Св. Дамиан Молокайски – апостолът на прокажените

… За немощните станах като немощен,
за да придобия немощните, за всички станах всичко,
щото по какъвто и да е начин да спася някои
(1 Кор. 9:22)

Наричат го покровител на прокажените и на болните от СПИН, а страдащите от нелечими заболявания се обръщат към него за молитвено застъпничество. Още приживе славата му обикаля целия свят, въпреки че последните шестнадесет години от живота си се подвизава в пълна изолация на малък остров в средата на Тихия океан. През 2009 г. папа Бенедикт XVI го обяви за светец на Римокатолическата църква, но в неговата втора родина, Хаваите, още от края на 19 в. обичат този фламандец и го имат за свое национално достояние.

Дамиан де Вьостер (Йозеф де Вьостер) се ражда през 1840 г. в Белгия. Баща му е заможен фермер и се надява поне седмото дете в семейството да поеме фамилните дела. Младият Йозеф обаче има други планове ‒ сърцето му желае да последва стъпките на най-големия брат, вече приел монашеско пострижение и свещеническо ръкоположение. На деветнадесетгодишна възраст младежът встъпва в ордена на Пресветото сърце Иисусово в Льовен. Приема името на светия безсребърник и лечител Дамиан. Ръкополагането му за свещеник обаче се оказва под въпрос, тъй като няма необходимото богословско образование, както и нужните познания по латински. И тук в живота му започват да се случват куп „случайности”, зад които прозира Божият промисъл.

Малко преди заминаването си на мисия в Хаваите брат му – отец Памфилий – се разболява от тиф. Младият Дамиан прави всичко възможно да замине вместо него и в 1864 г., след шестмесечно пътуване по море, пристига на Хаваите. Там местният епископ го ръкополага за свещник и го изпраща на мисия на островите Кохала и Оаху. С раница на гръб, в която носи богослужебна утвар и Библията, отец Дамиан обикаля селцата, пръснати из вулканичните острови, изгражда със собствени ръце параклиси и дървени църквички, проповядва Божието слово на местния език и гради църковни общности.

По това време Хавайският архипелаг на практика вече е колонизиран от белите, макар да съхранява формална политическа независимост. Когато през 1778 г. капитан Джеймс Кук открива за европейците Хаваите, туземното население е около 300 000 души. Осемдесет години по-късно местното население наброява около 50 000. Огромният демографски срив е причинен от болестите, които белите донасят със себе си и за които полинезийците нямат изградена имунна защита. Освен грипа, холерата и сифилиса в огромен бич за местните се превръща проказата, която се предполага, че е донесена от китайските и филипинските наемни работници, докарани да работят на тръстиковите плантации.

През 1873 г., по време на освещаването на храм в селцето Мауи, апостолическият викарий за островите епископ Луи Мегре разказва на събралите се свещеници за колонията лепрозорий, изградена от хавайските власти на остров Молокаи. В продължение на няколко години хавайското правителство насилствено депортира там болни от проказа в отчаян опит да ограничи разпространяването на смъртоностната болест. Една малка част от обитателите на лагера са римокатолици и епископът моли за доброволци, които да изградят мисия на острова и да се смѐнят през две седмици. Отзовават се четирима души – първият записал се е отец Дамиан.

Векове наред проказата носи бавна и мъчителна смърт на поразените от нея. Физическото страдание се усилва от усещането за неизбежност и безнадежност, както и от принудителната изолация на болните, оставени на собствените си грижи. В същата година, в която 33-годишният отец Дамиан поема към лепрозория, норвежкият лекар Герхард Хансен открива бактерията, причинител на заразата, но едва години по-късно учените успяват да изолират вируса в лабораторни условия, да обяснят произхода и разпространението на заболяването и да създадат адекватно лечение. Дотогава битуват най-чудновати теории за произхода на болестта ‒ една от популярните теории е, че проказата е последен стадий от развитието на сифилиса и се предава по полов път. Калвинистките мисионери на архипелага са убедени, че болестта е Божие наказание за разюзданото сексуално поведение на местните, както и за езическите им суеверия. Хавайците пък знаят, че болестта се появява след идването на белите и са крайно недоверчиви към пришълците. За бързото разпостранение на проказата спомагат и някои културни особености на местното население ‒ култът към семейството, живеенето в големи родови общности, както и особеното значение, което те придават на физическия контакт и прегръдката в общуването помежду си. Дори когато някой от членовете на семейството се разболявал, роднините му го криели на труднодостъпни места, за да го спасят от насилствено депортиране в лепрозорий, но не прекратявали общуването си с него.

