Отношението на преп. Теодор Студит към Римския престол

Първите известни ни отношения на преп. Теодор Студит с Рим се отнасят към времето на т. нар. „михианска” схизма. През 795 г. имп. Константин VІ се развежда със съпругата си Мария, понеже иска да сключи нов брак. Патриарх Тарасий се съгласява да позволи сключването на нов брак от императора, но същевременно не се решава да извърши собственоръчно поредното венчание и благославя това да извърши игуменът Йосиф. Преп. Теодор и неговият наставник преп. Платон Сакудийски, заедно с братята смятат случващото се за пълно пренебрегване на евангелското учение и, вдъхновени от примера на изобличилия Ирод св. Йоан Предтеча, прекратяват молитвено общение с патриарха, отказват да приемат увещанията на императора и са изпратени в изгнание. В 797 г. на власт отново идва благоверната имп. Ирина. Студийските монаси са върнати от заточение и се помиряват със св. патр. Тарасий, забранил на игумена Йосиф да служи. В 802 г., в резултат от преврат, на власт идва имп. Никифор, поддържащ свой едноименник в избора на патриарх. В 806 г. Архиерейският събор[1] на новия патриарх Никифор реабилитира игумен Йосиф и го допуска до служение в храма „Св. Софѝя”.[2] Студитските монаси не се примиряват с решението и, макар и да не прекъсват открито общението си с новия патриарх, избягват съслуженията с игумен Йосиф. В църквата се създава напрежение и противопоставяне. Към това време се отнася първото обръщане на св. Теодор към авторитетния Римски престол – за подкрепа.[3] Посланикът на преп. Теодор – студитският монах Епифаний, боящ се да не бъде задържан от властите,[4] – унищожава писмото на св. Теодор и съобщава устно написаното в него на папа Лъв ІІІ. Във Византия разбират за протеста на студийските монаси и в края на 808 г. св. Теодор, заедно с неговия брат св. Йосиф, архиепископ на Солун и още двама монаси, са заловени и затворени от властите в манастира „Св. Сергий и Вакх”.[5]

През януари 809 г. с подкрепата на императора в Константинопол е свикан събор, на който всички действия на патр. Тарасий са обявени за правилни. Съборът предава на анатема оспорвалите неговия авторитет[6] и несъгласни със съборните тълкувания върху икономѝята и не признава разрешението на игумена на Катарския манастир Йосиф да служи. След края на събора против студийските монаси императорът е принуден вече да употреби сила.

Докато Епифаний е още в Рим, св. Теодор изпраща там друг студийски монах – Евстратий – с писмо от него до папата.[7] Там той пише, че, съгласно древните Отци, върху приемника на ап. Петър е и отговорността да съобщава за всички нововъведения в съборната Църква. В писмото св. Теодор отбелязва също, че без знанието на папата не може да се свиква църковен събор, призовава папата да свика законен събор[8] и моли да бъде приет заедно със своите единомишленици под омофора на Римския престол.[9] В писмото преподобният пише, че хората вече имат власт над божествените закони и правила (оправдаването на „прелюбодейното венчание”, на патриарха и събора), което означава, че са близки последните времена. Той се подкрепя с думите: Дечица, последно време е; защото както сте чули, че иде Антихрист, и понеже сега има много антихристи, от това знаем, че е последно време (1 Иоан. 2:18). Преподобният сравнява папа Лъв ІІІ с Лъв І, въстанал духом по лъвски срещу Евтихий в самото начало на монофизитството.

От Рим първият посланик на св. Теодор Епифаний си идва с писмо, съдържащо окуражаващи думи от Лъв ІІІ. В отговор св. Теодор изпраща на римския първосвещеник благодарствено писмо.[10] В това писмо папата е наречен първенствуващ, апостолически глава, определен е като „пазител на ключа от Евангелието Христово”, който е получил чрез върховния апостол и приемниците му. В тази връзка през 809 г. св. Теодор, в писмо до римския игумен Василий[11] пише, че от върховния апостолски престол (Рим) трябва да бъдат съборно осъдени организаторите на събора в Константинопол. Ако папа Лъв е казал на св. Теодор повече от учтиви окуражителни слова по въпроса за „михианската ерес”, то в новото си послание[12] св. Теодор не би имал нужда да привежда нови доводи в защита на позицията си. В Рим е имало също и негови опоненти, представяли го като поменаващ акефалите-монофизити Варсануфий, Исаия, Доротей и Доситей. Ето защо, в своето послание до папа Лъв, св. Теодор подобно на Йерусалимския патр. Софроний предава на анатема тези монофизити. Така Лъв получава възможност да се запознае с позицията и на двете страни. Важна роля в този въпрос играе историческият контекст, на който обръща внимание Хенри[13]:

Отношенията между Рим и Византия в този период имат много деликатен характер. Въпреки че император Никифор не позволил на патриарха да изпрати дори обичайното акредитивно писмо на Римския папа, са били предприети стъпки към подобряване на взаимоотношенията между Константинопол и Аахен (император Никифор изпратил посланици при Карл Велики). Това неизбежно е било свързано и с установяването на дружески отношения между патриарсите на Новия и на Стария Рим. Ето защо, става ясно, че политическите мотиви са били в полза на примирението между папата и патриарха, а не за анатемосването на патриарха от папата. И последният аспект, отбелязан от Гарднър[14] и Доброклонски: за папата, зависещ в много голяма степен от покровителството на император Карл Велики, който имал три жени и многобройни наложници, било изключително трудно да изказва каквито и да било изобличения по повод „прелюбодеянията” на имп. Константин ІV.

Св. Теодор и студийските монаси са анатемосани от официалната Църква, която ги смята за схизматици. Подобна класификация от своя страна има като последица гонения от страна на гражданските власти. Оказал се в условията на психологическа и физическа изолация, преподобният е имал нужда от поддръжката на мощния глас на Римската църква, чийто авторитет от древност се е признавал във Византия. В отговор обаче той получава само окуражаващо, но нищо повече от това писмо. Същевременно, независимо от тази поддръжка от Рим, св. Теодор се е подготвял да продължи борбата.

Следните му думи в писмо до монах Василий, от времето на патриарх Никифор, след събора от 809 г., се привеждат[15] като свидетелство за истинското отношение на св. Теодор към папата:

Относно папата, какво ни интересува той дали постъпва така или иначе. Той, ще прощаваш, загина от собствените си криле според поговорката; защото, когато каза, че никак не го е грижа за явните грехове на свещеника, то той, не някакъв свещеник, а Главата на Църквата осмя и презря чрез думите си дотолкова, че нас ни е срам дори да слушаме за това.[16]

Съвременният изследовател от Рим Джоузеф Гил – като се позовава на цялостния контекст на писмото – напълно резонно смята, че тези думи на преподобния всъщност се отнасят до патриарх Никифор, а не до папа Лъв, тъй като това е единственото място при св. Теодор Студит, което е напълно противоположно на цялостната му позиция по отношение на Рим. Като потвърждава своята хипотеза с факти, отнасящи се до времето на написване на писмото, Гил доказва, че при замяната на папа с патриарх всичко застава по местата си.[17] Така, въпреки че очевидно в буквален исторически смисъл тези думи се отнасят до патриарх Никифор, в преносен те изразяват позицията на Теодор, за когото авторитет и последна инстанция е самото православие, но не и авторитетът на Римския престол. Надявам се, това да стане ясно от по-нататъшното разглеждане на възгледите на преподобния по въпроса, на който е посветена настоящата работа.

В юли 811 г. имп. Никифор е убит на бойното поле. В резултат от посредничеството на новия император – Михаил І Рангаве (811-813 г.), патриарх Никифор и студийските монаси стигат до компромис: Патриархът е длъжен отново да низложи игумена Йосиф и да се откаже от достигнатото на събора от 809 г., а преп. Теодор трябва да забрави за своите обвинения в ерес и да признае патриарх Никифор за законен предстоятел на Църквата и формално да се съгласи, че за всичко е виновен покойният император.[18] С това приключва и първият етап от апелацията на св. Теодор към Римския престол с неговите призиви за поддръжка на борбата за св. православие. Вторият и последен период се отнася до времето на възобновяването на иконоборчеството.[19]

Декември 814 г. Лъв Арменец предлага на патриарха да приложи икономѝята и снизхождението и да махне ниско висящите и достъпни за поклонение икони. На това патриархът отговаря, че относно установеното от апостолите и отците използването на икономѝята е невъзможно.[20] Патриарх Никифор съобщава също и за своето оттегляне от катедрата. Независимо от това, че между него и св. Теодор са съществували реални различия във възприемането на иконоборчеството като явление, те заедно започват да защитават православието.[21] След своя отказ да участва в свикания от императора през 815 г. събор, преп. Теодор се мести от едно място на изгнание в друго, продължавайки да води огромна кореспонденция. В своето обръщение към иконоборческия събор, написано от името на всички игумени, св. Теодор казва:

Нашето основание е твърдо утвърдено от писаните и неписани предания от самото време на идването на Христос на земята. Ние се държим за този престол (ἐν ἐκείνη τῆν ἔδραν), за който Христос е казал: „Ти си Петър и на този камък ще съградя Църквата си и портите адови няма да и надделеят” (Мат. 16:18).[22]

Имайки предвид дълбокото уважение на св. Теодор към Римския престол, можем да предположим, че в качеството на образцово-православно разбиране той е възприел, че вселенски събор не може да бъде свикан без благословението на Рим.[23] Така, когато коментира този пасаж, Хенри отбелязва, че св. Теодор е смятал авторитета на Римския престол за дори по-висш от този на вселенския събор. Подобно определение обаче не е съвсем точно, тъй като е на базата на известното отношение на св. Теодор към Седмия вселенски събор, а не към предходните събори въобще, които макар и да не са винаги с римски представители,[24] са признавани за вселенски и преподобният не е поставял под съмнение авторитета им. Причината пък за отрицателното му отношение към Седмия вселенски събор е свързана с приемането там в общение на отстъпили архиереи, които Платон Сакудийски и св. Теодор са смятали за низвергнати. Като идеализира Рим, св. Теодор го оправдава, смятайки че възгледът на Рим по еклисиологичните проблеми е сходен с неговия. Така, в писмото си до своя духовен син Арсений той защитава Рим от обвиненията, че на Седмия вселенски събор са били приети в общение иконоборчески епископи и такива, замесени в симония.[25] Нещо повече, в потвърждение на позицията на Рим св. Теодор заявява, че Римският предстоятел не признава Втория Никейски събор за вселенски.[26]

В 817 г.[27] св. Теодор, заедно с игумените, се обръща към Римския папа Пасхалий с думите:

Вслушай се, глава на апостолите, от Бога издигнат пастир на стадото Христово, имащ ключ за Царството небесно, камък на вярата, на който е издигната съборната Църква. Защото ти си Петър, украсяващ и правоправещ престола на Петър.

Гоненията срещу светите икони св. Теодор смята за предобраз на пришествието на антихриста:

Ела тук от Запада, христолюбиви „пробуди се, не отритвай ни завинаги” (Пс. 43:24). За тебе е казал Христос нашият Бог: „И ти някога, кога се обърнеш, утвърди братята си” (Лука 22:32). Ето времето и мястото: помогни ни, поставен за това от Бога: простри ръката си за помощ, колкото можеш; ти имаш сила от Бога, защото първенствуваш сред всички, за което си и поставен. Ужасѝ, молим ти се, зверовете еретици с флейтата на твоето божествено слово. […] Нека чуе поднебесието, че вие съборно анатемосвате дръзналите на това и анатемосващите нашите свети отци. […] подобно на твоите древни предшественици, които в подобни времена, по внушението на Светия Дух са направили онова, за което молим ние грешните и за което те се поменават и ублажават.

В отговор на призива на св. Теодор папа Пасхалий изпраща писмо в защита на иконопочитанието до имп. Лъв. Папата отказва да встъпи в каквото и да било общение с духовенството на официалната църква. Във второто си писмо до папа Пасхалий,[28] св. Теодор пише:

Наистина узнахме ние смирените, че истинският приемник на върховния от апостолите предстоятелства Римската църква; действително се убедихме, че Господ не е оставил нашата Църква, за която във връхлетелите я нещастия има от древност и от начало една единствена помощ от Вас, по Божия промисъл. Защото Вие действително сте изначално незамърсеният и неподправен източник на православието.

При все това обаче трябва да вземем под внимание и следната еклисиология на св. Теодор, която се е проявила по време на михианските смутове, когато – въпреки отстраняването на папата от участие в това дело, преподобният не е смятал борбата си за прекратена:

Църквата е в ръцете Божии, а не на Теодор, който е благодарен за възможността да се подвизава за Православното предание относно иконопочитанието, но Теодор не смята, че тази защита играе ключова роля в запазването на православието и дори не мисли, че тя ще ускори времето на тържеството на православието, което, дори ако ни се наложи да страдаме сто години, несъмнено ще настъпи.[29]

След убийството на имп. Лъв V, и възкачилия се на престола Михаил ІІ, от Рим в Константинопол се завръща посланикът на патриарх Никифор – архидякон Методий, който донася послание от папата с искане за възстановяване на Никифор на катедрата. За същото настоява и св. Теодор Студит, както и православните вътре в страната.[30]

Макар и прекратил гонението над иконопочитателите Михаил, не е възстановил православието в империята. През 821 г. той връща преп. Теодор в Константинопол.[31] В написаното през 823 г. писмо до Лъв Сакеларий, чрез когото императорът се опитва да се срещне със студитите, Теодор излага своя възглед за това, на кого принадлежи главния авторитет в Църквата. Императорът сам предлага себе си – като съдия в спора между православни и иконоборци:

Защото тук става дума не за предмети светски и плътски, за които да съди има власт царят и светският съд, но за божествените и небесни догмати, които са поверени не на когото и да е, но на тези, за които сам Бог Слово е казал: „Каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата” (Мат. 16:19). Кои са тези, на които това е поверено? Апостолите и техните приемници. Кои са тези приемници? Сегашният първопрестолен (патриарх) Римски, вторият – Константинополският, [а след това и] Александрийският, Антиохийският и Йерусалимският. Това е петоглавата власт на Църквата. На тях принадлежи съда за божествените догмати. […] Затова не e възможно да се смесва божественият съд със светския или да се събира тукашната църква без съгласието на петимата патриарси. Ако някой попита, по какъв начин може да стане това? – (то ще кажа), по такъв, че да се отстранят иноверците от Църквата Божия и да получи своя престол Никифор – свещеният патриарх, който да състави събор с тези, с които заедно се е подвизавал – ако е невъзможно да присъстват представители и на другите патриарси, то е възможно, ако императорът пожелае, да присъства западният, на когото принадлежи висшата власт на Вселенския събор и който би довършил помирението и би устроил съединението – именно, посредством своите съборни послания към първопрестолния. Ако това не е угодно на императора, и ако той – както казва предстоятелят Никифор – заедно с нас се отклони от истината, следва да се изпрати до римския предстоятел от едната или от другата страна и от там ще бъде прието утвърждение на вярата.[32]

Изучаването на цитирания пасаж навежда към следните мисли: че преп. Теодор Студит е смятал за еталон за православие Римския престол – тази пълна идеализирана противоположност на Византия.[33] Същевременно обаче той никога не е живял в Рим и е разбирал „първенството” на Рим различно от начина, по който са го разбирали във вечния град. Макар и Рим, особено в отношенията си с Константинопол, да е съгласен с теорията за пентархията, по времето на св. Теодор Студит той вече има претенции да разпространи своята власт не само на Запад, но и на Изток.[34] Това самоопределение на Рим влиза в конфликт с разбирането на св. Теодор, че властта в Църквата принадлежи на пентархията, тъй като подобно самоопределяне поставя Рим по-горе от равноглавата пентархия, като го прави неподсъден спрямо останалите четири патриаршии. Така във възгледите на преп. Теодор Студит – този верен съюзник на Рим – забелязваме разлика спрямо възгледите, от които впоследствие се развива свръхвластта на първойерарха на Рим.[35] Доброклонски пише, че св. Теодор смята патриарсите за равни по власт, както и апостолите, отдавайки главенството над тях на самия Христос[36] – на всички заедно той приписва висшия съд за божествените догмати; присъствието или представителството на всеки от тях смята за еднакво важно за вселенския авторитет на събора (виж по-горе цитата от писмото към Лъв Сакеларий) – τὸ παντακόριφον ἐκκλησιαστικόν σῶμα.[37]

Доброклонски пише, че по същото време, когато е изпратено второто писмо до папа Пасхалий, Теодор пише и до източните патриарси: Христофор Александрийски, Йов Антиохийски и Тома Йерусалимски. По съдържание всички те до буквализъм си приличат: както тези, отправени до източните патриарси, така и отправеното до папа Пасхалий.[38] Писмото до Йерусалимския патриарх се отличава само по обръщението в него: „На Всесветейшия отец на отците, светило на светилата…”, след което, извършил мисленото си поклонничество по светите места, св. Теодор казва:

Ти [който си] първият от патриарсите, макар и по номер да се смяташ пети (Ἐν πρώτος πατριάρχον καὶ πεντάκις τὸ ἀριθμό).[39] Там, където Епископът на душите и Архиереят на всички се роди и извърши всички божествени дела, и пострада, и бе погребан и възкръсна, и живя, и се възнесе, там без съмнение по-високо от всички достойнства.

Призивът завършва аналогично на този, с който се обръща към папа Пасхалий:

Като си ти, най-блажени, един от дванадесетте апостоли, разтвори неспящото Око, почиващо с премъдра цел, защото ние съвършено загиваме. Ако има и някакво друго средство за помощ за излекуване на немощните, ти, като опитен, побързай. Така молим, светейши, убеждаваме и умоляваме. Ние – твоите членове. Защото всички верни са тяло Христово и части от тялото (1 Кор. 12:27). По твое внушение нека и другите наши отци подадат ходатайствена ръка, та чрез посредничеството на много лица да може да ни бъде оказана милост от Бога…[40]

Отношението на св. Теодор към Римския престол е било според отношението на древните свети отци, за които той споменава в своето второ (вече цитирано) писмо до папа Лъв ІІІ. Справка от историята на Църквата за отношението между стария и новия Рим ни дава А. П. Доброклонски, в своя труд.

В 5 в. историкът Сократ, като съобщава за Антиохийския събор, че не присъствали нито Римският епископ, нито негов представител, отбелязва: „А между другото църковното правило предписва, че не трябва Църквата да прави постановления против волята на Римския епископ”. По този повод Созомен пише: „Съществува църковен закон – да се смята недействително това, което се прави против волята на Римския епископ”. Теодорит Кирски в посланието си до Лъв І, като го нарича ἱερὰ κεφαλή, пише: „По всичко на вас приляга първенството (τὸ πρωτεύειν χαρμοθεί), защото вашият престол се украсява с много преимущества. […] Именно Рим е най-величественият и славен от всички градове, той първенствува във вселената […] Той има и гробниците на общите отци и учители на истината Петър и Павел, които просвещават душите на верните. Вярно, преблажената и божествена тяхна двоица излезе от Изтока и навсякъде разпръсна своите лъчи, но на Запад тя доброволно прие залеза на живота и от тук сега озарява вселената…”.[41] Дори правилата на съборите и императорските закони утвърждавали преимущественото положение в империята на Римската катедра.[42] Сардикийският събор ѝ предоставил правото да разрешава апелациите на епископите, недоволни от съборния съд (правила 3-5); вселенските събори Втори (Правило 3), Четвърти (Правило 28) и Трулският събор (Правило 36) признали на Римския престол преимущество по чест (τὰ πρεσβεία τῆς τιμής) пред останалите патриарси, като го поставили по достойнство първи между тях. Това четем в една от новелите на Юстиниан І: „Повеляваме, съгласно с определенията на светите събори, щото светейшия папа на древния Рим да бъде първи измежду всички йереи (πρώτων εἴναι πάντων ἱερέων), а най-блаженият архиепископ на Константинопол, новия Рим, да заема второ място (δευτέραν τάξιν ἐπέχειν) след светейшия апостолски престол на стария Рим и да има преимущество по чест пред всички останали” (Novell. 151, 131). А в друга новела четем: „Никой не се съмнява, че нему (на древния Рим) принадлежи най-висшето първосвещеническо достойнство” (Novell. 17, 9). Като такъв, той смятал за необходимо да му се съобщава за всичко, което става във Византия и което засяга състоянието на Църквата. „Ние не допускаме, – пише той – че нещо, което се отнася до състоянието на Църквата, няма да се доведе до знанието на негово блаженство като глава на всички светейши йереи Божии” (Justiniani Cod. 1, 1, 7). По-късно и имп. Фока ще потвърди със закон да се признава „Римската катедра за глава на цялата църква” (Ibid., 1, 1, 8).[43]

Към това можем да добавим, че Рим е бил и столица на империята. Правата на катедрата в Константинопол се основават само на устройването във Византия на нова столица (срв. Правило 28 на Четвъртия вселенски събор). До пренасянето на столицата в Константинопол през 330 г., Римският епископ е и първи епископ на цялата вселена (οἰκουμένη) и се почита като патриарх на цялата западна част от християнството.[44]

В приведеното по-горе писмо до Лъв Сакеларий Теодор предлага да се обърнат към Рим в качеството му на арбитражен съдия по отношение на иконопочитанието.[45] В това отношение св. Теодор е приемник на църковната традиция. Още Сардикийския събор в 343 г. приема правила (4 и 5), даващи на Рим правото да решава спорове: нещо, което сочи, че още тогава е съществувал „гарантът Рим”[46] – като катедра, заслужаваща всеобщо почитание за своята православност. Съществуващият прецедент е намерил отражение в настоящите правила. Броят на подобни прецеденти е достатъчно голям.

Още от времето на св. Кирил Александрийски, по неговите собствени думи, това е било стар обичай на Църквата; той се е спазвал и в следващите векове… В живото общение с него [с Рим] са се намирали православните игумени и монасите от Константинопол, начело с акимитите,[47] подобно на някои от епископите, когато се борили против монофизитската партия, против енотикона на Зенон, против Акакиевия разкол, против едикта на Юстиниан от 533 г. за вярата, против патр. Антим и Севир; на свой ред имп. Юстиниан и Константинополският патриарх се обръщали към него, за да получат признание за едикта от 533 г. […] Монотелитите чрез Сергий Константинополски търсили поддръжка за своето учение при папа Хонорий и православната партия в лицето на Йерусалимския патр. Софроний, еп. Сергий Кипърски, преп. Максим Изповедник и други отци на Изтока усърдно ходатайствали пред Римската катедра за осъждането на монотелитите и за защита на православните. Там търсили и опора против иконоборците по времето на имп. Константин V. Към Рим се обръщали с жалба от патр. Тарасий зилотите и лично патриарх Тарасий сметнал за необходимо да се оправдае пред Римската катедра.[48] … Обръщането на св. Теодор към папата може и да се нарече измяна спрямо византийската политика,[49] но в никакъв случай спрямо църковните интереси, с които тази капризна политика тогава не е имала нищо общо; известно е, че и патр. Никифор, който е бил принуден да се въздържа от общение с Рим, е смятал това за нарушение на древния обичай.[50]

При всичко това, като разглеждаме факторите, които влияят на формирането на възгледите на преп. Теодор към Рим, не бива да оставаме без внимание и факта, че за византийците компетенцията на вселенския събор е била над тази на папата – нещо, намерило отражение в отношението към Четвъртия, Шестия и Седмия от вселенските събори.[51] Главният критерий е самата истина на православието, а не автоматичното приемане на едно или друго учение само затова, че се споделя от Римския престол.[52] Споменатият вече пример от времето на михианските смутове, когато папа Лъв не дава активна подкрепа на св. Теодор служи като добър пример за това.[53]

От представената дотук картина се вижда, че преклонението на св. Теодор пред Римския престол е било основано на онова исторически неоспоримо, първенствуващо място на Римската църква в съборната Църква, в която той е заемал, от едната страна първото, но от друга – равноценно на останалите предстоятели място. Това почитание е основано на твърдото изповядване на православието от страна на Римската катедра.

В същото писмо до папа Лъв ІІІ (писмо 33 в руския превод) св. Теодор пише, че на приемника на ап. Петър се полага да съобщава за всички нововъведения. Очевидно е, че в дадения контекст понятието нововъведение има определено отрицателен смисъл. Едно от местата в Св. Писание, на които св. Теодор е признавал силата на канонично правило,[54] е на ап. Павел – от Послание до галатяни: „Но ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде” (1:8).[55] Ето защо можем да се съгласим с Хенри, който пише, че относно спора за filioque (а заедно с това за универсалната власт на Римския епископ) св. Теодор е можел да смята, че Рим е нарушил своята отговорност и оттук е загубил първенството си.[56]

Всичко казано дотук можем да обобщим така: Обръщането на преп. Теодор към Рим е в приемство със съществуващата традиция. Борбата за тържество на своите убеждения той не поставя в зависимост от подкрепата на Рим. Също така, като се съобразява с Преданието, св. Теодор придава особено, може би дори прекалено голямо значение на престола на св. ап. Петър и същевременно вижда Вселенската църква като възглавявана от Христос – буквално петоглаво църковно тяло. Виждаме, че за св. Теодор висша съдебна инстанция е самото православие като богооткровена истина. Всъщност подобен подход не премахва въпроса за взаимоотношенията на отделните ревнители на вярата с вселенската традиция на Църквата (например, по отношение на михианството). Същевременно разглеждането на такъв въпрос излиза извън рамките на темата на това изследване и е предпоставка за ново.[57]

Превод: Венцислав Каравълчев