Дванадесетият час

В душата на всеки от нас има мъчителни и неунищожими навявания. Мисълта за Русия. Не отстрани, не като историци, не с хладния разум знаехме ние, че Русия погива – всеки от своя личен опит чувстваше тази гибел. В паметта на някои от нас се врязаха фигурите на тифозни тела на някоя гара, чакащи погребение, на други – гладните деца, обречени на смърт, трети виждаха момента на гибелта на Русия в разстрелите на свои близки, съпреживявайки ужаса им в подземията на „ЧК”.[1] Любовта ни към родината бе обагрена от мъчително чувство на тъга. Тази любов беше безнадеждна. Усещане за гибел – в собствен смисъл. Собствено, ние всички загивахме, заедно с Русия, и у почти всеки от нас остава паметта за онзи ден, когато, както изглеждаше, ще дойде пределът, че повече не трябва да се търпи, че около нас се е възцарила вечна нощ и няма никаква надежда.

За тези девет години бяха издигнати безброй гробове. Гробовете на онези, които умираха в глухата нощ без да могат да повярват, че ще има изгрев. И ни се струваше, че в тези гробове лежат не само нашите близки и любими, но и самата Русия лежи в тях.

Страшен е опитът на всеки от нас и той задълго ни обезсили.

Дълго време ние не бяхме способни на никаква борба и дори не знаехме какви са силите на противника. Ако пък нещо ни хвърляше в борба, то това бяха безсилната ни злоба и безпределното ни отчаяние. Сега обаче в света се случи нещо.

Даже в областта на историята, във външните събития, да не се е изменило почти нищо, даже и сега в Русия да владее същата тази власт и все така да хвърля в затворите и да води на смърт всеки, който не ѝ е угоден, даже и Европа да не е разбрала все още докрай дълбочината на трагедията на руския народ, даже на самата Европа да ѝ остава съвсем малко до същата тази трагедия.

В някаква друга плоскост – в областта на духа – може вече да бъде почувствано, че се е случил голям прелом, че е замъждукала друга светлина, че въздухът е наситен с други ветрове. Ако се абстрахираме от бавната походка на историята, ако забравим за онова, което е ежедневното, и се вслушаме в другите ветрове, ще можем отчетливо да чуем как бие дванадесетият час – часът на освобождението и пробуждането на духа.

И постепенно всички ще започнем да вдишваме от този въздух на дванадесетия час. Пък и външните признаци на прелома са вече налице, трябва само внимателно да се вгледаме в тях. В отделните хора, в различните техни събрания вече се усеща някакво окриляване, някакъв подем, някаква вяра. И за пръв път ние започваме да опознаваме враговете си. Те пък не са конкретни хора със зла воля. Отделните хора са само оръдия на злата воля, притежавани от тъмната сила и увличани от нея. Зад които в цял ръст се очертават тъмните сили и те са, против които трябва да се води борбата. И изглежда несъмнено, че този род се изгонва с молитва и с пост. Никакви човешки усилия, никаква воля и никакъв разум няма да успеят да намерят правилните пътища, ако не разберем, че този род се изгонва с молитва и с пост.

Само така, само с такива усилия ще можем да се доберем до самата сърцевина на тъмнината, която обкръжава Русия, и да избавим Русия от нейната гибел. Ето това е и първото, което всички ние трябва да помним. И освен тази чисто отрицателна задача, започваме да чувстваме и другата – по-голямата, по-трудната – положителната задача. Нея можем да я изразим така: „Ще те позная теб, начало на високите, метежни дни”.[2] Чувстваме как при една историческа сполука утрешният руски ден ще е ослепително светъл и със светлината си ще освети целия свят.

И започваме да вярваме, че утрешният ден ще осъществи творческото единение на началата на вярата и началата на човешките усилия. И когато мислено се обръщаме към Русия, то отначало ни се иска да гледаме не назад, към последното коренче руска земя, към последния, оставен от нас бряг, а напред – към бреговете, очертаващи се пред нас в сумрака преди изгрева.