Веднага след заминаването на отеца за Молокаи местен вестник публикува възторжен материал, в който го нарича „християнски герой, тръгнал на саможертва”. Пресата по света само това и чака, появават се статии за „мисията, която ще завърши само със смъртта”. Дамиан сякаш и няма намерение да ги опровергава. Малко след пристигането си в колонията той пише на своя епископ: „Вие знаете какво мисля за всичко това: аз желая да се пожертвам за прокажените”. Последвал неопределен отговор: „Вие можете да останете, щом чувствате склонност към това, но до наше второ разпореждане”. След известно време му съобщават, че „второ разпореждане няма да има”. Отец Дамиан вече не само очаквал този отговор, той го желаел.

Първите седмици от престоя на острова са кошмарни за отеца. В лагера за прокажени са настанени около 800 души в различен стадий на заболяването, оставени изцяло на грижите на самите себе си. Храна отдавна никой не им доставя ‒ правителството на Хаваите очаква болните да се самоиздържат чрез земеделие и животновъдсто, прокажените пък, вече все едно осъдени на смърт и насилствено затворени там, очакват поне да ги хранят. Липсва течаща вода, няма лекарства и медицинско лице, липсват постройки и елементарна инфраструктура. Вонята от гноясалите рани и разлагащите се трупове е ужасна. Отецът пропушва лула в опит да я прогони. Атмосферата на това място обаче е отровена не само от натрапчивата смрад и от вируса на проказата.

В затвореното общество на колонията всеки един е осъден на смърт ‒ де юре, тъй като преди депортирането е длъжен да подпише своето имуществено завещание и да уреди грижата за децата си (ако има такива), и де факто, понеже му предстои да умира бавно и мъчително (болестта понякога трае години, като едва в последния стадий уврежда жизненоважни органи). Единственият закон в това забравено от всички място е: няма никакви правила. Надеждата, достойнството и смисълът отдавна са си отишли оттам. На тяхно място са се настанили оскотяването и злоупотребата с другия.

Първата работа на отец Дамиан е да започне да възстановява човешкото достойнство и ценността на човешкия живот. Като организира погребение за умрелите. Дотогава разложените трупове се въргалят навсякъде, с тях се хранят кучета и диви свине. Отецът поръчва дъски за ковчези и организира погребално братство, което започва да се грижи за мъртъвците.

Следващата стъпка е сковаването на дъсчена църквичка, посветена на св. Филомена (на нейно място в момента се издига неголяма каменна църква, посветена на св. Дамиан). В самото начало свещеникът използва за даване на причастие лъжичка с по-дълга дръжка и се бори с вътрешната си погнуса от болестта. Така обаче няма никакъв шанс да спечели доверието на болните, които и без това очакват този едър бял мъж всеки момент да си тръгне.

Няколко седмици след пристигането си свещеникът започнал своята проповед не с традиционното „възлюбени в Господа братя и сестри”, а с обръщението „ние, прокажените”. И това не били само думи. Отец Дамиан приел с цялото си сърце и с цялата си вяра служението на тези по-малки братя. Той станал един от тях: влизал в колибите им и сядал да се храни от една чиния с тях, по ръцете и раменете му често висели по няколко деца, забавляващи се с този здравеняк, помазвал болните и се научил да превързва гноящите им рани. Самите прокажени разтревожени го молели да внимава, за да не се зарази, но той им отговарял: „Бог и Пресвета Богородица ще се погрижат за мене. А ако се разболея, Господ ще ми даде ново тяло”.

През годините отец Дамиан организира различни братства, в които болните се грижат за някой още по-нуждаещ се от помощ и внимание. Така в лепрозория се появават наченки на социални структури, които обгрижват безпризорните сирачета, образоват девойките, посещават по домовете терминално болни, оказват елементарни медицински грижи. С особен ентусиазъм хавайците участват в музикалното братство, което отговаря за благолепието на месата (католическата литургия - б. р.). Хористите често се сменяли, понеже болестта затруднявала дишането им, а органистът свирел с помощта на дървени чукчета, завързани за разкапващите се пръсти на ръцете му. Въпреки това, когато високопоставени гости чули там за пръв път изпълнението на Моцартовия Реквием, никой не успял да сдържи сълзите си.

