Най-сетне! На море! В Българския Йерусалим! Нямаше как да се заблудя за пътя – рекламните билбордове започваха още от магистралата. Разбира се, този, който трябваше да внимава, всъщност бе шофьорът на автобуса, но аз не пропусках и най-малката подробност от пътуването. Агресивният маркетинг на Българския Йерусалим от страна на местния Общински съвет бе напълно обясним. Примамени от туристическия бум и сериозните финансови постъпления от поклонници, съседните градчета съвсем нечестиво искаха да отнемат от славата (и туристическия поток) на този „Град на спасението”. Така в Черноморец беше открита част от Ноевия ковчег, доста запазена между другото. След като бе реконструирана с финансиране по европейските програми, вече всеки желаещ можеше да направи кратък тур около крайбрежието и да се върне, мислено и духовно, във времената на всемирния потоп. Дори бяха обучили един гларус да носи маслинова клонка – това беше знак не само за намерена суша, но и че разходката е приключила. Приморско не остана по-назад и примамваше туристите с откритата при скорошни разкопки прашка на Давид. Ежегодното лятно състезание по стрелба с прашка по пясъчни великани „Приморско оупън” привличаше в градчето тълпи от скулптури на пясъчни Голиати и още повече майстори на прашката, тренирали неуморно цяла година за чаканата надпревара. Дори и скромният доскоро Китен имаше своите библейски находки. Две от Йерихонските тръби, по незнайни пътища, бяха горда част от колекцията на Градския археологически музей. За автентичност, през туристическия сезон, двама майстори на кларинета, изкарали  безброй сватби, бяха назначени от общината да свирят нощно време с тях – за образност и достоверност. Надуването на тръбите продължаваше около половин час, точно в полунощ, но след това туристите заспиваха с непоклатимата увереност, че не само стените Йерихонски, ами и всяко укрепено съоръжение в Южното полукълбо може да бъде разрушено за далеч по-кратко време. Та в такава неблагоприятна среда трябваше да спасява туристическия сезон „Градът на спасението”.

 

Както си му е редът, с пристигането още се насочих към храма, където се съхраняваха мощите на Кръстителя. Опашката се виеше на около четири преки в източна посока, но аз се бях въоръжил с търпение, пък и за къде да бързам – отпуската тепърва започваше. Този ден не успях да мина – прекарах нощта на опашката. Следващия също. Спестих пари за две нощувки, запознах се с доста хора. Повечето от чакащите бяха по-предвидливи от мен и си бяха взели храна за няколко дни. Аз нямах, ама понеже си станахме близки, че аз на тях разбиране на проблемите, съвет и съчувствие ли, че те на мен по някоя хапка и глътка ли – спогодихме се. На третия ден, в късния следобед, някъде към вечернята, дойде и моят ред. Само че – изненада. Току пред входа леля Сийче (така й викаха всички), клисарката, ме пита: „За кой ден Ви е резервацията?”. Кое за кой ден, питам аз. „Резервацията”. Ами нямам, аз в последния момент реших да пътувам и не знаех, че… „Като нямате, вика, на другата опашка – от западната страна. Тука са само хората с резервации, за два дена не го ли разбрахте?”. Ами не, казвам виновно и сърдейки се само на собствената си неинформираност, тръгвам да заобикалям, за да се наредя от западната страна на храма. Там обаче опашката е двойно по-голяма. И не са онези благи хорица от предишната, ами все като мен – незнаещи къде е трябвало да се наредят и вече минали едната опашка. Изнервени, прогневени, да не смееш да ги погледнеш в очите. След кратък размисъл съобразих, че имам шанс да мина не по-рано от два дена след края на отпуската и се отказах да чакам. За утешение влязох в съседния храм – там поне имаше служба. Настроих се, доколкото можах, молитвено, но уви – и тук не ми провървя. На няколко пъти прекъснаха службата, защото влизаха организирани туристически групи – чужденци и трябваше да им се изнесе чудотворната икона да я целунат. Редно ли е, питам бай Ставри – клисаря? – „Ами няма как – бързат, отговаря ми. Имат организиран обяд после на Ноевия ковчег в Черноморец. А и оставят по нещичко за храма – чужденци са”. Замислих се – имаше логика. Имаше логика и в къркоренето на червата ми – не бях хапвал нищо през последните няколко часа. Затова, като излязох, се насочих към централния площад. Бяха ме упътили вече, че там са най-добрите ресторанти в града. Пристигам – то един избор, да се чуди човек къде първо да влезе да се нагости. Най-напред е Ресторант „При Кръстителя – вегетарианска кухня”. Отсреща – „Параклисът. Интернационална кухня”. До него – „При монахините”. А сега де! Върви избери, ако можеш. Хайде, рекох си, „При монахините” трябва да е нещо манастирска кухня, а манастирските гозби, знаете, са най-вкусни. Влизам аз, сядам… Потрес! „Монахините” – едни сервитьорки с къси полички, разнасят чевръсто поръчките по масите, а в заведението кънти мощна хеви метъл музика! Излязох си гладен, без дори да съм поръчал. Опитах да намеря стая за оставащите ми 3 дена от отпуската, но бабите-хазайки, щедро предлагащи квартири, не се съгласиха за да ми дадат стаята за по-малко от седмица. Повъртях се, повъртях се, ходих и до плажа, натопих си краката в морето (водата беше много студена), пък като не измислих нищо, хванах си вечерния автобус и обратно към София…

 

На сутринта, по живо, по здраво, си бях вече вкъщи. Имах три дена до края на отпуската. Трябваше и да разказвам в работата. То, имах какво да разказвам. Но дали някой от колегите щеше да ми повярва? Едва ли. Май по-добре бе да хвана отново енциклопедията и туристическите справочници и да попрочета за някоя далечна и екзотична държава. Да, ето: „Кирибати. Чували ли сте за тази държава? – Не? О, каква почивка изкарах там! Знаете ли, че на знамето им има море, слънце и птица фрегата? – Не? А знаете ли защо? Да, и аз досега не знаех. Историята всъщност е колкото интересна, толкова и невероятна. Преди много години…”.