Пътят на едно благотворително учреждение от византийска Кападокия до Киевска Рус

През своята хилядагодишна история Византия осъществява множество културни синтези, които надживяват империята и продължават своето съществуване в други общества. Безспорно сред най-големите цивилизационни достижения на Източната Римска империя е християнизацията на античното гръко-римско културно наследство, което чрез Византия е предадено на следващите поколения. Тук ще проследим частния случай на развитието на една благотворителна институция, появила се в християнска среда в Кесария Каподокийска, усвоила безконфликтно предходния опит на античния езически свят, и която чрез системата на византийския киновиен манастир се разпространява на Изток и на Запад – включително и в славянските новопокръстени страни. Става дума за института на византийската болница.

От античния гръко-римски свят Източната Римска империя наследява една сравнително устойчива традиция на държавно и муниципално организирана благотворителност. Както в гръцките полиси, така и в Римската империя държавната власт развива система за социална подкрепа на нуждаещи се: бедни, военни инвалиди, вдовици, сираци и т. н. При античните гърци благотворителната дейност е пречупена през абсолютната ценност на полиса – смятали за свой дълг да подкрепят бедните, тъй като те били свързани със семействата, чиито предци са основатели на града-държава. Римската държава полага особени грижи и за децата-сираци на загиналите воини, за военните инвалиди и техните семейства, за социално неспокойния плебс, като идеалът за благотворителността е подчинен на гражданския интерес. Когато Цицерон пише, че откупването на пленници и обогатяването на бедни означава да служиш на държавата, той видимо поставя състраданието сред гражданските добродетели на образцовия римски гражданин. И действително, чрез куриите заможните граждани доброволно поемат множество задължения по благоустрояването на големите градове в Римската империя, но тази благотворителност е в полза на цялата градска общност. Те строят и поддържат публични сгради, около които е концентриран градският живот – театри, хиподроми, бани, храмове, мостове. Докато самата бедност е предизвиквала по-скоро отвращение у древния грък или римлянин, отколкото порив да се помогне на човека в нужда. В този смисъл античната благотворителност представлява щедрост и израз на обществен престиж и на гражданско съзнание, но далеч не вменява на заможните задължението да помагат на хората, които по една или друга причина са се оказали в „социалните покрайнини”.

Социалната система във Византия отразява еволюцията в мисловните нагласи в обществото по отношение на „нищия”, на онеправдания и слабия. За homo byzantinus милосърдието е проява на човеколюбие, φιλανθρωπία, която обаче се е разбирала не като морален императив от страна на обществото, а като фундаментален принцип на битието, тъй като „който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов” (1 Иоан. 4:8). Постепенно този висш и твърде нов за социалните отношения идеал пронизва византийската култура и „чуждият” става ближен, непознатият – брат, бедният – Божи пратеник – със собствена мисия в обществото. Така се разширява и социалната основа, към която е насочена благотворителността във византийското общество.

Днес историческата наука е стигнала до извода, че институтът на болницата е възникнал във Византия през втората половина на 4 век и е свързан с формирането на ранната монашеска култура в империята. По-конкретно, най-много информация в изворите се дава за комплекса на св. Василий Велики – Василиада до Кесария, който и се смята за първата византийска болница. Появата на болницата е част от общ процес на мощно развитие на социалното дело в ранновизантийския период. Става дума за двоен процес: продължение на гръко-римската традиция за социална подкрепа в градовете, от една страна, и плод на новия мироглед на християните, чийто Бог се отъждествява с гладните, жадните, странниците, болните и затворниците – от друга. Друга характерна особеност на ранната благотворителна практика на Църквата е, че се следва принципът на пренебрегване на произхода и религията. Показателно е, че имп. Юлиан Отстъпник препоръчва странноприемниците да работят по християнски модел: „Неблагочестивите галилеяни подкрепят нашите хора по същия начин, както и техните собствени”.

Ще се запознаем накратко с резултатите от дискусията относно развитието на болничното дело преди Византия и с аргументите на учените, че във всички изброени по-долу случаи не става дума за организиране на болничен институт, разбиран като: 1) обособено място за стационарно лечение на различни видове болести; 2) отворено за хора от всички социални групи място; 3) където болните са лекувани от специалисти – лекари и болничен персонал, с лекарства, според постиженията на онази медицина, и 4) където лечението е безплатно.

Античният свят познава четири форми на лечение, които по някои признаци се доближават до условията на болнично лечение.

