Владиката беше много миролюбив човек. Знаеше там всичко за „блажени миротворците“, а и всеки ден, като служеше (а той служеше всеки ден, не като разхайтените си събратя по корона), казваше на благочестивото паство в митрополитския храм „мир вам!“. Е, то черкуващите се не бяха много, общо взето на пръстите на едната ръка се брояха, но пък бяха избрано стадо – двама-трима клисари и двете учителки по религия. Владиката, както и те знаеха за „малкото стадо“ и „тесния път“… Това ги изпълваше с едно сладостно чувство за световна мисия, нищо, че бяха на края на света, пардон на картата на България.
Но владиката имаше проблем – то дяволът не може да остави истинските ревнители да се спасяват без проблеми, нали това му е работата! Един благочестив мъж от енорията, много добър човек, се сдърпал пред храма след службата, така де, набил един, то между мъжете се случват такива работи… Освен това потърпевшият не бил ближен, а еретик, безбожник даже, ама пък се озовал в болницата и сега не слиза от първите страници на вестниците, че, видите ли, православните в нашия градец са побойници и милитаристи! А до боя се стигнало, понеже безбожникът попитал нашия богомолец защо сме си украсили храма с надписа „Zа мир“ насред Великия пост. Нашият човек се почувствал оскърбен – знаете колко са крехки религиозните чувства на вярващия. Ние тая украса специално по интернет я поръчахме от сайта „Катехон“ – „Zа мир“ на фона на самарското знаме, специална украса за миролюбци в България. Ние сега по това разпознаваме своите си. Кръстчета всички носят – по тях не можеш разпозна еретиците и икуменистите, но виж, тази свещена буква Z показва безпогрешно вярващите в днешното лукаво време. Нашите две учителки си я сложиха на телефоните даже, да намали вредното влияние на 5G мрежата… Децата много харесали калъфите и поръчали от същите. Доброто е заразно…
Сега обаче журналистите налитат като мухи на л… и пишат, че сме били развъдник на екстремисти и военнолюбци. Ние! Които, казваме по 123 пъти на седмица „Мир вам“ и които ходихме на два митинга „Zа мир“ чак до София, със собствен транспорт – по убеждение и вътрешни подбуди, а не като платени клакьори!
От тези мисли на владиката му ставаше тъжно… Той за сетен път се убеди, че този свят в зло лежи и няма уши за Христовото слово. Затуй и храмът стои празен. Владиката пооправи края на самарското знаме над входа и поде пак: „С мир на Господ да се помолим…“