Византийската религиозна мисия 8-11 в. през погледа на византийците

Взаимоотношенията на Църквата с държавата и обществото са много различни в двете части на Европа – източната и западната. Това съответно е довело и до различия в теорията, задачите и методите за провеждане на религиозна мисия сред „варварските” народи. Но ако на средновековната латинска мисия е посветена огромна литература, то византийското мисионерство като иманентен институт все още чака своя изследовател. Разбира се, много е написано например за Кръщението на Русия, но в съществуващите книги и статии на тази тема мисията се анализира от гледна точка на резултатите, а те понякога могат далеч да не съвпадат с изначалните стремежи и замисъл. В следващите редове ще предложим предварителния анализ на византийското мисионерство – така, както са го виждали самите византийци. 

Управлението на Василий І (867-886) ознаменува мощен подем на мисионерската дейност: мисията на Солунските братя св. Кирил и Методий – тръгнали да просветят Моравия; приелата християнството от Византия България, влиянието върху Сърбия и Далмация на Константинопол; гръцки епископ, заминал чак за далечната и враждебна Русия. Освен всичко това, Константинопол подлагал и на насилствена християнизация своите иноверни поданици: юдеи, езичници, павликяни, сарацини. Така, ако външната мисия е била продиктувана от растящата мощ на империята и от разширението на нейните външнополитически задачи, то вътрешната е здраво свързана с представата за „свещеническата” роля на императора. Светската власт и тук съвсем уверено e поемала върху себе си църковни функции. Има и свидетелства, че духовенството е изразявало недоволство от подобна узурпация. Същевременно, отвъд имперските предели тясната обвързаност на политическите и религиозни задачи на Византия е била невъзможна и там Църквата никога не е протестирала – за разлика от Рим, в Константинополската патриаршия не са имали опит от самостоятелна религиозно-пропагандна дейност.

В какво обаче се е състояла целта на византийската мисия? Тя е била призвана да подчини „варварските” народи – първоначално като църковна юрисдикция, а сетне и политически. На практика това се е изразявало във факта, че гърците още от самото начало предявяват към новообърнатите същите изисквания, каквито и към поданиците на императора. На първо място това се е отнасяло до брачните правила: на мъжете се е забранявало да имат повече от една съпруга, забранявала се женитба на родственици, сродници, кумове и т. н. Носителят на византийската доктрина и автор на „Пространно житие на Кирил”, обвинява „франките”, че не са забранили на моравците да правят безчислени женитби. А в гръкоезичното „Пространно житие на Климент” франките са обвинени, че се отнесли снизходително към княз Святополк в неговите „омерзителни съвкупления”.[1] „Закон судный людем” – моравски юридически паметник, съставен за неофити при участието на византийското духовенство – предвиждал за нарушаване на брачните норми същите наказания, каквито отдавна били предвидени и съществували в християнизираното византийско общество – което не могло да не отблъсква знатните славяни от гръцките мисионери.[2]

Тъй като в съзнанието на византийците християнството е било не толкова набор от философски представи, колкото начин на живот, византийските мисионери още с първите си стъпки сред „варварите” им налагали византийската църковна дисциплина и византийските обичаи. Например, неотдавна обърналите се към Христос българи се жалвали на римския папа Николай, че гърците им налагали своите сватбени ритуали и по никакъв начин необосновани и неподкрепени канонически забрани да се ходи на баня в четвъртък и неделя, както и че тези, които не стоят в храма със скръстени пред гърдите ръце, извършват много тежък грях. Гърците им забранявали да ядат месо от животно, убито от евнух, не трябвало да приемеш по-друг начин св. Причастие, освен препасан и т. н.[3]

Тази неотстъпчивост струва скъпо на византийците: в Русия християнството не успява да пусне корени, Моравия изгонва учениците на св. Методий, като ги заменя с „франки”, дори България за известно време излиза изпод опеката на Константинопол и се обръща към Рим. Трябва да признаем, че латинските мисионери проявяват повече гъвкавост и такт в общуване с неофитите, особено с представителите на управляващата класа.

Неудачите от 9 в. оказват влияние върху византийската мисионерска концепция (впрочем, тя никога не е била изразена експлицитно), както се вижда от мисионерската практика. Доказателство за това можем да намерим в писмата на Константинополския патриарх Николай Мистик, под ръководството на когото в първата четвърт на 10 в. се осъществява християнизацията на Северно-кавказка Алания. На първо място, от тази преписка става ясно, че в своята дейност по „обръщането” към Христос на „варварите” византийците все повече се доверяват на съдействието на други, вече приели кръщение „варвари”. В случая със северен Кавказ това е Абхазия. В писмо 51, което се датира през 914-916 г.,[4] обърнато към „ексусиаста Авасгий” Константин ІІІ, патр. Николай го хвали:

Доказателство за боголюбието е боговдъхновението, което ти си проявил и което проявяваш в делото за спасението на народа на аланите и в познаването от тях на правдата. Слушахме от разни хора, които знаят твоите подвизи, че ти, с Божията помощ, си проявил голямо старание в делото по кръщението на аланския княз, а и по отношение на тези, които заедно с него са се удостоили със свето кръщение… На всички си предоставил гостоприемство, каквото е възможно, и на нашето чедо, боголюбивия архиепископ… Ако у теб има възможност да окажеш и още някакво утешение на боголюбивия архиепископ, бъди уверен, че и това ще се причисли към предишните ти благодеяния и ще получиш от многощедрия Бог многократно въздеяние.[5]

В писмо 46, датирано 916-917 г. и адресирано до абхазкия цар Георги ІІ, патриарх Николай пише:

Що се отнася до архиепископа на Алания, чедо мое, тук не зная, какво да напиша. Бидейки умен и разсъдителен, а също така, знаейки за неговата дейност, било то в областта на спасението на хората, било то в прославата на великото име Божие, ти безусловно и без нашето писмо… ще му се притечеш на помощ и ще помогнеш в трудовете му. Ако той се нуждае от каквото и да било от необходимото и носещо облекчение в неговия живот, (преминаващ) сред толкова (див) народ и в толкова чужда земя, то ти всичко това с радост ще му доставиш, а Бог ще ти даде (за това) сили.[6]

На второ място, инициативата по обръщането към Христос все повече се мести от центъра към самото място, където това трябва да се случи. Това се вижда добре от следния пример в Писмо 106, където Патриарх Николай хвали епископа на Херсон, че е просветил някакъв народ. Писмото е датирано от втората половина на 920 г., а текстът е твърде неясен.

А що се отнася до твоите усилия относно този народ, който е бил излъган и едва не изтръгнат от лоното на благочестието от лукавите бесове, ние много ценим това и те увещаваме още повече с всички сили да ги обгрижваш и промисляш за тяхното спасение… Защото привеждането към Христос и на една душа има несравнимо въздеяние, … нека вашата мъдрост да погледне, колко благодат ще бъде възложена на тебе заради такова множество от тези, които от недостойни са станали достойни за Бога. А що се отнася до архиерея, който да се подготви да бъде с тях, грижата (за него) възлагаме на теб, щото ти, със своето мъдро търсене, да намериш този, който ще се окаже съизмерим за толкова трудно дело и за да изпратиш (намерения от тебе човек) при нас, за да го ръкоположим във Всесветия Дух в епископски сан и да го направим пастир на това паство, което неотдавна се лиши от пасящия го.[7]

В писмото не е казано за кой народ става въпрос, но от текста можем да заключим, че след смъртта на предишния епископ този „варварски” народ е проявил мекушавост по отношение изповядването на християнството.

