Осъществима възможност ли е политическият исихазъм?

С всяка следваща година политиката се обърква все повече. Текущото десетилетие продължи да ни доставя изненади. Пандемията от COVID-19 беше последвана от руско-украинската война, а понастоящем изглежда сме пред връхната точка на още по-жестока война: тази в Близкия Изток. Демокрацията и глобализацията изглеждат в отстъпление. Национализмът, и в частност християнският национализъм, е във възход. Социалните връзки, които държаха обществата заедно, изтъняват. Технологичните пробиви предлагат свежи възможности, но заедно с това представляват и сериозни предизвикателства.

В такава ситуация мнозина се чудят дали източното християнство е в състояние да допринесе с нещо към сегашния политически дискурс, може би под формата на някакво политическо богословие, привеждащо в действие отчетливо православни ресурси.

По-рано тази година Хрѝстос Янарас, гръцки богослов-мирянин, публикува книга под заглавие За „смисъла“ на политиката (тук): неголяма книга, повдигаща нови въпроси във връзка с осъществимостта на онова, което е наречено „политически исихазъм“.

Цялата статия: Осъществима възможност ли е политическият исихазъм?

Забравените украински корени на една известна „френска“ светица като пример за имперска унификация и денационализация

Характерен признак за имперската култура е усвояването на духовните, интелектуални и творчески сили и наследство на покорените народи. Украйна не прави изключение. Отнемете от културата на Руската империя този украински принос и тя ще престане да бъде толкова „величествена“ и „световна“, както обикновено се възприема.

Денационализацията, размиването на националното съзнание и идентичност е характерно явление сред покорените народи в границите на всяка империя. Руската империя в продължение на векове следва този път на обща унификация, в което няма място за отделна украинска нация и култура. Вместо това трябваше да се появи „единен руски народ“.

Цели поколения украинци са възпитани под влиянието на подобни наративи. В условията на загуба на собствената си украинска държавност, без перспективи за самореализация и кариерно израстване в колонизираната, разделена и опустошена от безкрайни войни родина, много млади, образовани и амбициозни украинци са принудени да търсят по-добра съдба в столицата и в пространството на империята, в която е имало търсене на образовани кадри. При такива обстоятелства те са били принудени да посветят своите сили и таланти за развитието на културата на чужда империя.

Цялата статия: Забравените украински корени на една известна „френска“ светица като пример за имперска унификация...

Разговори с патриарх Атинагор

Оливие Клеман: Колкото повече размишляваме над разделението между християнския Изток и Запад, толкова повече то се разкрива пред нас като велика трагедия в историята на християнството. Православието и западното християнство се превърнаха в два затворени свята, все по-враждебни един към друг. Когато Западът става това, което е, той пренебрегва жизнените ценности и „цялостното“ познание на Изтока. И ако се е хвърлял към Изтока, то е било само за да го завоюва, без да го разбира; може да се каже, че православният свят е станал първата жертва на колониалната експанзия на Запада. Превземането на Константинопол през 1204 г. и експлоатацията на неговите последни богатства от италиански търговци предоставя възможност на мюсюлманска Азия да стигне до самата Виена. Въпреки тези значими събития православието си остава неуловимо за Запада, ако говорим за неговата духовна реалност, а не за външните му прояви, които Западът възприема в презрителна или карикатурна светлина. Може би това неведение е залегнало в основата и на великите разколи на самия Запад: разколите между свободата в Светия Дух и причастието в сакраментален смисъл – такава всъщност е драмата на Реформацията и на Контрареформацията; разколът между божественото и човешкото начало – оттук тръгва развитието на съвременния хуманизъм, довело до днешното му изтощение; разколът между природа и благодат – така техниката овладява пустинята на умъртвения и безжизнен свят… От своя страна православието също неимоверно е пострадало от това уединение; станало му е трудно да изрази своя опит и да намери своя творчески израз в историята. Можем само да мечтаем какви биха могли да бъдат отношенията между Изтока и Запада, как православието би могло да оживотвори западното търсене и да премине през очищението му: имам предвид причастието като съдържание на свободата, богочовечеството, оплодотворяващия хуманизъм, божествените енергии, озаряващи земята и пътищата на научното търсене…

Цялата статия: Разговори с патриарх Атинагор

Третият църковно-народен – Патриаршески избирателен събор, „отразен“ в архива на проф. протопрезвитер д-р Стефан Цанков

Всяка кръгла годишнина от значимо историческо събитие е добър повод за поглед назад във времето, припомняне на най-важното и неговото осмисляне в контекста и от гледната точка на съвременността. Казаното важи с пълна сила и за навършилите се през настоящата 2023 г. седем десетилетия от провеждането през месец май 1953 г. на Третия църковно-народен събор на Българската православна църква – тогава все още екзархия, прераснал в Патриаршески избирателен събор, възстановявайки на два пъти отнемания в миналото патриаршески статут на Православната ни църква.

Предисторията и историята на това повече от историческо събитие са известни на всички интересуващи се от най-новата ни църковна история. Своевременно съставеният едноименен сборник съдържа необходимото.[1] Темата е осветлена и в съответните броеве на официоза на БПЦ – Църковен вестник, в сп. Духовна култура, както и в други църковни издания.[2] Нови възможности пред изследователите у нас се откриха след политическата промяна от 1989 г.[3] Всичко това до голяма степен обезсмисля поредното припомняне на добре познатите факти и техните не по-малко добре познати интерпретации. Далеч по-смислен би бил един поглед отвътре, каквато възможност предоставя личният архив на един от участниците и главни действащи лица в паметните събития от май 1953 г. – проф. протопрезвитер д-р акад. Стефан Станчев Цанков (1881-1965).[4]

Цялата статия: Третият църковно-народен – Патриаршески избирателен събор, „отразен“ в архива на проф....

Храмът и паметта на Църквата

По повод сто и двадесет и петата годишнина от освещаването на храма „Св. Стефан“ на Златния рог

Всеки християнски храм е плод от любовта към Бога. В основата на неговата поява винаги лежи порив към висшето, към чистото и святото, към Христа Спасителя, с Когото Неговите верни търсят общение за живот, свободни от суетата на този свят, който „цял… лежи в злото“ (1 Иоан. 5:19) и чийто образ е и остава „преходен“ (1 Кор. 7:31). Заедно със скришната молитвена стая на сърцето (Мат. 6:6) храмът е пространството на истинския живот на християнина и затова в него той вгражда и изразява цялата си любов. Защото храмът е онова кътче от истинската ни небесна Родина, където ние предвкусваме още тук живота, заради който сме били повикани към съществуване от нашия Небесен Отец.

Освен всичко това обаче храмът е и място на паметта. На историческата памет, но преди това, и много повече от това, на църковната памет – на паметта на Църквата, която обхваща цялото домостроителство на спасението. Тази памет е памет на първо място за всичко, сторено от нашия Господ Иисус Христос за нас – Неговото Въплъщение, Неговия богочовешки земен живот, Кръста, страданията и смъртта, Възкресението и възнасянето в небесата на прославената човешка природа. Тази памет намира своя съвършен израз в тайнството на Евхаристията, която постоянно актуализира земния живот на Богочовека Христос и ни прави причастни към Него и Църквата. Същевременно паметта на Църквата е памет и за всички онези, които са в Христа, които са живели и са се подвизавали на този свят в стремеж да се уподобят на Него, да бъдат Негови свидетели и вестители на Неговото Евангелие на царството Божие.

Цялата статия: Храмът и паметта на Църквата

Антропологията и първородният грях

През последното десетилетие атмосферата на диалога между Изтока и Запада до голяма степен се промени. Наистина вярвам, че за нас вече е настъпило времето за дебат върху главните въпроси, които продължават да държат Изтока и Запада разделени. Бих искал да се опитам да предложа едно описание и един подход, имащи отношение към атмосферата, в която на Изток са били дискутирани и схващани някои основни, особено фундаментални въпроси на християнското богословие. Разбира се, залавянето с толкова обширни теми винаги крие в себе си опасността да се остане само при общите приказки. Ето защо това, което ще опитам да направя, е само да подскажа подхода и атмосферата, без да рискувам с каквито и да било догматически или изчерпателни трактовки на който и да било от тези базисни проблеми. Ще се опитам да представя начина, по който ние – православните – разбираме тези въпроси, но не заради полемиката, с цел да сравня и да противопоставя концепциите на Изтока на тези на Запада, а по-скоро за да формулирам въпросите, пред които се изправяме в икуменическия диалог днес.

Цялата статия: Антропологията и първородният грях