Следвайки Хераклит, изследвах себе си, яко задължен единствено на себе си за знанията и уменията (макар че Татиян Асириец не го одобрява в „Реч срещу елините”). Еже този тежък дял – да изследваш всичко под слънцето – според Проповедника Бог е дал на човека. И аз ли ще бъда онзи, който ще се противи Богу в името например на нещо неясно и неизбежно като мисълта за смъртта, спохождащи (мисълта и смъртта) всеки или поне по-добрите измежду нас (докато се трудим с трудовете си под слънцето).

Има два вида знание – абстрактно и интуитивно (notitia abstractiva et notitia intuitiva), казва Уилям от Окам, разумен мъж, преди мен по време. Поради това и аз, вземайки повод, ще го преинача по аналогия към действията човешки – acta (а не действията на разума – intelligentia), и ще се потрудя тук, следвайки настоятелните веяния в главата си, да утвърдя какво че също има два вида acta – интуитивни и абстрактни.

Според както е посочил небезизвестният онзи Боеций в „Коментари към Порфирий”, логиката чрез метода на разсъждението (disputandi) и на умозаключението (ratiocinationes), а също и по пътя на различаването (internoscendi) ни дава възможност да разберем кое разсъждение в даден случай ще бъде лъжливо и кое – вярно, а също и кое ще бъде винаги лъжливо и кое – никога. От това ще се възползвам, че да посоча кое е мъдро, кое – премъдро, а кое – нито едното, нито другото, ала нещо трето – с други думи, посредничещо помежду двете. Така, сякаш участвайки в онези мечешки боеве, за които говори блаженият Августин в „Против академиците”, ще се опитам да не се посрамя и да заслужа публичното ръкопляскане, споменато и там.

А защо, приятелю, уподобявам начинанието си на мечешки боеве? Защото както за мечката не е според природата ѝ да участва в театрални битки, но е заведена там от господаря си, който, като я е покорил, е променил тварното ѝ назначение, което ще рече, че е в силата му да го стори, така и аз ще се заема да докажа на глупавия, че е глупав, макар че това съдържа вътрешно противоречие и предварителна присъда за неуспех. Но нали затова деянията, рекох, биват абстрактни и интуитивни.

Пък ще ме заклеймиш, чини ми се, че като съм се заел да ти доказвам глупостта, демонстрирам собствената си суета – е, не ли по-добре е да демонстрирам суетата си, отколкото липсата на такава. Все пак, когато показваш нещо, което нямаш, лъжа сторваш. Така че, ако не си суетен и показваш колко не си суетен, ти всъщност правиш нещо, което го нямаш и съответно не разбираш. Биват деянията абстрактни, нали така?

Интуитивните дела пък биват според модела, чрез който сме си избрали да изграждаме мненията си. А както пише Клайв Луис – мъж мъдър, в „Онази грозна сила”, има десетки различни мнения, но те се отнасят само до времето, преди да е станала ясна същността на съответния проблем. След това не би трябвало да има десетки различни мнения. А каква е същността на проблема?

Да се върнем на мечката, заведена от стопанина си на боевете мечешки. Какво иска той от нея – да побеждава и да му носи пари. Ако мечката го попита: „Права ли съм да побеждавам и да ти нося пари?”, тя всъщност нищо не го пита. Ако пък рече: „Прав ли си ти да искаш тези неща от мен?”, той в най-добрия случай ще ѝ обърне внимание, че от парите, които му изкарва на боевете, той ѝ купува храната. Така цялото житие мечешко ще се затвори в кръгомислието на няколко излишни въпроса. Ще се подмени проблемът – от питане за смисъла на деянията във въпрос за начина на извършването им. Все едно да казваш: „Аз ям, за да живея, следователно трябва да живея, за да ям”. Подобен силогизъм на този е и следният: „Аз постя, защото обичам Бога, следователно Бог ме обича, защото постя”; или пък: „Бог е заповядал да обичаме ближния, ерго трябва да обичаме ближния, защото Бог е заповядал”. С други думи, ако не беше заповядал, може и да не обичаме. Така излиза. А после по конференции, форуми, купони и други конгресуси си самодоказваме колко е важно човеку свободен да бъде, защото ако не е свободен, не е човек, а ако не е човек, Бог няма. И от всичко това излиза, че Бог има, защото е заповядал да бъдем свободни…

