Аз съм хлябът на живота (Иоан 6:48)

Omnis distaedere pecunia nunquam[1]

Поводът за това есе е взет от най-новите събития у нас – политическо-банковите скандали. Поводът, но далеч не и причината. Тя, поне както я виждаме, е много по-дълбока и от църковна гледна точка следва да бъде определена като тежко душевно заболяване в християнско-философския смисъл на думата. Тук ще се опитаме накратко да поразмишляваме върху това душевно заболяване.

Трите изкушения

В трите въпроса на сатаната към Христос (Мат. 4:3-10) – по думите на Достоевски от Братя Карамазови (в Легендата за Великия инквизитор) – се съдържа цялата бъдеща история на света и човечеството. Следващото, за което трябва ясно да си даваме сметка, е, че никой от нас – живите – не би могъл да отхвърли тези дяволски изкушения в тяхната пълнота по категоричния начин, по който го прави Господ. Хлябът, чудото и властта – това са, така да се каже, „жалоните”, върху които се изгражда историята на човека след грехопадението; това са мерките, според които отсъждаме кое е ценното и кое е правилното в мира сего.

Някой би могъл веднага да възрази, че ако сме в състояние да говорим за хляба и за властта, то днес все пак вече не можем да мислим за чудото по начина, по който са го правели навремето. Този аргумент на пръв поглед изглежда силен, но на практика не е така. Не е така, на първо място, защото тези три „жалона” са в основите на цялото историческо движение, довело ни до сегашното състояние. Нека помислим, например, за съвременната „вяра” в НЛО, в извънземни и т. н., и т. н. Цялото ни общество, цялата тъкан на културата ни е просмукана от езотерика, от вяра в скрити (окултни) сили: поне толкова, колкото и от технологично съзнание и език. Те са тясно свързани помежду си и от тази тясна връзка се ражда съвременната митология на извънземното, съвременното интерпретиране на древни артефакти, и то през призмата именно на диалектическото историческо развитие, което „неотклонно” и „неминуемо” води не просто до идеята за някакви високоразвити цивилизации „някъде там”, а буквално за тяхното закономерно и неподлежащо на съмнение съществуване. С други думи, в тази идея в неявен вид отново се съдържат и трите: и хлябът, и чудото, и властта. Стремежът на историята да е като природните науки всъщност подпомага тенденциите историческото минало да се разглежда и да се интерпретира през различни, понякога коренно противоположни интелектуални стратегии, в които технологичното и окултното, конспиративното и рационалното, политическото и футуристичното са до такава степен неотделими, че сякаш изграждат „по-достоверен” поглед изобщо към битието на света, в сравнение с „официалната” история.[2]

Нещо повече – доколкото истинското чудо[3] само по себе си е нещо уникално и следователно за него просто не съществува изцяло адекватен език, който да го яви такова-каквото-е, вярата в него трябва да направи така, щото то да се превърне в своеобразно „ежедневие”, във вид съпътстваща ни историческа реалност. Същата реалност, която Христос отхвърля. Накратко: от непериодичен чудото се превръща в периодичен феномен. И това е особено важно, то е самият смисъл на изкушението – без него то не би имало каквото и да било значение.[4]

Хлябът и властта във въпросите към Христос са дадени не просто и не само като временни изкушения: напротив, такива са, защото се представят за смисъл на човешкия живот. „Ще ти дам властта, ако паднеш и ми се поклониш” не е само горделиво щение на дявола да властва, а и израз на „нещата от живота”. Този свят е така подреден и е разумно да се съобразяваш с него. „Да паднеш и да се поклониш” на неговите закони и принципи, от които първият е хлябът, а вторият – свързан с него – властта.

Когато казваме, че е разумно да се съобразяваш със законите и с принципите на този свят, на практика влизаме в противоречие с думите на св. ап. Павел: „И недейте се съобразява с тоя век” (Рим. 12:2). „Недейте се съобразява” (Nolite conformari). Впрочем съвременният индивидуализъм е противоположен на конформизма единствено за повърхностно мислещия човек, доколкото именно такава е пропагандата и според нея се формира и този възглед. Как обаче е свързано всичко това със „жалоните” на хляба и властта?

Индивидуализмът се гради върху една изцяло етическа концепция за свободата, абсурдна в дълбинната си същност на социален ангажимент. Не случайно най-високото понятие, до което успяват да достигнат нейните защитници, е схващането, че свободата е изпълнение на дълга. Казано по-друг начин: Свободата е смелостта да осъзнаеш, че не си свободен.

