Всесвета

1

Православната църква не отделя мариологията като самостоятелна догматическа тема. Тази тема остава интегрална по отношение на цялостното християнско учение, като антропологичен лайтмотив. Основан върху христологията, догматът за Божията Майка притежава силен пневматологичен акцент. Чрез двойната пък икономѝя – на Сина и на Светия Дух – тя е неразривно свързана с реалността на Църквата.

Наистина, ако се ограничим до фактите от догматиката в строг смисъл на думата и гледаме само догматите, утвърдени от съборите на Църквата, няма да намерим нещо повече от термина Θεοτόκος. В същото време обаче Църквата тържествено утвърждава божественото майчинство на Светата Дева.[1] В догматически план подчертаването на термина Θεοτόκος – така, както това е направено срещу несторианите, – има преди всичко христологическо значение: онова, което е определено против отрицателите на божественото майчинство, е ипостасното единство на Божия Син, Който е станал Син Човешки. Това, което се има предвид, е именно христологията. В същото време обаче, косвено, тук е и догматическото потвърждаване на почитанието в Църквата на онази, която е родила Бога по плът. Казано е, че всички, които се възправят срещу названието Θεοτόκος, т. е. които отказват да приемат, че Мария притежава качествата, които ѝ се отдават от благочестието, не са истински християни, тъй като се противопоставят на истинското учение за Въплъщението на Словото. Това, на свой ред, показва тясната връзка между догматите и църковното почитание, които са неразделни в съзнанието на Църквата. Все пак ние имаме примерите на християни, които – макар и да признават, от чисто христологически съображения, божественото майчинство на Девата – поради същите тези съображения се въздържат от всякакво специално почитание на Божията Майка в нежеланието си да познават друг посредник между Бога и човеците, освен Богочовека Иисус Христос. Това пък е достатъчно, за да ни покаже, че, взет in abstracto – отделно от живата си връзка с почитанието, което Църквата отдава на Божията Майка, – христологическият догмат за Θεοτόκος все още не е достатъчен, за да се оправдае уникалното място – над всички останали тварни същества – отделено на Царицата на Небесата, на която православното богослужение приписва слава, подобаваща на Божията (ἡ θεοπρεπὴς δόξα). Ето защо не е възможно в богословското излагане на учението за Божията Майка догматическото съдържание – в строгия смисъл на думата – да бъде отделено от съдържанието на християнския култ. Тук догматът е призван да хвърли светлина върху църковното почитание, като го доведе до взаимодействие с основните истини на вярата, а почитанието, на свой ред, е призвано да обогати догмата с живия опит на Църквата.

2

В същото положение се намираме и по отношение на данните от текста на Св. Писание. В случай че желаем да гледаме на свидетелствата от Писанието отделно от църковното почитание към Божията Майка, ще бъдем принудени да се ограничим до няколкото пасажа от Новия Завет, които се отнасят до Мария, Майката на Иисус, и до единственото пряко свидетелство за нея в Стария Завет – пророчеството за раждането на Месия от Дева в книгата на св. прор. Исаия. Ако обаче четем Библията с очите на църковното почитание или, ако най-сетне използваме точния термин, на Преданието на Църквата, книгите и на Стария, и на Новия Завет ще ни предоставят неизброими текстове, използвани от Църквата за възхвала на Божията Майка.

Външно погледнати – от позиция, външна за Преданието на Църквата, – някои евангелски пасажи изглеждат в крещящо противоречие с извънредното възвеличаване и практически неограниченото почитание, отдавано на Пресветата Дева. Ще приведем два примера. Когато свидетелства за св. Йоан Предтеча, Христос го нарича най-голям „между родените от жени” (Мат. 11:11; срв. Лука 7:28). Не означава ли това, че на него, а не на Мария, трябва да принадлежи и най-високото място сред човеците? И наистина, в практиката на Църквата откриваме Господния Кръстител, заедно с Божията Майка, – и двамата от двете страни на Иисус Христос в композицията Δέησις[2]. Църквата обаче никога не е въздигала Предтечата по-високо от серафимите, нито някога е поставяла тази икона на място, равностойно на това, на което поставя иконата на Самия Христос – от противоположната страна на входа към св. Олтар, какъвто е случаят с иконата на Божията Майка.

Друг евангелски пасаж разкрива Христос, публично противопоставящ се на възвеличаването на Своята Майка. На възклицанието на една жена, която в тълпата се провиква „блажена е утробата, която те е носила, и гърдите от които си сукал”, Той отговаря: „Да, но блажени са и тия, които слушат словото Божие и го пазят” (Лука 11:27-28). Точно този откъс от Евангелието според св. ап. Лука обаче, който като че ли обезценява факта на божественото майчинство пред онези, които възприемат и пазят божественото откровение, е евангелският текст, четен тържествено на празниците на Божията Майка. Това е този текст, който – под своята привидно отрицателна форма – като че ли крие още по-величествена възхвала.

Отново сме изправени пред невъзможността да отделим догмата от живота на Църквата и Св. Писание от Преданието. Христологическият догмат ни задължава да приемем божественото майчинство на Девата. Свидетелството на Писанието ни учи, че славата на Божията Майка не е само в самото раждане, във факта, че е носила на ръце и е хранила Въплътилия се Бог. На практика Преданието на Църквата, свещената памет на слушащите и пазещите думите от Откровението, дава на Църквата онази увереност, с която тя величае Божията Майка, приписвайки ѝ познатата на нас неограничена слава. Отделено от Преданието на Църквата, богословието остава безмълвно по този въпрос и е неспособно да оправдае поразителната прослава. Ето защо християнските общности, които отхвърлят идеята за Предание, са чужди и на почитанието към Божията Майка.

Тясната връзка между Преданието и всичко онова, което има отношение към Божията Майка, не се дължи само на факта, че Църквата чества събития от нейния земен живот, като раждането ѝ, въвеждането ѝ в храма или нейното успение, без те да са споменати в Библията. Дори и Евангелието да мълчи по отношение на тези факти и дори тяхното поетично обогатяване да се дължи на книги с апокрифно съдържание от по-късни времена, основната тема, на която те дават израз, все пак принадлежи към тайнството на нашата вяра, така че не може да бъде разглеждана отделно от съзнанието на Църквата. В действителност понятието за Предание е много по-богато, отколкото обикновено мислим. То не се състои само от едното устно предаване на факти, които са способни да допълват разказаното в Писанието. То е допълнение към Библията и, преди всичко, осъществяване на Стария Завет в Новия – така, както Църквата разбира това. Преданието е, което ни помага да схващаме значението на дадената ни по Откровение истина (срв. Лука, гл. 24). То ни казва не само какво трябва да чуем, но и – което е много по-важно – как трябва да пазим чутото. В този общ смисъл Преданието предполага и непрекъснатото действие на Светия Дух, Който се излива напълно и дава плодове само в Църквата след деня на Петдесетница. Само в Църквата сме способни да проследяваме вътрешните връзки между свещените текстове, които превръщат Стария и Новия Завет в едно живо тяло на истината, във всяко слово от което присъства Самият Христос. Само в Църквата семето, веднъж посято от Словото, не остава безплодно, но дава по-нататъшен плод. Именно това сбъдване на истината, както и силата, която кара тази истина да дава плод, ние наричаме Предание. Практически неограниченото почитание на Божията Майка в Църквата, което, външно погледнато, може да ни изглежда че е в противоречие със сведенията от Писанието, се разпространява нашир и надлъж тъкмо в Преданието на Църквата и представлява най-скъпоценният плод на Преданието.

Почитанието на Божията Майка обаче не е само плод на Преданието. То е също така и начатък, и стебло на Преданието. Можем да открием определена връзка между личността на Божията Майка и онова, което наричаме Предание на Църквата. Опитът за изтълкуването на тази връзка ще ни помогне да видим славата на Божията Майка, скрит под воала на мълчанието на Св. Писание. В този опит ще ни води изследването на вътрешната връзка между текстовете.

