Автор Архим. Андрей Конанос

Даваме ли си сметка, колко много неща не знаем за своите предци? За житейската им история знаем съвсем малко, но в себе си носим всички черти на онези хора, които не познаваме, не сме виждали, но въпреки това носим в себе си тяхното наследство: техните гени, чертите им. Ето например, моят ръст, цветът на косата и на очите, начинът, по който са оформени моите пръсти, тялото, душевното ми състояние и равновесие, характерът ми, моето аз – всички тези неща не са само наши, не са само на нашите родители, само на дядо ми, но носим в себе си историята на всички свои предци. Нима не е страшно само да си го помислим? Да разберем, че не е само онова, което виждаме сега, а в нас са отпечатани черти и на други хора, за които не знаем, каква връзка са имали с Църквата, колко са обичали Христос, в кои части на света са живели, не знаем техните предпочитания и интереси, тяхното знание, професия - нищо не знаем.

Когато влизаме в контакт с други хора, когато общуваме с някого, разбираме, че имаме насреща си друг човек - ето например, аз говоря с тебе, говоря тук и сега. С кого? С тебе. Добре. В действителност обаче имам насреща си не само тебе. Това разбрах. Насреща ми е всичко, което носиш в себе си, наследството от твоите предци. И ти, когато говориш с мене, нямаш насреща си само мене, когото виждаш, но аз нося отпечатъците на моите близки, на моя род, на моята история. Това е нещо, което игнорираме при общуването си с другите.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Лев (Жиле)

Тази книга не е нито научна история на Православната духовност, нито подробен богословски трактат върху аскетичната и мистичната благодат, нито описание на психологията на православните мистици, а кратко и съвсем несложно въведение в първите принципи на духовността на Източната православна църква.

Тук духовният живот се разглежда в светлината на учението на Източната православна църква. Наименованието се отнася до онези сестри-църкви, чиято вяра се изразява в решенията на седемте Вселенски събора и които поддържат общение с Патриарха на Константинопол и апостолските престоли на Антиохия, Александрия и Йерусалим. Като църква, Православната църква има своето точно определено учение по въпросите на аскетиката и мистиката и това учение е Предание (παράδοση), което върви от самото начало на християнството и до днес. Това Предание, а не лични теории – били те негови или на произволно избран духовен писател, колкото и велик да би бил той, се опитва да изложи тук авторът.

Отваряне на целия текст

Автор Месогийски и Лавреотикийски митр. Николай (Хаджиниколау)

Ние като че не разбираме какво точно е молитвата, не знаем как да я оползотворим и използваме в нашия живот. Нека обаче първо да отговорим какво не е молитвата? Когато сме били деца са ни учили в училище, в неделното училище, в семейството и свещениците, че сме длъжни да си казваме молитвата - това е наш дълг като християни. "Казал ли си молитвата си, детето ми? Много хубаво правиш!" Молитвата обаче не е дълг. За малките деца това е един нагледен урок - ставаш сутринта и както обличаш дрехите си, така слагаш и премяната на молитвата преди да отидеш на работа. По същия начин и вечер, когато слагаш нощницата си, слагаш и премяната на молитвата, за да легнеш в леглото; преди да ядеш, след хранене и т.н. Молитвата обаче не е задължение, макар и хубаво. С други думи, тя не е нещо, което принудително и задължително трябва да правим, понеже Бог в противен случай ще ни се разгневи. Не. Хубаво е да влезем в руслото на този благословен навик от малки деца, но след това е необходимо да излезем от него колкото се може по-бързо.

Второ. Молитвата не е емоция, т.е. запалвам кандилото, загасям лампата, навеждам глава, придобивам тъжен вид и започвам да услаждам душата си с мисълта за Бога. Не, възлюбени братя! Тя е нещо много различно, нещо много по-различно от това. Молитвата не е и умозрение, т.е. да седя, да напрягам ума си, да се съсредоточавам и да се опитвам да си представя Бога - дали ме чува, да обобщя прошенията и нуждите си и да направя сделка с Него. Дори това не е молитва.

Отваряне на целия текст

Автор Златина Иванова

Едва ли в историята на човешкия род има епоха, която да е белязана от толкова дълбоки трагедии като двадесетото столетие – този трагичен век даде толкова много изгубени поколения в световни войни, исторически катаклизми, революции, сривове, велики депресии, че за човека стана като че нормално да живее с болката на тоталната липса. Липса на смисъл, липса на цел, липса на вяра, на кумири. Но по Своя премъдър промисъл Бог реши, че и това съвсем ново, различно и познало отчаянието в небивала дълбочина поколение трябва да има своите представители в рая, като внесе в богатата палитра на светостта своя неповторим почерк. Една от основните характеристики на раненото от отчаянието поколение е безкомпромисната, екзистенциална честност – предпочитаща тоталната смърт и саморазруха пред частичната истина и половинчата ценност. Ангелите Господни уловиха за Църквата именно такива хора – радикалисти, способни да оценят и припознаят като сроден евангелския радикализъм на Христос. Онзи Христос, който беше снизходителен и съчувстващ на всеки грешник, и безкомпромисен и суров към фарисеите и тяхната полу-правда, и Чиито образ в предходните епохи на „църковно благополучие” бе затъмнен. На Този Христос екзистенциалните радикалисти можеха да се доверят, защото припознаха в Него сроден дух. При цялата им емоционална, психологическа и идейна обърканост, безкомпромисната жажда за истинност прави такива хора способни да погледнат към Христос и да поискат да Го чуят. „Моите овце слушат гласа Ми и Аз ги познавам, и те вървят след Мен” (Иоан 10:27). А Христос винаги е бил щедър към жадните. Те са Неговите любимци, неслучайно на тях Той посвещава едно от блаженствата: „Блажени са гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят” (Мат. 5:6).

Отваряне на целия текст