За природата на църковната власт

За нея руският богослов, виден църковен деец на руската емиграция и професор по догматично богословие на Парижкия богословски институт прот. С. Булгаков пише:

За да се оцени по същество природата на църковната, т. е. на епископската власт, трябва през цялото време да имаме предвид нейните особености, произтичащи от природата на църковното общуване. Въпреки че често се говори за „монархичен” епископат, при което това държавно определение намира оправдание в личното властолюбие на отделни епископи, все пак трябва да помним, че църковната власт, бидейки духовна, има друга природа, различна от държавната: тя е повече и е над всяка светска власт, като простираща се върху човешката душа, но именно поради този си духовен характер е преди всичко друго служение – по думите на Господа: „Царете на езичниците господаруват над тях, а ония, които ги владеят, благодетели се наричат; а вие недейте тъй: но по-големият между вас да бъде като по-малкия, и който началствува, да бъде като оня, който слугува” (Лука 22:25).

Преди да продължим с цитатите, нека се спрем на следните думи: Често се говори за „монархичен епископат”, като това държавно определение намира оправдание в личното властолюбие на отделни епископи.

Казано уж между другото – с лек намек сякаш за незначителни и несъществени изкривявания в дейността на епископите, всъщност във всички времена и особено днес този проблем се е превърнал в „предмет на приказки”. И тук въобще не става дума за принизяване на значението на епископа, а за определянето на присъщия му статут в Църквата. По повод „разсъжденията” за делата на един или друг епископ трябва преди всичко да се опираме на авторитета на самата Църква – на нейното канонично право.

По този повод св. Игнатий Брянчанинов отбелязва:

Никакви земни санове, никакви висши призвания, започвайки от апостолското, не са останали неосквернени от падението на човечеството, а затова и Православната църква никога не е спирала да заменя недостатъчната на качества или недостойна личност с друга, която е по-удовлетворителна. На тази участ са били подложени и патриарси, и митрополити, и епископи, с една дума – всички чинове в църковната йерархия, но самото чиноположение, като установено от Божията църква, винаги е било свято пазено.

Към това е нужно да добавим само: макар и да са били подлагани на низвержение от сан, то това е ставало толкова отдавна, че сега практически вече не се прилага, ако не сметнем скорошното низвержение на епископ Диомид.

Колкото до „епископския произвол”, причините за възникването му през цялата история на Руската православна църква не само не са отстранени, но в последно време даже са утвърдени от някои промени в устава на РПЦ.

И така, какво представлява истинската църковна власт? Какво място се отрежда в нея от векове на епископа? По този повод о. Сергий Булгаков пише:

В осъществяването на своята власт епископът действа с Църквата, но той не е над Църквата, която е духовен орган на любовта: съгласието с Църквата и единението с нея са истинското условие за битието на епископа. Според учението на Църквата, епископската власт като че се разтваря в единството с народа.

Ръководна норма в случая е примерът на Йерусалимската църква за отношението ѝ към апостолите като към първоепископи. Въпреки пълнотата на своята действително свръхепископска власт, апостолите са решавали всички важни въпроси с народа. И това нещо е непременно условие в живота на Църквата, което не просто е загубено, но даже в някои епархии с някаква нехристиянска жестокост се потиска от днешния църковен апарат с административни методи. (Конкретни примери за това в статията „Кризис доверия” – В: Литературная Россия, бр. 18-19, 2012 г.). Участието на народа в църковния живот се потвърждава от думите в кн. Деяния: ап. Петър се обръща към цялото Йерусалимско братство (1:15-16) за избирането на дванадесетия апостол на мястото на Юда. И тогава „поставиха двама и се помолиха, и казаха, … и хвърлиха за тях жребий” (1:23-26). Както виждаме, във всички моменти от този избор апостолите пребивават в единство с народа. Същото става и при избора на седемте дякони – за него апостолите събират множество ученици и се обръщат към тях с предложение. „И угодно бе това предложение на цялото събрание, … и избраха, … и ги и поставиха…”, а след това ги ръкоположили в присъствието на народа: „помолвайки се, възложиха на тях ръце” (6:3-6).

Ето още едно свидетелство:

Общината („на обрязаните”) се обръща с упрек към св. ап. Петър задето приема необрязаните от дома на Корнилий, а апостолът ги успокоява с разказа си за особеното откровение, което е получил. Не казва, както често се случва да чуваме днес, „не е ваша работа, ние сме отделени от държавата и управляващият архиерей знае по-добре”. Той не се е отделил от народа, позовавайки се на някаква призрачна „целесъобразност”, а е обяснил достъпно на всички братя решението си.