В пасаж, сходен на вече цитирания, св. Лука ни показва Христос, Който не иска да види Своята Майка и братята Си, заявявайки, че „Моя майка и Мои братя са тия, които слушат словото Божие и го изпълняват” (8:21). Контекстът е особено показателен – в момента, когато Божията Майка пожелава да види Своя Син, Той тъкмо е завършил притчата на сеяча.[3] „А това, що падна на добра земя, са ония, които, като чуят словото, пазят го в добро и чисто сърце и принасят плод с търпение… който има уши да слуша, нека слуша!... Внимавайте, прочее, как слушате: понеже, който има, ще му се даде; а който няма, ще му се отнеме и това, що мисли, че има” (8:15,18). Точно това умение да бъдат пазени в добро и чисто сърце словата за Христос – умение, което другаде Самият Той възхвалява повече от факта на божественото майчинство (Лука 11:28), – е умението, което в самото Евангелие не е свързано с никого другиго, освен с Майката на Господа. Св. Лука настоява върху този момент, като го споменава на два пъти в разказа си за Рождението на Христос: „А Мариам спазваше всички тия думи, като ги слагаше в сърцето си… А майка Му спазваше всички тия думи в сърцето си...” (2:19,51). Тя, която ражда Бога в плът, пази в сърцето си всички свидетелства за божествеността на своя Син. Бихме казали, че тук наблюдаваме олицетворение на Преданието на Църквата още преди самата Църква, макар св. Лука внимателно да ни разказва как Мария и Йосиф не разбират думите на Младенеца, че Той е ангажиран с делото на Отца Си (2:49-50). Следователно значението на словата, пазени с вярност в сърцето на Божията Майка, остават не напълно разбрани дори за самата нея. Преди довеждането докрай на делото на Христос, преди деня на Петдесетница, преди Църквата, дори тя, върху която е слязъл Светият Дух, за да я подготви за нейната роля във Въплъщението на Словото, все още не е постигнала онази пълнота, която е била призвана да осъзнае. Въпреки това още тук можем да видим връзката между Божията Майка, която пази и събира пророческите слова, и Църквата, която е пазителка на Преданието. Едното е семе за другото. Единствено Църквата – тази, която е допълнение към човешката природа на Христос, – е способна да пази пълнотата на откровението, което – в случай че се запише изцяло – цял свят не би побрал написаните книги (срв. Иоан 21:25). Само Божията Майка – тази, която е избраната да износи в утробата си Самия Бог, – може да разбере напълно в своето съзнание целия смисъл на Въплъщението на Словото, включително и факта на своето божествено майчинство.

Ето че изразите на Христос, отправени към Неговата Майка, които изглеждат така сурови, са всъщност изрази, които възвеличават общото между нея и синовете на Църквата. Докато обаче последните, като пазители на Преданието, могат само да осъзнават Истината и Тя да принася плод – в по-голяма или в по-малка степен – в самите тях, то Божията Майка – по силата на достойнството на уникалната си връзка с Бога, Когото може да нарече свой собствен Син – е единствената, която може да се издигне оттук, от долу, до пълното съзнание за всичко онова, което Светият Дух говори на Църквата, осъзнавайки тази пълнотата в собствената си личност. Но цялостното съзнание за Бога и придобиването на онази пълнота на благодатта, която е свойствена на бъдещия век, може да съществува само при личност, достигнала обòжение. Това поставя пред нас нов въпрос, на който ще се опитаме да отговорим така, че особения характер на почитанието, което Православната църква отдава на върховната Царица на Небесата, да бъде разбран още по-добре.

3

Когато свидетелства за св. Йоан Кръстител, Христос го нарича най-голям „между родените от жени”, но добавя: „… ала по-малкият в царството небесно е по-голям от него” (Мат. 11:11; Лука 7:28). Старозаветната святост е сравнена с онази светост, която е можела да бъде достигната едва тогава, когато е било завършено изкупителното дело на Христос и когато „обещанието на Отца” (Деян. 1:4), т. е. слизането на Светия Дух, е било изпълнило Църквата с пълнотата на обòжващата благодат. Макар и „повече от пророк” (Мат. 11:9), тъй като е кръстил Господа и е видял небесата отворени и Духа, слизащ във вид на гълъб над Сина Човешки, св. Йоан отминава от този свят без да е получил обещанието – подобно на всички останали, които „бяха засвидетелствани чрез вярата”, „за които светът не беше достоен” и които – в съгласие с божествения план – трябваше „без нас”, т. е. вън от Църквата на Христос, „да не постигнат съвършенството” (Евр. 11:38-40). Само чрез Църквата старозаветната светост получава своето изпълнение в бъдещия век – в такова съвършенство, каквото е било недостижимо за човечеството преди Христос.

Вън от всякакво съмнение е, че тази, която е избраната да бъде Майка на Бога, представлява апогея на старозаветната святост. И ако св. Йоан Кръстител е наречен най-велик от онези преди Христос, това е така, защото величието на Всесветата Божия Майка принадлежи вече не само на Стария Завет, където тя е все още скрита и не се изявява изцяло, но вече и на Църквата, където получава своята пълнота и се разкрива окончателно, за да бъде възвеличавана от всички поколения (срв. Лука 1:48). Личността на св. Йоан остава в Стария Завет, докато Пресветата Дева преминава от Стария Завет към Новия и това преминаване – в личността на Божията Майка – ни показва начина, по който Старият Завет се изпълнява в Новия.

Всъщност Старият Завет не е само поредица от предобрази на Христос, които са били дешифрирани след идването на Благата Вест. Преди всичко това е история на подготовката на човечеството за идването на Христос – история, в която човешката свобода е била поставяна под непрекъснатите изпитания от страна на Божията воля. Послушанието на Ной, жертвата на Авраам, Изхòда на Божия народ през пустинята под водителството на Моисей, Законът и пророците – всичко това е поредица от божествени избори, в които хората понякога остават верни на обещанието, дадено им от Бога, а в други случаи се провалят и биват наказвани (както в случаите на робството и на разрушаването на първия храм). Цялата свещена традиция на евреите е историята на едно бавно и напрегнато пътуване на падналото в греха човечество към пълнотата на времето, когато Ангелът е изпратен, за да благовести на избраната Дева Въплъщението на Бога и да чуе от нейните уста човешкото съгласие, така щото божественият план за спасение да може да бъде осъществен. Така, по думите на преп. Йоан Дамаскин, името на Божията Майка вече съдържа – самò в себе си – цялото тайнство на божественото домостроителство в този свят.[4]

Това божествено домостроителство обаче, което подготвя живота на хората за Въплъщението на Сина Божи, не е едностранно действие, нито само въпрос на Божия воля, която да прави от историята на човечеството една tabularasa. В това спасяващо домостроителство Самата Божия Премъдрост се приспособява към колебливостта на човешките желания, към различните отговори, които хората дават на божествените предизвикателства. Именно по този начин из средите на старозаветните поколения „Премъдростта си построи дом” (Притч. Сол. 9:1). Този дом е изцяло чистата природа на Светата Дева, посредством която Бог Слово става единороден на нас. Отговорът на Дева Мария на Архангеловото Благовещение, „ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти” (Лука 1:38), слага край на трагедията на падналото човечество. Извършено е всичко, което Бог е изисквал от човешката свобода след грехопадението. Най-сетне може да се осъществи делото на изкуплението, което само Въплътилото се Слово може да извърши. В една своя беседа върху темата за Благовещението св. Николай Кавàсила казва, че Въплъщението не е само дело на Отца и на Неговата Сила, и на Неговия Дух, но още и на волята и вярата на Светата Дева. Без съгласието на Всесветата, без нейната лична вяра, Божието намерение би било точно толкова неосъществимо, колкото и без личната интервенция на трите Ипостаси на Светата Троица. Бог приема Девата за Своя Майка тогава, когато тя знае, че трябва да направи това и когато е склонна това да се случи. Той получава от нея плът, която самата тя има желанието да Му предостави. Както Сам Той самоволно се въплъщава, така изисква и от Своята Майка да Го износи свободно, при пълно и свободно съгласие.[5]

От св. Юстин Философ и Мъченик и св. Ириней Лионски насетне Отците на Църквата често обръщат внимание върху контраста между двете деви – Ева и Мария. Чрез непослушанието на първата в човешкия живот влиза смъртта. Но посредством послушанието на втората Творецът на живота става човек и се превръща в част от семейството на Адам. Между двете Еви обаче лежи цялата старозаветна история – онова минало, от което онази, която става Божия Майка, не може да бъде отделена. Ако тя е била избрана, за да изиграе уникална роля в делото на Въплъщението, този избор следва и завършва цяла поредица други избрани, които са подготвили пътя за нея. Не напразно в своите богослужебни текстове Православната църква нарича св. прор. и цар Давид Божи праотец – име, което дава още и на светите и праведни богоотци Йоаким и Анна. Римокатолическият догмат за непорочното зачатие изглежда, че слага край на това непрекъснато приемство на старозаветната святост, достигнала своето изпълнение в момента на Благовещението, когато Светият Дух слиза над Девата, за да я подготви да приеме Словото на Отца в своята утроба. Православната църква обаче не възприема идеята, че Светата Дева е била отделена по такъв начин от останалата част от падналото в греха човечество – идеята за „привилегията”, превърнала я в човек, който е изкупен преди изкупителното дело, по силата на бъдещите заслуги на нейния Син. Това, че ние почитаме Божията Майка повече от всички останали хора, не се дължи на някаква добродетел, получена от нея в момента на зачатието ѝ от нейните родители. Тя, разбира се, е осветена и чиста от всякакъв грях още от майчината си утроба, но тази нейна святост все още не я отделя от останалата част от човешкия род преди Христос. В момента на Благовещението тя не е в състояние, аналогично на това, в което е Ева преди грехопадението. Първата Ева, майката на всички живи, наддава ухо към думите на съблазнителя, когато се намира в рая, в състояние на невинност на своята човешка природа. Втората Ева – тази, която е избрана да стане Майка на Бога – чува и разбира ангелските слова, намирайки се в състоянието на падналата човешка природа. Ето защо уникалният избор не я отделя от останалата част от хората – от всички нейни отци, майки, братя и сестри, били те светци или грешници, чиято най-добра част тя идва да представи.

Подобно на всички останали човешки същества, като св. Йоан Предтеча и Кръстител, чието зачатие и раждане също се празнуват от Църквата, Светата Дева е родена под закона на първородния грях, споделяйки с всички останали същата обща отговорност за грехопадението. Грехът обаче не действа в нейната личност. Неговото наследство не подчинява праведната ѝ воля. В това е и най-високата точка на светостта, която в условията на Стария Завет може да се достигне от някого от Адамовото семе преди Христос. В условията на върховна универсална власт на греха тя остава без грях, чиста от всяка съблазън насред едно човечество, което е поробено от княза на този свят. Тя не е поставена над историята, с цел да служи на някаква специална божествена разпоредба. Но тя разбира своето уникално призвание, живеейки във веригите на историята и споделяйки общата съдба на всички хора, които очакват спасението. Ако обаче в нейната личност ние виждаме предела на старозаветната святост, това все още не ограничава собствената ѝ святост, тъй като тя надминава и най-високите предели на Новия Завет, постигайки възможно най-върховната святост, която може да се постигне в Църквата.

Първата Ева е взета от Адам. Тя е личност, която от момента на сътворяването ѝ от Бога приема върху себе си природата на Адам, за да бъде негово допълване. В случая на новата Ева обаче откриваме обратната връзка – чрез нея Синът Божи става Последен Адам, като приема в Себе Си човешката природа. Адам е преди Ева, но Последният Адам е след новата Ева. Не можем обаче да кажем, че човешката природа, възприета от Христос в утробата на Девата, е допълване към човешката природа на Неговата Майка. В действителност това е човешка природа на една Божествена Личност – Тази на „Господ от небето” (1 Кор. 15:47). Колкото пък до човешката природа на Божията Майка, тя принадлежи на една тварна личност, на един потомък на земния човек. Не тя, а нейният Син е Този, Който е Глава на новото човечество. Той е „над всичко Глава на Църквата, която е Негово тяло” (Еф. 1:22-23). Така Църквата се превръща в допълване към човешката Му природа. Следователно посредством своя Син и в Неговата Църква, Божията Майка е в състояние да придобие онова съвършенство, което е запазено за онези, които носят образа на Господа от небето.

Когато говорихме за традицията, която е персонифицирана от Божията Майка още преди съществуването на Църквата, вече посочихме тясната връзка между тях. Тя, която ражда Бога по плът, пази в сърцето си всички думи, разкриващи божествеността на нейния Син. Това е свидетелство, което се отнася до духовния живот на Божията Майка. Св. Лука ни посочва, че тя не е просто един инструмент, който с готовност се оставя да бъде използван за целите на Въплъщението, а по-скоро личност, която търси начин как в собственото си съзнание да схване значението на факта на божественото си майчинство. Веднъж предложила своята човешка природа на Божия Син, тя иска чрез Него да получи онова, което дотогава не е имала общо с Него, а именно – участието в божествената природа. Тъкмо в Него телесно обитава „пълнотата на Божеството” (срв. Кол. 2:9). Природната връзка, която я свързва с Богочовека, все още не може да удостои личността ѝ със състоянието на обòжена твар, макар че слизането на Светия Дух в деня на Благовещение я подготвя за нейната уникална задача. В този смисъл преди деня на Петдесетница, преди появата на Църквата, Божията Майка все още е принадлежала на старозаветното човечество – на всички онези, които са очаквали „обещанието на Отца” и кръщението със Светия Дух (Деян. 1:4-5).