И наистина в „този свят” подобно етическо схващане е най-доброто, което може да формулира човешкият разум, когато е оставен сам на себе си. Само че „смелостта на осъзнаването” съвсем не е равностойна на смирението – поне такова, каквото го разбира Църквата: „Той влезе в едно село; една жена, на име Марта, Го прие у дома си. Тя имаше сестра, на име Мария, която седна при нозете на Иисуса и слушаше речта Му. А Марта се улиса в голяма шетня и, като пристъпи, рече: Господи, небрежиш ли, дето сестра ми ме остави сама да шетам? Кажи ѝ, прочее, да ми помогне. Иисус ѝ отговори и рече: Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а пък едно е само потребно. И Мария избра добрата част, която няма да ѝ се отнеме” (Лука 10:38-42).

Човекът изобщо, а с особена интензивност ние, съвременните хора, „се грижим и безпокоим за много неща”. Днешната технологична глобална култура ни принуждава да го правим. Най-страшното за нас е да не бъдем аутсайдери, да не бъдем изхвърлени от потока на „този свят”. Когато Христос отговаря на сатаната, че не само с хляб ще живее човекът, Той не казва, че ще живеем без хляб. Днес обаче за нас животът се състои само в хляба и тук вече лесно може да се провиди злото. Не защото е лошо да се грижиш за нещата, а защото е зло да превърнеш тази грижа в смисъл на живота си. Не е лошо да искаш да си лекар, писател, учен, юрист, икономист и т. н., и т. н. Зло е обаче да искаш да си такъв само защото така ще си въобразиш, че не си никой в „този свят” независимо от иначе етическата идея за свободата като дълг. А с това вече е свързано и разбирането за властта. Нали в крайна сметка в основата на всичко е първото, съдбовното, ако щете – космическото изкушение: „… ще бъдете като богове, знаещи добро и зло” (Бит. 3:5). А връзката между това „като богове” и стремежът да бъдеш някой и нещо в „този свят” поне според нас е лесна за разбиране.

И нека се запитаме сега: Колцина от нас са способни дори и тази грижа да имат като висш етически принцип? Грижейки се за себе си и за близките си, да останат и незасегнати от „злобата на всеки ден” (Мат. 6:34); да останат почтени, да не се изкушат. Защото нека забележим, че страхът да не бъдем аутсайдери, „лузъри” е тясно свързан, неотделим от стремежа да сме водещи, да сме известни, пък дори и в относително тясна социална или професионална среда. Да, ако може повече, би било още по-добре. По същество днешният индивидуализъм е фрустрация – непрекъснат страх едновременно да не си и да си „като другите”, доколкото в дълбините си не знаеш какъв си и защо си тук. Макар и парадоксално, съвременникът вече се страхува не толкова от смъртта, колкото – и то много повече – от живота. От това да не би някак „да не бъдем успешни” в света. Смъртта е изтласкана „някъде там” – из пространствата на успокояващата езотерика, чиято задача е да бъде като своеобразно психотерапевтично ложе. Не защото „някой” ѝ е възложил това, а защото така или иначе човекът – като образ и подобие Божие – макар и паднал, все пак притежава смътното съзнание, почти недоловимата интуиция, че „нещата не стоят точно така”, както ги виждаме в ежедневието си. Психологически, а и логически невъзможно е да придадеш смисъл на живота, ако нямаш смисъл на смъртта. „Разменихме вяра, която определя отношението на тварта към Твореца и свидетелства за неограничена от нищо свобода и безкрайни възможности, срещу знание, срещу робска зависимост от мъртви и умъртвяващи вечни принципи. Може ли да се измисли по-страшно и по-съдбовно падение?”.[5]

В този вид психологически невъзможности е прицелено и всяко сатанинско изкушение.

Как тогава изглежда християнството, чиято истина не е „от този свят”, в ситуацията на тази специфична „нова ситуационност” (Ги Дебор)? Човекът на вярата се озовава на глобално-информационното „прокрустово ложе”: разтеглен в безпощадна „прозрачност”, с накърнена интимност, без право на духовно пространство. И най-вече скован в рамките на този свят, доколкото епохата на глобалната инфомрежа не признава никому претенцията „да не е от този свят”. Къде би бил този „свят отвъд света”, там, където окото на камерата да не може да про-гледне (дори в олтара!), та нещо да остане скрито (най-малко в нета), че да не се чуе „по видело” или „излъчи от покривите”? Нали всичко е само „сега” и „веднага”.[6]

Ето тези сега и веднага, които са в пряко родство с пояждането на пространството и с пресоваността на времето (Калин Янакиев) в [псевдо-]нелинейната мрежова история днес, са един от фундаментите, върху които стъпва отношението на съвременния човек към Христовата Църква в частност, а и въобще към битието му на човек. Сега и веднага трябва да има отговор, защото самата пресованост на културното пространство-време е като „черна дупка” – нищо не може да бъде удържано в близост до нейната мощна гравитация. Не може да бъде мислено другаде и утре, защото това би било по същество [квази]метафизично полагане, невъзможно в такива условия.

С други думи, в информационното мрежово общество всеки отделен „възел”[7] е като „сингуларна бездна”. Нали мрежата не може да се разпадне на „възли”, тъй като тогава няма да има и възли. Оттук и парадоксът на мрежата: тя е отговор сама на себе си, тъй като извън нея не (могат да) съществуват и въпроси. Връзките между нейните „възли” не се актуализират с рефлектиране, а с чисто рефлекс-иране. От друга страна, те са [псевдо-]нелинейни и рефлексираната информация между тях няма определена посока. По-точно – посоките са толкова много, че просто не може да бъде определена „главната” или „основната”. Звучи странно, но изглежда че тук всяка посока е „главна”. Дали пък тогава така не се поражда и споменатата илюзия за свободен избор?[8]

Казано по-друг начин, мрежата представлява система с все по-висока ефективна сложност и с все по-малка дълбочина. По-малката дълбочина в частност „изисква” и води до постепенно премахване или в най-добрия случай – изтласкване на традициите, а все по-високата ефективна сложност – до липса на отправна точка за интерпретация. Така че за общовалиден отговор, който някой (или пък обществото като цяло) би потърсил, практически не съществува въпрос. Това ни обърква най-много днес, тъй като самата природа на animal symbolicum (Касирер) предполага въпрос. Проблемът е, образно казано, че отделният „възел” просто няма как да зададе въпрос, отнасящ се към цялата мрежа. Той има непосредствена връзка с най-близките му „възли”, опосредствана – с по-далечните и на практика никаква с останалите. Повтаряме, че говорим образно, но така като че ли е по-лесно да се схване сложността на процесите. Отделният „възел” получава [свръх]интерпретирана информация, но тъй като не е в състояние да обгледа нейния „произход”, допълнително я интерпретира и я препредава. Така че следващият парадокс на мрежата е, че [свръх]интерпретацията води до опростяване на съдържанието.

От своя страна, колкото и на пръв поглед антибогословски да звучи, и Църквата не може да осигури такъв тип „сега-и-веднага” отговори, защото тя самата е въпрос-предложение към човека. Тя не е в състояние да отговори на човека от съвременната култура според очакванията, които тя поражда. Нейните отговори не могат да бъдат чути там, а дори и да бъдат – лесно преминават в нещо различно. Отговорите, които тя предлага, са бавни и дълги, те са екзистенциално протяжни. В много дълбинен план те изискват своеобразно смирено прекъсване на символната активност, прекратяване на размножаването на представите за морално и неморално, за добро и зло, породени от културните стереотипи и всъщност градивни частици на илюзията за свободен избор. Това изобщо не означава „отказа от култура”, проповядван от източните и западните окултни учения, а устояване, мъжество. Устояването в Църквата обаче е, на първо място благодатно и, на второ – по същество е смиреност. Разликата между единия и другия „отказ” се състои в това, че в единия случай се изисква разрушаването на културата, а оттук и на индивидуалността,[9] а в другия – отстояването на личността-в-културата – в християнския смисъл на тази дума. Това отстояване по форма е смирено, а по същност е благодатен дар в Църквата.

Отказът от култура или т. нар. освобождаване на човека от културата всъщност представлява стремеж към нерелационна индивидуалност. Такава индивидуалност може да бъде единствено демонична в собствения и най-строг смисъл на думата. Културата („светът”) може да бъде схващана като „зло” (срв. 1 Иоан. 5:19[10]), доколкото препятства оличностяването и обòжението на човека, неговия път към божественото. Работата е там обаче, че културата именно е пътят, по който човекът върви след грехопадението, тъй като тя е негово (от грехопадението) следствие. Именно пътят е, който препятства. „Напускането на пътя”, „освобождаването от културата” обаче няма да премахне препятствието, а единствено възможностите за личността да се Богоуподобява точно в трагичния контекст на грехопадението, надмогвано от и в Църквата. „Освобождаването от културата” собствено означава премахване, анихилиране на самото грехопадение. Означава, че няма грехопадение.

Обезумяването

„Защо не разбирате речта Ми? Защото не можете да слушате словото Ми. Ваш баща е дяволът; и вие искате да изпълнявате похотите на баща си. Той си беше открай човекоубиец и не устоя в истината, понеже в него няма истина. Кога говори лъжа, своето говори, защото е лъжец и баща на лъжата” (Иоан 8:43-44).

