Да знаете „какво приключение ми се приключи“, както казваше едно време старият монах о. Синесий от Черепишкия манастир. Неделя е (ама не миналата, по-преди беше). Като добър фарисеин (сетих се, беше Неделята на митаря и фарисея) и аз бях в храма и то най-отпред, при певницата и архиерейския трон. Не обичам да се бутам напред, но с годините слухът ми отслабна и гледам да съм напред, за да чувам добре всичко, което се чете и пее, а и проповедта накрая.

Не щеш ли, малко преди „Со страхом Божиим…“ без особен страх, още по-малко Божи, към мене тихо, но с убийствен поглед се приближи една богомолка (не става дума за насекомото богомолка, а за жена от богомолците) и ми казва с тих гняв в гласа:

- Вие за какво се мислите?

- За най-грешен от грешниците… – отвърнах сподавено аз. Помислих си: „Дали не преигравам?“. И се сетих за един престарял монах, прибрал се от светогорския ни манастир, който в 60-те години се черкуваше и попяваше в енорийския ни храм. А като го попиташе някой как се казва, той отвръщаше веднага: „Симеон грешни и малко смешни!“.

- Стига с това лицемерие! Знам Ви аз Вас!…

Жената не довърши многото изречения, които явно ѝ бяха на езика, защото свещеникът отвори завесата и призова: „Със страх Божи, с вяра и любов пристъпете!“. При тези думи тя не само пристъпи, но направо се втурна напред, където беше убедена, че е мястото ѝ. А аз се стъписах, мислейки си все още за смисъла на свещеническия призив. И вероятно заради подсъзнателния си страх, вместо да пристъпя, отстъпих една крачка. Докато отецът причастяваше пристъпилите със страх Божи, вяра и любов, аз се поогледах за местата по-назад, към притвора на храма, за да си избера едно място за следващите недели и празници. Там наистина беше спокойно и нито онази богомолка, нито някой друг е дошъл оттогава да ме пита за какво се мисля. И дали не се правя на митар, след като явно съм фарисеин.