Началото на Оптина пустиня: Манастирът и скитът

Увод

Разцветът на руското старчество започва приблизително в последната трета на 18 в., достига своя апогей през 19 в. и без прекъсване продължава чак до революцията от 1917 г. Така, тази духовна традиция възниква в Русия едновременно с обновяването на манастирския живот, когато – благодарение на архим. Паисий (Величковски) – се възражда истинското общежитийно монашество в манастирите на Молдавия, откъдето учениците на стареца се разпръсват по всички краища на родината и по-конкретно в губерниите Калужска, Курска и Орловска. Тази традиция свършва или, нека кажем така, става незабележима за външния поглед, когато в революционната епоха в Русия общежитийното монашество изчезва.

През тези 150 години в манастирите и скитовете на обширната руска земя има много старци, но Оптина остава една – избрано място, където особената харизма на старчеството става местна традиция, своеобразна благодатна школа, възпитала четири поколения старци, към които се стичат тълпи от всички краища на Руската империя.

Манастирът Оптина пустиня е разположен в Калужска губерния, на две версти от Козелска, на десния бряг на дълбоката и риболовна река Жиздра, която пронизва непроходими гори. Парен кораб, управляван от монаси, кара поклонници в манастира. Оптинските игумени, в желание да запазят естествената, природна граница, отделяща техния манастир от светския живот, никога не пожелават да построят мост.

Самият произход на Оптина остава неизвестен. Все пак може да се предположи, че манастирът съществува още в средата на 18 в. По време на просветеното управление на Екатерина II, в епохата на великото опустошение на руските манастири, в Оптина има само трима монаси. Към края на 18 в. Московският митр. Платон, минавайки през Оптина, остава поразен от красотата на местността и предприема необходимите мерки за възстановяване на общежитийния живот в този малък горски манастир. Но славната и велика епоха на Оптина започва едва 30 години по-късно, след 1821 г., когато митр. Филарет Киевски, който по онова време е Калужски епископ, създава в близост до манастира малък скит, посветен на св. Йоан Предтеча. Уединени килии, разположени на 300 м. от манастира, в самата гора, са предназначени за монаси, желаещи изцяло да се посветят на молитвен съзерцателен живот. […] Началото на Оптинското старчество e тясно свързано с делото на Паисий Величковски, който възражда древната византийска традиция: особеното и неразривно единство между духовност и знание, между святост и богословски размисъл. Оптина завършва в Русия онова, което не успява да завърши в Молдова преп. Паисий, понеже наистина именно Оптинският манастир е този, който, започвайки от 1848 г., издава преведените от този старец и неговите ученици аскетични трудове на св. отци. Продължавайки труда на Паисий, оптинските монаси, подкрепяни в патриотичната си ревност от великия Филарет Московски, започват и други преводи. Оптинските издания не са предназначени само за удовлетворяване интересите на тесен кръг ценители: по тези древни текстове, съставени от великите съзерцатели на Египет, Сирия и Гърция, е трябвало да се живее – да станат ръководство по пътя на духовното възраждане.

Светостта на отминалите времена отново оживява, възраждайки се в съвременна святост в образа на руското старчество, едновременно така традиционно, но и толкова удивително в новостта си. До революцията в Оптинския манастир има ок. 300 монаси. Никой няма своя собственост. Монасите получават в манастира всичко необходимо за живота – храна, дрехи, обувки. Всеки, дори послушникът, има своя килия, където може да прекарва времето си в молитва, четене или да се занимава с ръкоделие. Денят е бил разпределен според църковните богослужения, заемащи от 7 до 8 часа в денонощието. Никакво формално правило не е принуждавало обитателите да присъстват на всички служби – на всеки е предоставена свобода да постъпва според своята монашеска съвест. Същата духовна свобода е позволявала – както на монасите, така и на послушниците – да разполагат по своя преценка с времето, което е свободно от послушание, наложено от игумена. В манастира никога не използват наемен труд: цялата работа – полска, горска и друга, както и послушанията в кухнята, трапезарията и всички други потребности, се поема от монаси и послушници. В живота на оптинската община не се усеща никаква принуда, никакъв сковаващ контрол: дисциплина, основана на доверие, се осъществява от само себе си. Във всичко се усеща присъствието на старците, живеещи в безмълвие в скита сред гората: то е, което създава в манастирския живот тази особена атмосфера на съсредоточеност и тишина, обхващаща веднага пристигналите в Оптина поклонници.

Малка горска пътека е водела от манастира към скита. Изгледът му е достатъчно добре описан от Достоевски в Братя Карамазови. Неголяма розова камбанария от тухли се издига над вратите, от двете страни, извън оградата, са разположени хибарки – вид приемни, където старците са излизали за беседи с жените: входът в скита е забранен за тях. В него е царяло безмълвие – прекрасна градина, пълна с многоцветни растения, растящи около църквата и килиите. В такава обстановка руското старчество дава своите най-добри плодове в продължение на почти столетие.

Старецът Макарий

Старецът Макарий, близък приятел на о. Леонид и негово alter ego,[1] не прилича на първия оптински старец. Леонид е от простолюдието – суров, жизнерадостен, не много образован, притежаващ, особено в духовната област, практическа мъдрост. Макарий пък е с благороден произход – замислен, с много развит естетически усет, със склонност към учене и съзерцание.

Ражда се на 20.11.1788 г. в имението на родителите си недалеч от Калуга. Михаил Николаевич Иванов (светското име на старец Макарий) има богато духовно наследство: неговият прадядо приема монашество и оставя за себе си спомен като за човек със свят живот. Роднините на Михаил пазят традицията на благочестие, характерна за цялото сем. Иванови. Детството на Михаил протича в селски дом на помешчик, недалеч от Лаврентиевия манастир. Неговият камбанен звън от сутрин до вечер стига до момчето и то е щастливо. Детето е много привързано към майка си и през цялото време стои до нея. Тих и стеснителен, той избягва игрите с братята си и особено обича да чете. Бил е крехко дете, със слабо здраве и от най-ранна детска възраст страда от безсъние. Когато майка му умира Михаил е на 8 години. Баща му, с четиримата си синове, се преселва в свое старо родово имение в Орловска губерния. Михаил отначало учи в енорийското карачевско училище, а след това продължава образованието си вкъщи с учители – в имението на своята леля. Както всички млади хора от неговия кръг, той е трябвало да направи избор между военната кариера или гражданската. Михаил взема решение да служи във финансовото ведомство. Тогава е на 14. Бил е изпълнителен и много добре се е справял със задълженията си, а свободното време запълвал с четене и свирене на цигулка. Когато е на 18 баща му умира. Михаил си подава оставка и се заселва в своето имение. Но животът на помешчик не му е по душа: основните му интереси си остават книгите и музиката, затова и не умее да управлява имението. Братята му са искали да го оженят и му намират подходяща партия, но планът им не успява и младият помешчик приема твърдо решение да остане ерген. Може би по онова време мисълта за монашество вече не му е била чужда. Книгите, които чете и аскетичният начин на живот, който води в своето уединение, ни дават основание за подобно предположение. През есента на 1810 г. Михаил се отправя на поклонничество в Плошчанската пустиня и взема решение да не се връща към светския живот.

Разположена сред горите, далеч от хорските жилище, Плошчанската пустиня дава убежище на монасите със суров живот. Този манастир, притежавал преди всичко нравствено богатство, често пъти няма пари даже да облече своите обитатели, така че те изпълняват всички полски работи в закърпени подрасници. Животът там е суров и беден. Главно внимание се обръща на външната дисциплина, на послушанието: няма нито откриване на помислите, нито духовно ръководство. Младият послушник влага цялата си ревност в посещаването на богослуженията. По-късно става голям познавач на църковното пеене. След пет години на послушание е постриган и наречен Макарий. След още две години го ръкополагат за свещеник. В този период о. Макарий намира опитен учител в живота в лицето на стареца Атанасий, пристигнал в Плошчанската пустиня за да завърши жизнения си път – още повече, че той е бил един от първите разпространители в Русия на традицията на старчеството. Отец Атанасий (Захаров), в света хусарски офицер, се среща в Молдова с великия старец Паисий по време на турската кампания при управлението на Екатерина II. Той става ревностен ученик на този велик обновител на монашеския живот и взема участие в започнатата от Паисий и неговото обкръжение дейност по изследването и превода на светоотеческите текстове. Старецът Атанасий взема със себе си в Русия немалка част от ръкописните преводи, направени в Молдова. Той приобщава о. Макарий към този изключително важен труд, положил началото на първия сборник за молитвата и съзерцателния живот, който по-късно е издаден в Оптина.

