Първа глава. За употребата на думите „Не съдете, за да не бъдете съдени”
- Детайли
- Публикувана на Понеделник, 22 Януари 2024 16:19
- Написана от Монах Михаил (Хаджиантониу)
В речниците се посочва, че думата съдя (гр. κρίνω) има две значения: едното е „изразявам мнение, оправям критика“, а другото „отправям обвинения, обвинявам, съдя, осъждам“. Изключително странно е, защо след като е ясно, че Христос в Евангелието е употребил тази дума във второто ѝ значение в конкретния пасаж „Не съдете, за да не бъдете съдени“, с други думи, „не осъждайте другите, защото ще ви осъдя и Аз“; и също: „защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени“ (Мат. 7:2), се стига дотам нашите клирици да използват тези думи в изопачен духовен смисъл, представяйки заповедта на Христос в смисъла на „Не съдете изобщо за нищо, не разсъждавайте, защото ще бъдете осъдени“.
Някой може би ще възрази: „Не мога да повярвам, отче, че Църквата може да бъде толкова нечестна, както я представяш“. Аз обаче не говоря за Църквата, приятелю. С Христос и с Църквата лесно се разбираш, стига да си честен и почтен. Проблемът е с повечето нейни представители и особено с йерарсите ѝ, които в голямата си част се отличават с посредственост, но и с тесногръдие. Ако си живял тридесет и шест години като монах, повярвай ми, ще се уплашиш, но не от греховете им, колкото заради тесногръдието и пораженческия им дух. Това пораженство те търгуват изгодно с по-висшестоящите. В Църквата за народа висшестоящ е свещеникът, за свещеника – епископът, а за епископа – министърът... Тази пораженческа нагласа ражда в Църквата ни много беди.
Та по въпроса, който коментираме, изобретателни клирици разсъждавали така: „Ако паството започне да ни съди, горко ни. Ще излезе наяве, че имаме много недостатъци и ще бъдем принудени да искаме прошка. И тогава какво ще правим?!“. Колкото и да търсили, не открили откъде може да си купят смирение и скромност, които биха им помогнали намерят решение на този проблем и да излязат с достойнство от тази безизходица. Хората по принцип нямат нагласата да се смиряват и затова усещат смирението като крайно унижение. И понеже удавникът се хваща за косата си, за да се изтегли нагоре, в отчаянието си такива хора откриват тази фраза в Евангелието − „Не съдете, за да не бъдете съдени“. Издигат я в правило и я превръщат в оръдие, та всяка глава, дръзнала да се надигне в енорията, да бъде посечена.
Бедният Христос, макар и всемъдър, е направо сразен от хитростта на Своите служители. Áко и да е всемъдър и всезнаещ, с разни хватки те все успяват да се изплъзнат и да Го злепоставят. И, което е по-лошо, сред тях има такова единомислие, че Христос не намира ни един да му се оплаче, задето са изопачили думите Му. Бедни ми Христе, забрави, че Си на Балканите... Христос казал на вярващите в Него: „Искам, деца Мои, да не сте настроени враждебно един към друг. Искам да казвате мнението си, без да унижавате другия човек и без да се държите надменно с него. Понеже, ако не правите така и говорите с неприязън, каквото и да кажете, дори да е истина, ще ви го сметна за осъждане и жестокосърдечие. Когато съдите, съдете справедливо, т. е. казвайте истината“.
Коя истина обаче? Ние познаваме два вида истина – истината на хората и истината на Бога. Първата, дори да е точна и безпристрастна, е духовно неприемлива поради своята непълнота. Ала добавим ли към нея съчувствие, разбиране, приемане, любов, тогава човешката истина се въздига и става Божия истина. Ако, например, един лекар полага големи усилия да спаси умиращ пациент, колкото и истини да му каже, ако го прави без състрадание, за нас това поведение е неприемливо. Когато обаче го прави със състрадание, той става инструмент на Бога и Бог може да върши делото Си заедно с него.
Следователно истина, изречена с негативна душевна нагласа към ближния, спада към осъждането. И това е несправедливата критика, която прави човека отговорен пред духовния закон. Именно за това ни предупреждава Христос.
Тези клирици обаче, като открият това мощно оръжие „Не съдете, за да не бъдете съдени“, разбират, че с негова помощ могат да живеят безметежно в своята среда, без премеждия и унизителни неприятности. И не просто да оцелеят, но и да се наложат над другите. За такива хора цялата работа се състои в това да не бъдат критикувани никога и в никакъв случай. Това обаче е много трудно. Кой не бива подлаган на критика в нормалните общества? Всички търпят критика за работата си. Как тогава ще им се удаде да не бъдат съдени за недостатъците си и липсата на разкаяние? И тогава откриват възможностите на тази фраза. След старателно одялкване и доволно количество лепило я прилепват там, където им върши работа. „Може да съм неспособен, при това надменен, – казват те на християнското си паство, – но ти не можеш да ме съдиш, защото за теб е забранено да съдиш. Казал го е и Христос в Евангелието: „Не съдете, за да не бъдете съдени“. Защото, с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери. Ако ме съдиш, ще бъдеш осъден и ти в ада“. И е смразяващо колко ефективно е това оръжие, което помита всичко живо през вековете.
Да речем, че някой свещеник е груб и избухлив. Ако този свещеник бъде преценен по нормалния начин, то редно е да бъде изпратен ако не на психиатър, то поне на невролог, за да стабилизира нервите му и уравновеси поведението му, така че той да изпълнява обществената си роля, без да бъде опасен, като обременява психически обикновените хора. Притежава ли обаче смирение да признае грешките и слабостите си, да приеме болестта си и да потърси лек? Моят опит показва, че 99% от свещениците не са такива. Не би могъл да се смири и да съдейства ни един от тях. „По-умно“ им се струва да грабнат като оръжие думите „Не съдете, за да не бъдете съдени“ и така да разрешат проблема лесно и удобно.
Нашият дълг обаче е да преценим със съчувствие, но и реалистично отеца и да му помогнем, по-скоро чрез неговия епископ, да отиде при някой невролог или психиатър, за да оздрави психиката и поведението си. Трябва да знаем обаче, че най-вероятно той ще направи това, което правят всички свещеници на Балканите – те нападат онези, които ги критикуват и, настъпвайки с оръжието „Не съдете, за да не бъдете съдени“, буквално смазват несъгласните, като наричат всяка критика срещу себе си „непростима обида на духовник“. И е наистина странно, пак повтарям, колко ефективно е това оръжие в нашите балкански общества през вековете.
Ние преди всичко трябва да помним, че критичното мислене е основна характеристика, отличаваща човека от животното. И че със съзряването си човек става все по-проницателен и критичното му мислене се изостря. (Без това да означава, че който притежава критично мислене, задължително е духовно здрава личност.)