Половин век богословие (1950-2000): критичен поглед

В началото е необходимо да направя няколко уточнения върху темата. Те засягат хронологичните и пространствените ѝ граници. Не е възможно да обхванем цялостно миналото на богословието, а само един конкретен период – именно втората част на 20 век, когато се развива Богословският факултет в Солун. Следователно от само себе си се разбира, че разсъжденията ми ще се отнасят до тази школа, на която сам служих в продължение на четиридесет години.

Тези четиридесет години съвпадат с две трети от живота на нашия факултет – точно толкова е и пътят на Божия народ към обетованата земя. Път, разбира се, сред безводни пустини, но и с много свежи оазиси по него. Този път, както колегите от моето поколение могат да потвърдят, мина през места, които сложиха отпечатък върху богословието и дадоха възможност на участващите в него да се похвалят днес в Господа, правейки си критична оценка и предавайки щафетата на новото поколение.

I

Започвам с едно безспорно твърдение: от средата на 20 век и по-точно след края на Втората световна война се забелязва разцвет на библейските проучвания в нашата страна – разцвет, който се проявява и потвърждава от библиографския бум оттогава до днес. Библейските проучвания се съпровождат със също толкова удивителен разцвет на патрологията, както и на други клонове на богословието. Въпросът, който изниква сега, е: На какво се дължи този удивителен разцвет на библейската наука? Причината може, според мен, да се търси в следните три наблюдения:

А) След Втората световна война стана очевидна спешната необходимост нашата Църква и богословието ѝ да отговорят на горещите въпроси на хората, възникнали сред духовните и материални руини на онова време. Единствената стабилна основа за това бяха библейските извори на православната вяра, заедно, разбира се, с богатството на литургичния живот. В Европа, между другото, това беше общ феномен. Нека дадем примера с Renouveau Biblique в римокатолическите среди, чиято поява бе предизвикана както от новите направления в протестантската херменевтика, така и от наследството на римокатолическите екзегети от началото на 20 век (с главен център Ecole Biblique de Jerusalem), и беше насърчено от папските енциклики Mystici corporis Christi (29.6.1943), Divino aflante Spiritu (30.9.1943) и Mediator Dei (20.11.1947), особено от втората. По същото време в протестантския свят си заслужава да бъдат споменати следните направления в херменевтиката: история на формите (Formgeschichte), история на синтаксиса (Redaktionsgeschichte) и теорията за демитологизацията. Аналогични са изискванията на времето и в православното гръцко пространство, тъй като потребностите след края на Втората световна война, а у нас особено след края на Гражданската война (1946-1949) са били огромни и са изисквали незабавна реакция.

Б) Втората причина може да бъде търсена в специализираните изследвания, осъществени от новите гръцки богослови в университетите на Европа и Америка, където множеството срещнати предизвикателства са дали в резултат възникването на научен диалог. Даже и негативните предизвикателства са повдигали проблематика, която е водела до положителен резултат.

В) Основаването в Гърция на втори Богословски факултет, а именно в Солунския университет през 1943 г. (след този в Атина през 1837 г.) увеличи броя на богословите в нашата страна и обучи студенти в областта на библеистиката.

В тези три причини трябва да се търси обяснението на разцвета на библейската наука по нашите земи. Тук не бива да забравяме да споменем и творческото влияние, което имаха върху нашето поколение нашите мъдри учители в библеистиката. Голям късмет е и по-добре да кажем Божи дар, да срещнеш добри учители в следването си и в първите стъпки в науката. С много уважение ще спомена само намиращия се сред нас днес проф. Сава Агуридис, който в края на 50-те и през цялото десетилетие на 60-те вдъхна особен живот на Богословския факултет в Солун и остави множество ученици не само в библеистиката, но и в останалите направления на богословската наука.

Успоредно с библейските изследвания скокообразно се развиха и патристични проучвания с център – поне в Солун – произведенията на Солунския архиепископ св. Григорий Паламà. Новото поколение богослови дължи много на незабравимия проф. Панайотис Христу, който, заедно с група изследователи, фотографира на Света Гора и издаде съчиненията на св. Григорий и разви, заедно със своите ученици в Солунския университет и в Патриаршеския институт за патристични проучвания, светоотеческите изследвания и преди всичко паламитските. Оттогава връзките между нашия факултет и атонското монашество станаха постоянни.

Не ми позволява времето, но и целта на това изложение не е да спомена всички имена на изтъкнати учени. Ще се огранича до двете имена на наши учители, които вече споменах.

Освен че преживяха разцвет като самостоятелно направление в богословието, патристичните изследвания напоиха съзидателно и другите клонове на богословската наука, давайки ни възможност да се задълбочим в изворите и ценното в православното предание. Направленията християнска етика и догматическо богословие получиха нов тласък от библейската и патристична основа, върху която, успешно излекувайки ги, ги поставиха споменатите преподаватели.[1]

Тук нямам възможност да се разпространя върху едновременното развитие и на литургичните дисциплини, проучванията върху църковната история и историята на славянските църкви, изследванията върху християнското изкуство и археология, религиоведческите изследвания с акцент върху исляма и междухристиянския и междурелигиозен диалог, както и педагогиката, философия и пастирското дело.