С помощта на щедри дарения от чужбина, както и с цената на упорито изпращани писма до официалните хавайски власти, свещеникът успява да изгради модерна за времето си инфраструктура на острова: построена е лечебница, изградени са пътища, морски пристан, водопровод. Започва експериментално лечение с лекарства.

Всичко това чувствително променило качеството на живот на болните. Но основната промяна била в това, че хората получили смисъл и хоризонт на надеждата. Както и много любов. Мнозина от лепрозория казвали: предпочитаме да не оздравеем, ако ще трябва след това да напуснем нашия отец.

Това, което измъчва отец Дамиан през целия му престой на острова, е невъзможността да се изповядва и липсата на друг свещеник, който да му помага. Няколко пъти по време на шестнадесетгодишния му престой на Молокаи той е посетен от свои събратя ‒ веднъж дори му се налага да се изповяда от брега, провиквайки се на френски, докато другият свещеник се намира в една лодка. В последните години, след много молби и писма, му изпращат о. Алберт, с когото не успяват да намерят общ език и дори се появява реална опасност да се разруши постигнатото. Църковното ръководство не подкрепя безрезервно своя мисионер, тъй като е обезпокоено от растящата световна слава на свещеника. Притеснява ги също така вероятността заради своята неотстъпчивост пред хавайските власти отецът да не застраши цялата мисия на архипелага. Някои от събратята му директно обвиняват отец Дамиан, че се изживява като независим епископ на острова на прокажените, че злоупотребява с финансовите дарения, че е твърде дързък в кореспонденцията си с епископата, че се е главозамаял от славата и т. н. Не закъсняват и доносите в Рим.

Но отец Дамиан има вече пред себе си едно по-сериозно изпитание, отдавна очаквано. През 1884 г. разбира, че е болен от проказа, и пише на своя епископ: „Аз станах прокажен. Мисля, че съвсем скоро ще бъда обезобразен. Без да се съмнявам в истинността на моята болест аз оставам спокоен, смирен и щастлив сред моя народ…”. Успява все пак за кратко да напусне острова и да се види със своя епископ и да му се изповяда. Забравил за всякакви предпазни мерки, епископът го прегърнал и плакал заедно с него, твърдо убеден, че е чул изповед на светец.

По същото това време някои от калвинистките пастори, остро конкуриращи се с римокатолическата мисия на архипелага, подемат поредната клеветническа кампания срещу Дамиан. Обвиняват го в „небезупречно” поведение към представители на срещуположния пол, размахват псевдонаучни теории за предаване по полов път на заразата (Бог забавя, но не забравя да изпрати заслужено възмездие за греховете ни, ликували те!), изобличават го в насилствено обръщане в римокатолическата вяра на „безпомощните и беззащитни” туземци и т. н., и т. н. Истината е, че много от членовете на така наречените братства на Молокаи не са римокатолици и доброволно участват в служба на своите събратя по съдба. Никой от тези пастори обаче не дръзва да акостира на каменистия бряг на лепрозория.

През тези месеци на изпитания свещеникът пише в своя дневник следното: „Моли се да придобиеш смирение и дори да желаеш презрение. Ако над тебе се подиграват, длъжен си да се радваш. Няма да допуснем да бъдем пленени от похвалите на хората, ние не сме удовлетворени от самите себе си и затова сме благодарни на онези, които ни причиняват болка и се отнасят с презрение към нас. Ще се молим на Бога за тях. За да постигнем това, освен чувство на благодарност са необходими саможертва и постоянно самоунижение, благодарение на което ще се уподобим на Разпнатия Христос”.

През 1887 г. художникът Едуард Клифърд посещава известния мисионер и му рисува портрет – изобразява го в напредналия стадий на проказата. „Не знаех, че болестта толкова е прогресирала”, казва отецът, след като поглежда картината. Скоро физическите сили съвсем го напускат. Последните месеци не успява да служи и да посещава своите възлюбени енориаши. Издъхва на 15 април 1889 г., на Велики понеделник.

През 1959 г., когато Хаваите стават петдесетият щат на САЩ, трябвало да решат статуите на кои две свои изключителни личности ще поставят на Капотолийския хълм в залата на Конгреса. Хавайците поставили статуите на своя национален герой и обединител крал Камехамека и на отец Дамиан де Вьостер. Скулпторът го изобразил в напреднал стадий на болестта, с деформиран нос, набръчкано чело и с тояжка, запътил се към колибите на своите чеда, но успял да стигне и до сърцата им.

* За първи път текстът е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 4 (111), 2016, с. 82-86 (бел. ред.).