Нетварната благодат според св. Григорий Паламà

Св. Григорий Паламà в отпуста, както и в повечето химни на своя празник, бива наричан проповедник на благодатта (κῆρυξ τῆς χάριτος). В действителност като богослов и писател, като пастир и учител на верните, той проповядва най-вече предоставената на човека Божия благодат. Благодатта Божия, като непосредствена Негова лична енергия за спасението на човека, е нетварна. Това преподават Отците на Църквата, това е учението и на св. Григорий Паламà в почти всичките му полемични творения, отправени против разбиранията на Варлаам и неговите сподвижници. Самият той пише: „Самата енергия е нетварна и това, с Божията помощ, ни е прекрасно показано от светците; същото доказваме и изследваме [като пребиваващо] заедно с Бога във всичките си съчинения”.[1]

Това учение не представлява богословски индивидуален подход на св. Григорий Паламà или на църковните отци, а първенствуваща истина на християнската вяра.

Тварната енергия проявява тварна природа, докато нетварната е характерна за нетварната същност: „Защото необходимо е съответни на природите да са природните свойства”.[2] Освен обаче нетварната благодат и енергия на Бога, за хората съществуват също и тварите, които са сътворени от Него. Следователно, човек може да познае Бога по два начина. Първият е чрез причастност в нетварната Негова благодат, а вторият е чрез докосването до Неговите твари. Така ние имаме естествено и свръхестествено откровение. Естественото откровение помага на човека да приеме съществуването на Бога, без обаче да му предоставя спасение, а свръхестественото откровение спасява и обновява човека.

Естественото откровение представя следствията от творческата и промислителна дейност на Бога, т. е. естествените дарове, които са тварни.[3] Свръхестественото откровение предлага обновяващата благодат на Бога, която е нетварна. Тварната благодат не е непосредствена енергия на лицето, а обект или явление, което дължи съществуванието си на нея. Тварната благодат – или по-просто казано творението – е базово различно от нетварния Бог. Тя свидетелства не само за съществуването и премъдростта на Твореца, а и за Неговото отсъствие. Както изкуството, докато открива някакво положително свойство, присъщо на майстора, отграничава едновременно с това апофатически изкуството като различно от него, така и тварната благодат, макар и да свидетелства за свойствата на Бога, едновременно с това апофатически отграничава Бога като различен от тварното. Изкуството препраща зрителя към майстора. Тварната благодат препраща човека към Твореца.

Тварната благодат не е в състояние да ни предложи възможност за контакт и общение с Твореца, както и творението на един майстор не е способно да ни доведе до личен контакт и общение с него. Ние можем да получим и задържим тварната благодат, както сме в състояние да притежаваме творението на един майстор. Нетварната благодат обаче можем само да осезаваме и да я живеем, както по подобен начин осезаваме и живеем присъствието на един майстор.

Нетварната благодат не се предоставя по магически начин за подсилване на физическите сили на човека или на духовните му способности. Такава благодат би била тварна, защото, най-просто казано, не ще бъде лично отношение, а обективен принос.

Нетварната благодат е светлината на Бога. Тя е прошествието и пребиваването Му във вярващия (Иоан 14:23).[4] Нетварната благодат е Христос, Който „е застанал на портата и хлопа” (Откр. 3:20). Духът на Сина Божи е Този, Който вика в сърцата ни: „Авва, Отче!” (Гал. 4:6). Нетварната благодат е славата на Преображението, диханието на Петдесетница, енергията на Светия Дух, която възражда човека чрез Кръщението и го свързва с тялото Христово чрез божествената Евхаристия (1 Кор. 12:13)[5]. Нетварната благодат е животът на Христос във вярващия и животът на вярващия в Христос.

Отхвърлянето на нетварната благодат представлява отричане на личното отношение и общение (κοινωνία) с Христос. Това отричане представлява отхвърляне на възможността за общение с троичния Бог. Нетварната благодат като лична енергия на Бога не се отделя от Него, а се притегля към самия човек.[6] Чрез нетварната благодат се отнема всеки междинен елемент между Бога и човека. Заличава се буквата, която убива, и се въвежда Духът, Който животвори. Разрушава се законът на робството и навлиза свободата на осиновението. Отминава сянката и идва лицето.

Благодатта на Бога приближава човека посредством Църквата и го приканва за нов живот. Този призив изисква отговор. Когато обаче поканата не среща отговор, тя остава напразна. Когато благодатта не намери отговор, тя остава празна (виж 1 Кор. 15:20). Когато човек отговаря на призива, отправен към него от Бога чрез Неговата благодат, тогава благодатта Божия остава действена в него и носи плодове.

Нетварната благодат, възсъединяваща[7] човека с Бога, Който е извор на живота, заличава смъртта и принася истинен живот. По такъв начин чрез нетварната благодат се осъществява онтологичната обнова на човека. Както казахме обаче, нетварната благодат не се запазва независимо от Бога, нито се влага за постоянно в тварната природа на човека. Тя се живее и на нея се става причастен. С други думи, победата против смъртта и причастието в новия живот, не се придобиват магически, нито се запазват механично, а се живеят мистично вътре в Църквата чрез причастността на човека в смъртта и възкресението на Христос.

Това участие на човека няма само онтологични измерения. То има и етични последствия. Етичните последствия изразяват онтологичните. Причастността в смъртта на Христос – пише св. ап. Павел – има като последствие в настоящия живот ходенето в обновен живот, а в бъдещия – живеенето в ново съществувание. „И тъй, ние се погребахме с Него чрез кръщението в смъртта, та, както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на Отца, тъй и ние да ходим в обновен живот. Защото, ако сме сраснати с подобието на смъртта Му, то ще бъдем съучастници и на възкресението, като знаем това, че ветхият наш човек е разпнат с Него, за да бъде унищожено греховното тяло, та да не бъдем вече роби на греха; защото, който е умрял, той се е освободил от грях. Ако пък сме умрели с Христа, вярваме, че и ще живеем с Него…” (Рим. 6:4-8).

Когато верният живее тайнствено и нравствено смъртта и възкресението на Христос и има жив и действен Христос в себе си, той е причастник и съпричастник на нетварната божествена благодат.

Божията благодат не се намира само в тайнствата на Църквата, а и в призива, отправен лично от Христос към човека да понесе Неговия Кръст и да Го последва. Божията благодат не освобождава човека от жертвата, а остава достъпна за причастност единствено чрез жертва.[8] Ако човек не пожертва своето аз, не може да има благодатта Божия в своето битие. Иначе чрез тайнствата, както пише св. Григорий Паламà, не се храним само духовно, а „и се учим да сме причастни на Неговите добродетели и страдания”.[9]. Божията благодат не трябва да се търси само в Кръщението или в божествената Евхаристия, но и в живота, живян по образа на Кръщението и на божествената Евхаристия.

Тайнствата на Църквата и животът на човека, живян според образа на тайнствата и заповедите на Христос, представляват цялостна рамка на просветлението на божествената благодат и са силна лична връзка на човека с Бога. Св. Григорий Паламà е проповедник на благодатта, тъй като сам живее обновяващата ѝ сила и изпитва нейното действено присъствие. Неговият живот – като живот в аскеза и светост, в съзерцание и действие – не може да се мисли иначе, освен в светлината на нетварната Божия благодат.

Превод: Светослав Риболов