„Духовността” в началото на 21 век

Тук ще се опитаме да разсъждаваме върху понятието за духовността, за която се говори много както в Църквата, така и извън нея. Смяната на хилядолетието е добър повод да анализираме какво всъщност представлява онова, което наричаме духовност, духовен човек и духовен живот. Да различим недоразумения и погрешни схващания, но и да се запознаем по-добре със смисъла на православната духовност. Още в началото ще уточня, че няма да се занимаваме изобщо с журналистическата терминология, която нарича духовен човек човека на изкуството и културата. Тази употреба не ни интересува, защото е погрешна. Ще говорим за духовността в религиозен и в богословски смисъл.

Моралистичната духовност

Едно по-старо разбиране за духовността, което идва от миналото и което все още е актуално (макар и по-малко в сравнение с преди) определя духовността преди всичко като въздържание, сдържаност. С други думи, „духовността” се състои в това, човек да обуздава поривите, емоциите, желанията си. Така човек, който не се гневи, има право да бъде наречен, според това разбиране, духовен човек, както и онзи, който няма силно изявено сексуално желание или го е подтиснал, също се нарича духовен човек. Този вид духовност ще наречем моралистична. Причината за това е, че тук целият ни интерес е съсредоточен върху морала, както той се разбира въз основа на външни критерии. С други думи, ако човек се държи съгласно изискванията на морала – разбира се, тук има неразбиране на самото понятие за морал – тогава го наричаме духовен човек, казваме, че той води духовен живот. И често пъти подкрепяме този възглед със съответните цитати, например: тъй като св. ап. Павел казва, че плодът на Светия Дух е кротостта, то тогава правим извод, че този, който не се гневи, е човек на Светия Дух. Не е трудно човек да разбере колко заблуди се крият тук. Защото, ако това мислене бъде развито и човекът прекара целия си живот, мислейки, че е „духовен”, защото не се гневи и, следователно, притежава кротост, тогава можем да говорим за истинска трагедия – той рискува да прекара целия си живот в лъжа.

Не е достатъчна външната проява на някоя добродетел, за да бъде наречен някой духовен човек, т. е. да заявим, че тази добродетел е плод на Светия Дух. Защото самият Христос поиска от нас: „Не съдете по лице” (Иоан 7:24)… Освен обаче тази заповед на Христос има и интересна мисъл в Лествица на св. Йоан Синаит, според когото: „Някои хора, не зная защо, имат присъщи някои добродетели: за тях е лесна кротостта, лесно им е въздържанието, търпението. И обратно, други се затрудняват твърде много да ги придобият. Аз обаче признавам тези, чийто характер не подхожда (на тези качества), защото другите изобщо не са се уморили за това, докато другите се подвизават срещу природата си и изпълняват думите на Господа, че Небесното Царство се взема насила и насилници го грабват (Мат. 11:12)”. Следователно, не е достатъчна външната проява на някоя добродетел, за да бъде наречен някой духовен човек.

Горният възглед за духовността тук ще наречем моралистичен. Бихме могли да го определим и като пуритански. Думата пуритан произхожда от латинското purus, което означава чист (между другото, в миналото е съществувала и особена ерес, наречена на чистите). Тази дума ни насочва обаче към един друг аспект на споменатото разбиране за духовността – житейската позиция на борба с тялото. Тази позиция се скандализира от човешкото тяло, което има пориви и желания; тя е неспособна да възприеме, че е възможно тялото да участва в духовността. Висш представител на това течение, на тази пуританска моралистична духовност е известният еретик от 14 век Варлаам. Възпитан в Италия в схоластичен и пуритански дух, той е ужасèн, когато, пристигайки в Гърция, чува, че монаси на Атон приемат знаци на Божията благодат и върху телата си, т. е. че виждат с очите си нетварната светлина. Той пише огнени слова, за да покаже, че всичко не-логично в човека – тяло, чувства, желания – не могат да ни съпровождат по пътя към духовността, т. е. към Бога. Защо? Защото са нещо нечисто. Той получава подобаващ отговор от изключителния богослов и богосъзерцател на нашата Църква св. Григорий Паламà. Св. Григорий подчертава, че не може да има истинска православна духовност, ако някой елемент на човешката природа остане вън от нея и в словата си За свещените исихасти обосновава това, което, както ще видим, е автентична православна духовност.

Няма да се разпростирам много върху този първи вид моралистично-пуританска духовност, тъй като тя не е и истинска, макар че мнозина вярващи и млади хора биват възпитавани в нейните принципи.

Психологическата духовност

Нека сега се спрем на друг вид духовност, който има нужда от по-задълбочено обсъждане. Става дума за това, което наричаме психологическа духовност. В този случай предимство се дава на психологическия опит, на това какво чувства и усеща човекът в психологически план, т. е. ако това, което чувства, е хубаво, тогава и духовността му е на правилен път, приближава го към Бога; ако пък се чувства зле, означава, че е далеч от Бога. Този начин на мислене често оправдават с цитати от Новия Завет, където Христос представя радостта като резултат от здравата връзка на човека с Бога. И действително, близо до Бога има радост, а светците, които са наистина обиталища на Светия Дух, са показвали тази радост и навън и обратно: отдалечеността от Бога носи нещастие. Освен истинската радост обаче съществува и психологическата радост – радостта като илюзия и самоизмама. Същото важи и за нещастието – има нещастие, дължащо се на факта, че човек е далеч от Бога, но има и нещастие, при което Бог е много близо, редом с човека. По отношение на второто си заслужава да припомним историята от Патерика, в която измореният от духовна война монах, изпълнен с копнеж, пита Христос: „Къде беше Ти, Господи? Защо ме изостави?”, за да чуе отговора: „Бях до теб и те подкрепях в борбата ти…”. Христос бил близо до него, но той не Го разбирал, не Го чувствал. С други думи, Бог в Своята мъдрост позволява понякога – по причини, които не са ни известни – да се чувстваме зле като психологично усещане, докато всъщност сме близо до Него. Това е тайна, която не можем лесно да постигнем, затова нека се спрем на елементите на тази категория духовност (психологическата), които започват от наши грешки и проблеми.

Трябва да подчертаем, че прояви на този вид духовност срещаме както в нашите енории и манастири, така и в Америка – в този протестантски Вавилон. Може да звучи странно, но духовността, която често живеем в православните си енории и манастири, има нещо общо с духовността на различните религиозни групи и ереси в съвременния американски Вавилон – и в двата случая се отдава предпочитание на психологическите изживявания. Пример за подобно психологическо преживяване се съдържа в думите, които често чуваме да изричат някои млади хора: „Понякога отивам в църква, за да се успокоя”. Това спокойствие е психологическо изживяване. „Но това лошо ли е?” – ще възрази някой. Не, не е. Напротив, благословение е. Едновременно с това обаче, е само преддверие, първо стъпало, на което трябва да се стъпи, за да се изгради подир това истинската духовност. Нека кажем, че това е подготвителен стадий, чрез който Бог ни позволява да вкусим сладост, за да продължим нататък към постигането на истинската духовност. За съжаление мнозина от нас оставаме ограничени на този предварителен стадий. Затова често срещаме родители, контролиращи се по време на богослужение, успокояващи се, но когато се върнат у дома, започват да се карат с децата си или един с друг. И ако ги попиташ защо се случва това, ще получиш стереотипния отговор: „На главата ми се качиха! Отивам на църква, успокоявам се, връщам и се побърквам с тях!”. И така, възможно е да чувстваш умиление по време на богослужението, но когато се върнеш у дома да не можеш дори да гледаш член на собственото си семейство! Това е незряла, детинска духовност. Освен това е духовност, на която не достига любов, която държи сметка за това как се чувства човек, а не какво е отношението му към другия до него. Това е духовност, която не бихме се поколебали да наречем егоцентрична. Тя може да се срещне навсякъде – не само в градските енории, но и в манастирите. Често можем да чуем по нашите манастири израза „това ме отморява”. Това са благословени думи и често имат реално съдържание, но друг път биват разширявани прекалено много само и само да могат да бъдат приложени и към случаите, които нас лично ни интересуват и ни носят спокойствие.

Тази духовност процъфтява и извън нашата Църква – в средите на еретични и на парарелигиозни групи, имайки сред тях специфични прояви и черти. Пример за това са петдесятниците и свидетелите на Йехова: с поведението си те посрещат радушно всички, които имат контакт с тях, черпят ги нещо след служба и им дават възможност да пеят заедно или да присъстват на емоционална проповед, която възбужда душите. Тези неща са прояви на психологическа духовност, която носи успокоение, очарова и вдъхновява (даже православни, които нерядко биват въвлечени в подобни групи). Така човек се прибира у дома с илюзорното усещане, че понеже се е почувствал добре там и се е успокоил, е станал и обиталище на Светия Дух. Ето я психологическата духовност! Духовност, която се основава на чувствата и емоциите.

По-нататък тази духовност се среща и в средите, имащи космическо разбиране за духа. Да сме по-конкретни: в последните години в американски и не само книжарници може да бъде видян специален раздел, озаглавен Духовност (Spirituality). Този раздел е определен по чисто психологически критерии – различен от раздел Религия (Religion), където слагат книги с по-богословско съдържание. Духовността, която се има предвид в раздел Spirituality може да се опише с психологически, но не и с религиозни понятия. Затова в западния свят ходенето на църква, казването на определени молитви, изучаването на св. Писание заедно с други хора или постенето, ако изповеданието го предвижда, се смятат за проява на религиозност, но не и на духовност. Духовността, в разбирането на американските книжари, е да мислиш за божественото и да се трогваш от тези мисли, да чувстваш, че обичаш ближния си и да му помагаш, както всеки го разбира. Тази духовност се разграничава от институционализираната религиозност на Църквата и придобива характер на индивидуален психологичен опит. Няма връзка със Светия Дух, но използва неправилно понятието дух.

Макар и странно, в това понятие западният свят включва и т. нар. разширяване на съзнанието. Този термин описва човека, който започва да чувства, вижда и чува неща, които обикновено не вижда и не чува, т. е. описва човек, който разширява опитното си поле. Обикновено това разширяване са постига с медитации и техники, практикувани в някои опасни религиозни групи (cults). Има автори, които включват това разширяване на съзнанието в проявите на духовността, защото, както те смятат, така човекът влиза в контакт с цялата вселена, с хармонията и истината за света. Ако се спираме малко по-подробно на това явление в Америка, то е защото след десетина-двадесет години то ще се появи и при нас. И тогава, когато ще се наложи да се запознаем с изобилие от нови понятия и книги за тази „духовност”, ще установим, че нашите енории и манастирите ни отдавна са подготвили почвата за навлизането и за възприемането ѝ. Възпитавайки православните християни да мислят само в психологичен план, вкарахме в църковното пространство една в същността си светска психологическа духовност. Така ще доведем нещата дотам, че християните да припознаят този феномен като близък и свой, да го приемат, а някои от тях дори да напуснат заради него Църквата. Тук нека приключим с това отклонение и се върнем към един основен въпрос на този втори вид духовност.

Както казахме, тя може да се определи като психологична и егоцентрична. Сега ще добавим още една характеристика: това е духовност, която се интересува единствено от индивидуалните сили на човека и „не й пука” за ближния. Освен опита да се чувстваш добре, в своите по-силни прояви тази „духовност” се стреми основно към придобиване на индивидуална сила. Как се проявява това? С определен мироглед, който постоянно търси харизмите на Светия Дух. Нека го обясним малко по-подробно.

Съществува голяма библиография за живота на нашите светци. Вярващите четат разказите за чудесата им, описани в синаксарите, и започват – преди всичко младите – да ревнуват и те за такива. Мислят си, колко хубаво би било да имат добродетелите на този или харизмите на друг светец. И лека-полека, неусетно възприемат и логиката на жаждата за сила. Ако успеем някак да влезем в подсъзнанието на много православни, т. е. да видим какво желаят някои от тези, които не изпускат от ръце аскетичните книги, бихме открили копие на ницшевия свръхчовек, но облечен вече в духовни категории. Тяхната вътрешна мотивация и неосъзнато желание е: „Как бих могъл да стана силен, получавайки даровете на Духа? Кой ще ми ги даде, след като не мога да ги придобия в рутината на всекидневния си живот? Църквата! Нека вляза в Църквата, та чрез нейните тайнства да придобия силата на харизмите!”. С други думи, Църквата се превръща в средство за постигане на цел. И тази цел е придобиването на сила чрез Божията сила. Това обаче представлява тотално преобръщане на православното богословие…

Православната мотивация е точно обратната: Коя е висшата цел на християнина? Да влезе действително в Църквата, да се оцъркови, т. е. да сподели с другите любовта. Как ще постигне това? Чрез аскезата! Тук аскезата се превръща в средство за достигане до целта, която е църковното общение в любовта. Ако се отклониш от този ред на мисли, от този начин на мислене, ще се сблъскаш с трагични явления. Много често Църквата страда от хора, които са я превърнали в средство да постигнат своята цел, да изпълняват личните си амбиции и да придобият лъжливото усещане за „духовен човек”.

Към тази втора категория духовност спада и възгледът „ходя на църква, за да се изцеля”. Тези думи се чуват често, изписани са и много книги за тях. В сърцевината им обаче отново е превръщането на Църквата в средство, след като целта е изцелението, а не въ-църковяването. Човек, който мисли така, влиза в Църквата, за да се излекува индивидуално, а не за да потърси там братята и сестрите ми, както казваше св. Козма Етолийски. Който влезе в Църквата, търсейки братята, такъв ще се изцели. Ако обаче влезе, търсейки лечение, ще използва другите като средство за съмнителна терапия. Следователно в Църквата първенство има нашата връзка с братята ни. И не е случайно това, което казва един аскет, св. Варсануфий: „Господи, сложи и моите духовни чеда в Царството си или не слагай и мен”. Някой ще възрази: „Да не е луд този? Нима не го е грижа за цялата вечност в ада?”. Обаче не го е грижа, защото гори в любовта и иска да бъде заедно със своите братя. Такава е православната еклисиология и ниптичните отци, които са в най-дълбоката си същност църковни, поставят Църквата на първо място, за разлика от нас днес, които сме превърнали във висш критерий автономизираната от Църквата ниптичност. Църквата ни спасява не като абстрактно тяло или индивидуално усилие, но като общност от братя, които същностно общуват помежду си. И коя е най-близката ни църква? Не енорията, а нашето семейство! Ако не можем в семейството си да видим другия като благословение, няма да можем да направим това и в енорията…

Завършвайки тази част, бих искал да отбележа, че втората категория духовност е плод на първата, т. е. на моралистично-пуританската духовност, и се ражда като нейна реакция. Това се обяснява по следния начин: Духовността на западното християнство в продължение на векове, от Средновековието до наши дни, е духовност от първия вид, моралистично-пуританска, т. е. тя поставя на първо място външните черти, начина на поведение. Съвременникът, който в последните десетилетия се освободи от връзките на западното християнство, отдаде значение на това, което по-рано бе пренебрегвал, т. е. на психологическата част. И върху чувствата и желанията си построи втория вид „духовност”, която е реакция на първата. Ала и двете са насочени в погрешна посока. Едната може и да полемизира с другата, но по същество се движат в една орбита.

Каква е православната духовност?

Стигаме до това да определим къде искаме да сме ние, кой път трябва да следва нашата църква, за да свидетелства за православието в 21 в.? Духовността в православна перспектива има онтологичен характер. Какво означава това ли? Означава, че обгръща целия човек, в неговата цялост, за да не остане нищо извън пътя му към Бога – нито чувствата, нито желанията, нито тялото му. И всичко това обгръща с любов и с грижа, виждайки в тях печата на Божията любов и мъдрост. Различава всяка човешка дейност от греха и разпознава в природата на човека благослова на творческия Божи промисъл. За съжаление, често сами себе си ограничаваме само в един от елементите на нашето битие, затова и се затрудняваме да се отворим за православната духовност. Младежът, който живее твърде освободено, се ограничава до елемента на тялото. Родителят, който живее духовността само на психологично ниво, също се затваря в един елемент – този на емоциите и чувствата си. И накрая този, който иска да получи харизми, за да бъде силен – уж в Бога, но в действителност егоцентрично, – е затворен в своите желания. Опасността от самозатваряне е навсякъде, когато в духовността липсва онтологичният елемент на православната перспектива.

Друга характеристика на православната духовност е, че се осъществява в Светия Дух. Ще рече, че, от една страна, човек се подвизава в деятелната борба на добродетелите, както казват светците, но от друга – знае, че това не е краят на пътя – и тогава, дори да придобие някоя от добродетелите, не може да се възгордее. Християнинът, ръководен от православната духовност помни думите на св. Серафим Саровски: Не добродетелите са целта на нашия живот, а придобиването на Светия Дух. Кога пък Светият Дух ще осени някого, зависи от Божията преценка; то е дар, който идва отгоре.

Често пъти забравяме, че благодатта идва отгоре върху когото и когато прецени Той и затова ставаме свидетели на странни явления: хора, които всеки ден водят сурова борба за придобиване на добродетели, се чувстват зле, защото нямат духовни плодове и същностна връзка с Бога. И понякога изпитват завист и ревност, виждайки ближния си да се удостоява с Божията благодат, макар че е положил далеч по-малко усилия от тях самите. Християните имаме склонността (особено които сме близо до Църквата от малки) да подражаваме на големия брат от притчата за блудния син и да мислим така: „Защо Бог е по-доволен от ближния ни, който толкова години бе далеч от Него и който видимо е положил по-малко труд от нас?”. Лесният отговор на този въпрос е: „Не знам защо, може би, защото така е преценил Бог, след като погледне в дълбочината на всяка човешка душа”. Съществува обаче и друг отговор, който дава третата характеристика на православната духовност: любовта.

