Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Архим. Захариас (Захару)
o_zaharia_cora_site.jpg
Изключително се радвам, че съм отново в България. Благодаря на Негово Светейшество патриарх Максим, който ми даде благословение да посетя София и да се срещна с православните хора в България. Много съм благодарен и на Знеполския епископ Йоан, който ме прие като свой брат.

Вярвам, че започва нещо голямо, нещо ново се отключва в тази страна. Тук съм по повод излизането на български език на книгата Свети Силуан Атонски. Убеден съм, че това ще бъде голямо събитие за всички хора в България така, както тази книга бе голямо събитие за православните в други страни, а и не само за православните. В нея се съдържа синтез на цялото православно предание, и аз вярвам, че това предание е живо и в България; то е като един „спящ великан”, който трябва да бъде събуден. Сигурен съм, че книгата за св. Силуан ще допринесе много за това пробуждане – за обновлението и възраждането на Божия народ в България.

Темата на първата беседа, която предстои да изнеса, е за раждането на човека за вечното Царство. В нея ще говоря за следното: ако проследим събитията от живота на св. Силуан, ще разберем, че можем да познаем Бога, само ако сме „видели вида Му”, т. е. видели сме Неговия Образ в слава, и сме „чули гласа Му”,[1] т. е. чули сме Неговия глас чрез силата на Светия Дух, която поставя печат за истинност на Божието откровение вътре в нас. В тази беседа се спирам подробно върху виждането на Христос, дадено на св. Силуан, а също и върху откровението, което той получава, когато чува Неговия глас след петнадесет години на усилена борба с духовете на злото; тогава, когато Христовият глас му казва: „Дръж ума си в ада, и не се отчайвай”. И така, първото велико събитие в живота на св. Силуан е когато той, изправен пред Христовата икона в една от църквите в манастира „Св. Пантелеймон” на Света гора, вижда живия Господ.
Автор Свещ. Михаил Кардамакис
1_17.jpgПроблемът за диалектическото противопоставяне между „частната” и „кинонийната” – или между „индивидуалната” и „съборната” (църковна) духовност – не е познат в православието.[1] Съществува една и единствена духовност, която е личният живот и съборното съзнание на вярващите, които се формират в харизматичната реалност и във вътрешната съборност на Църквата.

Православната духовност не е индивидуален или частен, субективен или психологически, автономен или антропоцентричен въпрос. Тя е преодоляване на всички тези затворени нива и на безизходните ограничения. Тя е свободата на вярващия в откриването на съборната мярка и критерий за реалността; да бъде истински свободен с участието си във всеобхватната истина, в пълнотата на неизчерпаемия опит, в пълнотата на истинския духовен поглед на Църквата. Духовността е свързана с решението на вярващия да бъде смирен пред Бога и да приеме Божието Откровение, като със смиреномъдрие и доверие се включи в пътуването на Църквата и в нея намери себе си и живота.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Михаил Кардамакис
1_3.jpgДуховността на литургичния живот
 
Като онтологично събитие духовността се преживява и изразява в Църквата. Само нейните верни чеда участват в общението на Светия Дух и се хранят с плодовете на спасителното Христово дело на трапезата на литургичните Тайнства.

В Църквата на свещените Тайнства имаме възможност да бъдем „служещи” човеци, свободни от всяка автономност и хетерономност, демонска нечистота и неразумие, влияние и омраза; да бъдем хора, придобили ново самопознание и етос, нови сетива и перспективи за живота и света. Да бъдем хора, които гледат на „историята не от илюзорната страна, където е тварното и преходното, а от истинската, вечната и светла страна, където е бъдещият Век. Тогава те се радват и на този свят, защото преживяват връзката, която той има с вечния и безсмъртен свят”[i].

Отваряне на целия текст

Автор Лимасолски митр. Атанасий (Николау)
1_18.jpg... Вярваме, че спазването на Божиите заповеди е необходимо, знаем заповедите, които трябва да пазим, но въпреки това понякога у нас се надига възмущение. „Е, добре де, колко неща да спазвам? Защо да ги спазвам? За какво ще ми послужат?”. Тоест за този, който сега влиза в църковното Тяло, правилата и забраните на Църквата му създават негативен образ за нея. Защото в очите на такива хора Църквата изглежда като система от забрани, а самият човек не е уверен, че всички тези заповеди му помагат. И много пъти не разбира причината, поради която Бог ги е дал или дори се съмнява, че те са Негово дело и ги приписва на някой духовник или на друг човек. Вярно е, че здравият човек, такъв, какъвто е бил сътворен от Бога, няма нужда от никакви заповеди, както се казва и в Свещеното Писание „праведникът няма да се поколебае”. Тоест праведният човек, този, който действа по естествен начин, както е бил сътворен от Бога, не се нуждае от никаква заповед. Нито пък Бог би дал заповеди на човеци, които живеят богоугодно.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Георгиос Металинос
1_86.jpg1. В православен контекст терминът “духовен живот” е свързан с една конкретна реалност, с един осезателен, достъпен и определен начин на живот. Не става въпрос за  някаква мрачна утопия или безпочвен идеализъм, затворен в границите на медитацията и фантазията. Православната духовност включва материалността и действителността, както и земните неща. Това е преданието; предаването и приемствеността на определен начин на живот  в рамките на конкретна реалност, на вечния начин на съществуване, който влиза в историята и става земна действителност чрез Въплъщението на Бог-Слово, нашия Господ Иисус Христос. Християнският духовен живот е немислим, ако не се основава върху факта на Боговъплъщението.
 
