Причини за схизмата според патр. Михаил Кируларий и опити за свалянето ѝ до ІV кръстоносен поход

Въпросите по отношение на трагичната схизма през 11 век между Рим и Константинопол винаги са били актуални, но днес те са особено важни във връзка с интересното развитие на сътрудничеството между римокатолици и православни християни в условията на съвременната западна цивилизация, особено в рамките на Европейския съюз. През целия 20 век обаче се наблюдава взаимен интерес и все по-добри отношения между двете църковни общности, преливащ и в сферата на богословския диалог. Особено след Втория ватикански събор този взаимен интерес прерасна и в редица междуденоминационни дейности, съсредоточени върху изследването на богословските различия и откриването в дълбочина на спорните въпроси, като се започва от детайлите, за да може да се достигне до базисните различия. Така, вече няколко десетилетия действа комисия по диалога между двете деноминации, която не е обвързана с вече до голяма степен дискредитиралото се заради политическите си измерения по време на Студената война икуменическо движение, а представлява сериозни богословски авторитети, които заседават периодично и осъществяват богословски дебати в дух на добронамереност и на искрен интерес. До голяма степен политически мотивираното и официозно участие на православни представители в този диалог през годините на атеистичния режим в Източна Европа сега е заменено от съвсем естествен взаимообмен и свободна комуникация между представители на тези църковни общности. В рамките на ЕС, където България е член преди всичко поради желанието на мнозинството от своето население, тези взаимовръзки се превръщат в естествено състояние на обществото. Полярният свят вече не съществува, а Европа е голямата ни Родина.

По редица обективни причини в България за този диалог не се говори много. В тази връзка могат да се изтъкнат значителните вътрешни проблеми, свързани най-вече със схизмата в БПЦ от 90-те години на 20 век и други вътрешни проблеми в началото на 21 век. Това е една от важните причини, поради които той остана встрани от вниманието на нашето богословие. С малки изключения български академични богослови и клирици не участват в него. Българската публика все пак би следвало да бъде запозната с този диалог, имайки предвид не само задълбочаващата се евроинтеграция, но и новите реалности в положението на България в Европа и в света.

Разбира се, за да се подходи към съвременното измерение на този богословски процес, би следвало да се обърнем към самото начало на спора, довел до схизмата между патриаршиите на Рим и Константинопол, който впоследствие довежда и до редица други проблеми, в много отношения имащи труднопреодолим характер и засягащи не просто догмата, а каноничния статут на редица църковни общности, намиращи се на друга канонична територия, както и намесата на редица чисто политически и социални фактори, които в продължение на векове тревожно отдалечават християните от двете традиции.

В творчеството на Константинополския патриарх Михаил Кируларий, колкото и куриозно да звучи, на схизмата са посветени само две писма, въпреки че той е едно от основните действащи лица в събитията. Този факт, както ще видим, не е случаен. Въпросните две писма са отправени до Антиохийския патриарх Петър. Запазено е и решението по този въпрос на самия Константинополски поместен събор от същата година, свикан от същия патриарх. Политическият мотив за влошаването на отношенията между двете църковни йерархии в средата на 11 век е желанието на папа Лъв (Лео) ІХ (1048(9) – 1054 г.), заедно с братовчеда на германския крал Хенрик ІІІ, да започне кампания по усвояване на южноиталийските територии, дотогава подчинени на Константинопол и намиращи се под прякото влияние на Константинополската патриаршия. Това, разбира се, е стара разправия между двете древни патриаршии – Константинопол и Рим, дължаща се на промяната на диоцезите им с течение на вековете. Докато през 4 и дори до 6 век диоцезът на Рим достига Солун и Сердика, по тази линия на север, през следващия век тя се е изместила съществено на Запад, като влиянието на Рим е отслабнало поради демографския и икономически срив на Запад. От 8 век и през следващия 9 век обаче значителното демографско и икономическо развитие в Западна Европа започва да действа в обратна посока. Още през 751 г. Равенската екзархия, намираща се под прекия контрол на Константинопол, е закрита, а папа Николай І (858-867), въз основа на това, че младата българска държава разполага с територии до днешния Белград и Сирмиум в Сърбия и дори до Унгария на Запад, се опитва да привлече българския княз Борис и цялата му държава в лоното на Римската църква. Въпреки че той поставя своите претенции върху исторически факти, това не трогва Константинопол благодарение на даденостите в онзи исторически момент и тази дейност на Римския папа получава сериозен отпор в лицето на не един патриарх в столицата на Източната империя. В този ред на мисли можем да споменем мнението на гръцкия изследовател Петрос Григориу, който в пространното си съчинение Отношенията между католици и православни (Атина, 1958 г.)[1] поставя като основна причина за схизмата систематичното и задълбочаващото се взаимно отчуждаване, взаимното непознаване, започващо от незаинтересованост от езика на другия и достигащо до тежки заблуди, граничещи с глупостта. Той дава и редица примери с водещи личности на Запад и на Изток между 5 и 13 век, които не познават съответно гръцкия или латинския език и които всъщност не изпитват никаква заинтересованост да научат езика и мисленето на другия и съответно – да се запознаят с неговата рефлексия и опит върху божественото откровение, върху евангелските събития, стоящи в основата на самото битие на Църквата.

В продължение на векове, от 732-733 г. до втората половина на 11 век, територии в Южна Италия като Кампания (Гета, Неапол, Амалфи), Калабрия и Апулия остават под много силното влияние на Константинополската църква. Бари и Бриндизи със сигурност остават византийски до 1071 г.,[2] когато са завзети от норманите. При второто им нашествие в Италия те се отправят на юг, а папа Лъв ІХ естествено е в съюз с администрацията, лоялна към императора в Константинопол. В края на 1052 и началото на 1053 г. обаче войските на Рим са разбити, а папата дори попада в плен на норманите. През следващите няколко десетилетия северните варвари продължават с променлива активност да притесняват не само населението на Италия, но и да застрашават сериозно Църквата. Междувременно обаче в клира на Римската църква назрява с постоянна сила стремеж за дистанциране от Константинопол, който е обусловен от желанието Римският престол да се утвърди като водеща катедра в християнския свят, да се наложи безусловно целибатното свещенство и да се елиминира практиката за продаване на църковните постове – т. нар. „симония“. Още един важен фактор в назряващия разнобой е и утвърждаващата се практика сред немския клир да се прибавя към Никео-Константинополския символ на вярата Filioque. На 14 февруари 1014 г. папа Бенедикт VIII коронова Хайнрих ІІ за император на „Свещената Римска империя“, а Символът на вярата е изречен с новата прибавка. Оттогава насетне това става практика в самата Римската църква.

Първото действие обаче, възприето на Изток като враждебно, е затварянето от папа Лъв IX на архиепископията на Сипонто и свалянето на нейния архиепископ, който е лоялен към Константинопол. Това действие е съпроводено и от редица други насилия спрямо местното население в южната част на Италийския полуостров. Малко след това епископът на Трания в Апулия Йоан[3] получава писмо от архиепископа на Охрид и цяла България Лъв, който в този момент се явява един от най-западните епископи, лоялни към Константинопол. В него той критикува латините за редица църковни практики като употребата на азими (безквасен хляб) в божествената Евхаристия, за постните дни, за това, че почитат съботата, че ядат удушени животни, че не казват „Алилуя” по време на Четиридесетницата (Великия пост) освен на самия Великден (Пасха). Не е запазено второ негово писмо, в което вероятно е критикувал римските епископи за учението, че „Духът изхожда и от Сина” (Filioque)[4]. В Рим тези писма са възприети като лично вдъхновени и едва ли не написани от самия Михаил Кируларий и просто препратени от Лъв Охридски. В науката обаче днес е вече неоспоримо доказано, че патриархът няма никакво участие в съставянето им.[5] Освен това напълно естествено е предстоятелят на най-западната поместна автокефална църква, в случая Българската, числяща се към източната традиция, сродна с тази в Константинопол, да се вълнува от нововъведенията в учението и в практиките на Римската църква, доколкото нейните епархии граничат с неговия диоцез. Знаем, че по онова време Охридската архиепископия, назовавана и като архиепископия на цяла България, обхваща всъщност доста голяма територия, простираща се както върху пределите на бившето Българско царство, така и на други територии, намиращи се под влиянието на Източната империя.

Тези писма дават повод на папа Лъв ІХ да отправи остро писмо до патриарх Михаил Кируларий, в което да изтъкне няколко важни за него опорни точки, които явно в Константинопол не разбират. На първо място, подобно на Николай І през 9 век, и този папа държи на първенството на Римския епископ, което обвързва с неговата незаблудимост по догматически въпроси; държи и на неговата двойна власт – църковна и политическа, за което представя документа Donatio Constantini.[6] От писмата на самия патриарх е явно, че отговорът на Михаил Кируларий до Лъв ІХ е бил в дух на помирение и е опит да се излезе от сложната ситуация.[7] Макар че самият папа свидетелства за това поведение на патриарха на Константинопол,[8] той до такава степен вероятно е бил засегнат от писмата на Лъв Охридски, че изпраща делегация в Константинопол, водена от кардинал Хумберт. Не е много ясно какво точно са вършили по време на престоя си в Града, но действията им са описани от домакините като предизвикателни и дори оскърбителни. Най-лошото се случва на 16 юли 1054 г., когато групата влиза демонстративно по време на божествената Литургия в храма „Св. Софѝя” и поставя на светата Трапеза кратък текст – libellum, в който е написано, че патриарх Михаил Кируларий, с цялата вярна нему йерархия, е отлъчен.[9] Няколко дни по-късно, на 20 юли 1054 г., патриархът свиква поместен събор в Константинопол, на който поставя под анатема написалите „подхвърления от нечестивци безчестен документ”.[10] Събитията са описани подробно във второ писмо на Михаил Кируларий до Антиохийския патриарх Петър.[11] От запазената документация обаче е видно, че съборът в Константинопол не е отлъчил папа Лъв ІХ. Изглежда присъствалите на събора епископи[12] са оставили отворена врата за помирение и не са желаели да се стига до крайности.

Междувременно ситуацията става още по-заплетена, тъй като 13 юли умира папа Лъв ІХ, така че каноничната стойност на документа, представен в „Св. Софѝя” от кардинал Хумберт, в ново време става обект на преосмисляне от самите римокатолически изследователи. Остава отворен въпросът до каква степен за неговото издаване е виновен кардинал Хумберт и докъде се простира отговорността на самия папа Лъв ІХ.[13] Дали изобщо този документ е валиден в тази ситуация? От запазената документация, отразяваща тези събития, е очевидно, че патриарх Михаил е в отбранителна позиция, а папа Лъв ІХ търси реванш за обвиненията на Лъв Охридски. Това дава основания на православни изследователи като Тудор Попеску и Йоанис Кармирис да заключват, че „вината за схизмата е на самия папа Лъв”.[14]