Ако ми позволите, ще се върна и ще се съсредоточа върху херменевтиката, което е разбираемо и предвид моята специалност.

В търсенето на идентичност библейското тълкувание през втората половина на 20 век мина през определени фази, не винаги ясно различими, или по-точно представи определени направления, макар и не приемани от всички. Под влияние на неопатристичната мисъл на отец Георги Флоровски някои православни тълкуватели вярваха, че автентичното православно тълкувание на Св. Писание е онова, което се основава върху Отците на Църквата – т. нар. светоотеческо тълкувание. По този начин споменатите екзегети смятаха за необходимо в своите проучвания да включват и някои светоотечески фрази като доказателство за тяхната православност. За разлика от това направление има и друго, характеризиращо се с пълно игнориране на светоотеческите тълкувания с обяснението, че тези тълкувания са част от историята на тълкуванието на Св. Писание в далечното минало, а не съществен елемент от тълкуванието тук и сега. Двете позиции на светоотеческо тълкувание и неговото отричане бяха последвани от етап на синтез, дължащ се на творческия диалог между светоотеческите тълкувания и съвременната наука. Още на Първия конгрес на православното богословие, който се проведе в Атина през 1936 г., тоест малко преди времето, което разглеждаме тук, се забелязва значителен опит за задълбочено осъзнаване както на изворите, така и на целите на православната херменевтика и едновременно с това се проведе критичен и съзидателен диалог с господстващите херменевтични течения на Запад. След конгреса библейската критика и особено историко-критическият метод на работа с библейските текстове бе възприет като метода, който води до най-доброто разбиране на св. текстове, до осветляване на проблематиката им, до съзиждане на вярващите. Можем да кажем, че историко-критическият метод и до днес е основният за работа с библейски текст, въпреки критиката, която му се отправя в наши дни както от страна на консервативни, така и от страна на прогресивните тълкуватели от постмодерните направления.

Най-голямата полза за богословските науки от обръщането към светоотеческата мисъл и синтеза, за който споменахме, се изразяваше в:

А) Подхождането към Св. Писание и неговото сотириологично послание през призмата на православното предание и литургичен живот. Които не виждат това или твърдят обратното, просто не следят творчеството на новите богослови-библеисти или техните предубеждения са по-силни от реалността.

Това разбира се не означава, че богословите-библеисти не участват в търсенията на съвременната херменевтична наука или че не участват в критичните издания на св. библейски текстове. Достатъчно е да спомена, че гръцки православен богослов участва в международната петчленна издателска комисия на критичното издание на Новия Завет Novum Testamentum Graece, Nestle-Aland (27 издание) и на The Greek New Testament на Обединените библейски дружества (4-то издание) – позволете ми да спомена, че това е авторът на настоящата статия. Въпреки това нашият подход към тълкуванието на библейското слово е различно. Тук бих искал да спомена, че в Солун се издават две серии херменевтични трудове: Тълкувание на Новия завет с десет, досега, изследвания върху книгите на Новия завет, и Библейска библиотека с тридесет тома, към момента, херменевтични трудове.[2] Целта на двете поредици се определя още в първата книга: „Вярност към Преданието на Църквата, честност в отношението към съвременните проблеми, църковност на етоса и екзистенциален ангажимент са принципите, на които се опира поредицата – даже и когато субективната слабост не може да ги осъществи въпреки желанието на автора. Намерението винаги е да се изучава словото Господне, както предписва Правило 2 на Седмия вселенски събор, с размисъл, а не мимоходом.

Б) Вторият момент, който заслужава да бъде отбелязан, е единното възприемане на библейското богословие, макар че за целите на педагогиката в университетските уроци се говори за „йоаново” богословие, „павлово” богословие и т. н. Единното възприемане се простира и върху богословието като цяло. Св. Писание, което Църквата ни пази върху св. Престол, подчертавайки така централната му роля в живота на вярващите, не може да се автономизира от литургичния живот, от химнографията, от иконите, отеческото богословие и догмата. Православието не познава и не признава подобни разграничения, които могат да помогнат от методологична гледна точка за по-добро и задълбочено проучване, но страдат от липса на цялостност на посланието, което е целта.

В) Познаването и живеенето на традиционните и отечески поучения предпази православното богословие от фундаментализма, който е абсолютно несъчетаем с православното предание. Ако се появиха такива тенденции, то те са не в академичните среди, а на нивото на популярните тълкувателни произведения на различни църковни групи или отделни лица.

Г) Ще завърша изброяването на благотворните последици на традиционните ценности с отбелязването на свободата в изказването на богословски мнения. Многообразието и полифонията на традиционното църковно тълкувание се повтарят и в новите православни трудове. Друг е въпросът, разбира се, ако тази свобода се ползва от някои за изказване на по-консервативни възгледи и по-малко напредничави мнения. Във всеки случай в православния свят няма издадена патриаршеска или архиепископска енциклика от вида на папските, за които споменах в началото.