След смъртта на стареца Атанасий в 1825 г. йером. Макарий, лишен от съветите на опитния ръководител, отново осиротява и се чувства самотен. Още повече трябва да поеме отговорността на духовното ръководство, тъй като в 1827 г. става духовник на обитателките на Свето-Троицкия Севски манастир. От четенето на светоотеческите творения и преди всичко от практиката на изповедта, в неговия вечно бодърстващ ум възникват много въпроси, останали без отговор. Отец Макарий моли Бога да му прати човек, преизпълнен с мъдрост, който да притежава дара на духовното разсъждение. Този човек не закъснява да се появи: това е старецът Леонид, който до окончателното си преселване през 1829 г. в Оптина прекарва шест месеца в Плошчанската пустиня. Отец Леонид смята Макарий за равен на себе си, но, отстъпвайки пред молбите му, се съгласява да се държи с него като със свой ученик.

След заминаването на отец Леонид за Оптина, между двамата старци започва постоянна кореспонденция. В качеството си на благочинен отец Макарий съпровожда своя епископ в Санкт Петербург, където остава цяла година, с тъга спомняйки си сред столичната суета за покоя на своя манастир. По-късно той се опитва да се освободи от административните задължения, за да се предаде изцяло на истинското си призвание. Най-накрая през 1834 г. о. Макарий получава разрешение да се отдели в Оптина при архим. Мойсей и стареца Леонид.

В продължение на седем години двамата толкова различни старци – Леонид и Макарий – заедно ръководят духовния живот на братята и на хиляди души, идващи в Оптина със своите трудности и скърби. В 1836 г. о. Макарий е назначен за манастирски духовник, а след три години става и началник на скита. Смирен послушник на стареца Леонид, той не дръзва да предприеме нищо без неговото благословение. Когато един път не последвал този си навик, отец Леонид, като искал да изпита търпението на своя приятел, пред няколко свидетели обсипва своя приятел с жестоки упреци. И докато старецът в уж силен пристъп на гняв му се карал, Макарий стоял с наведена глава и повтарял „виновен съм, простете ми ради Бога, батюшка!”, а когато старецът млъкнал, той паднал пред него на колене. След смъртта на стареца Леонид о. Макарий загубва едновременно учител и приятел и отново остава сам, но сега без колебания може да поеме задълженията на старчеството.

Старецът Макарий е прекрасен познавач на църковното богослужение и, като скитоначалник, въвежда в него ред и точност: особено се грижи за украсата на храма, за тържествеността на богослужението и за красотата на пеенето. Понякога сам пее на клироса. Особено обича древните напеви. Бидейки надарен с тънък вкус, той успява да превърне скита в дивна цветна градина. Също така създава в скита голяма библиотека с духовна литература, в която монасите са можели да изучават творенията на св. отци на Църквата. Старецът Макарий умее да дава на всеки монах именно това четиво, което е съответствало на степента на неговото духовно развитие. Също така той е настоявал, че ръчният труд е много необходим и, за да се избягва безделието, организира в скита работилници. По всяко време на деня и нощта вратите на неговата килия са отворени за учениците, идващи при него да разкриват помисли. Лицето на стареца Макарий – малко и дребно – с неправилни черти и по-скоро некрасиво, е светло, сияе от доброта. Тиха светлина като че го озарява отвътре. Понеже е много болнав, той диша трудно, все едно постоянно не му стига въздух. По тази причина, а също и поради говорен дефект той не извършва църковни богослужения.

Въпреки немощта си, о. Макарий е много жизнен човек, не понасящ апатията и мудността. Решения взема бързо и изисква незабавно изпълняване на наложените от него послушания. Поради крехкото си здраве в аскетичното дело е трябвало да следва средния път. Затова яде от всичко, но в много ограничено количество. Става в два през нощта и в продължение на много часове се моли. Около шест сутринта пие чай и сяда на работната маса, превеждайки или редактирайки подготвяните за печат текстове и отговаряйки на безбройни писма. След смъртта му неговата кореспонденция се събира в пет тома. Тази работа е била прекъсвана само от посетители. В 11 ч. о. Макарий отива в трапезарията, където заедно с братята се храни. След това си дава един свободен час, през който се разхожда в градината на скита и дълго се спира пред едно или друго цвете, за да му се полюбува. След това отново се заема за работа. Започвайки от 2 ч. следобед, той приема в манастирската гостна абсолютно всички – както мъже, така и жени, цели тълпи молители го чакали. Вечерта о. Макарий се връща в килията си в пълна изнемога без сили да произнесе и една дума повече. До ежедневното приемане на монасите той почива, слуша молитви. След вечерята и вечерните молитви, старецът отново сяда на работната си маса и до късна нощ от прозореца му се вижда светлина.

Подобно на всички свързани с духовната традиция на бащата на старците – великия Паисий, о. Макарий извършва умната молитва. Молитвата му е непрестанна. Даже по време на сън устните му непрекъснато повтарят пресладкото име на Иисус. Понеже страда от безсъние, понякога прекарва нощните часове в размисли за Божието величие и пътищата на Неговия промисъл. И тогава, в духовен възторг, той си припява някое любимо свое песнопение – например Приидите людие, Трипостасному Божеству поклонимся.

И о. Моисей, и о. Леонид, и о. Макарий са въведени в духовния живот от най-близките ученици на стареца Паисий и усвояват от тях велика любов към преводните трудове на техния учител. Преписвайки тези преводи, те събират немалко ръкописи в Оптинската пустиня, които се появяват на Божия свят благодарение трудовете на о. Макарий с помощта на неговите просветени духовни чеда и почитатели, от които на първо място трябва да споменем съпрузите Киреевски.

„Молитвата, – пише о. Макарий в едно свое писмо – стои по-високо от всички наши дела, защото е любов към Бога… Но за да постигнем дара на истинската молитва, съзерцателната молитва, е необходимо да преодолеем големи препятствия, да поемем непрекъснатия и тежък труд на преобразяването на природата. […] Колкото и велики да са духовните ви дела, от тях ще имате малко полза, ако вашето сърце не е изпитвало при това болка”.

На една от духовните си дъщери той пише: „Аз нееднократно съм ти казвал, че не винаги пребиваваме на Таворската планина: необходима е и Голгота. Пътят, по който бихме срещали само духовни наслади, без да изпитваме никакви огорчения – е гибелен. Твоят живот ти се струва суетен и безплоден. Чувството ти е правилно, но е породено от гордост. Наистина, какво искаш да откриеш в себе си? Благодатни дарове? Духовна утеха? Сълзи? Радости? Въздигане на ума? Ти току-що влезе в манастир и вече търсиш възхождане на небето. Колко далеч си още от духовния разум! Труди се, без да се опитваш да намериш. Нашето нещастие се състои в това, че винаги искаме да намерим в себе си святост вместо смирение. Редно ли е да търсим преждевременно даровете на благодатта?”.

„Светите отци, постигнали висотата на съвършенството, смятали, че в нищо не са преуспели и възприемали себе си като последни от всички, по-низши от всяка твар”.

„За да получиш благодатните дарове, не трябва да ги търсиш – това би било неразбиране на самата същност на Божествената любов, на нейното дарителство. Благодатта Божия се дава на всички, но в различна мяра: тя преизобилства съразмерно на нашето смирение. Не търси висшето, но нека твой пътеводител бъде смирението”.

Смирението е също ключ към духовната молитва и всички съпътстващи я дела; старецът Макарий непрекъснато повтаря това в своите писма: „За молитвата преди всичко е необходимо смирение, което получаваш, ако се стараеш да изпълняваш Господните заповеди, когато нашата немощ стане очевидна за нас. Бесовете яростно нападат тези, които се молят; смирението е единственото оръжие, което им противоборства и в края на краищата ги прогонва. Моли се с цялата си простота и Подателят на молитвата, Господ, в свое време ще ти даде духовна молитва”.

Великото смирение на стареца Макарий е източник на тази свръхчовешка власт, която този немощен старец е имал над душите: неговата винаги тиха реч убеждава горделивите, връща надеждата на отчаяните, отново събужда вярата в усъмнилите се. Даже бесовете не можели да се съпротивляват на тази сила. Разказват следния случай: Един човек, който спадал към образованото общество, всеки път, когато се намирал в близост до нещо свещено, изпадал в пристъп на умопомрачение. Всички лечебни средства от Русия и зад граница били доставени за неговото лечение, но се оказали безсилни пред духовната болест. Най-накрая завели болния в Оптина. Докато търсели стареца, го оставили в манастирската гостна. Болният, които никога не бил чувал за стареца Макарий, почнал да вика: „Макарий идва, Макарий идва!”. През това време, докато старецът бил в стаята си, бесноватият скочил насреща му и силно го ударил по бузата. Макарий веднага си обърнал и другата. Това бесът не могъл да понесе: болният като подкосен паднал в нозете на стареца и дълго лежал в изнемога. Изправил се здрав.

Пред хората, идващи при него от любопитство, старецът е мълчал; избягвал да говори по „мистични” въпроси поради своего род неудобство, а също и да не престъпи границите на духовното възприятие на събеседника. „Не бива да се задълбочава разбирането, – казвал той – оставяйте настрана това, което не разбирате; умът още не е очистен, той не може всичко да обхване. Задоволявайте се с това, което можете да разберете и се постарайте да го осъществите на практика, и тогава ще се отвори умът ви за онова, което преди е било скрито от него”.

При стареца Макарий духовното оптинско просветителство се разраства. Ако старецът Леонид е общувал преди всичко с монаси и селяни, то влиянието на стареца Макарий стигна до руските интелектуални среди. Издаденото в 1846 г. житие на старец Паисий, последвано от систематично издаване на светоотечески текстове, отнасящи се до духовния живот, съдейства за тясна връзка между Оптина и образованото московско литературно общество. С благословението и поощрението на митр. Филарет старецът Макарий и неговите ученици издават аскетичните трудове на св. Варсануфий и Йоан, на св. Марк Отшелник, на св. Доротей, на св. Исаак Сирин, св. Максим Изповедник, св. Таласий, преп. Теодор Студит, св. Симеон Нови Богослов, житието на преп. Григорий Синаит и мн. др. О. Макарий прави отметки в текстовете на св. отци, за да ги обяснява на учениците си в беседите за тайните на съзерцанието.

Мисълта за издаване на ръкописите на стареца Паисий е подсказана на стареца Макарий от неговия приятел и духовен син, философът от плеядата на славянофилите Иван Василиевич Киреевски. Неговата вътрешна връзка с Оптина е била необикновено забележителна. Това е епохата на кризата на романтизма, чиято мъглява религиозност вече е изживяна и търси изход във вярата, Преданието и Църквата. Под благотворното влияние на жена си Киреевски с изумление открива в творбите на църковните отци онова, за което мечтае от млади години: всичко, което е необходимо за по-нататъшното развитие на мисълта му, новите начала, които старателно търсят западните философи-романтици – всичко това той открива у св. отци. Тези начала са именно принципите на живота, мисълта и културата, които неизменно лежат в основата на целия православен славянски свят. За да създаде нова философска система, основана на съхраняваното неприкосновено и винаги живо християнско Предание на Православната църква, е трябвало отново да се преоткрие светоотечески път и да се тръгне по него. Пътят на Иван Киреевски е път на аскезата на мисълта, път на отказване от себе си и влизане в себе си, в целостта на отново придобитата вяра. Именно на този път той среща Оптина и стареца Макарий. Киреевски предава на съда на стареца всички свои философски и богословски съчинения. Под негово ръководство той успява да осъществи толкова характерното за православното мислене съчетаване на външно послушание с голяма вътрешна свобода.

„Нашата Църква, пише Киреевски, никога не е приемала за основа на Истината нечия човешка система, нечий богословски начин на мислене. Затова тя никога не е заставала в опозиция на свободното развитие на другите системи, нито е преследвала тези системи като врагове, способни да подкопаят нейната собствена основа”.

Старецът Макарий е много привързан към семейството на Киреевски и понякога прекарва по няколко дни в тяхното имение, разположено на 40 км. от Оптина. Иван Киреевски умира през 1854 г. и е погребан в манастирския двор, близо до могилите на старците.

Почти нищо не ни е известно за посещението в Оптина на Гогол. Писмото, което той пише в манастира през лятото на 1850 г., свидетелства за състоянието на душата на великия писател като жертва на трагичния разрив между неговия демоничен талант и пророческата мисъл, към която, както вярвал, бил призван: „Помолете Вашия достоен игумен, молете всички братя, молете всички, усърдно се молят при Вас и да обичат да се молят, помолете ги за техните молитви за мен. Пътят ми е труден, работата ми е такава, че без ежеминутната, ежечасна и явна Божия помощ моето перо не може да се движи и силите ми са не само нищожни, и въобще ги няма без освежаване Свише. Говоря ви това съвсем искрено. Молете се за мен ради Христа. […] Той, Милосърдният, е силен да направи всичко – и мене, черния като въглен, да избели и изведе до онази чистота, която трябва да постигне писателят, дръзнал да говори за святото и прекрасното. Заради Самия Христос, молете се. Казвам Ви, че ми е необходимо всяка минута да бъда в мислите си по-високо от житейските дрязги и на всяко място от своето странстване да бъда в Оптинската пустиня”.

Гогол не успява, подобно на Киреевски, да намери хармонично съгласие между своята вяра и таланта си. Пътят на отречението за него става път на отказ от творчество, осъждане на целия му писателски труд, самоизгаряне, нравствено самоубийство. Тази тревожна душа, този освежен Свише обладан не успява да съхрани „на всяко място от своето странстване” трезвия и ясен дух на Оптина и нейния велик старец.

Със стареца Макарий оптинското старчество влиза в нов период на развитие, откривайки се към проблемите на мисълта, културата, социалния и политически живот на Русия. Старците разглеждат всички тези въпроси в духовен, в пророчески аспект. Старецът Макарий с тревога следи развоя на Кримската война, за която преп. Серафим Саровски е говорел в едно от своите пророчества за съдбата на Русия. Разбрал за падането на Севастопол, той пада на колене пред иконата на Божията майка и дълго мълчи, обливайки се със сълзи.

Две години преди своята смърт старецът Макарий приема великата схима – най-високата монашеска степен. Болестта, от която умира, се проявява на 26 август – в деня на Владимировската икона на Божията майка, която той особено почита. До самата си смърт старецът продължава да приема своите безчислени духовни деца, благославя ги – един с кръстче, друг с икона или книга. Той желае да го пренесат от твърде тясната му килия в приемната, та и последните часове от живота си да прекара сред братята, в присъствието на няколко миряни, които можели да го виждат през прозореца.

На 7.9.1860 г., обкръжен от своите ученици, старецът Макарий мирно почива, час след като е приел св. Тайни. Било е в навечерието на Рождество Богородично. Тялото на починалия, също както тялото на стареца Леонид, остава нетленно, без миризма на разложение. А кръстният ход, с който тялото му е пренесено от скита в манастирския храм, съвсем не е „погребален” – бил е пасхален.

Превод: Златина Иванова