„Рече безумец в сърце си: „Няма Бог”. Развратиха се човеците, извършиха гнусни дела; няма кой да прави добро” (Пс. 13:1). За това обезумяване става дума сега. Защо 25 години (за да не се връщаме по-назад, нито да гледаме към други страни и народи) сме свидетели на непрекъснати кражби, лъжи, убийства и т. н.? Ако си припомним десетте Божии заповеди, ще си дадем сметка, че те всичките без изключение са потъпкани. Това не е просто въпрос на морал, както си въобразяват много от нас, а на базисно отношение към живота и неговия смисъл. Това отношение поражда етическите принципи, обратното би било фарисейство в библейското, историческото значение на думата.

Какъв смисъл да има животът обаче в общество, в което дори и за неговите най-добри представители разбирането за духовност, грубо казано, се състои само в „четене на книги”, „ходене на театър или кино”, „слушане на хубава музика” и пр.? И в което е докрай изтрит споменът и е ликвидирано разбирането за Божия образ и подобие. Такова общество ще произвежда понятия за „духовност”, отново тясно и единствено свързани с „този свят”, с неговите временни и бързотечни мерки. Следователно и схващанията за „духовността” на човека ще зависят и ще се „пораждат” практически от сблъсъка между интелектуалния и физическия труд, между бизнеса и образованието и т. н. Впрочем това е значението и на известните думи в края на Книга на Еклисиаста: „А освен всичко туй, синко, пази се от това: да съставяш много книги – то няма край, и да четеш много – то е уморително за тялото” (Екл. 12:12). Образоваността, ако се изразим по съвременните мерки, не може да бъде самоцел, а още по-малко трябва да служи като просперитет, каквито са основните внушения на днешната култура. Образоваността в нейната връзка с духовността се състои буквално в следното: „Да изслушаме същината на всичко: бой се от Бога и пази Неговите заповеди, защото в това се заключава всичко за човека; защото Бог ще изведе на съд всяка работа и всичко тайно, било то добро, било лошо” (Екл. 12:3-14).

Както вече отбелязахме обаче, именно тези Негови заповеди днес са изцяло пренебрегнати, бихме казали – поругани. Какво значение изобщо има образоваността, този ерзац на духовното днес, в тази ситуация? Чисто инструментално – евентуално да живееш по-добре тук и сега, пък и в бъдеще (за което въобще не можеш да бъдеш сигурен). Стремежът да живееш по-добре тук и сега е свързан – поражда и се поражда – с идеята, че на този свят човекът живее веднъж и следователно трябва да се опита да вземе всичко от него. Така няма значение дали ще лъжеш или убиваш, защото целта е да властваш в рамките на ограничените си представи за света; няма значение, че ще блудстваш или пък ще пропагандираш „правото на сексуално самоопределение”, при положение че за теб значение има само и единствено собственото ти право на щастие. Да, разбира се, че далеч не всички човеци стигат до крайности в тези свои претенции, но същината тук е не дали ще стигнеш до край, а дали ще ги приемеш по принцип като водещи и смислени. Дали ще се съгласиш с тях, т. е. с поругаването на Божиите заповеди.

И накрая, трябва да бъде ясно, че когато взехме повод за това есе от злободневието, съвсем не сме имали намерение да обсъждаме или да осъждаме конкретни действащи фигури – политици, банкери, общественици и пр. От наша гледна точка те са жертви (подобно на всички нас в една или в друга степен) на сатанинското eritis sicut deus[11] и отношението към тях следва да бъде като към болни, като към хора, които са изгубили ориентация в битието. Прочее, точно такова следва да бъде отношението и към онези „световни лидери” и „кукловоди”, които си въобразяват, че могат да владеят света и да властват над човешките души. За всички тях, както и за нас, важат думите на Христос:

И каза им притча, като рече: на един богат човек нивата се бе много обродила; и той размишляваше в себе си и казваше: какво да направя? Няма де да събера плодовете си. И рече: това ще сторя: ще съборя житниците си и се съградя по-големи, и ще събера там всичките си храни и благата си, и ще кажа на душата си: душо, имаш много блага, приготвени за много години: почивай, яж, пий, весели се. Но Бог му рече: безумнико, нощес ще ти поискат душата; а това, що си приготвил, кому ще остане? Тъй бива с тогова, който събира имане за себе си, а не богатее в Бога. И рече на учениците Си: затова ви казвам: не се грижете за душата си, какво да ядете, ни за тялото, какво да облечете: душата струва повече от храната и тялото – от облеклото. Погледнете враните, че не сеят, нито жънат; те нямат ни скривалище, ни житница, и Бог ги храни; а колко сте вие по-ценни от птиците?... Затова и вие не търсете, какво да ядете, или какво да пиете, и не се загрижайте, защото всичко това търсят езичниците на света; а вашият Отец знае, че вие имате нужда от това; но вие търсете царството Божие, и всичко това ще ви се придаде (Лука 12:16-24, 29-31).