В патерика се разказва, как някога един небрежен монах стигнал края на живота си и манастирските отци се събрали около ложето му за молитва. Почудили се обаче, понеже го виждали умиротворен и попитали: „След като цял живот бе така небрежен и не изпълняваше монашеските си задължения като нас – пости, последования и т. н. – защо си толкова спокоен?”. „Простете ми, отци – отговорил той – имам мир, тъй като никога не осъждах”. Следователно отговорът на въпроса, защо Бог посещава някои хора, въпреки че са положили по-малко духовен труд от нас, е, че е разпознал в дълбочина на душата им любовта. Един светогорски старец от нашето време казваше на братята в един от манастирите: „Не ми казвайте колко поклона сте правили и колко строго сте постили. Кажете ми дали успявате да разберете болката на човека, който ви посещава; олеква ли му и успявате ли да му покажете пътя към Бога?”. Критерият е любовта. Любовта, казват Отците, е единствената добродетел, която ще остане във вечността – в Божието царство, когато ще виждаме Бога лице в лице и никоя друга добродетел няма да ни е необходима – нито вярата, нито търпението, нито въздържанието… „Любовта никога не отпада” (1 Кор. 13:8), тя е вечна. Нейната вечност се дължи на факта, че тя е самата същност на Божието царство.

Някой ще се запита: „Добре де, ами аскезата? Какво става с аскезата, за която сме чели толкова книги?”. Тя съществува, само за да ни направи способни да обичаме. Най-трудната пък аскеза е любовта към ближния. Ние сме толкова нарцистични и егоисти, че не можем да обичаме личността на другия, който е пред нас и затова е необходимо да започнем аскезата си от по-малки всекидневни неща (например, пост от определени храни). Но краят и целта на всичко това е любовта към ближния – към истинското му лице, а не към лицето, което ние желаем да има. Да обичаш ближния си и да го караш да усеща, че има стойност като човек, е същността на любовта и най-трудната форма на аскеза. В един роман се описва героиня, която била много гневна на своя приятел „не, защото не я обичал, а защото не я бе накарал да заобича себе си”.

Не може да срещнеш истинското лице на другия, без малките аскетични усилия на всекидневието, които ни поставя Църквата. И причината за това е, че обикновено не контактуваме с истинския човек, който е пред нас, но с този, който желаем той да бъде. Че живеем в самоизмамата на психологическата духовност. И когато човекът отсреща ни извади от нея, му се ядосваме, защото ни е извел от съня, събудил ни е. Истинският живот обаче е тук, а не там, където ние си въобразяваме. Следователно, православната духовност има за критерий не съкрушението, нито усамотяването, нито сълзите сами по себе си. Критерий е любовта и всички останали неща са предназначени да ѝ служат. Нека разясним това с пример: случва се човек по време на църковно богослужение или след вечерна молитва да осъзнае колко е грешен и да се съкруши. Това е благословение, дар от Бога. Но този дар не му е даден, за да остане с него. Не бива да живее постоянно с това съкрушение, духовността му не бива да се сведе единствено до молитвата и до богослужението. Трябва да разбере, че това сърдечно съкрушение е средство за любов към ближния, че никой не може да обикне ближния си, ако не осъзнае собствената си убогост, ако не се освободи от самозаблудата, че сам той е по-важният в отношенията с ближния. Затова е необходимо съкрушението: за да ни помогне да стигнем до любовта.

Накрая установяваме, че предизвикателствата на всяко време са били полезни за Църквата ни, след като са я принуждавали да уточнява своето богословие и да изправя грешките от миналото. Помагат ѝ да осъзнае по-добре своята идентичност. Затова нека сме оптимисти, въпреки лошото развитие на нещата в наши дни, или по-скоро именно заради това! Нека спрем дотук и в заключение да подчертаем отново, че единствената истинска духовност – тази, която ще въведе човека в Царството на Бога и ще разкрие същността на Православната църква през 21 век – е духовността на любовта.

Превод: Златина Иванова

* Θερμός, Β. „Πνευματικότητα” στις αρχές του 21ου αιώνα – ἐν: Περάσματα στην απέναντι όχθη, εκδ. Εν πλω 2007, σ. 93-123 (бел. прев.).