Когато загубя нещо, чета параклиса към св. Фанурий. С други думи, когато искам да намеря разни неща, например да намеря къде да паркирам, този светец прави чудеса. Някой би казал, че да намираш неща по този начин е твърде практично, но ако обърнеш внимание на думите в параклиса, в тях няма нищо на тази тема. В тях не се говори за това светецът да ти намери загубени неща, а има много духовни прошения към него и това те кара да се молиш на Бога, сякаш забравяш проблема си. В един от тропарите се казва: „Свети Фанурие, помогни на мене, който блуждая в ереста на всяко престъпление”. Песнописецът се съгласява, че в крайна сметка може да си православен, но въпреки това да блуждаеш в престъплението на ересите, на всяка ерес, или по-скоро на всеки личен избор в Църквата, на всяко отклонение от духа на Църквата, което е една малка ерес. Православен си, имаш правилна вяра, знаеш точно догматите, но животът ти може и да не е напълно православен съобразно духа на Църквата и Божия Дух, а ти да си мислиш, че живееш православно. Направи ми голямо впечатление, че всяко престъпление е ерес, въпреки че съм православен.

Във всяка енория има хора, които са затворени в себе си. Ще ги срещнеш навсякъде. Те отбягват хората и голямото множество в храма. Те абсолютизират безмълвието, уединената молитва и не искат да виждат другите с привидно непогрешимия лозунг „да останат сами със себе си”. Без да подценяваме молитвата на ума, ние нямаме право да пренебрегваме изобилните блага на църковната общност, на общественото богослужение и предимството на църковното събрание. Христос не дойде да спаси разпръснати индивиди, за да могат след това те да живеят разделени помежду си, сякаш не се познават. Христос положи основите на ново общностно тяло - Църквата. Той призовава всички, които пребивават в патологична самота, да се „преселят”; да излязат от изолацията и отчуждението на душата, за да се сплотят в общността на изкупените. Същността на св. Евхаристия е да обедини откъснатите и разделени хора, като въдвори любовта между тях, за да могат те да се чувстват близки, защото са членове на едно и също тяло - Христовото тяло.

"Много е интересно да разберем как стигнахме дотам, че  в някои религиозни кръгове радостта се смята за духовен проблем. В това конкретно религиозно пространство въпросът за радостта по много странен начин бива свързан с проблема за греха", пише в статията си известният гръцки богослов проф. Георгиос Патронос, търсейки в автентичния живот на Църквата начините за противопоставяне на "патологията на отвращението" .

Човек особено се впечатлява, когато в новозаветните текстове и светоотеческите творения открива един много човечен подход към екзистенциалните проблеми и въпроси, които са занимавали и занимават човека в неговото всекидневие и които днес стават още по-мъчителни главно поради самотата и стреса, които в съвременния свят неволно са приети като социална форма на живот. Принизяването на понятието за общност и подценяването на потребността за общуване на съвременния човек, психологията на отчуждената индивидуалност, които изместват личния опит и преживявания в естествената и близка среда, както и липсата на доверие и диалог, са довели човека до едно наистина шизофренично отношение към неговия всекидневен живот.

Религиозното образование днес обикновено предлага една психология на разделението и двуполюсна оценка: на нещата от този свят и вечните неща, на „духовното” и „материалното”, на „душевното” и „телесното”, на „историческото” и „есхатологичното”. И това е допринесло човек да стане още по-песимистичен и в действителност да бъде една раздвоена личност. Християнската вяра, която извира от Новия Завет, дава надежда и оптимизъм за бъдещето и за човека, но само, ако всички антропологични теми бъдат правилно разбрани в светлината на православното богословие. Предпоставка за това е отдалечаването от ужасния религиозен дуализъм спрямо нещата от живота, който се наложи в нашата страна през последните два века и който всички ние сме попили и смятаме, че тази позиция е най-истинската и автентична форма на духовен живот.

Ще се постараем да опишем една реалност, която трудно се изказва с думи, и ще се опитаме да очертаем нейните основни белези. По своята природа тя трудно може да се опише и е по-лесно съкровено да се почувства; тя е нещо, повече скрито, за което  може само да предполагаш, а не толкова видимо, което може да коментираш. Може да определим своята цел, но опитът трудно се ограничава в езикови рамки - колко повече това важи  за автентичността на опита на вярата и благодатта, която е свързана с най-съкровеното битие на човешката природа, с истината за човека; тя е тайна, която непрекъснато ни се открива, а не толкова външна проява, образ, форма или поведение, с които човек се съобразява.

Когато духовният опит е автентичен, той открива божествеността на човека. В противен случай той не позволява на Божията благодат да действа в човешкия живот. Затова автентичността е необходима предпоставка на духовния живот.

И така, как да подходим към автентичността на опита? Как да я разпознаем? Със сигурност не става въпрос за интелектуално съждение.