Призвани сме за общение

Верен е Бог, чрез Когото сте призвани за общение

със Сина Му Иисуса Христа, Господа нашего

1 Кор. 1:9

… което сме видели и чули, ви възвестяваме,

за да имате и вие общение с нас;

а нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисуса Христа

1 Иоан. 1:3

Не аз, не аз трябва да говоря за това, що значи да общуваш с Бога. Тук трябва да бъдат питани онези, чието знание идва от опита. Аз въобще не приличам на тези хора – подвижници, именно заради общението с Бога отдали всичко до край. За това отново и отново се говори в евангелските притчи. „Царството небесно прилича още на имане, скрито в нива, което човек намери и укри, и от радост за него отива, та продава всичко, що има, и купува тая нива. Царството небесно прилича още на търговец, който търси хубави бисери, и като намери един скъпоценен бисер, отиде, та продаде всичко, що имаше, и го купи” (Мат. 13:44-46). Скритото съкровище, скъпоценния бисер придобива онзи, който жертва земните си пристрастия и собствената си „самост“ (ненапразно при пострижението монахът се отказва от дотогавашното си име). Както казва великият аскетически учител от 7 в. св. Йоан Лествичник, това е безвъзвратно оставяне, дълбина на мълчанието. Подвижниците, отдаващи за общението си с Бога всичките сили на своето неразделено сърце, ни гледат не само от древните икони и фрески, не само от заспалата памет на вековете, както казва Вл. Соловьов. И днес реалността на подвижничеството е жива. В същата минута, в която аз обмислям тези редове, или когато ти, читателю, ги виждаш някой извършва безмълвния си подвиг. За себе си и за нас. Някой отвръща своя поглед от всичко и от собствената си воля, за да може непрестанно да гледа само към Бога. Някой навлиза в дълбините на мълчанието, – по св. Йоан Лествичник – за да слуша Божия глас, Божия зов. Тези хора знаят.

Но не те пишат статии за мирските книги.

Как да се справя със задачата си? Не съм монах и подвижник в света. И горко ми, ако дори и за миг, дори отчасти, съвсем бегло и неуловимо си въобразя нещо подобно – нещо, което аз не съм в живота. Ако на сцената на невидимия театър насаме със себе си присвоя прочетените в книгите и доизмислени от услужливия разум чувства и мисли на истинските подвижници, а след това с най-добри намерения – същите, с които е и постлан пътят към ада – започна да ги излагам пред теб, читателю, без въобще да заявявам вулгарната претенция, че това са мои чувства и мои мисли, но с цялото си поведение, включително със „смиреното“ отказване – онова, което учителите аскети са осъждали под името смирено приказване, сиреч смирение на думи – ти внуша съдбовна неяснота по въпроса! Горко ми и горко на теб; това значи, че ти си попаднал в ръцете на лъжец, а аз – в ръцете на Лъжеца. Още в Средновековието са знаели, че любимото занимание на беса е да окарикатурява Бога (diabolis simia Dei). Който се осмели без необходимия усет за дистанция да говори за богообщението на подвижниците по друг начин, а не от лично изстрадания си опит, захваща спектакъл, чийто суфльор ще бъде бесът. Ако не и драматург и режисьор.

И ето първото правило за общението с Бога – правило, което е длъжен да знае всеки: в това дело няма място за въображението. Както казва чудесната религиозно-философска писателка на нашето столетие Симон Вейл, въображението запушва онези канали, по които единствено може да достигне до нас реалната, действената благодат. Традиционният аскетически език нарича духовната самоизмама прелест (от този корен е и „лъст”). Ако грехът, вината, суетата препятстват общението с Бога, то прелестта го подменя със себе си, изключвайки самата му възможност. С Бог можем да се срещнем навсякъде – дори и в ада, както е казано от псалмопевеца: „… сляза ли в преизподнята – и там си Ти“ (Пс. 138:8). И християнската традиция говори за слизането на Христос в ада… Има само едно място, където срещата с Бога е невъзможна по определение: това е въобразеното място. Там може да бъде срещната единствено призрачна имитация на Бога – и нека ангелът-хранител да запази всички ни от такава среща! Има само един персонаж, чрез когото е немислимо пророчеството: лъжепророкът. Духът вее дето иска и ослицата на Валаам пророчества, но лъжепророкът е измислил сам себе си пророк – такъв, какъвто на практика не съществува. Как Бог ще разговаря с онзи, когото го няма? Дори и най-дребната истинска тайна няма да се разкрие пред сърце, което се утешава с мними тайни. Защо за отпетите грешници, по смисъла на толкова много евангелски текстове, е по-лесно да се срещнат с Бога, нежели за фарисея? Защото и само защото те не се самозалъгват относно състоянието на собственото си аз, а фарисеят приема за свое „аз“ някаква външна привидност. Той във възможно най-буквалния смисъл на думата, както би казало едно дете, „измисля себе си“.

Не всичко обаче е загубено, докато в стената, обграждаща нашата самост, има прозорец, през който може да се види съществуващото – онова, което е реално, защото е неподвластно на своеволието ни. Нещата – такива, каквито са. Ближният, какъвто е. И във всичко, и безкрайно различен от всичко – ликът на Бога. Неговият поглед, който преминава през прозореца. Колкото повече ограничаваме своето самолюбие, толкова по-широк е прозорецът. Но когато паднем в прелест, закриваме прозореца с огледало. Пред огледалото нашият аз може да позира благочестиво, благолепно и благообразно. Може да съзерцава повърхността на огледалото, докато в него не се появят призраците на нашето собствено подсъзнание, миражите на нашата вътрешна пустиня. Това е най-безнадеждната ситуация. За всяко общуване и за общуването с Бога като най-дълбоко от всички, егоизмът и егоцентризмът са еднакво пагубни, а егоцентризмът е вероятно дори по-злокачествен и от грубия егоизъм. Егоизмът е явно, очевидно и безсрамно тържество на най-низкото у човека, докато егоцентризмът, превръщайки в илюзия целия вътрешен живот, е способен да обърне в лъжа и възвишеното в него. Намиращият се в прелест егоцентрик може да примира от възторг пред готовността си на жертва заради Бога и ближния, но необходимото условие при това е и ближният, и Бог да са негови фантазми, проекции на собствената му психика. Той не е способен да приеме нито реалността на ближния, нито реалността на Бога. От всичко истинско егоцентрикът е надлежно скрит от огледалото си, заело мястото на прозореца.

Основата на общението е уважението към свободата на личното битие на онзи, с когото общуваме. Злата воля на „самостта“ се стреми да пороби ближния, да погълне личността му. Тя посяга и на върховната Божия свобода. Това е и странно, и страшно, но все пак достатъчно обичайно: човек, който иначе изглежда искрено вярващ, бърза безапелационно да решава вместо Бога, да Му подсказва своите присъди, да изразява собствената си воля като Негова. Даже и за праведника невинаги е лесно да се смири пред това, че Бог е свободен. Библейската книга на прор. Иона разказва за огорчението, за раздразнението на човека, възроптал срещу Бога за това, че Той в суверенния Си акт отменя собствената Си присъда и дава на духа на Своята любов да тържествува над буквата на словото Му. Абстрактното върховно „Същество“, обичаното от философите „Божествено Начало“ изобщо не би постъпило така. А ето че Живият Бог го прави: „Аз ли да не пожаля Ниневия, великия град, в който има повече от сто и двадесет хиляди души, неразличаващи дясната ръка от лявата, и множество добитък?“ – ето отговора Му към негодуващия пророк.

Особено поразително е споменаването на домашните животни: нека само да си помислим – топлото дихание на животното е реалност, заради която Съдията взема думата си назад и променя предначертаната съдба на обречения град. Той е свободен да пожали. Докато ние – с вяра или скептично – разбираме всичко това повече или по-малко сантиментално, може да ни се стори, че за вярващия тук няма проблеми. Не е ли по-утешително в крайна сметка да имаш Бог, способен да помилва, отколкото един немилосърден? А и за скептика тази перспектива е особено недостоверна тъкмо заради своята утешителност: за човека е свойствено – ще каже той – да приема желаното за действително (Господи, в градовете ни милиони хора не умеят да различат дясна ръка от лява – смили се над нас!). Проблемите възникват, когато предмет на свободната, а от там и наистина неизповедима Божия милост не сме ние, а някой друг. Този друг може да е злобен и обиждащ. Забележете, че сме особено убедени в правото си да изискваме неумолимост от Бога в случаите, когато обидата не е лична, а национална, всенародна. По време на войната от един от уважаваните архиереи се изтръгнало уверението, че Бог не обича немците и не може да ги обича. Не по същия ли начин пророк Йона се е опитвал да забрани на Бога да обича ниневийците, най-злите врагове на народа му? Но му се е наложило да въздъхне: „Затова и побегнах във Фарсис, защото знаех, че Ти си Бог благ и милосърден, дълготърпелив и многомилостив и жалиш в бедствията. И сега, Господи, вземи душата ми от мен, защото е по-добре да умра, отколкото да живея“. Ето – оказва се, че може да бъде тежко за онзи, чийто Бог е „Бог благ и милосърден, дълготърпелив и многомилостив“, Бог жалещ, Жив Бог.

Невинаги е лесно да се приеме свободата на Бога и в случаите, когато Той милва онези, които не са ни врагове. Да си спомним евангелската притча за Блудния син. По-старият сигурно би се удивил, ако го попитаме дали смята малкия си брат за свой враг. Но той е толкова уязвен от щедростта на прошката, която баща му излива над младия, че не иска да влезе в дома и да сподели общото веселие. Как така, та той е положил живота си, за да заслужи, за да заработи синовните си права в дома. И това заслужено, заработено, принадлежащо му право никой не му отнема; и от баща му е потвърдено: „чедо, ти си винаги с мене, и всичко мое е твое“ (Лука 15:31). А по-малкият, който нищо не е заслужил освен срам – е, нека бащата да му прости, но с някакви условия; но защо, защо е тази прошка така празнична, тържествуваща, безкрайно щедра? Каквото и да става, но благонравният изпълнител на отцовските заповеди иска да запази чувството си за превъзходство над каещия се безпътник, което съответства на неговото разбиране за „справедливост“ (същото разбиране го има и при други персонажи от евангелските притчи – например при фарисея, благодарящ на Господа за това, че той, фарисеят, не е като другите грешни хора; или у работниците, получили уговорената си заплата, но обидени от това, че техните другари, наети по-късно и работили по-малко, от чиста милост са получили също толкова). На всички тези „правилни“ хора им се ще Бог да не помилва толкова великодушно, а според мярата, без да се отпуска; това означава, че всеки от тях в душата си, може би и без да разбира какво прави, натрапва Богу своята собствена мярка. И на всеки един от тях Бог отговаря: „Нима нямам власт да правя със своето си каквото искам? Или окото ти е завистливо, задето съм добър?“ (Мат. 20:15). И още: „Моите пътища не са ваши пътища“ (Ис. 55:8).

Има хора, за които е по-лесно с тялото и душата си да се валят в прахта пред Бога, да падат ничком пред Неговото без-пределно и извън-пределно величие, от това всеки миг да Му въздават най-обикновеното уважение – такова, каквото сме длъжни да проявяваме дори към ближния ни, към равния, а още повече – към по-стария. Проста наука, на която родителите учат децата си. Да можеш да изслушваш, без да прекъсваш. Да можеш да замълчиш, за да чуеш както трябва. Да не се стараеш на всяка цена да е твоя последната дума. Да не се вклиняваш в говора на събеседника, да не му подсказваш. Без тези елементарни правила общуването е невъзможно – още по-малко възможно е общението с Бога.

В самото начало на библейската традиция ни е дадена заповедта: „Не си прави кумир”. Кумирът тук не е просто произведение на езическата религиозна пластика – богче от дърво, камък или метал. Кумирът – това е материализация на кощунствената идея за божество, което може да бъде манипулирано. Сътворен от човешка ръка, той остава във властта на тази ръка като магическо оръжие, с чиято помощ общината може да разпростре властта си над видимия и над невидимия свят. Идолът – така да се каже, е необходима вещ. И изборът между него и Живия Бог от Библията е в действителност избор между манипулацията и общуването – най-важният избор, който непрекъснато правим през живота си.

Превод: Марио Коев

* Аверинцев, С. С. „Мы призванны в общение” – В: София – Логос. Словарь, Киев: „Дух i Лiтера” 2006, с. 790-795 (бел. прев.).