И в какво собствено се състояла тази свобода? Простичко е, думаш ти, свободата е това или да си с Бога, или против Него! Ами сега. Откога диалектиката има пряко оформяща сила върху екзистенциалните питания? В това „или-или” има нещо твърде абстрактно, има нещо недотам явно, но пък безчестно – мечката или може да изкарва пари за стопанина си, или той ще я убие. Ами ако по тази логика си зададем въпросите „Всякога ли сме с Бога?” и „Всякога ли сме против Него?”, няма ли да видим, че и на двата не може да се даде положителен отговор. Следователно има нещо друго, някакво различно от тези две състояния, в което нито сме със, нито против Него. Това, ще речеш ти, понеже си многоопитен в четенето на различни мъдрости, е топлохладност. Е, добре, но може ли човек да бъде по отношение на нещо безразличен, а по отношение на друго – не. Разбира се, че може. Тогава каква ще да е тази глобална, тази всеобемаща топлохладност? Някаква абстракция, рационална категория, ползвана от незрелия ти ум, от която извеждаш живота на личността и без която си безсилен да разрешиш противоречието между безкрайността и времето и между Божественото битие и човешкото житие. Не виждаш ли, че и топлохладността е само думичка, с която се прикриваш – себе си или вярата, в която мислиш, че е правилно да вярваш? Не знаеш ли, че известните думи от „Откровението” св. Андрей тълкува само за добродетелта и греха – тоест „горещ” по отношение на добродетелите и „студен” за греха. Той не си е позволил да навлиза в сферата на дискурсивното мислене и оттам да дава квалификации.

За теб обаче това не е спънка – и ето, рационалната категория придобива нормативна стойност, а пък човешката личност се проявява едва ли не само като акцидентална нейна характеристика. Ти, защото не можеш да отделиш себе си от начина, по който вярваш (или вярваш, че вярваш), пък и никой не може, изведнъж започваш да искаш от другите да могат да го правят? Вероятно понеже не разбираш какво точно искаш, а преди това – какво говориш и мислиш. А какво ти е внушило, че само твоят начин на вярване (или на вярване, че вярваш) е правилен, ако не именно неразбирането? И това, понеже, както рекох, си многоопитен в четенето, ти определяш като свобода – да си с Бога или против Него. Когато вярваш, си с Него, когато не вярваш – си против. Само че, кога вярваш? Когато казваш и вършиш определени неща? Тоест онези, които не казват и не вършат тези определени неща – те са противниците Божии. Ала нали и те могат да кажат същото за теб и тогава кое казване ще е правилно – един вид, от божествена гледна точка, а?

Горко на свободата човешка, когато я определяш така, викам ти! Горко и за Христос, Който се смири до кръстна смърт заради тази твоя „или-или” свобода! Тя е най-добрият начин да отвърнеш поглед от различните и винаги лични страдания на човеците в тази наша долина на скърбите. И ще ми припомниш може би Неговите думи, че „Който не събира с Мен, разпилява”, но защо ще ми ги припомниш. Те са казани в контекста на упованието, което да имаме в Него, а не като заплаха. Или ще ме убеждаваш, че Бог се заканва като някой набит в училище – как ще си го върне „после, след възкресението, ще видите вие”?! Че за какво Му е тогава изобщо да умира, а преди това – да се въплъщава и да страда? Че Той не може ли да си „го върне” предварително, щом така мислиш, че постъпва? Или пък ще ми обясниш, че Унизилият Себе Си чрез това унижение господарува над нас! Така не ти ли заприличва на някои наши събратя, които натяквайки непрестанно колко са самопожертвувателни, карат близките си да се чувстват виновни? Но с тях се занимават психотерапевтите. Ами да Го пратим и Него на психотерапевт!

Ти определяш себе си като „воин на Христа”. Това ще рече, че ние, останалите, сме „цивилни в Него”. Добре, дори и така да е. На военния подобава да изпълнява заповеди и да не разсъждава върху тях (надявам се, поне в казарма си бил). Сигурно затова си тълкуваш Господните деяния по военному – „показвам, а после наказвам”. Но тези неща, признай, изобщо не се изискват от цивилните. Ако пък тръгнеш да ме убеждаваш, че всички ние сме „воини на Христа”, ще трябва и да ме убедиш, че си ми и командир, тъй като няма как инак да ми даваш заповеди, които да не мога да обсъждам. Тоест ще трябва да ме убедиш и че Църквата Христова е армейско съединение. А това, че са твои тези заповеди, мисля, няма съмнение, макар че непрекъснато отпред им слагаш прилагателното „Божии”. Разбираш ли, в убеждаването е твоят проблем. Ти искаш от мен да следвам твоята свобода и да напусна своята. Но с какво право? С правото на обичащия ме? Едва ли. С правото на самопожертвалия се за мен? Не мисля. С правото на по-знаещия и по-мъдрия? Това най-малкото е спорно. Тогава с какво право?

Ти си загрижен за мен и за моето спасение. Но нима аз искам от теб това? А дори и да не разбирам какво искам, мислиш ли, че си толкова силен и убедителен в словата и делата си, че да ме вкараш в правия път? Та ето поради туй първото писмо, което ти пиша, е за несвободата. Поумней, приятелю, и последвай думите на Апостола: „Имаш ли вяра, имай я за себе си…” Не ме изкушавай с глупостта си, та да не стане така, че покрай нея да похуля и онова, което добре и правилно говориш. Не ме товари с непосилна за мен отговорност, „с правила мъчни и тежки за носене”. За мен, простосмъртния, е предостатъчно бремето, че живея и че всеки ден отново и отново се уча да вярвам…

Твой най-малък брат в Христа Игнатий