Материализмът пред съда на битието и съзнанието (антропологически очерк)

Сред най-големите идеологически фалшификации на 20 век е отъждествяването на руската философия с материалистическия светоглед.

Н. О. Лоски, С. Л. Франк, Н. А. Бердяев, Б. П. Вишеславцев и мн. др., както и отец В. Зенковски в своя ценен труд по история на руската философия, с достатъчна яснота показват, че материализмът не е руската философия. Материализмът е светоглед чужд на руската култура, който може да се приравнява към руската интелектуална култура само в условията на полицейски гнет над всяко инакомислие. Този гнет започва след октомври 1917 г. и продължава до днес. Материализмът е официален и принудителен мироглед на тоталитарната следоктомврийска партийна държава. Извън тази държава, материализмът няма сила за никакви прояви. Диалектическият материализъм днес е не само слаб във философско отношение, но и се страхува от обществото. Такава е неговата „диалектика”. Той се крие зад железобетонните стени на своя „Институт по марксизъм-ленинизъм”, обхванал цялата страна и охраняван с всички сили от държавата. Без съмнение това е единственият начин за опазването на този светоглед в Русия, тъй като във всички правови държави, където на човека е осигурена свободата да изразява мислите си, марксисткият „диалектически материализъм” няма никакви шансове да получи внимание и да просъществува в обществото.

1

Когато развеждат туристите в бившия храм, сега Музей на религията и атеизма, „показвайки атеизма”, гидовете сами не знаят, за какво говорят. Изниква въпросът: кое от какво тук се определя? „Битието” ли на този гид се определя от неговото „съзнание”, или неговото „съзнание” от битието? Ще бъде правилно да кажем, че неговото битие и съзнание еднакво се определят от небитието. Да, небитието (призрачното битие) също може да определя съзнанието на човека, както и божественото битие. Който не събира с Мене, той разпилява. Който не живее истинното битие, се свлича в лъжовното, разтваря се в призрачното. Разтварянето в призрачното е пътят на хората, избрали абстрактното и фантасмагорично понятие за материята като изначално битие, откъдето произтича всичко и откъдето се ражда човешкото съзнание.

Разни хора гледат на едно и също явление, а виждат различни неща. Гледайки дървото, градинарят иска да го окопае, ботаникът да го изследва, собственикът му си мисли за неговите плодове, художникът го съзерцава естетически, а пътникът си мисли за сянката, която то му прави; детето играе под него, а мистикът го съзерцава като символ на Живота, на Христос, на Логоса на света и вижда в неговите клонки, листа и плодове единството на човека в Бога.

На всеки предмет в света, както и на неговата проява може да се гледа в различна аксиологична и пневматологична дълбочина. Някои гледат само на облеклото на този, който ги е срещнал (по дрехите го оценяват), други гледат на неговото лице, трети се интересуват от социалното и имущественото му положение, а за четвърти е интересен само неговият духовен облик… Според мярата на собствената ни дълбочина откриваме дълбочината на окръжаващия ни свят.

Материалистът не вижда това, не вярва в това; подхожда към човека партийно, a priori избира за себе си материята като негово и на света „изначално битие”. Не е ли печално, когато хора избират за себе си такава прамайка… Не е ли тъжно да съзнават, че са произлезли от материя и в нея ще свършат? С такова бедно, обезценено „битие” материалистите определят своето битие и съзнание. Но съзнанието на човека стои над безличната материя и не може да се определя от въртенето на безличното вещество.