Още по-загадъчен е контекстът на Писмо 68, което издателят датира във времето преди написването на Писмо 106, т. е. 919 г. и първата половина на 920 г.[8]

Що се отнася до епископа на Херсон, то твоя премъдрост помни, че със собствени уста казахме и сега заявяваме в писмена форма: колко скоро тук от Хазария дойдоха (хора), искащи епископ, който да направи ръкоположения на тамошни презвитери, а също така да приеме (на себе си) грижата по въпроса за чистотата на вярата (на тамошните) християни, определихме назначения в Херсон архиепископ, щото той с Божията помощ да се отправи за Хазария и да изпълни което е нужно, а след това да се върне на катедрата, на която е бил назначен, а именно – в Херсон. Въобще ти, като син на Църквата, съответно се погрижи и за помощ в делото, отнасящо се до Хазария и за поставянето и въдворяването на архиепископа на неговия престол, когато той с Божията помощ завърши делото в Хазария. Нека Христос, нашият Бог и в това дело да те покаже като заслужаващ доверие.[9]

Едва ли тук се има предвид Хазарския хаганат. Това, за което по-скоро става дума е територията на източен Крим, която също е наричана от византийците „Хазария”.

Една още по-важна особеност на новия етап в мисионерството обаче е била, че Византия, както по всичко личи, се е отказала от ригористичното налагане на брачните си правила. В Писмо 133 към Петър, архиепископ на Алания, датирано 914-916 г., патр. Николай отговаря на този конкретен въпрос, очевидно съдържал се в недошлите до нас послания на Архиепископ Петър:

Що се отнася до незаконния брак, то ако това съжителство може да се разтрогне по пътя на убеждението и обучението, то цялата хвала нека да е на Бога. Ако обаче на делото противостои сила, тогава нека поне злото не се развива повече. Започвайки с днешно време, нека на този род да не му бъде разрешавано да осквернява себе си с подобни бракове. Това ти ще го постигнеш с настойчиви увещания към предводителя на народа и към този мъж, на когото подобно съжителство е разрешено поради това, че то вече е било факт.[10]

Писмо 52 е обръщение към Петър Алански и също се отнася до периода 914-916 г. В него Патриарх Николай формулира позицията си по въпроса за брака на аланите:

Относно което си написал по повод брачните обреди, противни на установените от Църквата и всичко останало, което привежда изпълнителите (на тези обреди) до езическия обичай, то твоя мъдрост не може да не знае, че въобще преходът от езически живот към точно следване на Евангелието не е лек. Затова е необходимо да им преподнасяте учението и да ги водите към благонаставлението неотстъпно, по отечески и с кротост. И ако те в нещо се подчинят, следва да благодарите за това на Този, Който е придал благодатна (сила) на твоите поучения. Ако обаче видиш, че те от нещо негодуват, понеси го търпеливо, особено ако негодуващите са от висшето съсловие на народа – не към управляваните, а към тези, на които се е паднало да управляват. В отношенията към подвластните на теб може да ти се наложи да прибегнеш и към по-сурови и насилствени мерки, но несъобразности (глупости) не трябва да допускаш в никакъв случай. Когато става дума за тези, които имат големи възможности да причиняват проблеми в делото на спасението на целия народ, необходимо е да пресметнеш, както и ние, колко сурово да се отнесеш с тях, за да не ги загубиш и разяриш докрай, та така да доведеш и едните, и другите (нисшите слоеве и висшите) до спасение. Имаш пред очи множество примери от човешкото поведение: нали и лекарят често отстъпва пред тежестта на заболяването, и кормчията не се опитва свръх своите възможности да кара кораба срещу течението, и този, комуто е поверено командване, често против желанието си се подчинява на натиска на армията. Знаеш и това, как стоят нещата при нас: как учителят е принуден да търпи непослушанието на учениците, за да не бъде подхвърлен на глупави и нелепи упреци, да толерира безсрамието на учениците непослушни и да им даде известно време, за да може те все пак да чуят урока.[11]

Както се вижда, позицията на Патриарх Николай е в поразителен контраст на установилото се в епохата на имп. Василий І.

