Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Зилонски еп. Александър (Семьонов-Тян-Шански)

Ep Alexandr SemenovЩастливи са тези, които, като са чули Божия глас, като са познали Божията воля, се стремят да я изпълнят начаса. Това са тези, които, чули повелението „Стани, вземи си постелята и ходи“,[1] са станали взели са одъра си и са тръгнали. За тях разслабеността е свършила, те оздравяват духовно. Да, за да се оздравее духовно, първо трябва да се стане, да се смени мястото.

Ако Бог, както учи нашата църква, е неизменяем, това не означава още и че Той е неподвижен. Напротив – Бог е движение, подвижност. На езика на нашето съвремие ние бихме казали, че Бог е енергия, динамизъм. Във всеки случай на нас – за което Църквата също ни учи – Бог се открива в Своите енергии и, може да се каже, в движението. Толкова просто и леко е това да бъде забелязано в Св. Писание. На Петдесетница Духът низхожда във вид на „езици, като че огнени“, като „силен вятър“.[2] И дори когато се рее тихо, във вид на гълъб, над Господа Иисуса на Йордан, то и тук Той е в движение… Сам пък Господ Иисус Христос – въплътеният Син Божи – нима през цялото Си време на земята не е бил в движение? Та нали за Него не е имало място къде глава да подслони.[3] И е изцерявал болни най-често пътьом. Преминавайки през някое място, виждал е там разслабен и го е изцерявал. И веднага е продължавал нататък и се е скривал; след това отново е намирал разслабения, за миг, само колкото да му каже „внимавай и занапред недей вече греши, за да не те сполети нещо още по-горчиво и от предишното“[4] – и отново е изчезвал.

Отваряне на целия текст

Автор Сурожки митр. Антоний (Блум)

St Mary of Egypt and st ZosimaВ името на Отца и Сина и Светия Дух.

Днес ние си спомняме за св. Мария Египетска – и от нея можем да научим много, което ни е нужно. Тя е била всеизвестна грешница, предмет на изкушение и на съблазън за всички. Как е станала грешница – ние не знаем това. Проявявало ли се е злото в самата нея, като лично качество? Съблазнена ли е била тя? Подлагана ли е била на насилие? Как е станала блудница? Това ние никога няма да разберем. Едно обаче знаем с достоверност: някак тя е стигнала при храма на Божията майка – на тази, която е образ на съвършената цялостност, на целомъдрието – и изведнъж е почувствала, че не може да влезе в него. Не си заслужава да си представяме как чудесната сила не ѝ е давала да престъпи прага; тази сила, вероятно – по всяка вероятност! – е била вътре в самата нея. Почувствала е, че тази територия е твърде свята, за да посмее тя да влезе в присъствието на Божията майка, да застане вътре в храма.

Това обаче е било достатъчно, за да осъзнае тя, че цялото ѝ минало е тъмно, както и че съществува един единствен начин за да излезе от него: да изхвърли от себе си цялото зло и да започне нов живот. Тя не е отишла на изповед, за да търси съвет – напуснала е града и е отишла в пустинята, в знойната пустиня, където не е имало нищо друго, освен пясък и глад, и отчаяно самотничество.

Отваряне на целия текст

Автор Филип Кариатлис

Philip KariatlisКогато мислим за постенето в Православната църква днес, почти неизбежно умът се насочва към правилата, отнасящи се до това какво можем и какво не можем да ядем. Казаното е особено характерно за периода на Великия пост. И така, когато стане дума за „четиридесетдневния“ пост, има хора, които почти изключително ще се съсредоточат да се запознаят с всички църковни предписания относно това, кога трябва да се въздържат от определени храни. Има и други, които ще отидат още по-далеч, като най-щателно ще проверяват всички съставки на дадена храна в супермаркета, например, за да са сигурни, че там няма следи от храни, които те знаят, че не са позволени през периодите на поста. При това с удоволствие ще се радват, когато се случи да открият заместители на любимите си храни. Това, което неизбежно идва в резултат от подобно разбиране за постенето сред онези, които го практикуват, е вярването, че ако те са били „успешни“ в това усилие, те са, следователно, подготвени да приемат възкръсналия Господ в нощта на Пасха.

