форми, а по своята същност те бяха дълбоко канонични. Възникна едно широко движение на миряните, което обедини многобройни инициативи в различните области на все още съществуващия Съветски съюз. През есента на 1990 г. това движение се оформи като Съюз на православните братства. Редица епархии в държавите, получили независимост след разпадането на Съветския съюз, получиха статут на автономни църкви. Започна прославата на новомъчениците и на руските изповедници, пострадали през годините на гонения. А само няколко години по-рано самото споменаване на гоненията и на имената на пострадалите не беше безопасно. Бавно, едва-едва се възраждаше енорийският живот. И живата църковна проповед бе обърната към сърцето на човека, беше призив към живот в Христос.

Църквата получи огромен кредит на доверие от обществото, а след това и от държавата, като общност, подложена дълго време на гонение, ала оцеляла и съхранила се въпреки жестоките преследвания. И този огромен кредит на доверие получи не само Православната църква като цяло, но и буквално всеки свещеник, всеки човек в расо.

Така, на първия етап концепцията за „църковно възраждане”, нека я наречем „църковно възраждане 1.0”, стана важна част от процеса на идейното и културно освобождаване от съветското минало. Мнозина обърнаха внимание на нещата, които, както изглеждаше, Църквата може да запази: това беше руската традиционна култура, която беше друга – различна от съветската, която беше известна на всички. Църквата привлече вниманието даже на такива, които не се интересуваха от вероучението и от богослужението. И всички пожелаха някак да се приобщят към тази култура, само че повечето нямаха представа как да направят това. Именно в тази обърканост на хората трябва да търсим и причините за безпрецедентното уважение към православното духовенство. За мнозина свещениците се превръщаха в проводници към непознатия свят на „другата Русия”.

Но желаното и действителното силно се отдалечиха. По това време Църквата бе вече достатъчно съветска. Висшият епископат беше част от съветския истаблишмънт, а свещениците, ако се съгласяваха строго да ограничат дейността си само извършването на богослужението, получаваха на свое разположение огромни финансови ресурси. И след падането на Съветския съюз състоянието на „съветска консервация” на Църквата устройваше мнозина. Към средата на 90-те години се появиха първите признаци, че епископатът е решил да не експериментира с новите тенденции и да върне църковния живот в обичайното съветско русло. През 1994 г. Синодът прие решение да ограничи нарастването на мирянските организации – братствата – като ги подчини изцяло на предстоятелите на храмовете. Много братства трябваше да се разпуснат.

По същото време започна характерното за съветското идеологизирано съзнание търсене на враговете вътре в Църквата. Първи под тези удари попаднаха енорийските и катехизаторски практики на общината (и братството) на свещеник Георгий Кочетков. Неговите опоненти, демонстрирайки невежество по въпросите на църковната история, нарекоха това движение „неообновленчество” и се опитаха да го заклеймят като нещо антицърковно. Официално осъждане от страна на Църквата обаче те така и не успяха да издействат – епископатът реши да си замълчи, но от тогава в Църквата има открито разделение на „либерали” и „консерватори”.

При цялата условност на тези понятия в църковния контекст, най-важно остава това, че „либералите” разсъждаваха върху практиката на катехизацията и за ролята на богослужението в живота на общината, а „консерваторите” смятаха установилите се практики за непроменими, неподлежащи на обсъждане и поради това виждаха своята главна задача в излизането в обществено-политическото пространство и формирането на „православна идеология”.

Известно време балансът на силите се запазваше. Епископатът се стараеше като цяло да не заема ясна позиция в този спор. „Консерваторите” се смятаха за „пазители на вярата” и остро критикуваха не само миряните и свещениците, но и епископите (един от първите бе днешният патриарх, а тогава Смоленски и Калининградски митр. Кирил) за „отклоняване от православието”, стигайки дори до обвиняването им в ерес.

Ситуацията постепенно започна да се променя след 2000 г., когато държавата все повече започна да се отдалечава от демократичния модел и да придобива отначало автократични, а сетне и авторитарни черти. В контекста на тези промени радикално се промениха и приоритетите в концепцията за „църковното възраждане”. Първият етап на това „църковно възраждане” завърши тогава, когато работата с хората остана на втори план и водещи станаха задачите за взаимодействието с държавата, а именно:

1) формирането на една нова идентичност, чрез проповед на патриотизма и на традиционните ценности и в пълно съгласие с вътрешната и с външната политика на държавата;

2) притежаването и управлението на недвижимото имущество и получаването на държавни средства за строителство и реставрация.

Едновременно с това протичаха и процесите на бюрократизиране на Църквата, на създаването на нови църковни учреждения, рязкото нарастване на документацията и на количеството църковни чиновници.

Така настъпи и новият етап – „църковното възраждане 2.0”. Трябва да кажем, че „Църквата на империята” е мощен и разбираем архетип, непосредствено отправящ се към Византия и към целия комплекс от възгледи, свързани с „православната империя”, с „Третия Рим”. От една страна, тази концепция има голям мобилизиращ потенциал и удобно вписва Православната църква в системата на постсъветското държавно управление на онова единствено „свободно място”, което преди заемаше Комунистическата партия. Това бе разбираемо за всички, даже за чиновниците, които бяха далеч от Църквата. От друга страна, емоционално и идеологически този архетип е много привлекателен за мнозина членове на Църквата – както миряни, така и хора в свещен сан, увличащи се от буквалното разтълкуване на идеите за „Светая Русь” и за „Москва – Третия Рим”. От своя страна, „новата империя” има еднаква необходимост и от религията като форма на легитимация на недемократичната власт, и от съветското минало, като митологично време на велики герои (именно за това в последните години Денят на победата се превърна и в най-важния празник на страната). Църквата на този етап също не страни да изразява симпатии към съветското. От една страна, това е израз на солидарност с държавната власт, а от друга – признание, че постсъветските настроения са много силни и в самата Църква. Последното е напълно обяснимо.