Но най-важният недостатък в организацията на византийската мисия си остава несъгласуваността на действията и липсата на команден дух. Ето как увещава Патриарх Николай Аланския архиеп. Петър:

Призовавам те и те умолявам още повече от преди да прибегнеш към твоята изначална кротост, великодушие и смирение заради Христос, за да не може Лукавият да посее плевели между твоите добродетели и благочестивия наш син и твой брат господин Евтимий… да не може тайно да внесе някакво противоречие във вашето единение в Господа и (във вашата) любов. Бидейки действително човек Божи и понеже умееш да предразполагаш всички, моля те, приложи всички усилия да се примириш с него и с тези, които (пребивават) заедно с него. Нека в нищо да не се прокрадва и най-малък повод за вражди и разделения. Пък и като цяло той е човек боголюбив, добродетелен и затова трябва да се отнасят с него с всичкото необходимо уважение и почит. А най-главното е, че е бил проповедник на благочестието сред този народ преди да отидете там вие и сам е посял семената на учението. Освен това, сега е изпратен при вас, за да стане (ваш) сътрудник и с Божията помощ да раздели с теб духовното дело и да те облекчи от тежестта на трудовете ти. На това трябва да се радваш и да възнасяш благодарност към Бога, а не да се огорчаваш и преживяваш каквито и да е чувства, недостойни за любовта и духовността…[12]

Очевидно несъгласуваността е станала основна причина, щото първоначалната катехизация на Алания съвсем скоро да се прекрати – по думите на арабските автори, аланите в средата на 10 в. изгонили гръцките свещеници. В края на същото столетие обаче започва нова – вече много по-дълбока и по-добре премислена – евангелизация, оставила много следи в Северен Кавказ. И ако архитектурата на аланските храмове повече или по-малко напомня абхазката и грузинската, то присъствието по Западното и Северното Предкавказие на гърци е несъмнено засвидетелствано от многобройните надписи в този регион. Много от тях са изпълнени на местните езици с гръцки букви, някои са смесени – гръцки език с местни езици, а съществуват и чисто гръцки надписи, макар и изписани доста неграмотно. Така например на р. Пшиш над Архиза е намерен фрагмент от надпис с изразите душата на Твоя раб, и Господи помогни.[13] Очевидно е, че това е бил надгробен надпис, съдържащ молитва за упокояване душата на починалия. В укреплението Римска гора, датирано в периода 10-12 в., е намерен каменен кръст с гръцки надпис: „Душите на Твоите раби Георги, Яков, Иисус Христос…”. Надписът е направен от малограмотен човек, знаещ гръцки език само във фонетична форма.[14] В Кабарде, между потоците Ассокая и Мандах, е намерен следният надпис: „До второто пришествие Господа нашего Христа усоп раб Божий Георгий”. И този надпис е изпълнен крайно неграмотно – при това със силна хиперкорекция, свидетелстваща, че каменоделецът е имал само някаква елементарна представа от гръцкия език.

Интересно е да се отбележи, че гръцкият език дава тласък за развитието на кабартинския. Такъв е Етокският надпис от 12 в., изпълнен наполовина на гръцки – наполовина на кабартински.[15] На смесени гръцки и черкезки е откритият на Таманския полуостров надпис, датиран в 1590 г.[16] Изглежда, че независимо от многобройните контакти между алани и гърци богослужението в Алания се е осъществявало на местен език. Разполагаме с такива сведения, въпреки че трябва да признаем, че те са от по-късен период. Леонид Халкокондил в 15 в. пише: „Те [аланите] живеят в съответствие с вярата в Господа нашего Иисуса Христа, но езикът, който ползват е много различен”.[17] Висшият клир в Алания е бил съставен, разбира се, от византийци (за това имаме множество потвърждения от 12 в. и сетне), но, почвайки от някакво по-ниско равнище, са били използвани и местни кадри. Тези местни кадри имали някои основни езикови познания на гръцкия език, което е намерило отражение в гореприведените надписи.

Православната църква в Алания надживява значително своята майка-църква във Византия. Въпреки постепенната разруха, тя просъществува до 18 век. И дори когато църквата като институт изчезва, сред севернокавказците в някаква атавистична форма, в качеството му на сакрален продължава да живее гръцкият език.