Въплъщението на Божия Син не цели просто усъвършенстването на човешката действителност, а нейното обновление  и преобразяване. То има за цел “новия свят” като богочовешка реалност. Според отците на Православната Църква Бог станал Богочовек, за да направи богочовешки нашия живот.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Захариас (Захару)
Преди време чух изповедта на една рускиня – известна руска писателка. Тя беше леко объркана. Казах ѝ: „Умът ти е като пеперуда, която лети насам-натам, без да намира покой; това постоянно ще те безпокои”. Тя отговори: „Един възрастен свещеник в Русия ми каза същото нещо и докато слушаше изповедта ми, ме чукна по главата със своя кръст и каза: „Глупава жено, влез в себе си и ще намериш покой!”. Когато чух това, се възхитих на хубавия израз на стария свещеник, защото наистина, ако не намерим сърцето, умът ни винаги ще бъде разсеян и никога няма да намерим покой: винаги ще се безпокоим от едно или друго нещо, като се засягаме и мислим, че хората не ни харесват или са против нас и т. н.

В отговор на въпроса „Какво е човекът?”. Старият Завет дава различни определения. Човекът се определя като „дълбоко сърце” (Пс. 64:6). Също така четем, че „сърцето на човека търси духовно и божествено усещане” (νοερά και θεία αίσθησις) (Притч. 15:14).[1] С други думи, в копнежа си за истината човек постоянно търси това „духовно и божествено чувство”, защото само тогава той може да усети промените, извършени от Божията десница. Без това съзнание за дълбокото сърце, без това божествено и духовно усещане за Бога в самия себе си, човек не може да намери утеха, а без утеха той не може да изпълни своето назначение. Всички имаме нужда от радост, мир и утеха, за да изпълним Божието дело по богоугоден начин.

В едно от посланията на св. апостол Павел откриваме следното място: „Благословен да бъде Бог и Отец на Господа нашего Иисуса Христа, Отец на милосърдието и Бог на всяка утеха, Който ни утешава при всяка наша скръб, та и ние да можем да утешаваме намиращите се във всяка скръб с оная утеха, с която Бог утешава сами нас! Защото, както изобилват в нас Христовите страдания, тъй изобилва и нашата утеха чрез Христа. Скърбим ли ние, скърбим за ваша утеха и спасение, което става, като претърпявате същите страдания, каквито и ние търпим” (2 Кор. 1:3-6).

Отваряне на целия текст

Автор Диоклийски митр. Калистос (Уеър)
(Из диалога с петдесетниците)1_28.jpg

През 1890 г. английският пътешественик от Съндърленд Александър Боди, викарий на църквата “Вси Светии” от гр. Монкуерармаут, дошъл като пилигрим във великия Соловецки манастир на Бяло море (залив на Баренцево море – бел. прев.). Едно нещо го поразило особено. Това било описанието на слизането на Светия Дух на Петдесетница.

На купола на големия храм на Соловецкия манастир има поразително изображение на първите християни, събрали се на първата Петдесетница, как гледат с просветлени лица огненото кръщение на Светия Дух, снизхождащо над новородената Църква. В центъра на преден план е Богородица, също получаваща дар[1].

Почти две десетилетия по-късно, във Великобритания, на 31.8.1907 г. в енорията на Боди в Съндърленд се случва това, което еднозначно е възприето от присъстващите като излияние на Светия Дух. Съгласете се, не е ли вероятно онова “поразително изображение” на Петдесетницата, видяно от него в Русия, все още живо да е присъствало в паметта му? Така се оказва, че един от източниците за повратното събитие в историята на британското петдесетничество е икона от православен манастир.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Захариас (Захару)
Pantocrator_6v_Sinai_w200.jpgИисусовата молитва е велик подвиг на ума и сърцето, тя е духовният труд par excellence и средство за освещаването както на монаси, така и на всички православни християни. Тя представлява кратко призоваване с една мисъл, което вярващите повтарят непрестанно в Името на Господ Иисус Христос: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй мене, грешния”.

Първата част на молитвата – „Господи, Иисусе Христе, Сине Божи” – съдържа изповядване на вярата в Божеството на Христос, но също и в цялата Света Троица. Втората част е изповед на човека, който се моли: той признава падението, всемирното и своето собствено, своята греховност и нуждата си от спасение. Тези две части – изповядването на вярата и покаянието на онзи, който се моли – дават пълнотата и съдържанието на молитвата.

Името „Иисус” е дадено чрез откровение свише. То произхожда от енергията на Божието Битие, идва при нас извън времето и по никакъв начин не е човешко изобретение.
 
Това откровение е действие на Божеството и придава всемирна слава на Името. Това Име е онтологически свързано с Лицето, което се именува – с Христос. Молитвата с Иисусовото Име има като крайъгълен камък думите на Господа, които Той изрича малко преди да възлезе на Голгота: „Досега не сте искали нищо в Мое име: искайте, и ще получите, за да бъде радостта ви пълна… истина, истина ви казвам: каквото и да поискате от Отца в Мое име, ще ви даде” (Иоан 16:24, 23). Тези думи на Христос са едновременно и заповед, и обещание. Достойното призоваване на Името Му е изпълняване на заповед и прави живо Неговото присъствие. Човекът, който непрестанно се моли, поставя себе си на пътя на заповедите, на пътя на Господа, а Пътят е Самият Той. Затова такъв човек има за спътник Господа и сам се присъединява към Него. Името на Иисус Христос става средство и „място” за единение на вярващия със Спасителя Бога. Когато това Име се призовава по богоподобаващ начин, то донася благоволението на Светия Дух и тогава човек живее завинаги пред Лицето на Господа.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме