Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Свещ. Андрю Лаут

Fr Andrew Louth 2Опитът за такова сравнение в кратко есе като настоящото очевидно е невъзможно начинание; възможно е само тези двама гиганти на християнското богословие – св. Максим, най-великият сред византийските богослови, оказал най-голямо влияние върху по-късната православна традиция, и Тома от Аквино, най-великият сред схоластиците, оказал най-голямо влияние върху по-късната римокатолическа традиция – да бъдат поставени в контекста, към който принадлежат, да бъде разгледано как те възприемат и интерпретират тази традиция, за да бъдат поставени някои въпроси за приликите и разликите между тях. Зададената в това есе тема се ограничава до „етиката на добродетелта”, както тя е наричана след 50-те години под влияние на изследванията на оксфордски философи като Филипа Фут и Айрис Мърдок, без да се насочва към по-широки въпроси, по отношение на които сравнението между двамата богослови би било също ползотворно и може би дори по-важно.[1]

Фут и Мърдок разглеждат възраждането на етиката на добродетелта като предизвикателство и критика към кантиантските и посткантианските подходи в етиката, фокусирани върху етическите решения и разрешаването на моралните дилеми, чрез поставяне на акцент върху скритите зад съответните действия намерения или върху последиците от взетите решенията. Интересът към намеренията се превръща, както е при Кант, във въпрос за дълга – какво човек трябва да прави (следователно в деонтологичен въпрос); а интересът към последиците, развит от утилитаристите, поставя въпроса дали етическите решения са следствие от изчисляване на последиците – в смисъла на възможното щастие, което би настъпило вследствие на съответното решение. Двете теории впоследствие са подложени на известни видоизменения и подобрения. Ала Фут и Мърдок настояват за завръщане към класическата традиция, както тя се открива при Платон и Аристотел, чиито етически размисли са насочени не към начина на взимане на решенията, не към акта на волята (както е добре известно, концепцията за волята отсъства от дискусията за етиката в класическата и елинистическата философия), а към това какво е нужно, за да бъдем добри човешки същества – концепция, изследвана чрез достойнствата, ἀρεταί, virtutes или „добродетелите”, които правят човека добър. Тази концепция за добродетелта дори не е само морална – особено в гръцкия контекст, където ἀρετή може да бъде характеристика и на вещи, отличаващи се с видимо достойнство – един меч също може да притежава ἀρετή, ако е добре наточен и балансиран например – но като цяло се приема, че човешките достойнства представляват морални качества, дори и те да не ги изчерпват, макар някои философи, като стоиците и според някои също и Платон, да приемат, че човешкото достойнство е вътрешно морално (за разлика от Аристотел, чийто „благороден човек”, μεγαλόψυχος, да изразява своето достойнство в своето богатство, в интелигентност, дори в походката и поведението си, наред със стриктно „морални” качества).

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Захариас (Захару)

Archim Zacharias ZacharouПърво искам да благодаря на Бога, Който със Своя благ Промисъл ме доведе в тази страна, в която в миналото са живели много светци. Благодаря също и на вашия Високопреосвещен митрополит Йоан, който и трите пъти, в които съм идвал в България, показа голямо благоразположение към мен, недостойния. За нас, вярващите, е много полезно да се събираме в името Христово и да говорим за нашата надежда за живота, който Той е спечелил със Своите Кръст и Възкресение. За нас, християните, има само едно училище и само един Учител – Христос. Той ни призовава към Себе си, като ни казва: „Поучете се от Мен, защото съм кротък и смирен по сърце и ще намерите покой за душите си” (Мат. 11:29). С други думи, евангелското училище на Христос е училище по смирение. Ние сме отпаднали от Божието лице чрез гордостта, затова има само един начин да се завърнем при Бога – смирението. В живота си ние постоянно се опитваме да грабнем онези смирени мисли, които ще ни дадат съкрушено сърце и смирен дух, за да бъдем приети в Божието присъствие. Поначало смирението би трябвало да бъде естествена черта на човека, тъй като той няма нищо свое, а всичко е получил от Бога. Цялото свое битие човек има „назаем” от Бога и само когато Му благодари за това, което вече е получил, той оправдава своето съществуване. Ето защо благодаренето на Бога става начин на съществуване. Св. апостол Павел казва: „За всичко благодарете” (1 Сол. 5:18), също и да излагаме своите прошения към Бога с благодарение. Това означава да благодарим докрай за вече получените дарове и едва след това да отправяме молба за нещо ново. Колкото повече благодарим на Бога, толкова повече неща Той ни дава. Всички духовни харизми на светците не са нищо друго освен Божии дарове от Бога, които Той им е давал според степента на признателност, с която те са ги приемали. И само онези дарове са ставали техни, за които те са благодарили докрай. И така всичко онова, за което благодарим на Бога, става наше.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей И. Смирнов

S I SmirnovЧинът на духовниците в Гръцката църква и в южнославянските църкви. Имало ли е в Русия отделен чин на духовниците? Мнението на Голубински и анализ на неговото мнение. Духовничество в древния руски манастир. Духовничество в древната руска енория. Изборът на духовен отец от вярващите. Покайното семейство.

В периода след Вселенските събори във Византийската църква тайната изповед е изключително в монашески ръце, а бялото енорийско духовенство не изповядва своите пасоми, нито извършва тайнството Покаяние. В по-голямата си част монасите, които са духовници,[1] са лица с презвитерски сан или – както днес биват наричани – йеромонаси. Случвало се е обаче изповед да приемат и епископи, както и обикновени монаси без свещен сан.[2] Това явление в гръцкия църковен живот се обяснява естествено с това, че дисциплината на тайната изповед се оформя в манастирите, а духовничеството като служение произлиза от манастирското старчество. Затова в Гръцката църква монасите са единствените изповядващи. Приемането на изповед от обикновен старец без свещен сан едва ли може да се нарече злоупотреба; по-скоро става дума за особено характерно наследство от миналото, още повече, че понякога самите епископи дават поръчение на обикновени старци да изповядват. Канонистите през 12 век категорично осъждат този обичай. Нещо повече: Валсамон не съчувства на монашеския монопол върху изповедта и обяснява явлението с лицемерната скромност или срамежливост на миряните, които са предпочитали да откриват греховете си на монаси, а не на свещениците в света, и се опитва да предостави духовнически права за изповед и на белите свещеници в своята патриаршия в Антиохия.[3] Реформата на знаменития канонист обаче няма успех – на Изток изповедта остава монашеско дело. И след 12 век духовниците в Гръцката църква са почти изключително хора с монашеско пострижение – по-рядко с епископски сан и по-често, разбира се, с презвитерски.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Томас Фицджералд

Fr Th FitzgeraldПравославната църква разгласява Благовестието на Иисус Христос. В гръцкия език думата за благовестие е εὐαγγέλιον, което буквално означава „блага вест”. Благата вест на православното християнство се състои в оповестяването на Божията безкрайна, жертвена любов към човечеството, както и в откриването на истинното предназначение на човешката личност. Размишлявайки върху радостното послание на Благовестието, в 4 век св. Григорий Нисийски пише: „Благата вест е, че човекът вече не е изгнаник, нито е прогонен от Царството Божие, а че отново е Божи син и поданик [на Царството]”.

Православието вярва в това, че най-скъпоценното съкровище, което Бог желае да сподели с нас, е Своя собствен живот. Нашата вяра започва с утвърждаването, че Бог е действал в историята с целта да ни позволи да участваме в Неговата любов и в Неговата благост, да бъдем граждани на Неговото Царство. Това убеждение е изразено особено красиво в молитвата от Литургията, която казва: „и не си престанал да вършиш всичко, докато не ни възведе на небето и ни дари Твоето бъдещо царство”.[1]

Посвещаването в любовта на Бога Отца е било съвършено изразено и въплътено в Личността и служението на Иисус Христос. Цялото намерение при Въплъщението на Божия Син е било да възстанови приятелството на човечеството с Бога. Големите отци и учители на Православната църква постоянно препотвърждават това убеждение, като възвестяват, че Бог е станал това, което сме ние с цел ние да станем това, което е Той.

Отваряне на целия текст

Автор Румънски патр. Даниил (Чоботя)

2 gergesinsky besnovatyПетата неделя след Петдесетница ни говори чрез литургийното си евангелие за изцеряването на двамата бесновати от Гадаринската страна. Евангелието е кратко, но изпълено с духовни значения.

