Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Георгиос Металинос
1_86.jpg1. В православен контекст терминът “духовен живот” е свързан с една конкретна реалност, с един осезателен, достъпен и определен начин на живот. Не става въпрос за  някаква мрачна утопия или безпочвен идеализъм, затворен в границите на медитацията и фантазията. Православната духовност включва материалността и действителността, както и земните неща. Това е преданието; предаването и приемствеността на определен начин на живот  в рамките на конкретна реалност, на вечния начин на съществуване, който влиза в историята и става земна действителност чрез Въплъщението на Бог-Слово, нашия Господ Иисус Христос. Християнският духовен живот е немислим, ако не се основава върху факта на Боговъплъщението.
 
Въплъщението на Божия Син не цели просто усъвършенстването на човешката действителност, а нейното обновление  и преобразяване. То има за цел “новия свят” като богочовешка реалност. Според отците на Православната Църква Бог станал Богочовек, за да направи богочовешки нашия живот.

Отваряне на целия текст

Автор Диоклийски митр. Калистос (Уеър)
(Из диалога с петдесетниците)1_28.jpg

През 1890 г. английският пътешественик от Съндърленд Александър Боди, викарий на църквата “Вси Светии” от гр. Монкуерармаут, дошъл като пилигрим във великия Соловецки манастир на Бяло море (залив на Баренцево море – бел. прев.). Едно нещо го поразило особено. Това било описанието на слизането на Светия Дух на Петдесетница.

На купола на големия храм на Соловецкия манастир има поразително изображение на първите християни, събрали се на първата Петдесетница, как гледат с просветлени лица огненото кръщение на Светия Дух, снизхождащо над новородената Църква. В центъра на преден план е Богородица, също получаваща дар[1].

Почти две десетилетия по-късно, във Великобритания, на 31.8.1907 г. в енорията на Боди в Съндърленд се случва това, което еднозначно е възприето от присъстващите като излияние на Светия Дух. Съгласете се, не е ли вероятно онова “поразително изображение” на Петдесетницата, видяно от него в Русия, все още живо да е присъствало в паметта му? Така се оказва, че един от източниците за повратното събитие в историята на британското петдесетничество е икона от православен манастир.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Захариас (Захару)
Преди време чух изповедта на една рускиня – известна руска писателка. Тя беше леко объркана. Казах ѝ: „Умът ти е като пеперуда, която лети насам-натам, без да намира покой; това постоянно ще те безпокои”. Тя отговори: „Един възрастен свещеник в Русия ми каза същото нещо и докато слушаше изповедта ми, ме чукна по главата със своя кръст и каза: „Глупава жено, влез в себе си и ще намериш покой!”. Когато чух това, се възхитих на хубавия израз на стария свещеник, защото наистина, ако не намерим сърцето, умът ни винаги ще бъде разсеян и никога няма да намерим покой: винаги ще се безпокоим от едно или друго нещо, като се засягаме и мислим, че хората не ни харесват или са против нас и т. н.

В отговор на въпроса „Какво е човекът?”. Старият Завет дава различни определения. Човекът се определя като „дълбоко сърце” (Пс. 64:6). Също така четем, че „сърцето на човека търси духовно и божествено усещане” (νοερά και θεία αίσθησις) (Притч. 15:14).[1] С други думи, в копнежа си за истината човек постоянно търси това „духовно и божествено чувство”, защото само тогава той може да усети промените, извършени от Божията десница. Без това съзнание за дълбокото сърце, без това божествено и духовно усещане за Бога в самия себе си, човек не може да намери утеха, а без утеха той не може да изпълни своето назначение. Всички имаме нужда от радост, мир и утеха, за да изпълним Божието дело по богоугоден начин.

В едно от посланията на св. апостол Павел откриваме следното място: „Благословен да бъде Бог и Отец на Господа нашего Иисуса Христа, Отец на милосърдието и Бог на всяка утеха, Който ни утешава при всяка наша скръб, та и ние да можем да утешаваме намиращите се във всяка скръб с оная утеха, с която Бог утешава сами нас! Защото, както изобилват в нас Христовите страдания, тъй изобилва и нашата утеха чрез Христа. Скърбим ли ние, скърбим за ваша утеха и спасение, което става, като претърпявате същите страдания, каквито и ние търпим” (2 Кор. 1:3-6).

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Захариас (Захару)
Pantocrator_6v_Sinai_w200.jpgИисусовата молитва е велик подвиг на ума и сърцето, тя е духовният труд par excellence и средство за освещаването както на монаси, така и на всички православни християни. Тя представлява кратко призоваване с една мисъл, което вярващите повтарят непрестанно в Името на Господ Иисус Христос: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй мене, грешния”.

Първата част на молитвата – „Господи, Иисусе Христе, Сине Божи” – съдържа изповядване на вярата в Божеството на Христос, но също и в цялата Света Троица. Втората част е изповед на човека, който се моли: той признава падението, всемирното и своето собствено, своята греховност и нуждата си от спасение. Тези две части – изповядването на вярата и покаянието на онзи, който се моли – дават пълнотата и съдържанието на молитвата.

Името „Иисус” е дадено чрез откровение свише. То произхожда от енергията на Божието Битие, идва при нас извън времето и по никакъв начин не е човешко изобретение.
 
Това откровение е действие на Божеството и придава всемирна слава на Името. Това Име е онтологически свързано с Лицето, което се именува – с Христос. Молитвата с Иисусовото Име има като крайъгълен камък думите на Господа, които Той изрича малко преди да възлезе на Голгота: „Досега не сте искали нищо в Мое име: искайте, и ще получите, за да бъде радостта ви пълна… истина, истина ви казвам: каквото и да поискате от Отца в Мое име, ще ви даде” (Иоан 16:24, 23). Тези думи на Христос са едновременно и заповед, и обещание. Достойното призоваване на Името Му е изпълняване на заповед и прави живо Неговото присъствие. Човекът, който непрестанно се моли, поставя себе си на пътя на заповедите, на пътя на Господа, а Пътят е Самият Той. Затова такъв човек има за спътник Господа и сам се присъединява към Него. Името на Иисус Христос става средство и „място” за единение на вярващия със Спасителя Бога. Когато това Име се призовава по богоподобаващ начин, то донася благоволението на Светия Дух и тогава човек живее завинаги пред Лицето на Господа.

Страхът - агонията на човечеството... Трудно е да се разбере докрай и е невъзможно да се излекува. Може да се изцери само с небето или да се заглуши със земното, да се изтощи със суета, да се прикрие с грижи; от тази мъка можеш да отвлечеш само себе си - чрез различни стремежи, планове, кратки земни радости - или чрез друга болка.

Страхът като вятър среща човека по всичките му пътища. От какво само не се страхуват хората по света! Отдалечили се от своето доверие към Твореца, те градят земния си живот обкръжени от тревоги и опасения, страх и ужас.

Престанали да пребивават в рая на сладкото Божие доверие и на своето доверие към Бога, хората започнали мъчително да се боят и да плашат целия свят със себе си. Те изпълнили земята с несигурност и катастрофалност, в които продължават да живеят, призовавани непрестанно към друг, по-висш живот, на който почти не откликват.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Георгиос Металинос

metalinos.jpgСлавата на светците е в тяхното обожение. Неразбиране на смисъла му

Често слушаме, особено когато сме събрани да почетем светците на деня, думите „славният мъченик”, „славният Божи угодник”... Този възглас „славен” не носи политически или военен смисъл. Славен е този, който се намира в благодатта на Бога, „славата” е благодатта на Бога, светлината на Троицата. И тази Светлина на Светата Троица се нарича Нетварна светлина, Слава, Благодат, Царство, Сила. „Силата на Светата Троица”, за която говорим, е Славата, Нетварната светлина, която Божието действие ни явява и която ни разкрива божествеността. Същността на Бога не я виждаме, нито ще я видим някога. Но знаем, когато стигнем до просветление в обожението като светците, че там те виждат славата на Бога.

Ще ви разкажа нещо, не за да се смеете, а за да разберете колко далеч сме от правилното. Преди време дойде един човек, няма значение мъж ли беше или жена, и ми казва: „Дойдох, защото мисля, че сте постигнали обожението, затова дойдох”. Аз отговорих: „Ако бях достигнал до обожение, щях да съм като св. Герасим и като св. Спиридон. За никой не е изключено, но аз не съм го постигнал!”. И ми отговаря човекът: „Ама аз затова дойдох!”, т. е. съвсем се обърка, горкият, като видя, че не съм постигнал обожение. А той беше дошъл да види св. Спиридон. Не обвинявам, но вижте как мнозина не знаят какво е обожението.

Отваряне на целия текст

Автор Иван Ж. Димитров
Какво е поклонничеството

Всяко поклонническо пътуване за нас, християните, е израз на желанието и стремежа ни да срещнем Иисус Христос, Началника на живота, да срещнем Този, Който е “пътят и истината, и животът” (Иоан 14:6). Тъкмо с това поклонничеството се различава от другите видове пътуване. Защото поклонникът отива не да срещне други хора, не да посети забележителности, природни или исторически, а пътува да срещне Бога. В такъв смисъл поклонничество всъщност е самият ни живот, както го разбираме ние, християните.

Поклонничеството е изпълнено с ясен смисъл, защото неговата цел като пътеводна звезда осветява пътя му. Така също и животът ни има смисъл не просто като биологично явление, а като осъзнато пътуване към действителна среща с Бога, за да живеем с Него и в Него.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Кристофър Метропулос
Иисус ХристосВ тази епоха на превъзнасяне на “толерантността” над всички добродетели, идеята, че някой може да е искрен и в същото време искрено да греши, не е никак на мода. Нашата култура гръмко тръби, че относно сериозните богословски разногласия между искрени и открити християни не можело да има никакъв окончателен арбитър. А това никъде не личи по-явно, отколкото по отношение на ключовия проблем с авторитетите.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме