Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Архим. Андрей Конанос

file12152Даваме ли си сметка, колко много неща не знаем за своите предци? За житейската им история знаем съвсем малко, но в себе си носим всички черти на онези хора, които не познаваме, не сме виждали, но въпреки това носим в себе си тяхното наследство: техните гени, чертите им. Ето например, моят ръст, цветът на косата и на очите, начинът, по който са оформени моите пръсти, тялото, душевното ми състояние и равновесие, характерът ми, моето аз – всички тези неща не са само наши, не са само на нашите родители, само на дядо ми, но носим в себе си историята на всички свои предци. Нима не е страшно само да си го помислим? Да разберем, че не е само онова, което виждаме сега, а в нас са отпечатани черти и на други хора, за които не знаем, каква връзка са имали с Църквата, колко са обичали Христос, в кои части на света са живели, не знаем техните предпочитания и интереси, тяхното знание, професия - нищо не знаем.

Когато влизаме в контакт с други хора, когато общуваме с някого, разбираме, че имаме насреща си друг човек - ето например, аз говоря с тебе, говоря тук и сега. С кого? С тебе. Добре. В действителност обаче имам насреща си не само тебе. Това разбрах. Насреща ми е всичко, което носиш в себе си, наследството от твоите предци. И ти, когато говориш с мене, нямаш насреща си само мене, когото виждаш, но аз нося отпечатъците на моите близки, на моя род, на моята история. Това е нещо, което игнорираме при общуването си с другите.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Лев (Жиле)

lev gilletТази книга не е нито научна история на Православната духовност, нито подробен богословски трактат върху аскетичната и мистичната благодат, нито описание на психологията на православните мистици, а кратко и съвсем несложно въведение в първите принципи на духовността на Източната православна църква.

Тук духовният живот се разглежда в светлината на учението на Източната православна църква. Наименованието се отнася до онези сестри-църкви, чиято вяра се изразява в решенията на седемте Вселенски събора и които поддържат общение с Патриарха на Константинопол и апостолските престоли на Антиохия, Александрия и Йерусалим. Като църква, Православната църква има своето точно определено учение по въпросите на аскетиката и мистиката и това учение е Предание (παράδοση), което върви от самото начало на християнството и до днес. Това Предание, а не лични теории – били те негови или на произволно избран духовен писател, колкото и велик да би бил той, се опитва да изложи тук авторът.

Отваряне на целия текст

Автор Месогийски и Лавреотикийски митр. Николай (Хаджиниколау)

prayer-cf84ceb91Ние като че не разбираме какво точно е молитвата, не знаем как да я оползотворим и използваме в нашия живот. Нека обаче първо да отговорим какво не е молитвата? Когато сме били деца са ни учили в училище, в неделното училище, в семейството и свещениците, че сме длъжни да си казваме молитвата - това е наш дълг като християни. "Казал ли си молитвата си, детето ми? Много хубаво правиш!" Молитвата обаче не е дълг. За малките деца това е един нагледен урок - ставаш сутринта и както обличаш дрехите си, така слагаш и премяната на молитвата преди да отидеш на работа. По същия начин и вечер, когато слагаш нощницата си, слагаш и премяната на молитвата, за да легнеш в леглото; преди да ядеш, след хранене и т.н. Молитвата обаче не е задължение, макар и хубаво. С други думи, тя не е нещо, което принудително и задължително трябва да правим, понеже Бог в противен случай ще ни се разгневи. Не. Хубаво е да влезем в руслото на този благословен навик от малки деца, но след това е необходимо да излезем от него колкото се може по-бързо.

Второ. Молитвата не е емоция, т.е. запалвам кандилото, загасям лампата, навеждам глава, придобивам тъжен вид и започвам да услаждам душата си с мисълта за Бога. Не, възлюбени братя! Тя е нещо много различно, нещо много по-различно от това. Молитвата не е и умозрение, т.е. да седя, да напрягам ума си, да се съсредоточавам и да се опитвам да си представя Бога - дали ме чува, да обобщя прошенията и нуждите си и да направя сделка с Него. Дори това не е молитва.

Отваряне на целия текст

Автор Златина Иванова

elder silouanЕдва ли в историята на човешкия род има епоха, която да е белязана от толкова дълбоки трагедии като двадесетото столетие – този трагичен век даде толкова много изгубени поколения в световни войни, исторически катаклизми, революции, сривове, велики депресии, че за човека стана като че нормално да живее с болката на тоталната липса. Липса на смисъл, липса на цел, липса на вяра, на кумири. Но по Своя премъдър промисъл Бог реши, че и това съвсем ново, различно и познало отчаянието в небивала дълбочина поколение трябва да има своите представители в рая, като внесе в богатата палитра на светостта своя неповторим почерк. Една от основните характеристики на раненото от отчаянието поколение е безкомпромисната, екзистенциална честност – предпочитаща тоталната смърт и саморазруха пред частичната истина и половинчата ценност. Ангелите Господни уловиха за Църквата именно такива хора – радикалисти, способни да оценят и припознаят като сроден евангелския радикализъм на Христос. Онзи Христос, който беше снизходителен и съчувстващ на всеки грешник, и безкомпромисен и суров към фарисеите и тяхната полу-правда, и Чиито образ в предходните епохи на „църковно благополучие” бе затъмнен. На Този Христос екзистенциалните радикалисти можеха да се доверят, защото припознаха в Него сроден дух. При цялата им емоционална, психологическа и идейна обърканост, безкомпромисната жажда за истинност прави такива хора способни да погледнат към Христос и да поискат да Го чуят. „Моите овце слушат гласа Ми и Аз ги познавам, и те вървят след Мен” (Иоан 10:27). А Христос винаги е бил щедър към жадните. Те са Неговите любимци, неслучайно на тях Той посвещава едно от блаженствата: „Блажени са гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят” (Мат. 5:6).