В деня на Петдесетница Преданието показва Божията Майка насред учениците, получаваща заедно с тях Светия Дух, слязъл върху всеки от тях като отделен огнен език. Това е в съгласие със свидетелството на книга Деяния, че след Възнесение апостолите „всички единодушно прекарваха в молитва и моление с някои жени и с Мария, майка на Иисуса, и с Негови братя” (1:14). А „… когато настана ден Петдесетница, те всички в единомислие бяха заедно” (2:1). Заедно с Църквата, Божията Майка получава и онова единствено, което дотогава ѝ е липсвало, така че да може да възрасне до „пълната възраст на Христовото съвършенство” (Еф. 4:13).

4

Тази, която със силата на Светия Дух е приела божествената Личност на Божия Син в утробата си, сега приема Светия Дух, изпратен от Сина. Двете слизания на Духа над Девата могат да бъдат сравнени в известен смисъл с двете слизания на Светия Дух над апостолите: първото вечерта в деня на Христовото Възкресение (Иоан 20:21-23) и второто – на Петдесетница (Деян. 2:1-4). Първото овластява апостолите да връзват и развързват. Това е функция, която не зависи от техните лични качества и се дължи единствено на божествената разпоредба, по силата на която те са избрани да играят тази специфична роля в Църквата. Второто слизане на Духа, на Петдесетница, дава на всеки от тях възможността да осъзнае своята лична святост – нещо, което винаги ще зависи от субективни фактори. Обаче двете слизания на Светия Дух, функционалното и личното, са взаимно допълващи се. Можем да видим това в случая с апостолите и с техните приемници. Никой не може да изпълнява функцията си в Църквата добре, ако не се опитва да постига светостта. От друга страна обаче, за всекиго е трудно да постига светостта, когато пренебрегва онази функция, на която Бог го е поставил. Двете неща трябва да хармонират все повече и повече в хода на човешкия живот. Така призванието обикновено се превръща в път, по който постигаме саможертвена и лична святост. Можем да видим нещо аналогично в иначе уникалния случай на Божията Майка. Обективната функция на нейното божествено майчинство, в която тя е поставена в деня на Благовещението, се превръща в личен път на нейното освещаване. В своето съзнание и в личния си живот тя малко по малко започва да осъзнава значението на факта, че е носила в утробата си и е хранила от гръдта си Божия Син. Това е начинът, по който думите на Христос, за които ни се струва, че принизяват Неговата Майка в сравнение с Църквата, придобиват своето значение на върховна възхвала. Благословена е онази, която не само е Майка на Бога, но и постига в собствената си личност такава степен на святост, която съответства на уникалната ѝ функция. Личността на Божията Майка бива възвеличавана много повече от нейната функция, а светостта, достигната от нея накрая, получава повече възхвала, отколкото тази, получена в началото.

Функцията на нейното божествено майчинство вече е изпълнена в миналото, но – бидейки все още на земята след Възнесението на своя Син – Пресветата Дева остава повече от всякога Майка на Онзи, Който – в прославената Си човешка природа, взета от нея – седи отдясно на Отца, „по-горе от всяко началство и власт, сила и господство и от всяко име, с което именуват не само в тоя век, но и в бъдещия” (Еф. 1:21). Каква степен на святост, осъществима тук долу, би могла да съответства на уникалната връзка между Божията Майка и нейният Син – Главата на Църквата, обитаващ на небесата? Това може да бъде единствено целокупната святост на Църквата, която да допълва прославената човешка природа на Христос и да съдържа пълнотата на обòжващата благодат, която Дух Свети постоянно дава на Църквата след Петдесетница. Членовете на Църквата могат да влязат във фамилни отношения с Христос. В степента, в която осъществяват своите призвания те могат да бъдат негови майки и братя, и сестри (Мат. 12:50). Само Божията Майка обаче, чрез която Словото стана плът би била способна да достигне пълнотата на благодатта и неограничената слава, осъществявайки в личността си цялата святост, на която Църквата е способна.