През 13 в. Г. де Рубрук пише: „Аланите са християни по гръцки образец, имащи гръцка писменост и гръцки свещеници”.[18] Е. Дортели д'Асколи през 17 в. твърди: „Сред черкезите няма нито храмове, нито свещеници, а така наречените шугуени, заменящи духовните лица. Тези шугуени могат да четат мъничко на гръцки – нещо, което техните духовни отци или те самите са научили в Татария”.[19] През 1728 г. И. Г. Гербер пише:

Преди 70 или 80 години всички черкези били християни от гръцко изповедание, но тъй като те много малко разбират от своята религия, … християнската вяра у тях почти е угаснала… На техен език няма нито букви, нито писменост и богослужението се е извършвало на гръцки, който език никой, дори собственото им духовенство, не е разбирал.[20]

На границата между 18 и 19 векове Ян Потоцки отбелязва, че „у абадзинците и свановците… има няколко гръцки молитвеници, които никой от тях не се решава да разгърне, но върху тях полагат клетва. Същото се отнася и до балкарците”.[21] И така, трябва да признаем, че независимо от последвалия упадък на кавказкото християнство под натиска на османския ислям, мисионерският опит на Византия в Алания е бил успешен.

Но да се върнем към средновизантийската епоха. Към средата на 10 век се отнася началото на кампанията по обръщането в православието на унгарците. През 948 г. в Константинопол пристигат посланиците на унгарския княз Файза. През 953 г., според разказа на гръцкия хронист Скилица, „техният княз Волосуд (Булчу) се престорил, че обикнал християнската вяра и отишъл в Константиновия град. Кръстил се, при което [император] Константин [Багренородни] станал негов кръстик, бил почетен с титлата на патриций и станал собственик на големи богатства. След това се върнал при своите. След известно време и Гилас [Дюла], който също бил княз на тюрките [византийското название на унгарците] дошъл в столицата и бил кръстен. Той също така бил удостоен с почести и благодеяния. Той взел със себе си един монах на име Йеротей, известен със своето благочестие. [Константинополският патриарх] Теофилакт го ръкоположил за епископ на Турция.[22] Като пристигнал там, той мнозина привел в християнската вяра от варварските заблуждения. Що се отнася до Гилас, то той останал във вярата и никога не извършил набег против ромеите. Също така никога не оставил без грижа пленените християни, но ги откупувал, грижел се за тях и ги пускал на свобода. Волосуд обаче пренебрегнал съюза с Бога и често заедно с всички племена настъпвал срещу ромеите.[23]

„Епископ на Турция” е много любопитно обозначение. Работата се състои в това, че Византийската църква, за разлика от Западната не познава институция мисионерска епископия, т. е. без епископски център. Във всеки случай ние не разполагаме с никакви преки свидетелства за подобна епископия. Нека обърнем внимание на един загадъчен документ – списъкът с епархиите на Византийската църква, който се е съхранил в един единствен ръкопис от 14 век – Парижкият 1555А. Очевидно той е компилиран от по-ранни записи, но кога точно това е станало, не е известно. Изследователите датират съставянето към 8 век, но трябва да отбележим, че в списъка има подробности, които се отнасят към 9 век. Под № 37 там фигурира „епархия Готия”, към която се причислени: „Митрополията Дорос, епископите на хоцирите, Астел, Хвалис, оногурите, Ретега, хуните, Таматарх”. В края на нотиция 3 – без връзка с предишните текстове – изведнъж е добавено: „Епархия Готия: [епископа] на хоцирите се намира по-близо от Фулл и от Харасия и се нарича Черна вода. [Епископ] Астел – Астел се нарича река в Хазария; има и крепост”.[24] Това вмъкване е крайно интересно – в него има всичко на всичко два града: Дорос в горната част на Крим, който днес наричат Мангуп, и Тамарх, днешният Таман. Последният фигурира и в други списъци, но се отнася обикновено към епархия Зихия, т. е. към Западното Предкавказие. Останалите наименования са преди всичко етноними. Под името хоцири трябва да се разбират или хазарите, или фигуриращите у Приск Панийски акацири.[25] Под имената на оногурите и хуните се имат предвид пак прикавказки племена. По-надолу ще поговорим по въпроса, доколко често етнонимите фигурират в названието на епархиите. Втората част от списъка образуват хидроними: Астил – това е почти сигурно реката Итил, т. е. Волга. Хвалис – това е Каспийско море. Загадъчният „Ретег” според находчивото предположение на А. Василиев[26] е река Терек. По този начин се оказва, че Дорийската митрополия е обхващала огромната територия от Предкавказието и около Каспийско море. До днес е изписано достатъчно много по въпроса, съществувала ли е такава структура на практика или това е било преди всичко мисионерски проект. Повечето изследователи са склонни да приемат втората версия. Както и да е било в действителност, интересното е, че на нас ни е известно името на един мисионерски епископ на тази митрополия: в Константинополския синаксар, а и в Първата редакция на месецослова (менология) на Василий (11 вещ) и в Клеромонтския синаксар под датата на 10 ноември се привежда паметта на св. Ефрем – изповедник и епископ на Хуния”.[27] Изглежда, че такъв епископ – за цяла „Турция” – без да се конкретизира някакъв градски център, става споменатият от Скилица Йеротей.

От 9 в. до нас са дошли печати на „Антоний, протосинкел и проедър на Турция” и „Теофилакт, епископ на Турция”. На двата печата има изображения на св. Димитър Солунски чудотворец”.[28] Така мисионерската епископия продължава съществуването си доста дълго. Следи от нейната дейност са византийските реликварни кръстове, като до днес са намерени над 40 от тях (15 от тези кръстове се отнасят към средата на 10 – средата на 11 век). Те са били разпространени в Унгария, по долното течение на реките Дунав и Тиса. Районите с максимална концентрация на такива несъмнено мисионерски находки са явяват областите Бекеш и Чонрад, а така също и районът между Веспрем и Секешфехервар. Изглежда център на масовото произвеждане на подобни мисионерски кръстове е бил Солун.[29] Ако вземем предвид, че светец-закрилник и патрон на Солун е св. Димитър, който е изобразен на епископските печати, то можем да направим извод, че в случая с Унгария – както и с Алания – Константинопол се е опирал на местната епархия, която е била максимално приближена до областта – обект на мисия.

Втората особеност отбелязана от нас по отношение на Кавказ – използването на вече кръстени „варвари” за обръщането на некръстените „варвари” – може също да се проследи и в Унгария: думите „кръст, поп, събота и т. н.” са заимствани от унгарците, при това от българския език. Имре Тот с удивление констатира: „Историческите данни свидетелстват за две ранни фази на мисионерска работа на Византийската църква сред унгарците… Независимо от това обстоятелство… в раннохристиянската терминология на унгарците няма нито един термин, който да е с гръцки произход”.[30]

И така, виждаме, че в случая с Унгария са използвани същите прийоми, които са се оказали действени и при употребата им в Алания, но, независимо от това, Византия губи в полза на Римския престол конкурентната битка за унгарците. Южноунгарският княз Айтон продължава да е верен на църквата в Константинопол, но победилият го крал Ищван преориентира своята политика към „латините”. При все това, Църквата от гръцкия (източен) обряд продължава да действа на унгарска територия поне до края на 12 век. Независимо от всичко, унгарците като цяло решително и твърдо преминават към римокатолицизма. Защо тези прийоми, оказали се така действащи и успешни по отношение на Алания, не сработват в Унгария? Причините изглежда трябва да търсим във факта, че Алания се е намирала твърде близо до Византия и че политическото привличане на Константинопол все още е продължавало да се чувства – макар и по-слабо, отколкото в 9 век.