1. Храмовете на Асклепий. Историците от началото на 20 век виждат именно тук началото на този институт. Хора от цялата Римска империя идват в тези храмови комплекси, най-известните от които са в Пергам, Кос и Епидавъра, за да се излекуват или да си гарантират здраве. За тях има много писмени извори, описания на поклонници, географи и други. Подобно на болницата във Василиада, лечението може да бъде и без пари. Болните могат да останат вътре, но по-богатите предпочитат другаде. Отворени са за хора от всички социални групи, но по отношение на медицината не е така – макар че Асклепий е покровител на лекарите, свещениците му не използват постиженията на античните медици, а лекуват ритуално: вечерта, например, болният се къпе и преспива в храма. Може преспиващият да търси лек и за друг човек, който не е там. Асклепий, който може да извърши операция, да изпише лекарство или диета насън, лекува и със съновидение. Няма сведения асклепионите да предоставят професионална медицинска помощ.

2. Лекарските кабинети са друга антична институция. Практикуват на две места – в домовете на болните или в частен кабинет – ἰατρεῖον (лат. taberna). Това са публични места за срещи и разговори, докато болните чакат за лечение или операция. Но нямат условия за болнично стационарно лечение – хората идват, получават лечението си и си тръгват. Работата на тези лекарски кабинети няма благотворителен характер. Таксите може да са много високи и не са достъпни за всички.

3. Δημοσιεύοντες ἰατροί са специална категория градски лекари, които получават заплата от управлението на полиса, но не за да предоставят безплатна здравна грижа. Заплащането е форма на признание за техния професионализъм и опит да бъдат задържани в някой град, тъй като най-често не са от него. Паралелно с това те също получават такси за услугите си и рядко лекуват бедни безплатно. Извършват услуги на администрацията – удостоверяват смъртни случаи и т. н.

4. Лазаретите за войници и роби са римска практика, организацията на която се доближава в най-голяма степен до идеята за болница. Нейната философия обаче е различна от тази, която води до появата на християнските болници. Робите са имот, икономически нерентабилно е те да са болни и затова трябва да бъдат направени по-продуктивни. Сведения за такива лазарети се срещат само за кратък период от време, в ранната империя и изчезват след 80 г. Повече сведения имаме за военните лазарети – разполагаме с описания на сграда с вътрешен двор, можеща да поеме до 60 войници за стационарно лечение. Там работят професионални лекари и санитари за превързване на рани. Работата е организирана на високо професионално равнище – хирурзи, очни лекари, вътрешни болести. Военната медицина е най-силно развитият дял на медицината в Римската империя. Както вече отбелязахме, тя се приближава най-много до модела на християнските болници, но функционира само за една социална група.

Това накратко е пътят до болничното лечение, извървян през античността. Нека видим сега какви са процесите, които протичат в ранна Византия и които, съвместно с описаните по-горе лечебни традиции, довеждат до появата на болницата.

За периода от 4 до 7 век различните извори (законодателни актове, манастирски типици, хроники, жития, надписи, печати и др.) говорят за много благотворителни заведения, делящи се на следните групи: болници и страннопремници (ξενῶνες), често споменавани в изворите като синоними; приюти за бедни (πτωχοκομεῖα); старчески домове (γηροκομεῖα); домове за слепи (τυφλοκομεῖα); сиропиталища (ορφανοτροφεῖα, βρεφοκομεῖα); домове за вдовици; домове и бани за болни от проказа (λεπροκομεῖα) и бани за бедни; гробища за бездомни. Естествено, най-голям брой социални домове са концентрирани в столицата Константинопол, но много са и пръснатите из провинцията. По статут те са били държавни, църковни или частни.

Благотворителният комплекс на св. Василий в Кесария – наречен от църковния историк Созомен Василиада (Βασιλεία) – е определян едновременно като ξενοδοχείο и πτωχείο и е предоставял комплексни грижи за чужденци, пътници, бедни и болни. В историографията са предлагани алтернативни първи болници, най-вече сред близките до арианството кръгове на Евстатий: един от първите ранновизантийски аскети, опитал се, заедно с бъдещия Константинополски патр. Македоний, да организира в столицата социално ориентирано градско монашество. Строгият аскетизъм на Евстатий, неговата мащабна благотворителна дейност без съмнение са оказали силно влияние и върху св. Василий Велики, който, въпреки несъгласието си с арианските му възгледи, го е смятал за свой учител в аскезата. Няма обаче запазени описания за организираните от Евстатий и неговите монаси благотворителни учреждения в Константинопол. Първата, за която има сигурни исторически извори, е болницата на св. Василий Велики – за нея говорят св. Григорий Богослов, личната кореспонденция на Василий, църковни историци като Созомен и Теодорит Кирски.

Василиадата е различна от всички останали странноприемници към манастирите – различава се по мащабите си, по архитектурата и сложността на организираните дейности. Тя е наричана „τὸ μέγα καταγώγιον τοῖς ξένοις” и въплъщава в себе си модела на philanthropic coenobia, създаден от Кесарийския епископ. Началото на комплекса е положено в разгара на големия глад в Кесария, продължил с години и кулминирал в суровата зима на 367 г., и е осветен на 5 септември 374 г. Св. Василий Велики е първият епископ, създал организирана система за социална взаимопомощ, функционираща като истински „нов град” (καινή πόλη), по думите на св. Григорий Богослов: с храм в центъра, жилище на епископа, жилища на клириците, на монасите и обслужващия персонал, жилища за лекарите и техните помощници, занаятчийски работилници, странноприемници за гости, странноприемници за бедни, болница, дом за прокажени (λεπροκομείο), дом за възрастни (γηροκομείο), за сираци (ορφανοτροφείο). В известното си писмо до управителя на Кападокия Илия, оплакващ се от дейността на социалните домове в епископията, св. Василий описва голямо разнообразие на хора, ангажирани с различни дейности във Василиада-та, включително и на такива, които са придружавали пътуващите, осигурявали са животни за превоз, хранели и лекували онези пътници, които били заболели по време на път. Изглежда във Василиада-та са работели вътрешни и външни сътрудници с разни медицински специалности: акушерки, помощен персонал с йерархична структура и друг персонал – за доставка на продукти, за почистване на сградите и разнообразни услуги. Нещо повече, в града на благотворителността е имало и занаятчийски работилници, където опитни майстори да обучават желаещите да научат занаят младежи.

За пациентите лично се е грижел св. Василий, като използвал медицинските си знания, придобити по време на следването му в Атина. Отнасял се топло с пациентите, целувал ги, прегръщал ги, почиствал и превързвал раните им. Не странял, нито се гнусял и от най-тежко болните пациенти – със заразни болести и проказа. Св. Василий е имал влияние над заможните граждани в областта и те са дарявали големи суми за социалния комплекс. Дори арианският имп. Валент – първоначално негов противник – се съгласява да дари няколко села в полза на прокажените във Василиада. „Новият град” на милосърдието достига до 30 000 души население. Както поетично пише св. Григорий Богослов, „там болестта става мъдрост и нещастието се ублажава, и състраданието се изпитва”.

Медицински познания притежават не само св. Василий, но и най-близките му съратници. Например, Григорий Назиански, наричан също Богослов, се е занимавал с кожни болести, бил разработил и уникално лекарство от амониева сол и билки (исоп, мента, джинджифил…), влязло във византийската традиция като солта на св. Григорий. Григорий Нисийски пък се занимавал с проявите и лечението на проказата, изучавал и израстването на детските зъби.

И така, за византийците болницата е била мултифункционална благотворителна институция. Затова в изворите тя се появява под различни имена: носокомион, ксенон, орфанотрофион. Чак в късна Византия νοσοκομείο и ξενῶν стават различни понятия.

По отношение на издръжката си социалните домове са в еднаква степен грижа и на държавата, и на Църквата. Нерядко получават дарения от императори или частни лица в пари и имоти и затова много от тях са имали своя собственост. Щедър дарител на странноприемниците (ξενῶνες) е и византийският имп. Юстиниан, който подкрепя инициативата на местния лекар Сампсон, лекуващ безвъзмездно болните в основания от него приют и помага, включително и на императора. От своя страна, императорът възстановява разрушения при въстанието Ника приют и го дарява с имоти, които да осигуряват годишната му издръжка. В житието на св. Симеон Стълпник се споменава, че игуменът на дома за бедни в Лихнидос (Охрид) Домнин е приет от имп. Юстиниан в Константинопол по повод някои дългове на дома.

Като цяло императорите полагат големи грижи за строежа и за поддръжката на такива домове, особено в пограничните райони, и е била налице държавна политика за тяхното развитие. Тя е напълно в унисон с идеологията за владетеля, чиято власт черпи легитимност от съблюдаването на Божия закон, който, както казахме, поставя като основа на човешките взаимоотношения братолюбието. По отношение на лечебните заведения постепенно държавата иззeмва функциите на Църквата, на която в ранновизантийския период се разчита почти изцяло за издръжката на домовете за медицинска помощ и те започват да се финансират от държавната хазна, а малка част и лично от императора.

Капацитетът на базата на болниците е бил различен и вероятно е зависел от конкретните нужди и финансовите възможности на собственика им. Впечатляващи са болницата „Богородица Нова” в Йерусалим с 200 легла, както и домът за прокажени във Форсида с 400 легла. За седемте приюта в Александрия е известно, че всеки от тях е разполагал с по 40 легла и др.

Безспорен връх в развитието на болничното дело във Византия е болницата към столичния манастир Пантократор – неговото устройство е описано подробно в типика на манастира и затова заслужава специално внимание. Няма друг болничен институт във Византия, чиято структура и дейност да е описана така подробно. Болницата е построена от Йоан II Комнин (1118-1143) и съпругата му Ирина. Организацията е на изключително високо за времето си равнище и се приближава до днешните разбирания за болница. Включвала е две клиники – едната се наричала τρίκλινον или τρικλινάριον и е била предназначена за монасите, а другата се среща с обичайното общо название странноприемница и е била предназначена за болните от града. Странноприемницата е имала 50 легла, от които 10 били в ὄρδινο – лекарското отделение, 10 предназначени за болните с операции, 20 за общите болести, 12 за жените с гинекологични болести или бременни и родилки и 8 за очни болести. Освен споменатите отделения, е имало още едно за страдащи от епилепсия или умствени болести. Накрая, имало е и една външна или градска клиника. Обслужващият персонал в общото патологично отделение се е състоял от двама главни лекари, трима учещи се и двама помощници. В хирургичното отделение имало двама специалисти хирурзи. В гинекологичното отделение работели двама лекари и една лекарка – помощниците и „асистентите” във всички отделения са били жени. Във външната лечебница работели двама патолози и двама травматолози, със своите асистенти и помощници. Като цяло лекарите във външната лечебница, т. е. извън странноприемницата на манастира, работели на смени, през месец и така всеки лекар работел по шест месеца в годината. През нощта кандило осветявало различните отделения на странноприемницата, а тройно кандило стояло в лекарската стая; давали се и нощни дежурства. Ръководството на странноприемницата се е осъществявало от двама главни лекари с опит, наричани примикюри, които също работели през месец. За трудните случаи на лекарски съвет се събирали и бъдещите лекари.

Болните, приемани в Пантократор, сменяли дрехите си, които били давани за почистване, обличали се с дрехи на странноприемницата и се разпределяли по отделенията. Леглата били постлани с чаршаф, възглавница и завивка, а през зимата се раздавали и по две одеала. Имало и шест легла специално за лежащо болни, с пробити дупки под кръста за удовлетворяване на естествените нужди. Персоналът получавал определена заплата в златни номизми и в натура, например – пшеница. Типикът на манастира Пантократор съобщава подробности и за сумата, която получавал всеки от работещите в странноприемницата.

Грижата за този особен вид заведения, помагащи на хората от периферията на обществото, е била сред приоритетите на държавата, в нейната вътрешна политика, до края на империята. Императорите са полагали големи усилия да бъдат, по думите на патриарх Фотий, „водачи на най-човеколюбивата империя на ромеите”. Поради тази причина благотворителността във Византия е издигната в обществен идеал за всички социални слоеве, който остава витален през целия близо хилядагодишен период на съществуване на Източната Римска империя.

Славянските страни – балканските България и Сърбия, и Киевска Рус – приемат, заедно с византийското православие, и вече зрялата манастирска култура, неизменна част от която е и болницата. Известно е, че водещо място в славянския прочит на византийското християнство заема практическото християнство, заедно с аскетизма, със стремежа към придобиването на добродетелите. Славяните се присъединяват към Християнската църква в период, когато големите богословски спорове вече са минали, и само усвояват догматичното учение на Византийската църква, без да са изкушени да участват в този интензивен интелектуален процес. Централно място в духовния свят на славяните заемат житията на подвижници, патериците, богослужението, монашеското благочестие. Зрялата манастирска култура преминава в тези страни заедно с института на болницата.

Данните за манастирски болници в средновековните български манастири са оскъдни, но това е в общия контекст изобщо на минималната информация, с която разполагаме за организацията на живота в българските манастири и идва от липсата на запазени типици (с изключение на Устава на св. Йоан Рилски). Предполага се, че в Лихнидион манастирската школа на св. Климент Охридски е включвала и такъв компонент, който неизменно по своя замисъл е притежавал и мисионерски заряд, още повече че в следващите векове Лихнидион придобива авторитет на водеща медицинска школа редом с Константинопол. Съществуват косвени сведения за две манастирски болници в Плиска. Повече информация изворите дават за болниците в Сърбия – там болницата е неизменен компонент от строежа на всеки образцов манастир, строен от сръбските владетели; болници има във Високи Дечани, в „Св. Архангели” в Призрен и на много други места.

Киевска Рус също наследява установената във Византия връзка между църквите и манастирите и медицината. „Устав на великия княз Владимир Святославич” (края на 10 или началото на 11 век) определя мястото на лекаря в обществото, отнасяйки го към категорията на „люди церковные, богадельный”, т. е. принадлежащ към и работещ в приют за инвалиди. В правно отношение уставът поставя лекарите и медицинските учреждения под властта на църковния съд. Руски учени определят тази кодификация като забележителна – тя придавала авторитет на лекарите и гарантирала контрола на духовенството над тяхната дейност. В сборника с юридически норми на Киевска Рус Русская правда (11-12 век) се установявала законността на медицинската практика и законността на заплащането на лечението. Тези два юридически корпуса запазват актуалност дълго време и влизат в повечето законодателни сборници (Кормчие книги).

От 11 век по примера на Византия към манастирите в Киевска Рус започват да се строят болници – те стават задължителен елемент от манастирските комплекси. По отношение на манастирите Киевският патерик или летописта на Киево-Печерската лавра от 11-13 век съдържа сведения за наличието в манастирите на собствени лекари, както и на светски лекари.

За първа манастирска болница в Киевска Рус се смята болницата, открита от игумена на Киево-Печерската лавра Теодосий (1062-1074). Нейното съществуване се потвърждава от два важни паметника на агиографската литература – Житието на Теодосий Печерски и Киево-Печерския патерик. Тази болница изпълнява две функции – грижа за инвалиди и стационарна лечебна помощ за болни. Теодосий установява следния ред за прием на болните в манастира: той първо ги виждал и след това според болестта ги насочвал към един или друг монах-лекар. Алипий лекувал основно хора с кожни заболявания, а Демян – деца. Болните били от всички социални групи, в това число и от висшето съсловие.

В Никоновската летопис се казва, че Киевският митрополит Ефрем „издигнал в 1091 г. много здания; между изброените също и: строение банное, врачеве и больницы всем приходящим безвозмездно врачевание”. Ще рече строежи на бани, на лечебници и на болници за всички идващи, с безплатно лечение. Болниците обслужвали не само манастирските обитатели, но и околното население. В летописта се казва още, че този Киевски митрополит направил същото и в родния си град Милитин, в Переяслав и в „другите митрополитски градове”. Тук виждаме изявена една от отличителните черти на манастирските болници – общодостъпни и безплатни, за разлика от лечението на светските лекари. И така, очевидно манастирските болници и в Киевска Рус са били специални учреждения, където работели опитни лекари, монаси.

Киевският патерик описва следните качества, които трябва да има лекарят: да е образец за човеколюбие до саможертва; да е готов заради болния да извършва и най-черната работа; да е търпим и сърдечен към него; да прави всичко по силите си за излекуването на болния и да не се грижи за личното си обогатяване и професионално тщеславие.

Разбира се, болниците към древноруските манастири не са могли да се сравняват с образците в болничното дело, съществували в столицата на Византия и в другите големи градове на империята. Различията са били не само в мащаба и организацията на медицинските дейности, но и в някои други характеристики. Така например, във византийските манастирски болници, макар че работели преимуществено монаси и клирици, е имало и светски лица, докато в руските манастирски комплекси това става едва в 16 век, когато е прието правило с подобно съдържание на т. нар. Стоглав събор (1551 г.). Въпреки това обаче чрез приемането на византийския киновиен манастирски модел, болницата става неизменна част от социалното дело в Киевска Рус. Тя повдига здравната култура на населението, възпитава в благотворителност, развива познанията за медицината и социалното дело в средновековното руско общество.

Този процес е добра илюстрация за това, как се осъществява пренасяне през вековете, от една в друга културна среда, на институт, възникнал във Византия през късната античност – условие за това е била принадлежността към общата християнска цивилизация, чийто постижения и идеи до голяма степен се пренасят чрез най-виталната институция на хилядолетната Византийска империя – киновийния манастир.

* Лекция, изнесена в Атинския Капудистриев университет, в катедра „Славистика”, на 2 декември 2015 г. (бел. ред.).