Богомладенчеството

Сред изданията на Новия Завет се срещат и такива, в които думите, произнесени от Самия Иисус – „ipsissima verba” – са набрани в червен шрифт, а всичко останало – в черен. Разбира се, в разказите за Рождеството не се среща нито една дума, отпечатана в червено. А същевременно много от съвременните богослови смятат за безусловни само ipsissima verba. Така например, свещеникът Рене Лорантен – в предисловието към една от книгите си – разказва за кюре, който му казал, че отдавна вече не проповядва върху темата за Рождеството, тъй като и Самият Иисус не казва нищо за това. „Това са просто едни сказания”. Тази позиция се основава и на това, че Рождество Христово, за разлика от светата Пасха, християните започнали да празнуват далеч не от самото начало. Още на Климент Александрийски е изглеждало забавно, че сред вярващите в Христос има и такива „любознателни” хора, които искат да определят не само годината, но и деня на раждането на Иисус.

За християните са били важни не фактите, а един-единствен от тях, а именно, че Христос е бил заченат от Светия Дух, роден е от Дева Мария, пострадал е при Понтий Пилат, бил е разпнат, умрял е, бил е погребан, слязъл е в ада и в третия ден възкръснал от мъртвите – възпоминанието за Него се свързвало не с някакви определени дати, а на първо място с тайнството Евхаристия.

Специално за Рождеството Христово се спомняло в деня на Богоявлението, което християните от първите поколения разбирали като явяване пред света на новия Адам в Неговото кръщение, в претворяването на водата и виното и в други чудеса, а също така и в самото Негово раждане. Този празник се отбелязвал на 6 януари – на шестия ден от Новата година, тъй като в шестия ден на творението Бог призовал към живот и първия Адам (в Римската империя – от времето на Юлий Цезар – началото на годината е било пренесено на 1 януари).

И едва в края на 4 век на Рождеството се посвещава особено тържество, свързано, преди всичко, с утвърждаването на вярата в това, че Иисус действително се е въплътил, че Той се е явил vere, sed non phantastice, т. е. „истинно, а не фантазмено”, „бидейки съ-òбразен на тялото на нашето смирение” – както се казва в анафората от Литургията на св. Василий Велики.

Така Рождеството става догматичен празник, чийто чин утвърждава физическата реалност на Боговъплъщението. Заветът между Бога и човека не е нещо абстрактно. То е самата действителност. Може би, затова то се празнува именно на 25 декември (това е месецът в римския календар, който съответства на еврейския кислев[1]), а именно – на 25 кислев започва Ханука – радостният празник на светлината, утвърждаващ реалността на Божието присъствие сред хората. Ако е така, то не е случайно, че в Христос Симеон Богоприемецът вижда „светлина за просвета на езичниците”,[2] а тропарът Го нарича „Слънце на правдата”

За това, че денят на празнуването на Рождество е свързан, възможно, с еврейския календар сочи още проф. М. Скабаланович в своя Тълковен Типикон.[3] И тук няма нищо странно, тъй като и други християнски тържества (Пасхата Христова, Петдесетница и Преображение) се съотнасят по най-тесен начин с празниците от Стария Завет, които са постоянно споменавани в Евангелието.

Не можем да подминем и това, че макар и в трансформиран вид, обичаят да се запалват свещите на Ханука една от друга в продължение на осемте дни на празника, е съхранен при римокатолиците, които по време на Адвента – на Рождественския пост – в първата неделя запалват една свещ, във втората – две и т. н.

Според мнението на Отците на Църквата, Иисус се ражда подобно на всеки друг младенец, но по някакъв особен, по чудесен и уникален начин – „без да нарушава, но съхранявайки ненарушими знаменията за девствеността на Своята Майка, раждайки се безболезнено, както безстрастно е бил и заченат” – както казва св. Григорий Паламà.