Третият случай на християнизация, която е инициирана от Византия в 10 век, е кръщението на Русия (повторно, ако трябва да вярваме на съобщенията от 9 в.). Трябва да отбележим, че Русия и Алания, както и по-горе споменатата Унгария, още от самото начало са се възприемали от гърците в качеството им на мисионерски епископии: Русия неизменно фигурира в нотициите на Константинополската патриаршия – без главен град, а на архиепископа на Алания, в края на 11 век, му е приписан като столица намиращият се на територията на Византия град Сотиропол. В случая с кръщението на Русия забелязваме редица черти, присъщи на мисиите в Алания и Унгария. Като например използването на най-близката до мисионерския терен епископия, а именно Херсонската. В летописите постоянно се споменава за „Настас Корсунянин и поповете корсунски”. Да си припомним също, че многото излети кръстове, изиграли огромна мисионерска роля в Русия, се наричат „корсунски”. Нефиксираното в източниците, но реконструирано от всички изследователи участие на българите в разпространението на православието в Русия, също така напълно съответства на дотогавашния византийски мисионерски опит.

Същевременно трябва да признаем, че, наред с това, в християнската мисия в Русия са се проявили и онези черти на византийския ригоризъм, които в предишните години и векове не са допринесли нищо добро. Много интересни в това отношение са отговорите на въпросите, давани от гръцкия митрополит на Русия Йоан ІІ. Принципът на митрополита е добре изразен в мотото: „Придържай се по-скоро към строгостта, отколкото към обичаите на страната”. При това тези твърде строги думи са казани с цел да обосноват отрицателния отговор на един напълно невинен въпрос: „Може ли да се яде месото на убито от зверовете животно”.[31] Изключително строг е митрополитът и относно традиционния за византийските мисионери въпрос за многоженството. Той първо заявява: „Ти знаеш, че неотказването от многоженството е чуждо на вярата” и след това заповядва да се отказва св. Причастие „на тези, които безсрамно и без всяко неудобство допускат да общуват с две жени – твърде далеч от днешното благочестие и благопристойно ромейско житие”. Това е много любопитно признание! Митрополит Йоан мери благочестието според близостта с византийския обичай. Също така строг е той и по въпроса за сключването на брак – на съобщението, че само князът и болярите правят християнска сватба, а простите хора „взимат жените си с ръкопляскане, свирене и танци”, той заявява: „Ако освен в божествената Църква и освен с благословението правят сватба, … като на блудниците да им бъде дадена епитимия”. И въпреки това, дори у този строг византиец могат да се забележат опити да се прояви гъвкавост: преди всичко, той приканва да не се наказват и да не се подхвърлят на съответстващите за това мъчения сакатите чародеи и влъхви, понеже „църковната дисциплина не допуска това”.[32] Също така той разрешава на свещениците „поради страшния студ и мраз” да обличат под своето облачение кожи на животни, „годни за ядене и дори на негодни за ядене”. Към въпроса за облеклото на свещениците митрополит Йоан се връща още веднъж и повторно описва как трябва да бъде облечен и как да изглежда свещенослужителят по време на служба, като след това формулира общо правило: „Ако дори обичаите на страната подтикват към това, свещеникът да се отклони [от тази форма на облеклото], всички в храма и по време на църковната служба [трябва] да се обличат именно така, а извън храма и службата нека се наслаждават на местните обичаи”.[33]

Налага се да признаем, че подходът на византийските йерарси спрямо руското законодателство е доста търпим. Например, когато гръцкото духовенство предлага на Владимир да въведе в Русия смъртното наказание, което е било широко използвано в самата Византия, князът и неговите съветници отказват, като се позовават на местните обичаи. Ето как ни разказва епизод от историята древната книга Повесть Временных Лет:

И казаха епископите и старците: „Имаме много воини, но не взимаме [за чуждите, пленени воини] откуп, ако взимахме откуп, парите от него можеше да отиват за оръжие и за коне”. И Владимир каза: „Така да бъде”. И живя Владимир по законите на отците и предците.[34]

За разлика от Моравия и България, тук гърците не са започнали да настояват на своето. Тази отстъпка в полза на местните обичаи от страна на гръцките епископи е плод на дълго развитие на византийската концепция за мисия. И все пак, като главна причина за успеха на Константинополската църква в този случай, следва да се признае географската отдалеченост на Русия от Византия, което е правило невъзможен прекият политически натиск.

Превод: Венцислав Каравълчев