Първи курс на лицея, където учи Пушкин. Хора от един социален кръг, от една класа, възпитани в сходни икономически условия. Но колко различни съдби, различия в убежденията, в призванието: Пушкин, Горчаков, Матюшкин, Пушчин, Кюхелбекер, Делвиг… Неповторимостта, личното съзнание, нравствено-свободната воля на всеки се определя много повече от неговия жизнен път и неповторимостта на неговата личност, отколкото от материалните условия на живот, класовите условности и икономическите предпоставки. Маркс и Енгелс не са пролетарии, те принадлежат към меркантилното буржоазно западно общество на 19 в. Ленин е руски дворянин. Откъде тогава у тях този пролетарски патос? Как така те стават глашатаи на идеите за пролетарско единство и месианство? Защо един беден руски северняк ще остане цял живот рибар в Архангелск, друг ще се превърне в Ломоносов, трети, св. Йоан Кронщадски – в чудотворец и молитвеник, а от четвърти (изцяло като другите трима в икономическо отношение) излиза пияница и гуляйджия? По какви закони тук материята е определяла, как е действала, как е фантазирала? Дълбочината на човешкия живот в своите основания се определя не от външните, физическите и икономическите условия, но преди всичко от нравствения личен избор на съзнанието. Тук е онтологическият ни корен – човекът е личност, стремяща се към дълбочината и целите на живота.

Виждаме, че този важен, всеопределящ момент се отрича от материалистите само теоретично; на практика те напълно го приемат в личния, социалния, държавния си живот. Битието и за тях е преди всичко битие лично, раждащо се от нравствената отговорност, от дълбините на човешката свобода, раждащо нравствената отговорност. Такова е висшето антропологично измерение. Ако материалистите не признаваха, че в човека съществува личен, духовен и нравствен свят, те не биха могли нито да осъждат, нито да обвиняват, нито да награждават. В противен случай би трябвало да се възлага отговорност за човешкото добро или зло, за партийността или безпартийността само на материята и икономиката. Но материалистите не правят такъв извод, те признават личностната духовна отговорност и (като следствие от това) юридическа вменяемост на всеки нормален човек. С други думи, напълно признават свободната душа, личността, способна на нравствен избор, на свой път, на свои критерии и оценки. Взети сами по себе си, извън личността на човека, икономиката и материята нямат значение и за материалистите. Твърдейки, че не признават личния дух като определящо начало, се оказва, че напълно вярват и в личния дух, и в нравствените категории: героизъм, дълг, правда, справедливост, свобода от експлоатация – всичко това са техни изрази. Как става така, че мъртвата основа ражда такава прекрасна и разнообразна нравствена надстройка в човека? Материализмът не се и опитва да обясни това чудо и да отговори на този въпрос. Ако духовните основи на битието се признават от материалистите само като „надстройка” над битието, а не за самото битие на човека, то как тогава те придават на тази надстройка такова изключително и лично значение в държавния, обществения и личния живот? Виждаме, че материалистите практически напълно признават личната душа в човека и твърдо вярват в нея. Затова така величаят някои хора, награждават ги с ордени, почести, титули на герои, а други унижават, малтретират и осъждат за друго-мислието им, за друго-волието им… Това се вижда и в отношението към негативно-нравствени категории като престъпление, измяна, лъжа, правда, експлоатация. Признават тези чисто религиозни битийни категории в живота, а основата на тези категории, религиозно-етическата природа на човека отричат, както и съществуването на лична душа, където тези нравствени възможности и сили могат единствено да се разкрият. Защото в протоплазмата няма как да се крият духовни ценности. Религиозно-нравствените оценки запълват личния и обществен живот на материалистите в не по-малка степен, отколкото живота на вярващите в Бога, тъй като нравствените понятия са неотделими от човека. Човекът не може да се скрие или отстрани от тях.

В същото време, докато религиозното съзнание открито, честно, правдиво и логично утвърждава и култивира тези ценности, материализмът се ползва от тях контрабандно. И за да се оправдае, се впуска в диалектика. Няма съмнение обаче, че който възприема битието само биологично или икономически – такъв извращава и ограбва човека, убива неговия дух.

Удивително е упорството на хората, които отричат живота на свободния, личен нравствен дух в човека. Това упорство произтича от доктриналната вяра в материята и желанието да строят живот извън нравствените основи. Това е разрушение за човека, демонична борба с Бога, резултат от помрачения човешки дух. Бягайки от нравствения абсолют, човек си мисли, че е в състояние да излезе от божествения свят и да се скрие от Съда на Висшата Правда. Психологически отрицанието на Божието битие означава страх от него, желание то да не съществува. Страхът от света е нещо нормално в човека, както и страхът от водата при някои животни. Човек, който заравя главата си в пясъка на материята, напразно се надява, че с това ще се избави от среща с безсмъртния свят на истината. Човекът е свързан с материалното; необходимо е това да бъде оценено дори само заради откровението на истината в човека. Истината се въплъщава в човека, във всички предмети на света, в неговите закони, символи, слова и звуци. И не би трябвало дори да говорим за закони на науката и на вселената, ако не признаваме в самото понятие закон нравствения и метафизичен смисъл.

2

Можем ли да съставим таблица – по подобие на химическата на Менделеев – с указания как и в какви случаи даденото наше битие трябва да определи мислите, чувствата и действията на нашето съзнание? Невъзможността да се състави такава таблица показва, че човек е нравствено свободна личност, а не химически агрегат на материята, даващ винаги една и съща реакция в определени условия.

Законът на свободата е този закон, по който битието на дворяните-помешчици декабристи е определило съзнанието им на страната на революцията, докато в същото време съзнанието на мнозина крепостни селяни е опровергало своята „икономическа база” в противоположното направление. Достоевски, в Записки от подземието, изразява тази последна свобода на човешкия дух – да мисли, чувства, желае, действа независимо от всякакви икономически и външни условия.

Свободата на духа определя съзнанието. Човекът е винаги вътрешно свободен да обича нравствената светлина, да критикува себе си в тази светлина или да разгърне своето зло, като диктаторски го налага над другите. Той винаги е свободен да одобри вътрешно каквото и да е свое чувство или да го осъди; да приеме появяващата се в него мисъл или да я отхвърли. Не винаги можем веднага да победим в себе си злото, което осъждаме, но винаги сме способни да видим, изобличим, осъдим, да не се съгласим с него. С това човек е велик, титаничен. И тук свършва влиянието на икономиката и на партийността върху него и започва животът на нравственото му осъзнаване, откриващо неговата същност. Към такава свобода на духа е призван човекът. В нея започва, и с нея понякога със страшна сила идва Царството Божие, открито на нашата грешна човешка воля от Спасителя, което реално ни освобождава от робството на глупавите закони на икономиката и на партийността, от застоялите сили на биологическата природа и енергиите на демоничната воля.

Пълното отричане от тeлесното, от икономиката е невъзможно за живеещите на земята. Дори би било грешно. За нас обаче е също толкова невъзможно и съвършеното потапяне в инстинктите на тялото и икономиката. Такова пълно потапяне в материята не може да постигне и материалистът. Хората са съединени с областта на духа и ако не могат да се издигнат в света на светлината се спускат в духовната тъмнина, независимо че им се струва, че стоят на твърдата почва на науката.

В идеолозите и практиците на „научния материализъм” ясно виждаме всички елементи на идейния, т. е. духовния свят, въпреки че при тях той се разкрива преди всичко откъм тъмната страна, а не от страната на светлината. Те създават идеологии, опитват се да мислят идейно и според законите на логиката (Логоса). Като въздействат с разума и сърцата си върху разума и сърцата на други хора, те оперират с възвишени духовни (несъмнено божествени) понятия за доброто, опитват се да защитят ценностите на справедливостта, свободата, правдата, братството, равенството, жертвоготовността, общата полза, героизма и безкористността. Тези нравствени категории едва ли имат общо с функциите на стомаха, родовите връзки или чувствените интереси на „лицето” или на колектива.

Друг важен аспект от тази тема е несъответствието между самата материя и материалистичното учение за нея, между понятията, които и до днес се използват от материалистите. Материалистичният светоглед се е оформил под влияние на старите понятия за материя. Материалистичната мисъл иска, но не може да излезе от своята задънена улица – достатъчно е да се погледнат статиите на московското сп. Въпроси на философията.

Призванието на живота е да води човека към възвишеното, към изящното и одухотвореното. И само според степента на просветлението си той придобива висша ценност. В това се състои и цялата задача на културата – да бъде нещо като нравствено преображение на живота. Не само човек, но и цялата природа е определена да участва в процеса на спасението. Поради това дори и в материята човекът цени преди всичко изтънченото, ефирното, което е най-близо до духовния свят. А самата материя търси апогей в човека, своето изтънчено, одухотворено спасение от грубия материализъм на тази външна тъмнина (Мат. 25:30), където непросветленото материалистично съзнание изхвърля човека и цялата природа. В думите, в музиката, в хармонията, в линиите и цветовете (дори в чашата вино) човек търси възможната изтънченост, висшето качество на вещите. Това е началото на духоведението. Красотата, истината, мъдрите мисли, силата на търсенето и достигането на доброто, мира на сърцето за мнозина са много повече реалност от самият факт на материално съприкосновение, от икономическите разчети и физическата принуда.

Човек може да е поробен икономически от физическите условия в държавния и политически живот, от липса на здраве и т. н., но да бъде убеден и увлечен, да започне да се доверява, в нещо да вярва и нещо да обича, и той може това само вследствие от тайнствения процес на своята среща с висшия свят. Битието има различна битийност. Битието може да е паразитиращо, безлично, стандартно, дори вампирно. И може да е неповторимо – лично, жертвоготовно, преобразяващо, възкресяващо. Има битие крещящо и битие пеещо, битие изцеряващо и битие болестотворно.

Злото и доброто не декларират политическа принадлежност. Те са проявление на качество. Има не само физическо или психологическо различие, но и битие, което е пневматологично-различно. Има битие на Сократ, на Моцарт, Паскал, Пирòгов, прор. Исаия, ап. Павел, Йоан Златоуст, преп. Серафим Саровски… И го има и битието на Херострат, на Нерон, на Юда, на граф Калиостро, на „Дюселдорфския вампир” (няма да споменаваме съвременниците). Еднаквата икономическа база по никакъв начин не е могла да направи от натурално и икономически намиращите се в сходно положение немци един – Дюселдорфски вампир, а друг – поета Моргенщерн. Със своята лична, свободна воля (дори понякога и без да разбира това) човекът винаги избира за себе си именно това духовно съзнание, в което иска да живее. Сами си избираме рая или ада. Това е наше вътрешно състояние, което ще премине с нас във вечността. И човешкият избор на житейски ценности не зависи от условията на икономическото битие. Никаква „икономическа база” не може да повлияе на майката да бди денонощно над леглото на своето боледуващо дете. Никаква „икономическа база” не насърчава този, който се хвърля в реката да спаси непознат човек. Марксистката „икономическа база” не извършва съзнателния подвиг на отдаване собствения живот за своята вяра, за друг човек, за родината или дори за тържеството на материалистичните идеи. И не „икономическата база” носи вдъхновение за поета, за художника, не тя движи гения, учения, жертвоготовността на човека.

Материалистите, разбира се, практически признават неповторимостта на човешката личност и свободата на нейното нравствено определяне. Боравят с понятия като вина, заслуги, човешки подвиг. Последователите на диалектическия материализъм награждават човека за най-добрия от тяхна гледна точка избор на битие – съзнанието: раздават ордени, премии, индивидуални пакети, персонални вили, почетни звания, издигат в герои на труда, науката, отбраната…

Ако човекът нямаше лична свобода да избира (и най-добрия начин да осъществи) личното си битие и съзнание във всеки миг от живота, как би могло въобще да говорим за неговите подвизи, заслуги и награди? Ако своя живот и подвизи човек дължи само на „икономическата база”, то би трябвало да се награждава тази „база”, в нейна чест да се наричат улици, градове, да и се поставят паметници… И като награждават (а понякога и кощунствено славейки човешката личност или колектив), материалистите всъщност изповядват свободния дух на човека. Така материализмът опровергава сам себе си, като влиза в живота. Такава е последната брънка от неговата диалектика.

Превод: Златина Иванова

* Archbishop John (Shahovskoy) “Materialism Judged by Being and Consciousness (An anthropological essay)” – In: Russian Religious-Philosophical Thought of the 20th century, ed. N. Poltoratzky, University of Pittsburgh 1975, p. 117-124 (бел. прев.).