Задълбочаването в изворите и стойностите на нашето Предание ни прави по-възприемчиви за приемането на нови направления в богословското образование: така през 70-те в програмата на Богословския факултет бе включена социологията (обща социология и социология на християнството), пастирската психология и философията също, а в последно време и информатиката. Ръководещи в случая бяха думите на св. Василий Велики: „Да се стремим да проследим скрития смисъл във всяка дума и във всяка сричка, без да страним поради благочестие, но знаейки целта на нашето призвание, … че трябва да се уподобим на Бога, според възможното за човешката природа. А уподобяването не може да стане без знание. А пък знанието не може да се получи без поучаване… и понеже истината е винаги трудно уловима, ние трябва да я търсим навсякъде (За Светия Дух, 2 – PG 32, 69)

ΙΙ

Представянето на богословските постижения на тези петдесет години имаше за цел просто да опише съществуващото и по никакъв начин не е израз хвалебствено удовлетворение. Че има много несвършени неща е пределно ясно, новото богословско поколение трябва да свърши огромна работа. Навремето, когато се застрояваше този регион, се виждаха полузавършени строежи, в чиято последна бетонна плоча стърчаха железа, които гледаха нагоре и показваха, че се очакват и по-високи етажи, сиреч че работата не е свършила.[3] Такива носещи конструкции, които гледат нагоре, има вече достатъчно в нашия богословски дом. Скокът, който изпревари разложението, вече е направен, ако използваме думите от стиха на Одисеас Елитис, но предстоят още много скокове със своите опасности и постижения. Скокове, които времето изисква да се извършват смело и с оптимизъм. Развитието никога не е плашело Църквата. Затова и призивът на св. Григорий Богослов, казан по друг повод, с догматичен смисъл, продължава да звучи в със същата сила: „Не се страхувай от напредъка, … страхувай се от беззаконието”. Тук ми позволете да отправя няколко самокритики, които може би ще станат повод за дискусия:

А) Богословското слово с неговия неоспорим напредък, който вече отбелязахме, докосна ли обществото или се затвори в академичните зали, в рамките на задължителното образование на студентите, сведе ли се до обмяна на мнения с наши и чуждестранни колеги на международни симпозиуми? Богословските трудове стигнаха ли до обществото? Бяха ли обсъждани богословски мнения, радикални или консервативни, както например това се случи в следвоенното германско общество?

И още, какъвто и да отговорът на горните въпроси, трябва сериозно да проучим, в богословски и социологически аспект следния феномен: съчиненията на монаси и на съвременни аскети биват постоянно преиздавани в огромни тиражи, а богословските трудове, ако нямаха своята постоянна, задължена от Министерството читателска аудитория, не знаем каква съдба щяха да имат… Отговорът може да варира от прост до многосъставен.

Б) В епоха на диалог и сътрудничество между науките оказа ли се богословието достатъчно силно, че да повлияе на други клонове на науката в отношението им към техните собствени предмети (да кажем, биологията), и достатъчно отворено, че да приеме полезни и градивни влияния от други науки (нещо, което, разбира се, изисква сигурност в себе си)? Напредна ли интердисциплинарното сътрудничество или остана благочестив блян, направил не повече от една единствена младенческа стъпка?

Актуален е и въпросът, дали богословието ни се разви и укрепна в средата на днешната култура или имаше паралелен път на развитие и даже по-лошо – напълно я игнорира? Чух някога един интелектуалец да обвинява съвременното богословие, че не се занимава с екзистенциалните тревоги, с вярата, с любовта, с надеждата в бъдещото, отразени в новогръцката песен, в художествените съчинения, в поезията. Някои колеги написаха поетични творби. Докато други посрещнаха това начинание с подозрение и неразбиране, забравяйки, че богословието се е развило с химните и с иконите, с произведенията на изкуството и културата.

В) Трети критичен елемент е следният: послужи ли богословието на Църквата колкото трябваше? Създаде ли хора за светилището, които да служат на народа и на Бога? Разбира се, не можем да отречем, че това се случи. Но в необходимата ли степен? Или даде повод на отговорни църковни водачи – справедливо или не е друг въпрос – да мислят за създаването на други училища – по-малко академични, но насочени към църковната дякония?

*   *   *

Богословското творчество на Църквата никога не е спирало. То не е спряло при древната раннохристиянска община на Йерусалим, но, заедно с ап. Павел, е преминало в гръкоримския свят, разкривайки с нова терминология спасителната истина. Отците на Църквата се изправиха срещу ересите и изразиха богословските възгледи с гръцки понятия. Даже и в по-късните смутни времена богословската мисъл не замря, защото не спря животът в Църквата.

Днес живеем във време, когато в обединена Европа и в глобализирания свят се развиват нови образователни модели. Вярвам, че сред новото поколение богослови, от всички специалности, има нови сили с богати харизми. Оптимизмът ни за бъдещето е оправдан. А за това задължение постоянно ще ни напомня и печатът на Богословската школа в Солунския университет, с образа на ап. Павел в центъра и с неговите думи от Първо послание към Солуняни: „Не гасете Духа”.

Превод: Златина Иванова