„Църковно възраждане 1.0” не успя да реши първостепенните църковни задачи – масовото кръщение през 90-те практически не подготви хората към съзнателно участие в църковния живот. За това свидетелстват не само социологическите анкети, но също и самите свещеници. Показателни в това отношение са наблюденията на Смоленския и Вяземски (сега Орехово-Зуевски) епископ Пантелеймон: „В началото на 90-те години на миналия век имаше голям наплив на енориаши в храмовете… Хората тогава не идваха в Църквата, а се „втурваха” в нея. За съжаление, в нея останаха малцина, а периодът на активното внимание към църковния живот и към въцърковяването бързо завърши… Делът на хората, които в неделя идват в храма, по мои сметки, е не повече от 1 процент от населението на нашата страна”.

Необходимо е да споменем и за другите важни последици, освен посещението на храмовете: съветските хора приемаха кръщение, но не получаваха знания за основите на вярата. Църквата ги приемаше такива, каквито са, разчитайки, че те сами ще се въцърковят по някакъв „естествен” начин. Повечето съветски хора обаче не изпитваха никаква потребност да се променят; те останаха такива, каквито са… Ала промени все пак имаше: тези „нови вярващи” промениха Църквата. И при тази ситуация неусетно протече много важна мутация. Дълго време основният призив на Църквата както към отделния човек, така и към обществото като цяло звучеше привлекателно: „Нека да съхраним традициите!”, „пренебрегването на традициите е много опасно!”. Тук като че ли става дума за един здрав християнски консерватизъм, но в руски контекст трябва да направим важната уговорка: какви традиции имаме предвид?

Днес в Русия истинският стремеж да се погледне в дълбочината на историята изисква огромни нравствени и интелектуални усилия – да се погледне отвъд Октомврийския преврат, отвъд 1917 г., в историята на Руската империя. Твърде много време мина, твърде много поколения се смениха, твърде много носители на традициите на дореволюционна Русия бяха съзнателно унищожени. И обръщането към църковните традиции на 19 и началото на 20 век неминуемо се превръща в историческа реконструкция, в любителски спектакъл.

От твърденията, че християнските традиции в Русия са изчезнали от народния живот, че са били забравени, може да бъдат направени два практически извода:

1) струва си да се започне търсенето на запазила се жива традиция;

2) нужно е да поставим основите за формирането на нови традиции, отговарящи на политическите, икономически, социални и културни условия, в които живеем днес.

Като християнин особено ми е болно да призная това, но от лицето на живата традиция в Русия говорят само тези, които говорят за „съветското”. В това е и главната тайна на привлекателността на всичко онова, което е свързано със Съветския съюз и с комунистическото минало – не само за пенсионерите, но и за младежта. Днешният багаж на Русия – културен, исторически, социален, философски и религиозен – не е многообразието, а само една жива традиция, която всички знаят, помнят и могат да предадат на своите деца. Това е съветската традиция. И триумфалното завръщане през последните години на тази традиция е само признание на факта, че в Русия не е останало нищо друго.

По този начин „църковното възраждане 2.0” се превърна в един от най-важните елементи във формирането на постсъветската гражданска религия, гарантираща идеологическа подкрепа на държавата. И това предопредели в много отношения онези форми и идеологически конструкции, които са опорни за създалия се модел на развитие на държавата и обществото.

Макар обаче Църквата да поставяше акцента не върху творческото усилие за усвояване на съвременната култура, а върху апелацията към миналото, върху реконструкцията на практиките от 18 и 19 век, беше извършено много и за движението напред. Историкът Алексей Беглов признава: „Ние имаме работа не с механично възстановяване на нещо, което е било изгубено някога, а с процес на инткултуризация, с творчески процес на влизането на Църквата в съвременната модерна и постмодерна култура на Русия и на всички страни от постсъветското пространство”. Друг въпрос е, че Църквата не успя да намери верните думи за обясняването на този процес.

Защо обаче тогава се казва, че „църковното възраждане” завърши? „Църковното възраждане” е маркер на преходния период – време на неопределеност. Изборът в полза на „Църквата на империята” вече е направен и църковните форми и институции, съответстващи на този модел, вече са образувани. Възможно е новият етап в историята на православието в Русия да бъде наречен именно така – неоимперски или, също напълно възможно – неосъветски.

Превод: Златина Иванова

* Chapnin, S. “A Church of Empire. Why the Russian church chose to bless Empire” – In: First things.
Публикуването на тази статия в най-влиятелното американско религиозно списание през ноември 2015 г. стана повод Сергей Чапнин да бъде уволнен лично от Московския и на цяла Русия патриарх Кирил от поста си на отговорен редактор на Журнал Московской патриархии и от всички структури на Московска патриаршия, където той работеше през последните 15 години (бел. прев.).