Отваряне на целия текст

Автор Лимасолски митр. Атанасий

Из беседа за блаженствата

beggarНеобходимо е да знаем, че целта на Христовите блаженства е човек да върви напред и да постигне богоподобие. Това богоподобие не е външно, не е нравствено, не означава да слушаме за това, което Христос е направил, и ние външно да правим същото; то означава вселяване на Божието Слово, на Христос в сърцето на човека. Това се случва реално, онтологично, а не въображаемо. Когато човек има в сърцето си благодатта на Светия Дух, Христос, тогава той може да функционира по естествен начин. Христовите блаженства и заповеди, цялото възпитание и обучение на Църквата имат този смисъл – да изцелят човека, да му помогнат да функционира по естествен начин, както Бог го е създал в началото и го е поставил в рая. Знаем, че Бог е нашият Първообраз. Ние сме образи на Бога. Създадени сме от Бога, въз основа на Бога. С други думи, ние сме образи на Бога - „по образ” днес ще рече "по снимка на Бога", тоест Бог е създал същества, подобни на Него - образи на Бога с потенциал да се съединят с Него.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Андрей (Конанос)

МолитваКогато Бог отсъства, Той присъства много силно в твоето сърце

Понякога и при тебе, ревностния християнин, който се кае за греховете си, след известно време изстива пламъкът, запалените въглени, които правеха сърцето ти всесъжение, угасват, вулканът, който кипеше в теб, утихва. Твоята вяра вреше и кипеше... Сега обаче тя охладнява и ти се разколебаваш, смущаваш се, отиваш при духовника си и казваш:

- Промених се, не съм такъв, какъвто бях. Сега нямам толкова желание, не искам да водя духовен живот. Затова и закъснявам за църква, не идвам рано, не чувствам много от нещата, което преживявах преди.

Започваш да се разколебаваш... Това е много голяма тайна, която  внимавай какво ще кажа  се случва на всички хора. Трябва да бъдем искрени, приземени, истински и да знаем, че това се случва на всички подвизаващи се християни. Всички са минали и ще минат по този път. Когато познаеш Христос, живееш чудото и удивлението. Не след дълго обаче Христос те оставя. В какъв смисъл те оставя?

Отваряне на целия текст

Автор Лимасолски митр. Атанасий

ElpidaКое e по-полезно за младия човек, който е разочарован от хората – да се отдалечи от всички и да отбягва всякакви контакти, да се затвори в себе си и да се пази от ново разочарование, или все пак да има социални контакти, да създава нови връзки с хората и да рискува нови разочарования?

И още един въпрос: изолацията и усамотяването  главно душевни  на младия човек от неговите ближни не води ли до нуждата от по-силно общуване с Бога? Така човек стига до решението да поеме по монашеския път. Мислите ли, че това решение е правилно?

Нека започнем от втория въпрос. Първо трябва да знаем, че никой не може да направи нещо здраво в момент, когато е подвластен на различни емоции, които движат неговия душевен свят. Това означава, че когато човек преминава през период на разочарование от хората и живее в самота и изолация, това не е моментът за важни решения  не бива нито да тръгва да се жени, нито да става монах. Той трябва да изчака да възстанови мира и хармонията в душата си и едва след това ще разбере какво иска да прави в живота си. Тогава според свободната си воля ще може да направи това, което мисли. Силно наскърбеният или много радостният човек винаги допуска грешки в решенията си. Затова в едно поучение се казва: никога не вземай решения в живота си, когато си наскърбен или въодушевен, защото обикновено по-късно ще се каеш.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Василиос Термос
1_13.jpgБогословието е основата за духовния живот. Като християни ние не можем да водим духовен живот и да се подвизаваме, за да постигнем целта, която е нашето освещаване и спасение, ако не знаем защо правим това и коя е неговата богословска основа. Има много наши братя, които не са имали възможност да се докоснат до богословието и вършат своя подвиг, който Бог приема с голяма любов; но едно е, когато някой не е имал възможност да изследва истината на Църквата, и друго, ако има тази възможност, но въпреки това не го прави. Тогава става въпрос за небрежност. Ще се опитам да ви обясня какво представлява православният подвиг, какви са неговите изкривявания и изопачавания, които допускаме, изброявайки три характерни негови черти.

Първо. Православният подвиг не презира и не подценява хората и вещите.
 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме