1. В православен контекст терминът “духовен живот” е свързан с една конкретна реалност, с един осезателен, достъпен и определен начин на живот. Не става въпрос за  някаква мрачна утопия или безпочвен идеализъм, затворен в границите на медитацията и фантазията. Православната духовност включва материалността и действителността, както и земните неща. Това е преданието; предаването и приемствеността на определен начин на живот  в рамките на конкретна реалност, на вечния начин на съществуване, който влиза в историята и става земна действителност чрез Въплъщението на Бог-Слово, нашия Господ Иисус Христос. Християнският духовен живот е немислим, ако не се основава върху факта на Боговъплъщението.

 

Преди време чух изповедта на една рускиня – известна руска писателка. Тя беше леко объркана. Казах ѝ: „Умът ти е като пеперуда, която лети насам-натам, без да намира покой; това постоянно ще те безпокои”. Тя отговори: „Един възрастен свещеник в Русия ми каза същото нещо и докато слушаше изповедта ми, ме чукна по главата със своя кръст и каза: „Глупава жено, влез в себе си и ще намериш покой!”. Когато чух това, се възхитих на хубавия израз на стария свещеник, защото наистина, ако не намерим сърцето, умът ни винаги ще бъде разсеян и никога няма да намерим покой: винаги ще се безпокоим от едно или друго нещо, като се засягаме и мислим, че хората не ни харесват или са против нас и т. н.

В отговор на въпроса „Какво е човекът?”. Старият Завет дава различни определения. Човекът се определя като „дълбоко сърце” (Пс. 64:6). Също така четем, че „сърцето на човека търси духовно и божествено усещане” (νοερά και θεία αίσθησις) (Притч. 15:14).[1] С други думи, в копнежа си за истината човек постоянно търси това „духовно и божествено чувство”, защото само тогава той може да усети промените, извършени от Божията десница. Без това съзнание за дълбокото сърце, без това божествено и духовно усещане за Бога в самия себе си, човек не може да намери утеха, а без утеха той не може да изпълни своето назначение. Всички имаме нужда от радост, мир и утеха, за да изпълним Божието дело по богоугоден начин.

В едно от посланията на св. апостол Павел откриваме следното място: „Благословен да бъде Бог и Отец на Господа нашего Иисуса Христа, Отец на милосърдието и Бог на всяка утеха, Който ни утешава при всяка наша скръб, та и ние да можем да утешаваме намиращите се във всяка скръб с оная утеха, с която Бог утешава сами нас! Защото, както изобилват в нас Христовите страдания, тъй изобилва и нашата утеха чрез Христа. Скърбим ли ние, скърбим за ваша утеха и спасение, което става, като претърпявате същите страдания, каквито и ние търпим” (2 Кор. 1:3-6).

Отваряне на целия текст