Трета глава. За един лорд и бедността на Православието
- Детайли
- Публикувана на Неделя, 04 Февруари 2024 23:11
- Написана от Монах Михаил (Хаджиантониу)
В Църквата има две неща, от които много боли – посредствеността и нагаждачеството. Посредствеността се изразява в следното „самосъзнание”: „Кой съм аз – толкова жалък, измъчен, изгубен, малък, че да съдя другите?” И за жалост има право. Долу горе е такъв, какъвто се описва. Не само че има много такива хора в Църквата, но проблемът е, че те са преобладаващото мнозинство. Много е странно, че във всички други сфери – политика, изкуство, екология, образование и тъй нататък – винаги се срещат достатъчно разумни и разсъдливи хора и с тях можеш да се разбереш и да вършите работа заедно. Но само в църковните среди има такова мнозинство от достойни за съжаление и измъчени хора, които заради многочислеността си „държат Църквата в ръцете си“ − иди се разбери с тях. Като казваме, че „държат Църквата”, имаме предвид, че поради незрелостта и глупостта си те крепят компрометирана власт да води Църквата и ѝ сътрудничат. И както всяка корумпирана власт, така и църковната иска народът да е пасивен, безволев и отгоре на всичко да не притежава никаква способност за критично мислене, която би я подложила на съмнение, а в дългосрочен план дори съборила.
В никои други обществени сфери не се наблюдава такова себеунижаване, както в църковната. Когато се оценява работата на един преподавател или личността му, годен ли е да бъде, да речем, директор на училището или декан, дали някой от комисията би казал: „Кой съм аз, нещастникът, да съдя какъв е един преподавател?”. Немислимо е.
Огромна и непроходима пропаст се отваря, ако нещо подобно се случи в църковните среди. Ако например бъде осъдено неприемливото поведение или проблематична личност на някой клирик, повечето ще отговорят: „Нима мога аз, жалкият, измъченият и грешният да съдя архимандрита или епископа ни?“ [1]
Никой не иска от теб, приятелю, да съдиш някого или да го осъждаш, а да кажеш дали нещо, което се е случило в църквата ти или енорията с негово участие, е правилно или не. Какво трудно има? Трудното идва оттам, че максимата „Не съдете, за да не бъдете съдени” се е превърнала вече в синдром на психично заболяване в православното стадо. И като следствие от този синдром един и същ човек може като ръководител да взима решение дали някой е подходящ за преподавател или друга длъжност, но като стане дума за свещеника в неговата енория, е напълно неспособен да се произнесе. Защо е възможно да даде преценка за преподавателя, но не и за свещеника? Защото свещеникът все още не е решил да му забрани да съди и в качеството си на ръководител. Все още няма причина да му го забрани. Ако се появи такава, ще видим как заповедта „Не съдете, за да не бъдете съдени” ще разшири обхвата си...
Докъде може да стигне злоупотребата с „Не съдете, за да не бъдете съдени” се вижда и от случая с лорд Халифакс, министър на външните работи на Великобритания в периода 1938-39 г. Когато опозицията и народът му оказали натиск да заеме позиция против Германия, която прегазвала малките нации в Централна Европа, той отговорил в парламента: „Кой съм аз, че да съдя германското правителство? Щом един християнин няма право да съди другия, значи и страната ни не може да осъжда Германия, един християнски народ. Следователно не можем да направим нищо, за да помогнем на малките европейски народи”.
Само не ми казвай, драги читателю, че лорд Халифакс не го е казал по православному! Толкова православно, че не е за вярване, и ако не знаехме името, по думите бихме помислили, че е едно истинско чадо на Православната църква, израснало в неделно училище, в което преподава някой традиционалистки и консервативен свещеник. И остават два варианта: или лордът се е изразил по православному, или ние сме заимствали нещо от тях и затова се припознаваме. Само дето обществото във Великобритания, макар и християнско, никак не се трогнало, а веднага реагирало и пояснило на лорда, че е длъжен да се изправи срещу един военнопрестъпник, а не да се упражнява в „лична добродетел”. Ако не може да изпълни дълга си като министър, да подава оставката и да си върви вкъщи, а ако иска святост и да не съди никого − да върви да живее в аскеза никому неизвестен в някоя пещера, та да не знае нищо и съответно да не съди за никого.
Една друга голяма беда по нашите земи е традиционализмът, по-точно удобството му. Този традиционализъм е толкова силен, че не само тегли към блатото и стеснява личния духовен живот (който, за да го има, би трябвало да се е отделил от блатото), но и възпира всеки порив на здравия и жив дух, който се опитва да се издигне по-нависоко. Стигна се дотам, че немощта на посредствения и нерешителен традиционализъм се превърна в „догматичен закон” на Църквата. И както подобава на догмите, и този закон се приема като в казармата − не се обсъжда, не се подлага на съмнение. Много точен и революционен коментар дава Мариос Бегзос, преподавател по философия на религията в Атинския университет. „Свикнали сме толкова много с традиционализма на Църквата, че забравяме неконвенционалността и възможността да съществува вяра над и извън приетото, привичното и обичайното. Тъй като мнозина са религиозни по един традиционен начин, те мислят, че и всички останали могат само така да живеят християнската си същност”.
Наистина удачен коментар на този преподавател, който със сигурност е основан на опита му − бидейки умен човек, като нищо си е намерил белята в Църквата ни (ако изобщо се занимава с тези среди).
Като епилог ще цитираме една благочестива госпожа, Харула: „Ама какво ни говорите? Какво общо имаме ние със светците?! Всички, които притежават таланти и тръгват нагоре, неизбежно се погубват, защото се сблъскват с големите, а във властта винаги единият изяжда другия. Затова аз и моите приятели си казваме: „Бъди посредствен. Само това те спасява в живота. Ако искаш спокойствие и никакви грижи, бъди посредствен. Няма по-голяма житейска мъдрост”.
И само да видите с какво самочувствие го казва!
[1] Има и два други отговора, които ще прозвучат в енорията. Първите ще кажат само добри думи, защото така повелява етикетът на добрия християнин, за да поддържа имиджа си и най-вече, за да избягва да съди, понеже ако съди, върху му ще се стоварят беди и накрая може да стигне и до ада. Дори поведението и ръководството на отчето да води с математическа точност много от енориашите именно в ада, това не засяга добрия християнин – всеки се спасява сам. Казал го е Христос… Втората ситуация се отнася до онзи, който ще мълчи, макар и да разбира, че около него се случват ненормални неща, за да не бъде отблъснат от енорията. Децата му се радват, че отиват на църква, играят си с други деца, той се радва, като ги гледа облечени като иподякони, жена му ходи по кафета и почерпки и е щастлива, енориашите го предпочитат като клиентела в магазина му - е, срещу всичко това е достатъчно да мълчи признателно и да слави Бога за всичко. Още повече, че и Златоуст го е казал. Кой съм аз, че да възразявам на свети Йоан Златоуст?