Разбира се, без да се вглеждаме, бих казал неконструктивно, във „вината” за спора, ще се опитаме да разгледаме важните за патриарх Михаил Кируларий точки, в които двете църкви нямат сходимост, и да ги подредим по важност. Общо взето, най-значимите в това отношение текстове на патриарх Михаил са неговите първо и пето писма.[15] Със сигурност и съборният томос, който отлъчва Римския епископ, е силно повлиян от мисълта и изказа на патриарха.[16] В първото той обяснява на събрата си патриарх Петър Антиохийски, че е бил изпратил писмо до папата чрез бестиарита, който обичайно пренася писмата на василевса до дукса и магистъра на Италия Аргирос. В това писмо той иска да декларира добронамереност и да уреди породилото се по-рано недоразумение. Тази му инициатива обаче е саботирана от Аргирос, от епископа на Амалфи и от още един чиновник, номинално служещ на ромейската държава, но очевидно заедно с останалите двама желаещ да злепостави патриарха в очите на папата. Също така в тези параграфи от писмото (3-5) се казва, че парите, които василевсът изпраща на Аргирос за поддържане на крепости и инфраструктура, последният прибира за себе си в корупционна схема и че всъщност действа против царството на Романия.[17] По думите на патриарха, самият Аргирос на четири пъти е отказвал да приеме причастие от него (§ 7)[18] и лично, по свидетелството на бестиарита, е отворил патриаршеските писма до папата и ги е прочел, без да има право на това, след което е пратил до папата подправени такива уж от името на патриарха (§ 5).[19] В § 5 се казва и за архиепископа на Амалфи, че е бил прогонен от катедрата си и подложен на гонение, и че само номинално се нарича все още архиепископ.[20] В § 6 от първото писмо е разкрит характерът на пристигналата от Италия в Константинопол посланическа група, в чийто състав са включени тези персони. След дръзко държание в столицата и не почитайки патриарха с поклон, те дори отказвали да седнат зад светата Трапеза заедно с митрополитите. След като демонстративно оставили на олтара своето писмо-либелум, бързо се оттеглили, без да кажат нищо. В документа патриархът открил „същите лъжи и сквернословия” и казаното по отношение на безквасниците, които бил чул още от Аригирос по-рано, по време на неговото пребиваване в Града (§ 6-7).[21] В следващите два параграфа патриарх Михаил споменава, че препраща на Петър кореспонденцията си с папата и дава преглед на събития в историята, когато Римският епископ се е отделял от Църквата – като папа Вигилий с отказа му да осъди Теодорит и Ива Едески (§ 8-9). Тук, в § 9, Константинополският патриарх всъщност дава да се знае точната причина, поради която е решил така нашироко да запознае своя събрат Петър с проблема. Говорело се в столицата, че, за разлика от патриарсите на Александрия и Йерусалим, Петър Антиохийски продължава да държи в диптисите, т. е. да споменава, Римския епископ. Така, целта на Кируларий е с изпращането на цялата документация по спора да убеди своя съслужител в правотата на позицията, която защитава.[22]

Патриарх Михаил Кируларий твърди, че участниците в делегацията от Рим не само приемат други ползващи безквасен хляб в божествените тайнства, но и самите те същото правят (§ 10).[23] Това обаче, по неговите думи, не е най-големият проблем. По думите на патриарха те всъщност споделят доста големи заблуди, имащи много по-сериозен характер (§ 11).[24] Тях той класифицира като два основни вида – едни засягат традицията, а други самия догмат на Църквата. Онези, които се отнасят до първото и представляват юдаизираща практика, според него са следните: а) Употребата на азими (безквасници) в божествената Евхаристия; б) че ядат удушен добитък; в) че почитат съботата, като постят, и ядат в петък сирене и яйца; г) че принуждават свещениците да се стрижат и да се бръснат; д) че монасите ядат свинска мас и кожа в първата седмица на Великия пост, и е) че правят същото на Заговезни и на Сирни заговезни (§ 12-13).[25]

Другите заблуди, описани от патриарха като догматически, са следните: а) това, че препятстват брака на свещенството, т. е. не приемат в клира женени мъже (§ 13)[26]; б) на причастието един от съслужещите яде безквасния хляб и не допуска останалите да го правят; в) епископите носят пръстени и твърдят, че това са венчални пръстени с Църквата; г) същите участват във военни действия, носят оръжие и убиват хора; д) при кръщение потапят само един път кръщавания във водата, а не три пъти – в името на Отца, Сина и Светия Дух, и слагат сол в устата на кръщавания; е) не почитат иконите на светците и техните мощи (§ 14)[27]; ж) не признават отци на Църквата като Василий Велики, Григорий Богослов, Йоан Златоуст; з) най-голямата заблуда според патриарха обаче е това, че добавят думи в Символа на вярата – те казват следното: „вярваме… и в Духа Свети, Господа животворящия, Който от Отца и от Сина (Filioque) изхожда”. Това, последното, е най-велика заблуда и изменя учението за троичния Бог. Такива думи патриархът не познава в учението на Църквата (§ 12).[28] Въпреки това според неговото свидетелство западните делегати са обвинили източните епископи в юдаизъм и държат последните да преподават не друго, а засвидетелстваното по-горе от техния безчестен документ (§ 15).[29]