Той става – както ще каже по-късно Сурожкият митр. Антоний – „един от нас”, приемайки не просто „образа на раб”, но и човешката плът (в този случай винаги се употребява именно гръцката дума σάρξ, обозначаваща плътта в биологичен смисъл – с всички нейни слабости и страсти, с нейната материалност и подвластност на тлението и на смъртта). При това Той остава безгрешен и става Победител на смъртта. И в това – съгласно със светоотеческото учение – се заключава парадоксалността на Рождеството Христово: че то е естествено и в същото време е чудо.

От гледната точка на св. Григорий Паламà Рождеството е чудно също и защото в него, „Невидимият и за шестокрилите серафими… днес стои пред плътските ни очи … и от нищо Неограниченият се вмества в на бърза ръка направените малки ясли”. Това е явяване на невидимия, в което невместимото се вмества в малкото и тайното се явява, и от това става още по-непонятно и по-необяснимо. Преп. Максим Изповедник вижда в Рождеството „тайнство по-непостижимо от всичко друго”, защото „въплъщавайки се, Бог позволява да бъде познат не иначе, а като още по-непознаваем”.

Тази мисъл на преподобния Максим прекрасно разкрива митрополит Антоний, който казва, че във Въплъщението „на нас ни се открива Бог още по-тайнствен дори от небесния Бог, непостижим за човешкия ум и само очакван от човешкото сърце, защото в този Младенец се крие цялата пълнота на невидимия, на непостижимия Бог”. И така, за отците Рождество е тържество на Богочовечеството.

За разлика от богословите, народното благочестие отдавна е видяло в Рождество празник не толкова на въчовечаването, на „въплътилия се Господ”, колкото Младенеца Иисус, лежащ в яслите. Именно към Младенеца Иисус ни призовава да съсредоточим взора си и византийската химнография. В „Снежната кралица” на Х. К. Андерсен Кай и Герда пеят така: „Рози цъфтят, красота, красота. Скоро ще видим Младенеца Христа”. Двама така различни писатели като Стендал (в края на 20-те години на 19 век) и Чарлз Дикенс (в 1846 г.) обаче, в пътните си бележки описват почитането на светия Младенец в римския храм „Santa Maria in Ara Coeli” като нещо, във висша степен простонародно и нелепо. Ала вече в края на 19 век, бъдещата света Тереза, а тогава все още госпожица Мартен, получава монашеското си име в чест на Младенеца Иисус, обръщайки особено внимание вече не само на Въплъщението, но именно върху младенчеството Иисусово.

В 1935 г. о. Сергий Булгаков, в рождественската нощ, говори на своите енориаши за това, че „Всемогъщият застава пред нас в образа на беззащитен Младенец. Че самият пламък на живота в този Младенец сякаш се колебае – застрашаван от земния вятър и студа, от изострила вниманието си злоба на силните на мира сего”. Особено внимание отец Сергий обръща на беззащитността на Младенеца и подчертава, че Младенецът в яслите е такова знамение на въплътилия се Бог, което „се състои именно в отсъствието на всякакво знамение, в Неговото оголване от собствената Му слава, в унижението Му, в слабостта, в беззащитността”.

Заедно с православния протойерей о. Сергий Булгаков, за Богомладенчеството е заговорила и една римокатолическа монахиня – сестра Мадлен Ютен.[4] Основателка на общината на „Малките сестри”, откликнала на призива на своя задочен учител – брат Шарл де Фуко[5] да се живее в такава тишина и неизвестност, в каквато и Иисус е живял в Назарет, тя през целия си живот размишлява върху това, че новороденият Младенец, Който е самата беззащитност, се нуждае от любов и грижа. Именно към любов и грижа призовава Бог и цялото човечество. Бог ни се явява в пределна беззащитност. И така ни отдава Самия Себе си. В книга Битие (1:27 сл.) се разказва как Бог е поверил земята на човека – с нейните треви и дървета, с нейните реки, морета и животински свят, с цялата красота на нейните планини и на нейните водопади. Поверил я е на човека, така щото той да избере – да я запази или да я погуби и да я подложи на опустошение.

В Новия Завет пък Бог Сам отдава Себе си в човешките ръце. И отново човекът се оказва пред избор, само дето сега този избор е много по-сериозен – сега вече става дума не за околната среда, а за самия живот – за неговата сърцевина. Отговорен за всичко се оказва сега именно човекът. „Преди около две хиляди години, – в една нощ каквато е и днешната, – божествената любов е влязла в света, в образа на новородено Дете, с цялата негова крехкост и беззащитност, която наистина се явява образ на любовта, отдаваща се и никога не защитаваща себе си” – така е говорил митрополит Антоний преди няколко години, в деня на Рождество Христово.

Винаги пределно точен в избора на думите, той неслучайно нарича новородения Иисус не Младенец, а Дете, тъй като в съвременния руски език думата „младенец” вече не е в обща употреба, откъсната е далеч от първоначалното си значение, придобивайки чисто религиозен смисъл, и е започнала да се употребява главно по отношение само на Младенеца Христос, обозначавайки Неговата уникалност и необикновеност. „Дете” пък е нещо друго. Тази дума се употребява за всяко новородено и затова не отделя Иисус от останалите новородени, а Го обединява с тях. Така пред човечеството се открива и нова особеност на този празник, неизвестно защо някога противопоставен на Богоявлението и превърнат в самостоятелно тържество към времето на св. Йоан Златоуст, който в една от проповедите си казва, че в еди-коя-си година в Антиохия за пръв път ще се празнува Рождество.

Бог ни предава Себе си във вид на Дете, нуждаещо се от това, щото човекът да Го пази и да Го защитава, прекарвайки при Неговата люлка безсънни нощи и, главното, изцяло да отговаря за Него и за Неговото бъдеще.

Сестра Мадлен имала желание някакъв скулптор да извая статуя на св. Богородица с Младенеца, „показвайки едновременно Мария, която ни подава в ръце своето Дете, и Младенеца – простиращ към нас ръце и буквално откъсвайки се от майчините обятия, за да отдаде Себе си за света”. Оказало се, че да се предаде този – както казвала сестра Мадлен – „двоен порив” е изключително сложно, но точно той с изчерпателна пълнота изобразява този смисъл на празника Рождество Христово, който видели през 20 век и отец Сергий Булгаков, и митрополит Антоний, и тя самата.

А какво казва за това Самият Иисус? Доколко на Неговото Евангелие съответства тази „назаретска новина” (по израза на сестра Мадлен), която сме чули ние – в нашето време? Или това са наистина просто „едни сказания” – както е говорил на Рене Лорантен неговият събеседник…

Разговаряйки със Своите ученици, Иисус, „като взе едно дете, изправи го посред тях, прегърна го и им рече: който приеме едно такова дете в Мое име, Мене приема, а който Мене приема, приема не Мене, а Тогова, Който Ме е пратил” (Марк 9:36-37). Тук, както по всичко личи, всичко е казано пределно ясно. Казано е и за Въплъщението, и за Богомладенчеството, и за отговорността на човека за Бога, Когото той приема в лицето на безпомощното Дете. Важно е само да се отбележи още, че гръцкият глагол δέχομαι (приемам), употребен тук четири пъти поред, обикновено се използва именно за да се покаже, че някой поема или приема върху себе си отговорността за някого другиго.

Ето ги и тях – тези ipsissima verba – тези думи Иисусови, в които Сам Той пределно ясно ни говори за това, какъв смисъл е заложен в празнуването на Неговото Рождество. Оказва се, следователно, че и разказът за влъхвите, и всичко, което ни е било казано и за яслите, и за поклонението на пастирите, е много повече от просто само „едни сказания”.

Превод: Борис Маринов