Отначало, при мисълта за Русия ни се дава не предишната памет за загубите, не предишната печал за гибелта, не образа на общия огромен гроб, а някаква прекомерна радост, някакво светло озарение. Колкото по-озарен обаче ни изглежда утрешният ден, толкова по-трудна е нашата отговорност по отношение на него. Задължението на всеки отделен човек в областта на неговия частен живот и работа – да бъде готов, достоен, да съумее да разтреби духовната си горница. Задължението на добросъвестността, труда, любовта и отговорността. От друга страна, има и други задължения – задължението на всички нас, обединени заедно, съборно направляващи своята воля и любов към Русия и разпростиращи я над Русия.

Та нали колкото и пламенна да е нашата вяра в светлия утрешен ден, колкото и силно да сме жадували за него, сме длъжни да помним, че по нашите пътища могат да се появят и други сривове и неудачи. Човешкото творчество може да тръгне по твърде мерзкия път, не съумявайки да подчини себе си на непоколебимите начала на вярата. Надеждата в утрешната светлина може да се окаже недостатъчно действителна и да се разпилее в мечтания, предоставяйки по този начин оръдие за действията на тъмната сила. Разединението може да застави хората да говорят на различни езици и да спрат да се разбират един другиго. Или пък, обгорени от първите лъчи на изгрева, така да повярваме в собствените си сили, че да започнем да строим Вавилонската кула, вместо Господния храм, в който обитава Светият Дух.

И ето че, за да можем да се борим с всички тези изкушения и опасности, следва да обгърнем всички пътища на руския творчески дух с молитва. Да се молим за всички онези, – чиито имена дори не знаем – на които предстои да станат новите пътеводни фарове на руската духовна култура. За духовните вождове, съзиращи далечните цели и осветляващи пътя на много поколения напред, и за редовите работници на жетвата на духа, в делото на духовното възраждане и просветление на нашия народ – да се молим, щото върху всички техни човешки усилия да легне печатът на благодатта, щото всички те да се съберат в едно, под знака на любовта, и това тяхно обединение да бъде в името Христово. Едва тогава и най-малкият от тях ще бъде повече от себе си, защото Христос ще бъде сред тях и ще направлява делата им.

Трябва да се молим и за нас самите, щото нашата любов да бъде просветлявана от благодатта, щото нашите усилия да бъдат доброкачествени и да се окажат нужните за общото сътворяване на утрешния руски ден. Да се молим всички усилия на хората – големи и малки, мъдри и немъдри, молитвеници, богослови, мислители и деятели – да бъдат благословени.

Единното сърце на Русия бие по свой начин във всеки от нас. И в молитвата ни за благодатното озаряване на нашите пътища това сърце, биещо във всеки от нас, може да бъде твърде дръзновено. Майчинското сърце на Русия е надживяло страшната Голгота на своя народ.

Сърцето на Русия помни за поруганите църкви и мъченическото изповядване на вярата от верните синове на Църквата. Сърцето на Русия помни смъртта на хилядите свои деца в тъмните подземия на „ЧК”, откъдето крясъците не можеха да бъдат чути и помощ не можеше да бъде повикана отникъде. Помни и гладните младежи, умиращи от глад по всички пътища, из всички руски равнини. То помни и гибелната гражданска война, когато руснак убиваше руснака, и Соловки,[3] където в ежедневни мъчения хората отиваха на бавна смърт, и всички онези, прокудени и страдащи по чужди земи. Помни и онова прелъстяване, с което насилствено юношата биваше превръщан в комунист.

Сърцето на Русия е преживяло всичко това и го помни. И това е неговата памет за ежеминутно грозящата гибел, за настъпващата от всички страни безпросветна тъма. Дай, Боже, на това сърце голямо дръзновение и голяма сила на неговата молитва.

Сърцето на Русия бие у всеки от нас, като ни заставя дръзновено да се молим и да вярваме, че наближава възкресението, че вече бие дванадесетият час.

Превод: Борис Маринов