Оправдано обаче се появява въпросът дали постенето наистина представлява това. Ако Великият пост е подготвително време от църковната богослужебна година, което е предназначено като средство за подготовка на верните за тяхната среща с възкръсналия Христос в деня на Пасха, как едно такова разбиране за постенето помага в това „духовно“ пътуване? Нима това е истинският смисъл на постенето? Или ние сме го свели просто до правила относно това какви храни са позволени и какви – не?

Отваряне на целия текст

Автор Игумен Пьотр (Мешчеринов)

23Новото в Новия Завет е също и в това, че хората получават ново разбиране за Бога: това не е храмовото ритуално божество. Той е редом с нас във всекидневието, например на сватбата в Кана Галилейска.

Тази мисъл е тежка. Много по-просто е да отдадеш на Бога дължимото като отидеш в храма, а след това да живееш, както дойде, макар че Св. Писание ни най-малко не дава основание за това. Все по-често православните възприемат Бога като храмово божество, а богообщението като храмово благочестие.

Богообщението е „скромна“, ненатрапчива, всекидневна „двустранност“ в отношенията между човека и Бога, подобна на тази, която всеки човек познава в общението с любимите си хора. Главното е взаимната устременост един към другиго. Човек се обръща към Бога в своята душа: „Господи, аз съм тук“. И веднага в отговор чувства, усеща, че Господ говори: „И аз съм тук“…

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Фудел

S FudelИзпълни, Господи, сърцето ми с живот вечен

Св. Исаак Сириец

Отнеми от мен вкамененото сърце и дай ми сърце от плът

Св. Амвросий Медиолански

В Църквата има много обикновени, искрени души. Те може би не са много начетени в догматиката, но твърдо, от опит знаят, че благодатта на Светия Дух се дава в този свят на хората като обручение и залог за бъдещия живот; и те търсят този залог, копнеят за тази радостна достоверност на нетленното битие. За това не им е необходимо богословско образование. За това им е необходим само вътрешен живот на вяра и любов, някаква евангелска непосредственост на сърцето. Такава евангелска непосредственост има най-много в първохристиянството. Затова душата на съвременния християнин повече от всичко се стреми към първохристиянството, като го вижда сякаш не в миналото, а пред себе си – като епоха на възможна пълнота в придобиването на Светия Дух, пълнота на живота в Него.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Айзък Скидмор

Fr Isaac SkidmoreПо всичко личи, че днес хората проявяват особен интерес към апокалиптичните теми. Социални вълнения, пожари, климатични промени, глобална пандемия: всичко това извиква в съзнанието ни теми, откривани из апокалиптичните текстове, идващи от различни традиции. Християнството има свой собствен разказ за онова, което има да се случи в края на всички неща. Все пак, разнообразието на предлаганите интерпретации ни кара да се чудим дали хората са доволни от онова, което откриват, когато разглеждат тези текстове. Идеята за апокалипсиса ни интригува, ала остава въпросът какво можем да почерпим от нея.

Ако погледнем например Глава 13 от Евангелие според Марк, ние сме слисани от образи, които, ако наистина се осъществят, предвещават бедствие. Това, което искам да внуша, е че един полезен начин да разгледаме тази глава би бил да вникнем в нейните образи като обрисуване на видове травми, които понякога се появяват на най-крайните предели на нашето съществуване, и да разберем нейните предупреждения като имащи отношение към моментите, когато травмата ни отделя от нашите обичайни източници на увереност.

Отваряне на целия текст

Автор Преп. Мария (Скобцова)

Maila Makinen M MariaЗа съвременния човек, който изпитва вътрешна потребност да прилага в живота си строгите аскетически правила, е трудно да намери точните указания какви те трябва да бъдат. Древните книги са пълни с примери за висок аскетически подвиг. Чети Минеите и Добротолюбието са наситени с тях, но как съвременният човек да се приближи до тези примери, как да ги приложи в живота, това никой не знае. А пред нас стоят дълга редица от велики пустинници, мълчалници, постници, веригоносци, подвижници, които почти са се отказали от сън, непрестанни молитвеници и стълпници, които със своите подвизи изобличават човешката душа, заставят я да направи свой избор, да стъпи в този път. Как обаче да направи това? Къде да открие пустиня? Как да се зарие до шията в земята, да се качи на стълп, да легне в гроб, да изнури себе си с пост? И не само как да осъществи това практически, а и защо да избере мълчанието, вместо вериги, или вериги, вместо стълпа? И каква е ценността на този подвиг? А може би той представлява ценност сам по себе си и вън от себе си няма цел? Упражнение на волята ли е това – своеобразна висока духовна гимнастика, или представлява само отсичане на всичко желано, прието самò по себе си, явяващо се дълг на християнина? Можем да формулираме така: своеобразно призвание ли е аскетическият подвиг – цял жизнен път на човека, или то е своеобразен университет, подготвящ го за някакво друго призвание? Струва ми се, че аскетическите правила са правила за човешко поведение, които най-добре обезпечават едно максимално духовно, автентично и дълбоко отношение към Бога, към света, към самия себе си.

Отваряне на целия текст

Автор Сурожки митр. Антоний (Блум)

Metropolitan Antony BlumПътищата към Бога са толкова различни, толкова богати, колкото са и човешките души, колкото са и дълбините на Самия Бог, и пътят към Бога започва с вярата. Искам да кажа няколко думи за вярата.

Често хората бъркат понятията за вярата и за суеверието, или просто за наивната доверчивост. В действителност, вярата няма нищо общо със суеверието, а още по-малко с наивността. Вярата започва винаги от конкретния религиозен опит. Нещо се случва с човека, което внедрява в него непоколебимо убеждение в съществуването на невидимия свят, в това, че Бог е жив и действен.

Вярата не съвпада със самия опит. Изключително интересно разкрива това в една от своите проповеди св. Макарий Велики: той разказва как човекът, преживяващ дълбок (може да се каже дори просто човешки) опит, потъва в този опит напълно, и докато този опит продължава, той не може нито да го проследи, нито да следи за самия себе си. Той и неговият опит съвпадат напълно. Настъпва обаче моментът, когато този опит престава да бъде актуален: както морето отстъпва от брега, така и опитът постепенно отстъпва, става прозрачен, и човекът отново достига сякаш до пълно и обективно съзнание, може да преживява самия себе си, да се наблюдава, да улавя това, което се извършва в душата му. И тъкмо в този момент започва територията на вярата, т. е. на съвършената увереност в това, което, веднъж станало невидимо, след като вече не е актуален опит от конкретен момент, е вече безусловно и съвършено достоверно. Човекът е все още целият изпълнен с преживяванията, които са били в него само допреди секунди. И които са за него точно толкова достоверни – не, ще кажа: още по-достоверни в сравнение с отново откриващото се осъзнаване на окръжаващия го свят. И тъкмо тук започва областта на вярата. Човекът е убеден в реалността на онова, което вече е станало невидимо. Както вече казах, това се отнася не просто до вярата в Бога, но и до всички най-дълбоки преживявания: любовта, завладяващата радост, мъката, в която можем да потънем. Отнася се до всичко, което е толкова дълбоко, че ние изцяло потъваме в него. И когато излезем от него, то не остава в нас само като мъртъв, умствен спомен. Към нашия живот то е добавило знание, опит, и този опит, когато се отнася до Бога (или до човека), може да бъде наречен вяра.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме