Източниците на творчеството

Откъде е била силата на Самсон? Дали я е натрупвал? Дали е укрепвал мишци с всекидневни упражнения? Дали първо е станал непобедим и едва тогава, в знак на вече съществуваща сила, Господ му е заповядал да не си стриже косите?

Не, силата на Самсон не била от упражненията, а от това, че така поискал Бог!

За да нямало пък никакви съмнения във волята Божия, знак за тази сила били не неговите мускули, а неподстриганите му коси. Остриже ли ги, силата му ще изчезне… дори и мишците да останат. Така и станало. Далида го остригала и силите свършили. Пред ослепения, измъчен и изнемощял Самсон оставала една единствена възможност – косите му пак да пораснат, та силите отново да се върнат.

Не човешка, а Божия сила притежавал Самсон. Бил силен, защото бил надарен с божествена благодат. И това не са наши догадки – достатъчно е да прочетем 13-16 гл. от Съдии Израилеви.

Самият произход на Самсоновата сила бил свързан с Богоявление. Предреклият раждането му ангел казва за себе си: „Защо питаш за името ми? то е чудно” (Съд. 13:18). Казано по друг начин, защо питаш за източника на силата? Той е чуден!

Ето и други места, подкрепящи чудесния произход на силите на Самсон: „И Дух Господен почна да действува в него в Дановия стан” (13:25).

„И Дух Господен слезе върху му, и той разкъса лъва като яре; а в ръката му нямаше нищо” (14:6).

„И Дух Господен слезе върху него, и въжята на ръцете му станаха като прегорял лен, и връзките му паднаха от ръцете му” (15:14).

Има и обратно доказателство за божествения произход на тази сила – когато тя изчезнала, той „не знаеше, че Господ отстъпи от него” (16:20).

И така, силата на Самсон, която определяла и до която се свеждал човешкият му дух, е Божия сила, Божи творчески дух. Поиска ли Бог, то не в силни мускули, а в дълги коси ще въплъти Своята божествена творческа сила в човека. Самсон е оръдие Божие, удържано от божествената сила.

Ето и друг персонаж от Стария Завет – Давид.

Пред лицето на филистимските пълчища Саул му дал своите царски доспехи и царския си меч – въоръжил го със сила човешка. В човешко всеоръжие, макар по ръст, сила и храброст да превъзхождал всекиго, бил и неговият противник Голиат. Кой обаче побеждава в боевете? Това е и вечният въпрос.

Пред самото сражение Давид снел царските доспехи и невъоръжен излязъл пред Голиат. В Библията е казано точно при какви основания приел боя с Голиат: „Ти идеш против мене с меч, копие и щит, аз ида против тебе в името на Господа Саваота, Бога на Израилевото войнство, което ти оскърбяваш… и цялата тая тълпа ще узнае, че не с меч и копие избавя Господ, защото това е война на Господа, и Той ще ви предаде в ръцете ни” (1 Цар. 17:45-47).

Ето, и в Псалмите е записано ясно отношение към усилията на човека в момента на творенето, т. е. на творческия акт: „Едни – с колесници, други – с коне, а ние с името на Господа, нашия Бог, се хвалим; те се поколебаха и паднаха, а ние станахме и стоим прави” (Пс. 19:8-9).

„С Тебе, като с рогове, избождаме нашите врагове, в Твое име ще стъпчим с нозе ония, които въстават против нас; защото не на моя лък се уповавам, и не моят меч ще ме спаси; но Ти ще ни спасиш от враговете ни и ще посрамиш ония, които ни мразят” (Пс. 43:6-8).

„Обсадиха ме, обиколиха ме, но с името Господне аз ги повалих. Обиколиха ме, както пчели обикалят (мед), и угаснаха като огън в тръне: с името Господне аз ги повалих. Блъснаха ме силно, за да падна, ала Господ ме подкрепи. Господ е моя сила и песен” (Пс. 117:11-14).

Тук, за да се избегнат впоследствие недоразуменията, е особено необходимо да се обърне внимание на думата песен. Именно от нея (определящо) идва и правото всички тези текстове да бъдат прилагани към най-разнообразните видове човешко творчество. Във ветхозаветни времена силата на творчеството е могла особено ярко да се възприема в подвизите на Самсон и Давид. Защото творчеството по никакъв начин не трябва да се ограничава до едните интелектуални примери. Това обаче, което се отнася до този вид творчество, в същата степен може да бъде приложено към интелектуалното творчество, към художественото, религиозното и др.

Приведените текстове последователно и ясно дават картината на всеобхватното участие Божие в човешкото творчество. Не е ли странно това?

Какво обаче виждаме: воинът победител Давид, царят Давид казва, че се уповава не на лък и меч, а на името на Господа. Псалмопевецът Давид настоява: „Господ е моя сила и песен”.

Но кой пее? Давид ли пее това или Господ пее в него? И кой побеждава? Давид ли побеждава или благодарение на Господа и в Негово име, за слава Божия извършва всичките си деяния Давид? Възможно ли е да допуснем, че чрез Давид Господ действа като чрез Свое оръжие? Толкова много въпроси предизвикват у нас днес силата от Бога, творчеството Божие (особеният талант!), с които били обдарени ветхозаветните Давид, Самсон и Голиат… Образно и ярко в тези примери е показана ветхозаветната теория за проявяването на творчеството: чудният дар на Самсон в борбата с филистимляните и дивното пение и битките, ниспослани на Давид като дар и талант, и творчество. Бог на израилевите войнства е Господ на победите и песните. Субектът на тези проявления. Ако Давид се бе надявал на пастирската си ловкост или на царските, могъщи доспехи на Саул, като човек Голиат вероятно би се оказал по-ловък, силен и въоръжен. Нима случайно тежестта, надеждността, гръмкостта на въоръжението му са описани толкова подробно. Ето тези предварителни бележки неизбежно произтичат от ветхозаветните текстове. Цялото творчество в тях е отнесено не към нас, не, а към Твоето име.

Често може да бъде чуто, че християнството се интересува слабо от теорията и от въпросите на творчеството. Такова сякаш безразлично отношение към една от главните същностни черти на човека му се вменява във вина. Прието е да се смята, че интересът към този въпрос възниква в периода на Възраждането, когато за първи път започва да се осъзнава научно проблемът за човека. Сетне, прескачайки векове, от този божествен творчески въпрос започват да се интересуват през 19 в. Често това са представители на безбожието. Това обаче ми се струва невярно. От самото начало на християнството и до окончателното запечатване на евангелската истина вече възниква учение и разбиране за творческия християнски акт. Та нали Евангелието според Йоан е абсолютно завършен, планомерно разработен трактат за божественото и човешкото творчество. Трябва да се схване, че цел на евангелиста не е било да напише теория на християнското творчество (макар това да пронизва всяка глава). Моята задача е да предложа набор от цитати, да ги групирам, а читателят сам да направи своя извод.

Някой може и да се усъмни или да не види истинската ценност на евангелската теория. Хуманизмът е дал много тук, но почти всичко нататък е било развито през 19 в. в остро противоречие с евангелската теория на творчеството. Пък и противоречието е така голямо, че на опиращите се на хуманистичните предпоставки, може да се струва, че в Евангелието няма никакви творчески принципи (оттук до ереста има само крачка).

Текстовете от Йоановото евангелие, свързани с въпросите на творчеството, могат да бъдат разделени на няколко групи.

Как се разделят тези текстове?

Могат, например, да се проведат паралелите, определящи творческото действие във взаимоотношението между Бога-Творец и твореца-човек.

Между Отец и Син, определящо творческия характер на цялото дело на Сина на земята.

Между Сина-Богочовек и учениците Му, определящо характера на проявление на земното творчество.

Между Светия Дух и хората.

Злото творчество.

За всепроникващата връзка между Отца и Сина могат да бъдат приведени много примери и извадки:

„Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил, и да извърша Неговото дело” (4:34).

„Синът нищо не може да твори Сам от Себе Си, ако не види Отца да твори; защото, което твори Той, това твори също и Синът” (5:19).

„Аз не мога да правя нищо от Себе Си. Както слушам, тъй и съдя, и Моят съд е праведен, защото не търся Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил. Ако Аз свидетелствувам за Себе Си, свидетелството Ми не е истинско” (5:30-31).

„Защото делата, които Ми даде Отец да извърша, самите тия дела, що Аз върша, свидетелствуват за Мене, че Отец Ме е пратил” (5:36).

„Защото слязох от небето, не за да върша Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил” (6:38).

„Учението Ми не е Мое, а на Оногова, Който Ме е пратил… Който говори от себе си, търси своята си слава; а който търси славата на Оногова, Който Го е пратил, Той е истинен, и в Него няма неправда” (7:16,18).

„И не дойдох от Себе Си, но има един Истински, Който Ме е пратил, и Когото вие не познавате. Аз пък Го зная, защото съм от Него, и Той ме е пратил” (7:28-29).

„Тоя, Който Ме е пратил, е истински, и което Аз съм слушал от Него, това и казвам на света” (8:26).

„Нищо не върша от Себе Си, но, както Ме е научил Моят Отец, тъй говоря. Тоя, Който Ме е пратил, е с Мене; Отец не Ме е оставил самичък, защото Аз върша винаги онова, което е Нему угодно” (8:28-29).

„Ако Аз се славя Сам, славата Ми е нищо. Моят Отец е, Който Ме прославя и за Когото вие казвате, че е ваш Бог” (8:54).

„Защото Аз от Себе Си не говорих; но Отец, Който Ме прати, Той Ми даде заповед, що да кажа и що да говоря… И тъй, което Аз говоря, говоря го тъй, както Ми е казал Отец” (12:49-50).

„Ала Аз не съм самичък, защото Отец е с Мене” (16:32).

„Аз Те прославих на земята, свърших делото, що Ми бе дал да изпълня. И сега прослави Ме Ти, Отче, у Тебе Самия със славата, що имах у Тебе преди свят да бъде” (17:4-5).

„И всичко Мое е Твое, и Твоето Мое” (17:10).

Да обърнем специално внимание на глаголите творя, извършвам, уча, говоря, правя, славя, изпълнявам. Те изразяват творческото проявление на волята на Сина – и отново те се определят в съвършена зависимост от волята на Отца. И това присъства във всеки от цитираните текстове, определящи характера както на Христовото творчество, така и на зависимостта от творческата воля на Бога Отца.

Може смело да се каже, че тъкмо чрез тези текстове можем да доближим нашето разбиране върху основните закони на Христовото творчество, да вникнем по-дълбоко в облика на Спасителя. Съвършен Богочовек, Сам Христос е бил и абсолютният Творец! Нещо неизменно, дори когато говорим само за човешкото начало в Него, а още повече, когато става дума за Неговото божество.

Богочовекът е висшият предел на творческото въплъщение!

Към това именно – пределно за света – творчество имат отношение и текстовете, които определят възможностите на Неговото творчество само чрез неразторгаемата и постоянна връзка с Отца.

Син не може да твори Сам от Себе си!? Но ако това е така, то въобще кой и кога може да твори сам от себе си? Означава ли това отказ от всеки опит за творчество? Та нали Отец е този, чрез Чиято сила и Чието дело твори Синът!

По съизволение Той твори не чрез Своя сила, а чрез силата на Отца, Който Му и дава Своите поръчения. Излиза, сякаш че Синът, Христос, тук е инструмент в ръцете на постоянно творящия Отец.

Ако пък дори и Синът не е Творец, то тогава излиза, че в християнството въобще не трябва да се говори за творчество.

Така ли е обаче? В какво се състои възможността на творческото преживяване и претворяване на Отцовото поръчение? Аз не съм самичък, защото Отец е с Мене. Всичко Мое е Твое, и Твоето Мое. Велики думи, в които има истинско взаимно проникване! Син не е оръдие на Отца, а едно с Него. И волята на Сина е акт на творческа взаимна любов, сливаща се с волята на Отца. И моментът на отчитането на степента на въплъщение на творчеството на дело се случва много по-рано! Започва от минутата на доброволното подчиняване Себе си, на основание Синовната и божествена любов, на волята на Отца.

Вероятно дори не трябва да се казва: Отец твори чрез Сина или Син е оръдие на творящия Отец. Не, трябва да се каже: в Христовото дело творят и Отец, и Син: Отец, изпращащ Сина, и Синът, приемащ (знак свише) поръчението от Отца. И в това именно е единството на творческата любов. Има и още едно указание: делото на Сина Човешки е извършено само затова, защото не Сам Той, не по собствена воля е приел да извърши това дело и не Своята воля е въплътил в него, а волята на Отца, Който Го е пратил.

Какъв е изводът: Христовото служение е сливаща се с Отца воля на Сина и това е единствен залог за творческата Му сила: „Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало” (Иоан 1:3) – ето ги максималните възможности и извършвания в Сина-Творец. А, от друга страна, и онази вътрешна задължителност на Твореца Отец да твори чрез Сина. И това всичко Мое е Твое, и всичко Твое Мое съвършено еднакво се преживява както от Отца, така и от Сина.

Ето я същността на единното творчество на Отца и на Сина.

Текстовете, отнасящи се до взаимното проникване между Словото и човешкото творчество, са из всички глави на Йоановото Евангелие.

И така, „не може човек да приеме нищо, ако му не бъде дадено от небето” (3:27). И „никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил” (6:44). И „както Мене е пратил живият Отец, и Аз живея чрез Отца, тъй и който Мене яде, ще живее чрез Мене” (6:57). И „никой не може да дойде при Мене, ако му не бъде дадено от Моя Отец” (6:65). А „който вярва в Мене, не в Мене вярва, а в Оногова, Който Ме е пратил” (12:44). „Истина, истина ви казвам: който приема, когото Аз пратя, Мене приема; а който приема Мене, приема Оногова, Който Ме е пратил” (13:20). „Аз съм пътят и истината и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене. Да бяхте познавали Мене, щяхте да познавате и Отца Ми. И отсега Го познавате, и видели сте Го… Който е видял Мене, видял е Отца… Аз съм в Отца, и Отец е в Мене? Думите, които Аз ви говоря, от Себе Си не ги говоря; а Отец, Който пребъдва в Мене, Той върши делата. Вярвайте Ми, че Аз съм в Отца, и Отец е в Мене” (14:6-11).

„Пребъдете в Мене, и Аз във вас. Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, тъй и вие, ако не бъдете в Мене. Аз съм лозата, вие пръчките; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо” (15:4-5).

„С това ще се прослави Моят Отец, ако вие принасяте много плод, и тогава ще бъдете Мои ученици” (15:8). „Не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах и ви поставих да идете и да принасяте плод” (15:16). „Както Ти Мене прати в света, и Аз ги пратих в света; и за тях Аз посветявам Себе Си, та и те да бъдат осветени чрез истината” (17:18-19).

„Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил. И славата, която Ми бе дал, Аз дадох тям, за да бъдат едно, както Ние сме едно; Аз съм в тях, и Ти в Мене, за да бъдат в пълно единство” (17:21-23).

За четящия това на пръв поглед може да се стори непонятно, как тези текстове се отнасят непосредствено до човешкото творчество. За разбирането на това е необходимо особено да се обърнем към ключовия текст 15:4-6 – за невъзможността да се твори нещо без Изпратения, Който, на свой ред, твори чрез силата на Изпратилия Го. Тук се доказва определението за човешкото творчество, като някакъв опосредстван акт, като принцип на божествено диктуване отвътре: Ти си в Мене и Аз – в Тебе. Тук единството е органично, каквото е единството на лозата и пръчката. Лозата и пръчката може и да са различни, но сокът им е един и същ, и в тях двете пребивава.

Ето го принципът. Дадена ни е и определена система за осъществяване на този принцип на дело. Системата я има и във всички указания, отнасящи се до Светия Дух, също пребиваващ в Троичното божествено единство: в единството на трите Ипостаси. В същото това Евангелие според Йоан намираме и потвържденията:

„И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки, Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото Го не види, нито Го познава; а вие Го познавате, защото Той с вас пребъдва и във вас ще бъде. Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас. Още малко, и светът няма вече да Ме вижда; а вие ще Ме виждате, защото Аз живея, и вие ще живеете. В него ден ще разберете вие, че Аз съм в Моя Отец, и вие сте в Мене, и Аз във вас” (14:16-20).

„Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил” (14:28).

„А кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина; защото от Себе Си няма да говори, а ще говори, каквото чуе, и ще ви възвести бъдещето… Всичко, що има Отец, е Мое; затова казах, че от Моето ще вземе и ще ви възвести” (16:13-15).

Движещият силата на земното творчество в света е Духът на истината!

Той научава, възвестява и запазва постоянната връзка с първоизточника на всяко творчество. Творчеството е акт на съборност, на абсолютно общение не само с Бога, но – чрез Него – и с целия свят.

За по-пълно обосноваване на християнския възглед върху процеса е необходимо да отбележим два фактора: 1) Това, че ние трябва да проникнем в божествения замисъл за конкретния предмет или явление, да покажем, в съответствие с този замисъл, какво точно то трябва да бъде и 2) Установили някаква норма и предели, да не се страхуваме да се сблъскваме с непрестанните отклонения. Трябва да знаем, че в своето формиране това, което трябва да бъде, бива неизбежно, през цялото време изопачавано от човека, от греховната природа, и затова в действителното си въплъщение ни се показва като в криво огледало.

Още повече, в делото на Христос на земята ние имаме идеалното въплъщение на автентичното божествено творчество. Съгласно Божия замисъл в такава непосредствена зависимост на човешката воля от божествената е трябвало да бъде не само творчеството на Иисус (втория Адам), но и това на първия Адам.

До грехопадението първият Адам е можел да отнесе към себе си всичко, казано от втория. Това ясно се вижда от думите на Христос. Поразява обаче и паралелизмът с онова, което характеризира връзката Му с Отца. Божественият замисъл – така, както е отразен и въплътен в Богочовека, е автентично и висше творчество! Онова обаче, което следва, е непрекъсната верига от отклонения, изопачаващи този замисъл. И какво да кажем да човека-творец?! Човекът е немощен и бледен, а плодовете от творчеството му са белязани от печата на грешките и още по-големите отклонения. При това до степен, така неприемлива, че да се говори за творене на зло. Изхождайки от злото творчество на земята, можем ли да се усъмним в произхода на началата на божественото творчество въобще?

Какво може да се крие зад злото творчество?

Често зад него стои определението за лош или неудачен резултат от творческия замисъл на художника. При това напълно възможната в творчеството зла съблазън, се отрича. Ако го няма автентичното, чисто творчество, то е абсолютно безразлично какво създава бездарният художник – дали ще рисува овчици и вълци или ще пише стихове за добродетелите и пороците. Не е важно и какво ще строи – дали ще е храм или пък кръчма… Добродетелността на намеренията (нали всеки учен-творец е уверен, че твори добро!) по никакъв начин не превръща бездарното произведение в положително. Тук няма оправдание на намеренията, няма извинения, че уж творецът бил искрен в своите мисли и постъпки… при всичко това той си остава абсолютно сляп. Още повече не знае какво върши, не разбира, че твори лошо и дори, вероятно, че твори по зъл начин.

Да се отрича злото творчество е невъзможно. А поради това отпада и хипотезата, определяща злото творчество и лъже-творчеството. Възможно ли е да се търси друг, не-божествен източник за подобно явление? Най-вероятно не, тъй като предположението бива опровергано, на първо място защото води до неприкрит и най-вулгарен дуализъм (съществуване, наравно с божествената сила на Духа, и на някаква друга „сила”, на друг източник, еднакво способен да влияе върху съзиданието = създаването = творчеството). И, на второ място, как да обясним промеждутъчната маса от творчески актове – не на злото, – а на двусмисленото съзидание? Има и друг път: можем да не се съобразим с евангелските текстове, да търсим началото на творчеството вън от божествения извор (например, във вечните и странни обяснения за висшата Природа). Обикновено такива разговори ги предизвикват агностиците и атеистите. Тук материалистичният подход се проявява в определения за някаква сила на Природата, за да се избегне споменаването на Бога и Светия Дух и така да им се отхвърли творческия атрибут.

Къде в Писанието обаче могат да бъдат открити факти за съществуването на зло творчество?

Ето пример: „Иисус отговори: ти не щеше да имаш над Мене никаква власт, ако ти не бе дадено свише” (19:11).

За какво е дадена свише власт на Пилат? Нима за нещо, което от край до край е било вече предопределено от Бога, а не от него? За това ли, щото да пусне Варава и да разпне Христос? Излиза, че за да твори зло, за да извърши зло, смъртоносно дело? Това обаче не излиза от Пилат! А предопределено е замислено така от Бога. Ние, грешните, ограничени хора, можем и да смятаме, че този Божи замисъл е зъл, но в действителност се оказал велик. Защото в резултат нашият Господ възкръснал!

Ето и още един пример от Писанието, разказващ сякаш за творене на зло. Отново обаче за нас то е било лошо, а в крайна сметка резултатът бил забележителен.

Става дума за построяването на Вавилонската кула и смесването на езиците: „И рекоха: хайде да си съградим град и кула, висока до небето; и да си спечелим име, преди да се пръснем по лицето на цялата земя. Тогава Господ слезе да види града и кулата, що градяха синовете човешки. И рече Господ: ето, един народ са, и всички имат един език… нека слезем и смесим там езиците им тъй, че един да не разбира езика на другиго. И пръсна ги Господ оттам по цялата земя; и те спряха да зидат града” (Бит. 11:4-8).

Нека забележим, че тук неочаквано се употребява множествено число: да слезем, да смесим. В Стария Завет това винаги е означавало поява на цялата Пресвета Троица. Така че насилственото (бихме казали зло дело) смесване на езиците е било творчески акт на цялата Троица. Именно Тя не само насилствено е разпръснала човеците, но и не им е позволила да достроят Вавилонската кула.

Можем да пофантазираме и вулгарно да допуснем, че дори кулата да не е била достроена, то е бил построен някакъв комунизъм – с един език и един ред. Значи, от зло деяние насилственото смесване на езиците се е превърнало във велико, в добро творческо дело. Да, хората престанали да се разбират един другиго, но всеки човек, говорейки на новия си език, е можел да прояви своята индивидуалност. Колективността на единното мислене е зло деяние, но, произхождаща от божествения източник – отново уж зъл жест на Троицата – след разделянето на хората е довела до чудесни резултати!

Безусловно, към действеното творческо зло се отнася – от човешка гледна точка – и персонажът на Юда. Нима не е създаден за най-ужасното дело, нима предателството му не е страшен зъл умисъл. Но как веднага да не помислим и другото: ако го нямаше предателството, нямаше да ги има и Господните страдания, нямаше да има Възкресение! Ето къде е двусмислието и, разбира се, нищожеството ни, човешкото неразбиране на Творческия замисъл, на божественото творчество, което ние, грешните понякога можем да схващаме като зло, но в което всъщност е спасението ни чрез Господните страдания.

В Писанието има и друг разказ: не за разделение, а за съединяване на хората – за дара на езиците!

„И всички се изпълниха с Дух Светий, и наченаха да говорят на други езици, според както Духът им даваше да изговарят” (Деян. 2:2-4) – проявление на скрепено от Бога творческо единство.

Но и в двата случая, и смесването, и дарът на езиците се извършват по Неговата Божия воля. И злият замисъл, и добрият – всичко изхожда от Него, а не от неизвестен източник. Той и само Той е Който твори, Едничък Той знае какво твори, а човекът само претворява Неговото творчество в други форми, изопачаващи смисъла и намеренията Му. Тук може да се каже, че само в човешкото съзнание божественото творчество се възприема като зло или добро и само човекът е който го изопачава. Ако е сляп, няма да види картините на Създателя, глух ли е – няма да чуе нито Словото, нито божествената Му музика. Всичко зависи от това, доколко правилно божественият замисъл се пречупва в един или друг човек. Възприемащият може да вижда трояко:

1. Адекватно или заедно с Твореца.

2. Положителния импулс на Твореца, приет положително, без съмнения.

3. Отрицателния импулс, който най-често се и възприема отрицателно, без да се замисляме дали пък всъщност не е така? и затова тук се допуска изопачаване от страна на човека.

Разбира се, необходимо е да се разпознае и адекватността на възприемането на творческото въплъщение.

Гледаме Троицата на Рубльов и тя ни действа в своята пълнота и чистота. Ясно ни зове там, както е и било замислено от майстора-иконописец. Друга работа е, че има зрители, които ще извърнат взор от иконата и ще идат да гледат съвсем друга живопис – такава, която е прието да наричаме светска. Дори, ако не се задълбочим в тънкостите, то и Вакхът на Леонардо да Винчи може да се възприеме в цялото негово двусмислие и да предизвика различни емоции. Как да ги оценим? Как да съединим разпръснатите лъчи на творческия замисъл? Как правилно да оценим отрицателните емоции или пък да ги отхвърлим?

Накрая, има и такива хора, които гледат иконата (Рубльовата Троица) и напълно съзнателно изопачават нейния смисъл, измислят ѝ зло предназначение. На такъв обаче не са нужни теории, той на всичко ще придава зло значение, а в злото и в безòбразното ще намира радост и цел. За такива може да се каже, че за нечистия всичко е нечисто.

Такива са моите изводи от съпоставянето на евангелските текстове върху злото и положителното творчество. По какви ли не начини едни са изопачавали откриващия се пред тях творчески акт и замисъл, а други са изпъвали този божествен лъч, откривайки смисъла на неговата истински светла и добра красота – да осъзнаем докрай тази тайна не е по нашите сили.

Превод: Борис Маринов

* Първоначално публикувано като: Монахиня Мария (Скобцова) „Истоки творчества” – В: Путь, 34, 1934, с. 35-48. Настоящият превод е извършен според ръкопис от архива на семейство Ксения и Никита Кривошеини, Париж, който е публикуван на Интернет-страницата, посветена на св. препмчца Мария: http://mere-marie.com/creation/istoki-tvorchestva/. За първи път текстът е публикуван в сп. Християнство и култура, 10 (77), 2012, с. 83-93 (бел. прев.).