За Българската патриаршия с нова надежда

Надали след избора на новия Български патриарх има дума, с която по-точно да бъдат изразени чувствата и настроенията на църковния ни народ, от думата надежда. Не, не защото възлагаме надеждата си на човеци. Истинската ни надежда все така си остава в Господа, но пък нали вярваме, че тъкмо Той ни е посочил новия ни предстоятел! Едва ли също така някой очаква от Светейшия патриарх Неофит да поведе народа вместо премиера в оставка. Не живеем във времето на св. Евтимий Търновски. Надеждата ни е за Църквата в България или Българската православна църква – Българска патриаршия, каквото е официалното ѝ наименование. Че от разединена институция с несвойствени подменени функции като пазител на българщинàта тя ще се завърне към истинската си същност: единна Църква на Христос и на Божия народ, на Евхаристията, на високата духовност и църковната просвета – такава, каквато я познаваме от вековната ѝ история. 

Не че от новия Български патриарх очакваме чудеса. Не че си го представяме в ролята на фокусник, който с появата си и с няколко вълшебства ще разреши трупани с десетилетия проблеми. Надяваме се обаче и вярваме, че може да постави ново и добро начало. Да продължи започнатото и удържано с толкова търпение от предшественика му обединение на Църквата ни и да ни поведе като истински Пред-стоящ за нас пред Господа: не напред, а нагоре – към Царството Божие, за което се проповядва вече цели две хилядолетия, но за което все по-рядко се говори в секуларизирания ни век. Защото такава е Църквата на Христос – общност, в която се живее истински, а не с фантазии, с напоителни исторически реминисценции и триумфалистични очаквания. Защото вече е крайно време и при нас разговорът за Църквата да бъде освободен от господството на дребнотемията и върнат към нейната действителна същност, за която, все едно поради какви причини, се казва – когато въобще се говори за нея – твърде малко.

Силата на Църквата е в нейните божествени основания, в нейната истинност като Църква на Живия Бог, „стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15). И верността ни към истината е онова, което ни прави Църква. Именно Църква, а не добре затворено в себе си общество от странници, наблюдавани с насмешка от останалия свят. Който впрочем съвсем не се интересува от Църквата и неговата враждебност към нея не се корени в нищо друго, освен в това, че тя е, може би, последното препятствие пред пълното тържество на либерализма като розово „християнство” без Бог. Последно препятствие, но затова пък непреодолимо, защото Църквата не е само човешко, но Богочовешко дело, а там, където е Бог, портите адови не надделяват. Но Църквата не е и само Божествено дело, от което се ползваме, така да се каже, наготово. Участието ни в нея изисква онова съработничество, за което толкова често говорим и слушаме, да бъде не само на думи, но и на дело.

Делото пък на Църквата, действителният смисъл на нейното съществуване – вече две хилядолетия – се корени не просто в бъдещето, а в охристовяването на творението, в завръщането към първоначалния творчески замисъл за него. Тук именно е и ролята и функцията ни като Църква. Като Църква на Христос и Неговия род (Деян. 17:28), а не на подменените човешки версии за нея. Като Църква на автентичната, извиращата от нея самата, от нейното Предание духовност, а не на псевдодуховността, псевдостарчеството и псевдоблагочестието. Като Църква на високото образование, просвета и култура, а не на повтарянето до оглупяване на формули от миналото, чието съдържание и смисъл са отдавна загубени именно поради това, че биват само и просто повтаряни, а всеки опит за вникване в тях – провъзгласяван за смъртен грях. Консерватизмът на Църквата не е в отказа от новите прочити на нейните вечни послания, а във верността ѝ към истината – към онази Истина с главна буква, Която е Христос, Синът на Живия Бог. Едва когато за всичко това започне да се говори смело и открито и не просто да се говори, но и това говорене да започне да дава плодове, едва тогава ще можем да кажем, че действително сме Църква, а не етнически клуб или групичка от отказали се да разсъждават папагали.

Колкото пък до историята ни, – и като Църква, и като народ – с която толкова прехласнато обичаме да се кичим и която така обичаме да изтъкваме в повече или по-малко неосъзнато желание да оневиним бедното си настояще, би било повече от добре, ако намерим сили да я прочетем честно – не безпристрастно, защото подобен прочит просто не е възможен, но именно честно – такава, каквато е, а не каквато ни се иска да е била. Което не предполага себепринизяване, защото достойното и стойностното в тази история не е никак малко и то трябва да бъде изтъквано, но да бъде изтъквано именно то, а не онова, което там е съмнително, защото и съмнителното там не е никак малко. А честният прочит на историята ни ще ни помогне не само да прочетем честно и нашето настояще, но и да изправим в него онова, което отдавна има нужда от изправяне.

Тогава ще бъдем действително, наистина ще бъдем онази „Църква свята, чиста и неопетнена, опазила неизменните и неподвластни на времето истини на вярата и на светото Православие, неотделен член на Едната, света, съборна и апостолска Църква на Символа на вярата, на Отците и на Съборите”, за която чухме вчера в Патриаршеското и синодално послание до клира и народа по повод избора на Светейшия ни патриарх Неофит. Желание и готовност за всички тези неща видяхме и чухме не само тук, но и в останалите първи послания на новоизбрания ни патриарх. И това ни радва и ни прави оптимисти за бъдещето на поместната ни Църква. Така че с чисти помисли и с много надежда можем да извикаме от сърце: На многая лета, Ваше Светейшество!