5

Син Божи слезе от небесата и стана човек чрез Светата Дева, така щото човеците да могат да се въздигнат до обòжение чрез благодатта на Светия Дух. Да притежават по благодат онова, което Бог притежава по природа – ето най-висшето призвание на всички сътворени същества, както и окончателната съдба, към която синовете на Църквата се стремят тук долу – в процеса на постепенното разгръщане на Църквата в историята. Това разгръщане вече е доведено до своето съвършенство в божествената Личност на Христос, Главата на Църквата, възкръснал и възнесъл се. Ако Божията Майка е могла наистина да осъзнае в човешката си сътворена личност светостта, съответстваща на уникалната ѝ роля, тя не би пропуснала възможността още тук долу да придобие по благодат всичко онова, което за нейния Син е притежание по силата на божествената Му природа. Но ако това беше така, историческото развитие на Църквата и на света вече би било завършено не само в несътворената Личност на Божия Син, но още и в сътворената личност на Неговата Майка. Ето защо св. Григорий Паламà нарича св. Богородица граница между тварното и нетварното, в която една до друга съществуват Въплътилата се божествена Ипостас и обòжената човешка ипостас.

Вече казахме, че в личността на Божията Майка можем да видим преминаването от най-великата старозаветна святост към светостта в Църквата. Ако обаче Всесветата Божия Майка е достигнала светостта в Църквата и цялата святост, която е възможна за сътворените същества, то в нейния случай имаме работа с още едно преминаване – от света на ставането към Вечността на Осмия ден, т. е. преход от Църквата към Царството Божие. Тази слава на Божията Майка – един есхатон (ἔσχατον), осъществен в сътворено същество още преди самия край на света – я поставя отвъд смъртта, възкресението и Страшния съд. Така тя става участник в славата на своя Син – тя царува, заедно с Него, има власт от Негово име над разгръщащите се във времето съдбини на Църквата и на света и се застъпва за всички пред Него, Който има да дойде отново, за да съди живи и мъртви.

Този най-върховен преход, в който Божията Майка се събира отново със своя Син в Неговата небесна слава, Църквата отбелязва на празника на нейното Успение. На този ден Църквата размисля над онази смърт, която – по силата на нейното собствено убеждение – не би могла да бъде последвана от нищо друго, освен от възкресение с тяло и възнасяне на Всесветата. Трудно е да се говори и не по-лесно да се разсъждава над тайнствата, които Църквата пази в скритите дълбини на своето вътрешно самосъзнание. Тук всяка изречена дума би могла да изглежда необмислена, а всеки опит за формулиране – светотатствен. Много често авторите на апокрифни писания необмислено се позовават на тайни, относно които Църквата запазва предпазливо мълчание и е пестелива по отношение на онези, които са вън от нея. Божията Майка никога не е била тема на публично проповядване от апостолите. Докато Христос бива проповядван от покривите на къщите и оповестяван на всички в поучения, адресирани до цялата вселена, тайната на Божията Майка се открива само на онези, които са в Църквата – на верните, които са приели посланието и вече тичат „към наградата на горното от Бога призвание в Христа Иисуса” (Фил. 3:14). Бидейки нещо повече от обект на вярата, тази тайна представлява основа на нашата надежда – плод на вярата, който е узрял в Преданието.

Така че нека и ние запазим мълчание и изоставим опитите за догматизиране по темата за върховната слава на Божията Майка. Нека не бъдем така приказливи, както са гностиците, които – в желанието си да кажат много повече от нужното и всъщност повече, отколкото са способни, – смесват своите еретически плевели с чистата пшеница на християнското Предание. Нека по-скоро да се вслушаме в думите на св. Василий Велики, който по въпроса за онова, което принадлежи на Преданието, пише:

… Апостолите и Отците, учредили всички обреди и закони на Църквата, са съхранили в скришност и мълчание светостта на нейните тайнства. Защото онова, което се изнася на всеослушание пред кого ли не, не е вече никакво тайнство. Така че причината за съществуването на неписани наредби се корени в боязънта, да не би познанието на догматите, като се превърне в нещо обичайно, да бъде занемарено, а впоследствие и презряно от хорското мнозинство. Защото едно е догматът, а друго – извещението. Догматът се обгръща в мълчание, извещенията се обнародват. А вид мълчание е неяснотата, до която прибягва Светото Писание, придавайки на догмите труден за възприемане смисъл с цел да бъдат от полза за четящите.[6]

Така че, ако учението за Божията Майка принадлежи на Преданието, то само посредством нашия опит от живота ни в Църквата можем да се приобщим към онова безгранично почитание, което тя отдава на тази, която е родила Бога. Степента пък на нашата приобщеност към това почитание ще бъде мярката за степента, в която самите ние принадлежим към Тялото Христово.

Превод: Борис Маринов