Второто писмо на Кируларий е значително по-кратко. В първите два параграфа патриархът се оплаква от поведението на монасите, дошли от Италия.[30] В § 3, 4 и 5 прави кратък обзор на случката от 16 юли и обръща внимание най-вече на това, че латинските монаси са се отнесли неуважително към светата Трапеза и Тайнството на тайнствата, като са оставили на престола своя документ без нищо да казват, и на твърдението, че Дух Свети изхожда и от Сина.[31] В § 6-8 Михаил Кируларий обяснява, че е пратил съобщение и копие от текста на латините още в Йерусалим и в Александрия, за да знаят събратята му за какво става дума.[32]

Както виждаме, основанията за схизмата не изглеждат непреодолими и в повечето случаи не засягат същностни проблеми между двете църковни катедри. Като изключим въпроса за изхождането на Светия Дух, останалите въпроси едва ли биха били определени като догматически, т. е. вероучителин, с други думи – те не засягат ядрото на християнското верую. При това положение идва логичният въпрос: до каква степен схизмата в онази епоха се възприема като съществен проблем?

Онова, което се изтъква от редица изследователи през последните няколко века, е фактът, че има вероятност общението да е прекратено или да е било в известна криза и по-рано. Причината е, че последният записан в диптисите в Константинопол папа е Йоан XVIII (1003-1009).[33] Със сигурност обаче ситуацията през 1054 г. е комплицирана, тъй като в Италия са налице военни поражения, папата е поставен практически в положение на окупация, а надежда за промяна няма. Милтон Анастос смята, че делегацията в Константинопол е изпратена именно, за да преговаря за поредна военна помощ.[34] Това може да обяснява и внимателното отношение не само на патриарха, но и на имп. Константин IX, който също се обръща към папата с помирителни думи.[35] Изострянето на колизията между тричленната делегация от Рим, начело с Хумберт, от една страна, и патриарха на Константинопол и императора – от друга, по-скоро се дължи на несдържането на нервите от двете страни в кризисен за Италия момент, както и на намесата на Хумберт, който в историческите си познания по въпроса не се оказва на ниво, с настояването му да се казва Символът на вярата с Filioque. Последният разговор между двете страни става повод за свикването на събора и за отлъчването на Хумберт.[36]

Въпреки изпуснатите нерви и влошените отношения връзките не са окончателно прекъснати. През 1072 г. папа Александър ІІ (1061-1073) изпраща делегация да предаде своите поздравления на имп. Михаил VІІ Дука (1071-1078) по случай възкачването му на престола. Преговорите за вдигане на анатемите не се състоят по настояване на патриарх Йоан VІІІ Ксифилинос (1064-1075) и висшия държавен служител и ревностен ученик на патриарха Михаил Пселос.[37] Въпреки това е засвидетелствано уважение и добри намерения от страна на двора в столицата.

От запазено писмо на новия папа Григорий VІІ (1073-1085) от 9 юли 1073 г. става ясно, че още на следващата година самият император Михаил се е обърнал с писмо до него с искане да се подновят преговорите за вдигане на анатемите и подновяване на съгласието между апостолските престоли.[38] Изглежда в писмото император Михаил е поискал и изпращане на военна помощ против турските племена в Мала Азия и в Светите места. Междувременно папата е успял да събере около 50 хиляди мъже, които да изпрати в Мала Азия против турците, за което става ясно от негово писмо до крал Хейнрих ІV от 7 декември с. г.[39] През цялата 1074 г. преговорите се водят, но не водят до помирение.[40]

Следващ опит за помирение между 1089 и 1099 г. подемат имп. Алекси І Комнин (1081-1118) и папа Урбан ІІ (1088-1099). Малко по-рано Константинополският патриарх Николай ІІІ Граматик е изпратил писмо на папа Урбан, в което го третира като равен въз основа на решението на Трулския събор, провъзгласяващо го за Вселенски (Οἰκουμενικὸς Πατριάρχης), и също му изпраща кратка вероизповед, с която желае да запознае опонента си с основите на своята вяра.[41] В края на преговорите папата успява да събере източни епископи, както и клирици от Южна Италия и Сицилия, в Бари, в 1098 г.[42] Тук особена роля изиграва Хайделбергският епископ Анселм. Той прилага толкова силни аргументи пред гръцките си колеги, че те не могат да защитят адекватно своята позиция. В крайна сметка, убедени от него, всички се оказват единодушни, тъй като са подписали документите на събора, които обаче не са запазени.[43]

Следващият папа Паскал ІІ (1099-1118) също се наема да води преговори с Алекси І Комнин. Според П. Григориу това се случва през 1112-1113 г. Може да се смята, че преговорите са започнали и по-рано, тъй като според първия издател на едно пространно писмо на папата до Николай Адрианополит, изпратено по Лъв – митрополит на Халкидон, то е написано още през 1111 г., докато е жив още патриарх Николай.[44] В него се разисква почитането на светите икони така, както е защитено от самия Алекси Комнин на поместен събор в Константинопол. Текстът е написан така, че все едно схизма не е имало никога. Обръщението към императора е почтително и като към владетел на държавата, към която се числи и престолът на Рим. Скоро след това митрополитът на Милано (Медиоланум) Петрос Хрисоланос, произлизащ от гръкоезична среда, урежда през 1112 или 1113 г. богословски дебат в Константинопол, на който се обсъждат правата на Римския епископ като пръв по чест. Доста от местните участници в дебата – не само клирици, но и миряни – изказват сериозни съмнения в стойността на това древно право.[45]

Разговорите са подновени съвсем скоро след това. През 1136 г. при имп. Йоан ІІ Комнин (1118-1143) в Константинопол местни епископи се срещат с пратеника на обявения за западен император Лотарий ІІ – епископа на Хайделберг Анселм. И този диалог не успява да постигне сваляне на анатемите въпреки доброто желание и от двете страни. Само няколко години по-късно, в 1155 г., същият епископ е изпратен от папа Адриан ІV при Мануил Комнин (1143-1180). Този път той има по-пространна дискусия с архиепископа на Солун Василий, произхождащ от Охрид. Така и този диалог не довежда доникъде.[46]

През 1170-1172 г. отново от Рим идва делегация от няколко кардинали (не са запазени подробности за участниците), които да договорят сваляне на анатемите, изпратени от папа Александър ІІІ (1159-1181). Неясно защо, те се отправят до Анхиало (днес Поморие в България) въпреки забраната на патриарх Михаил ІІІ (1170-1178).[47] Изглежда са искали да се срещнат с някого – вероятно с местния епископ, с когото да дискутират по богословски въпроси.

Същинският разрив обаче настъпва с идването на Балканския полуостров на Четвъртия кръстоносен поход, който, отклонявайки се от предначертаната цел – египетския халифат – се оказва акция за ограбването на столицата на Източната римска империя и други нейни по-богати градове. Кулминацията на тези събития е превземането на Константинопол на 12 април 1204 г., след което той е разграбен и войниците извършват редица варварски, неподобаващи на християни постъпки. Между другото, точно като такива те са определени именно от папа Инокентий ІІІ (1190-1216), който не веднъж се обръща с настойчиви писма към кръстоносците да не се занимават с Константинопол, а да се отправят на Изток. Трагичните събития в Града изключително обезсърчават папата, така че след тях той дори и не се опитва да възобнови срещите на диалога.[48]

Именно след този кръстоносен поход се развива в балканския, и то най-вече в гръцкия фолклор, силната антилатинска нагласа, която продължава поне два века. Тези настроения ще отшумяват векове и ще се окажат почти забравени едва в края на 18 и началото 19 век. Преди трагичните събития от 1184 (5) – 1204 г. практически за схизмата не се мисли като за непреодолим проблем, дори в определени случаи тя се премълчава. Онова, което Михаил Кируларий свидетелства в своите писма, дава достатъчно добра картина на периферността на спорните теми и несъотносимостта им с общата вековна традиция. Да, разбира се, въпросът за Filioque е стоял, но пък неговата интерпретация в онази епоха се оказва нееднозначна, и то именно в аргументацията на Анселм от Хайделберг. За съжаление, не е запазена речта на Анселм от събора в Бари, така че само можем да гадаем какво точно им е казал и какъв е бил отговорът на източните епископи. След Четвъртия кръстоносен поход обаче се отваря широка рана между двете църковни общности, която с времето ще се превърне в статукво, въпреки че в народната ни памет едва ли присъстват още разкази за зверствата на франките в Константинопол и неговите околности.