Ето и друго свидетелство: Йерусалимската църква изпраща Варнава в Антиохия (11:22). И още: Апостолският събор, на който Павел и Варнава са приети в Йерусалим – „от църквата, апостолите и презвитерите” (15:4), на които възвестяват за проповедта си сред езичниците. След това „апостолите и презвитерите” (в случая, в общия смисъл на старейшини) се събират (15:6). И накрая, „апостолите и презвитерите с цялата Църква” размислят, избирайки от своите среди двама мъже и ги изпращат в Антиохия, заедно с Павел и Варнава (15:22), написвайки им и връчвайки им следното: „Чухме… и като се събирахме единодушно намерихме за добре…”. И натакък: „Угодно бе на Светаго Духа и нам да не ви възлагаме вече никакво бреме…” (15:25, 28). Вижда се непосредственото участие на всички: апостоли, презвитери, енориаши в решаването на жизнено важните за Църквата въпроси.

Вече нееднократно СМИ са заявявали, че днешният устав на РПЦ е „написан под диктовката на епископа”. Обсъждане на членовете не е имало не само сред миряните, а и сред свещениците. Затова той е далеч не само от каноничното църковно устройство, а и от практиката на църковния живот. И не изразява съборния разум на цялата Църква.

Образът на първия вселенски – Апостолския събор – определя нормата на епископската власт в и с църковния народ – продължава о. С. Булгаков – И ако от историята ни е известно, че вселенските и много от поместните събори обикновено са се състояли предимно от епископи, то в това не бива да виждаме нова канонична норма, която отменя Апостолския събор и дава на епископското съсловие, като такова, власт над църковния народ и без народа (само помислете върху тези думи!). Този факт следва да се разбира не толкова като някаква власт на епископа над Църквата, колкото като представителство – чрез епископите – на оглавяваните от тях църкви, с които те са в единство. При това фактът, че на съборите ги няма „презвитерите и братята” от Йерусалимския събор, има така да се каже технически характер – тази практика е по-скоро за удобство, отколкото по принцип. Впрочем те присъстваха, например, на Московския общоруски събор от 1917-1918 г., състоял се от епархийските епископи – т. е. такива, които имат единство с паството, от свещеници и миряни, и този състав отразяваше каноничната норма на Йерусалимския събор по-точно даже в сравнение с вселенските. Трудността да се пристигне за участие на последните, с тогавашните средства за съобщение, е достатъчно обяснение за едностранчивия им йерархичен състав, ако, впрочем, не броим, че чрез царя или чиновниците му там е бил представен и църковният народ”.

И не само затова. Във времената на вселенските събори повече от половината от епископите са били семейни, и всички до един избрани от народа. Същата – избор от народа – е била участта и на дяконите, и на презвитерите.

Кой на кого повече е повлиял – държавата на Църквата или обратно – това ние не знаем, но сега в избора на кандидати за епископи, презвитери и дякони народът няма никакво участие, при все че еп. Игнатий (Брянчанинов) отбелязва, че „основният църковен закон повелява да се избира епископ за град в самия град – от събора на епископите и от обществото на християните в града и в областта”. И след това изразява съжаление, че тази практика отдавна не се прилага. Но ако се замислим, кой друг, ако не свещенството и паството трябва да изберат измежду себе си кандидати за епископи?

Разбира се, в римския католицизъм присъствието само на епископите на събора е вече норма, – продължава о. Булгаков – защото там йерархията се разбира в много по-голяма степен като власт над Църквата, оглавявана от монарха-папа.

Но (моля да се обърне внимание!):

Не знаем нито един факт от историята на апостолските времена, когато апостолите да са се държали като еднолична власт над Църквата и без Църквата.

Затова пък всички прекрасно знаем какво смущение в църковния живот внесе, например, декларацията на митр. Сергий Страгородски. И по този повод о. Булгаков с болка отбелязва: „Нищо не може да ги поучи (епископите), те и при новата (т. е. при болшевишката) власт искат да се устроят по старому”.

Даже, напротив, – продължава той – ако имаме прояви на лична апостолска сила – например, в чудотворството, тя не е свързана с тяхното предимство като носители на църковна власт, но им принадлежи като дар на апостолското служение.

Затова и сега църковният народ има своя дял при избора на епископи, в което се проявява духовното единство между клир и миряни: народът взима участие даже при ръкоположението, макар и извършвано от епископа, защото в съответния момент възглася своето достоен!

Това е право на народа и при избора на презвитери и дякони.

Никой да не се поставя – пише папа Лъв Велики – против волята и желанието на народа, за да не би народът, подложен на принуда, да възненавиди и започне да презира нежелания епископ.

За това обаче днес не може да става и дума. Ала колко дълбока и колко вярна е тази мисъл! Пастирът трябва да бъде желан, а не „търпян”. И когато по телевизионния канал „Союз” един уважаван свещенослужител каза по този повод (т. е. за свещеника, когото не обичат) „отгледайте своя кандидат”, на това може да се отговори, че дори в такъв случай не е сигурно, че въпросният кандидат за свещеник ще служи в родното си място, а по-скоро ще го сложат другаде – за това има множество примери. И когато на същия свещеник в ефир зададоха въпрос: „Защо у нас постоянно сменят свещениците в енорията и какво да правим, когато любимите ни пастири изпращат на друго място?”, той отговори: „Елате при нас в Москва, тук всички си стоят по местата”. Нима – ще възразим ние. Но дори и така да е – защо тази практика не се въведе в цяла Русия? Или у нас само в Москва е показното царство на правдата и справедливостта? Всъщност, за да се въведе тази практика първо трябва да се премахнат съответните членове от Устава на РПЦ, които дават право на епископите да преместват презвитерите – свещеници и дякони от една енория в друга. Ясно е, че уважаваният протойерей по канал „Союз” просто заобиколи един от най-болезнените и остри проблеми на църковния ни живот днес, защото не е в негова власт да го разреши. Но да продължим:

За да разберем правилно йерархичното начало в Църквата, трябва да имаме предвид не само неотменимите преимущества на йерархията, но и неотменимите преимущества на миряните.

Преимущества на миряните? Какви са те?

Миряните не са само пасивен обект на управление – с единственото задължение да се подчиняват на йерархията; празно място от харизматична гледна точка, което изцяло се запълва от йерархията. Миряните могат да се разглеждат като своеобразен свещен сан, обличащ своите носители в достойнството на християнското звание – народ Божи и царствено свещенство.

Като християни, приели Кръщението и дара на Светия Дух в Миропомазанието (което може да се разглежда и като ръкоположение в християнско звание), миряните също са харизматици – макар и в ограничен смисъл, и конкретно даже в областта на свещеното и тайнодействието. В случай на нужда те могат да извършват Кръщението чрез трикратно потапяне във вода в името на Светата Троица и това ще е действително Кръщение. Но освен това и всяка частна молитва, която е право и задължение на всеки християнин, също е свещенодействие, в което той е свещенослужител в храма на своята собствена душа и за своите събратя – в случай, че молитвата не е лична, а обща.

И накрая, при извършването на тайнствата, извършвани само от свещенството, и по-конкретно на тайнството Евхаристия, миряните също имат своето участие, външно проявяващо се в техните отговори на молитвите и възгласите на свещеника (това, което сега изпълнява хорът, преди са пеели всички енориаши), а вътрешно е толкова важно, че свещеникът, в строгия смисъл на думата, не трябва и не може да извършва тайнство без народа.

С други думи, свещеникът извършва тайнствата заедно с народа, а миряните са съ-извършители на тайнството от своето място.

Според думите на св. апостол Павел, в духовния организъм на Църквата всичко се извършва в единството на любовта, и нито един орган не може да съществува извън зависимостта си от другите.

И макар че в Новия Завет не можем да намерим пряко установяване на нашето днешно тристепенно свещенство, т. е. във вида, в който се е установило още от древни времена, тук също виждаме началото на йерархизма – първо в апостолството, а после и в епископството, в презвитерството и в дяконството.

Да лишиш себе си от йерархия означава да ограбиш, да опустошиш църковния живот – означава, в известен смисъл, да изгониш апостолите и Самия Този, Който ги е изпратил, от Църквата. Не може да има по-голямо църковно бедствие и заблуда от тази, която е накарала цели църковни общества и цели народи от началото на 16 век да се лишат от свещенство и да останат без тайнства и без благодатните дарове, които се преподават в тях.

Връзката на йерархията с миряните не е властване, а взаимна любов: от страна на йерархията обгрижващо-бащинска, а от страна на паството – признателно-синовна.

„Добрият пастир полага душата си за овците” (Иоан 10: 11), а овците го познават и слушат гласа му.

Пастирството – продължава о. Булгаков – е свързано с особена отговорност за паството, която миряните нямат и заради която те се отплащат на пастирите с особена любов и почит. По този начин паството естествено се събира около пастирите, а Църквата, естествено, се изгражда от йерархично организирани общини. Йерархията е като скелет в църковното тяло.

Събира се около пастирите, – веднага трябва да отбележим това, – а не се събира около църковните чиновници или около създадените при епархийските канцеларии безбройни отдели по взаимодействие с едни или други структури на държавната власт. Тези отдели могат да съществуват, но не като ръководни и спускащи отгоре различни директиви, както е сега, а като отдели, които събират информация за инициативите на отделните пастири и паство по места и оказват на тези инициативи нужната подкрепа.

Сега често можем да чуем, че Църквата е обединяваща, укрепваща единството на държавата сила. Но преди да укрепва каквото и да било, тя самата трябва да придобие единство и сила в самата себе си, което сега не наблюдаваме. Никакви дисциплинарни мерки и канцеларски методи не могат да организират и укрепят единството. То се организира и укрепва от личности, от инициативи, от постоянството на едно и също място, в духовна свобода и при свобода на действие. Личността не се ражда изведнъж, за изграждането на личността е нужно не само време, но и съответните условия. Не става дума за личното спасение, което е възможно и при архиерейски произвол, става дума за нормалния енорийски живот, за хората, които страдат повече от всяка личност от същия този архиерейски произвол.

И макар че отец Сергий Булгаков уверява, че „ако в Църквата се прояви духът и силата в лицето на някой духоносен мъж, към това пророческо служение се устремява цялото църковно общество – и пастирите, и пасомите, без разлика от йерархичното си положение” (става дума за Серафим Саровски, Йоан Кронщаски, Амвросий Оптински и подобните на тях) – всъщност много по-често ставаме свидетели на точно обратното: епископите по всевъзможни начини възпрепятстват появата и дейността на подобни духоносни личности и даже ги прогонват от манастирите им (например, Варсонофий Плеханков, Гавриил Зырянов, св. Игнатий Брянчанинов, споменатият в книгата на еп. Варнава (Беляев) Трънестият път към небето мирянин Рахов, описаните от нас случаи в статията „Криза на доверието” в Литературная Россия, 18-19, 2012) и други подобни примери на тъмнината. И това е просто един гордиев възел, който църковните власти старателно крият от външни очи и чрез високопоставените си функционери се опитват да ни уверят, че всъщност е дело на някакви врагове на църквата.

В Църквата – продължава отец Сергий – има пастирство и паство; следователно има две части: учеща и учаща се. Авторитетът на църковното учителство не може да бъде подронван безнаказано. Но неговото наличие съвсем не означава, че на пастирите принадлежи цялата сила на учителството, а миряните са изцяло лишени от нея, имайки само едно задължение – пасивното възприемане на учението.

Подобно разбиране, което рязко разделя църковното общество на две части – активна и пасивна – не съответства на християнството и трябва да му противопоставим идеята за всеобщото свещенство и помазание на Божия народ. Именно към този народ, към всички вярващи, към всички християни, а не само към йерарсите (както обикновено смятат прекомерните йерархисти) е казаното от Господа: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал” (Мат. 28:19-20). Или пък: „Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари” (Марк 16:15). Колкото тайнодействието, изразяващо се в изпращането на даровете на Светия Дух чрез ръкоположението, е било достояние на апостолите (а след тях и на поставената от тях йерархия), толкова и проповядването на Евангелието се е смятало за дело на всеки вярващ, призоваван от самия Господ да Го изповяда (а значи и да Го проповядва) пред хората – „всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз Него пред Моя Отец Небесен, а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен” (Мат. 10:32-33; Лука 12:9 – „пред Божиите ангели”).

И наистина виждаме, че проповядването на Христос отначало се е извършвало не само от апостолите, но и от всички вярващи – при това не само от мъжете, но и от жените, някои от които Църквата нарича равноапостолни именно заради проповедта на Евангелието – св. Нина, просветителката на Грузия, св. равноапостолна Мария Магдалина, св. първомъченица Текла и др. Първи проповедници на Евангелието в кн. Деяния са наречени св. архид. първомъченик Стефан, „изпълнен с вяра и Дух Светий” (6:5), и дякон Филип – дошъл от Самарийски град и проповядвал за Христос (8:5). „Но когато повярваха на Филипа, който благовестеше за царството Божие и за името на Иисуса Христа, кръщаваха се и мъже и жени” (8:12). Искам да обърнем внимание на това, че тези са приели кръщение от обикновен дякон.

И след всичко казано възниква въпросът: А как да се поправи съществуващото положение?

Ако действително се случи чудо и доживеем време, когато църковната йерархия, най-накрая, се замисли за решение на тези жизнено важни въпроси, предлагам всички свещеници и миряни да обсъдим следните предложения.

Преди обаче да пристъпя към изложение на тези напълно канонични и разумни предложения, веднага трябва да кажем, че е време да престанем да смятаме църковния народ за нищо неподозираща бездушна маса. Вече повече от 20 години, без прекъсване и в огромни тиражи и асортимент се издава православна духовна литература, която обхваща всички сфери на църковния живот. Влялото се в началото на перестройката в Църквата свещенство, без дипломи от завършена семинария, в това време също имаше стопроцентова възможност самостоятелно да се образова. Така че тези предложения не биха се сторили странни на никой вярваш, поне отчасти запознат със Св. Писание и със светоотеческо учение. Според нас, трябва да се започне с това да се постави за всеобщо обсъждане, а после и на тайно гласуване в общоепархийски събрания на свещенството, клира и миряните въпросът за ръкоположението за епископи освен на монаси, още и на семейни свещеници. Подобно решение напълно съответства на църковните канони. Разбираемо е, че веднага ще се надигнат гласове сред част от висшия ни епископат, но нека клирът и народът сами да решат какъв епископ – женен или не – трябва да служи в една или друга епархия, защото Църквата е създадена за народа.

Примерна процедура за избор на епископ:

1. Народът, заедно с клира, избира епископа – измежду свещенството на своята епархия.

2. Кандидат-епископи се предлагат от енориашите (не на енорийските събрания, състоящи се от десетима души, а на всички енориаши, които постоянно посещават богослужението). Кандидатът се избира измежду всички предложени за това клирици с тайно гласуване след св. Литургия, след целуване на Кръста, отделно във всеки храм. Възрастта на кандидатите не бива да бъде под 45-50 години. Избираемият трябва да е служил в енорията не по-малко от 10-15 години (а за целта свещениците в епархията не бива да се прехвърлят от едно на друго място). Навярно никой няма да възрази, че това е възрастта на зрелия, житейски и духовно помъдрял пастир. Също така никой няма да оспори и това, че миряните в енориите добре познават своите свещеници.

3. Измежду всички така предложени кандидати общоепархийското събрание на свещенството, клира и избраните от всяка енория миряни избират бъдещия епископ с тайно гласуване.

4. Може да се предложи и вариант за избор на епископ между предложените кандидати чрез жребий (ако всички са достойни) пред някоя особено почитана икона или пред мощите на светеца на епархията след съвместна съборна молитва на същото събрание, което дава това право, или пък на дете, или на най-възрастния по хиротония свещеник в епархията.

5. А какво ще стане с настоящите архиереи? Ако паството е доволно от тях, нека служат, но не до 70 години, както е определено в днешния Устав на РПЦ, а докато имат сили. Ако престарял епископ се ползва с любовта на Божия народ, защо да се изпраща на покой?

6. Дали пък паството приема или не своя архиерей също може да се провери на общоепархийско събрание с тайно гласуване. Мисля, мнозина ще се съгласят, че такава канонична форма за избор на епископите ще реши практически всички съществуващи проблеми, ще успокои паството и ще даде увереност на свещенството.

За контрол пък върху епископите, – ако те внезапно се самозабравят от висотата на своето положение (което е малко вероятно) – можем да предложим следното: Ако няма оплаквания срещу действащ архиерей, въпросът за правилността на дейността му няма защо и да се повдига. Но ако има такива свидетелства, – под формата на писмени жалби, които постъпват в Патриаршията – то може да се провеждат общоепархийски събрания, където отново чрез тайно гласуване клирът и народът ще могат да изразят своето отношение към дейността на управляващия архиерей.

И последно. Въпреки волята на народа, въпреки желанието и на самия свещеник (в случай, че няма канонични нарушения), никой не трябва да бъде местен някъде „по целесъобразност”, както е записано в сегашния Устав на РПЦ, в това число и епископи.

Превод: Венцислав Каравълчев

* Чугунов, В. „О природе церковной власти” – В: Русская народная линия. Тази статия представлява част от широка дискусия в Московска патриаршия относно промените в Устава на Руската православна църква, приети през февруари 2013 г. (бел. прев.).