В онова време, когато стигна на отвъдния бряг, в страната Гергесинска, срещнаха Го двама, хванати от бяс, излезли от гробищата; те бяха тъй свирепи, че никой не смееше да минава по тоя път. И ето, те извикаха и казаха: какво имаш Ти с нас, Иисусе, Сине Божий? Нима си дошъл тука да ни мъчиш преди време? А далеч от тях пасеше голямо стадо свини. И бесовете Го молеха и думаха: ако ни изгониш, позволи ни да идем в стадото свини. И Той им рече: идете. И те излязоха и отидоха в стадото свини. И ето, сурна се цялото стадо свини низ стръмнината в морето и се издави във водата. А свинарите побягнаха и, като отидоха в града, разказаха за всичко и за онова, що се бе случило с хванатите от бяс. И ето, цял град излезе да посрещне Иисуса и, като Го видяха, молиха Го да си отиде от пределите им. Тогава Той влезе в един кораб, отплува обратно и пристигна в града Си (Мат. 8:28-9:1).

Това евангелие ни посочва на първо място Христовата благост, която освобождава хората от демонската злоба. На второ място ни разкрива, че Христовото желание да освободи хората от демонската сила има за цел да направи хората свободни и достойни за добри дела. На трето място Господ Иисус Христос позволява на демоните да влязат в стадото свине, за да покаже, че демонската сила върху хората е ограничена и че в деня на Страшния съд те ще бъдат изпратени в ада, който сега се символизира от морската дълбочина. На четвърто място евангелието ни показва, че причинената на гадаринците материална загуба от удавянето на свинете в езерото е вид наказание, което е приложил Спасителят Иисус Христос за жителите на гр. Гадара, тъй като те са били твърде обсебени от материалната печалба и твърде малко загрижени за духовното, били са безчувствени към болката на другите.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Алексей Умински

Fr Al UminskyВ ръцете си държа статията на журналиста Андрей Архангелски „Провинция на духа”. Преди самата статия с получерен шрифт пише: „В Белгород забраняват тежкия рок, деня на всички влюбени и съвременния театър не затова, че са злодеи, а защото по този именно начин там разбират духовността – като забрана. Духовността в Русия няма позитивна програма”.

С много от това, което авторът на статията пише, можем без всякакво съмнение да се съгласим. Действително, на първо място думата духовност звучи наляво и надясно и никой не знае нейния смисъл. Даже самият автор явно не разбира съвсем какво точно има предвид – например, той пише такива интересни неща, като че „духовността – това е именно светското, мировото състояние на човека”. Какво означава това? Какво е това мирово състояние на човека: духовност? Какво означава светското състояние на човека?

Когато ние, вярващите хора, говорим за духовност, ние, колкото и да е странно, в думата духовност влагаме съвсем различни смисли. Какво представлява за нас да бъдеш духовен човек? Какво означава това – да имаш някаква духовност? Какво е това духовна литература, духовно пеене? Често ние възприемаме тези неща като някакви идиоми и за нас духовната литература, духовното пеене и духовният живот са съвсем еднозначни неща. Макар че духовното пеене – това е религиозното пеене, духовната литература – светоотеческата или житийната, или богослужебната литература, свързана с осмислянето на някаква религиозност, с някоя определена страна на тази религиозност.

Отваряне на целия текст

Автор Константинос Деликостантис

K Delikostantis1. Съвременната култура между антиаскетизма и неоаскетизма

Общоизвестно е, че съвременната култура е хедонистична и „съзнателно антиаскетична”.[1] Тя се гради върху принципите на: 1) потреблението, тъй като действа на основата на приемането и удовлетворяването на всички видове нужди на възможно най-голям брой хора и 2) капитализма, тъй като възникват все повече материални потребности, с цел повишаване на производството на блага и разширяване на пазара, който е „регулатор на всички икономически и социални отношения”.[2] Действието на капитализма се ръководи не от това, което е добро за човека, а което допринася за развитието на системата.[3] Нашата култура се базира и на: 3) технокрацията, тъй като дейността и производителността ѝ зависят от развитието на техниката. В този смисъл, въпреки различията в отделните култури, които днес се показват застрашително на историческата сцена, бихме могли да говорим за една „съвременна световна култура”[4] – хедонистична, икономократична и антиаскетична. Пазарът не е и не може да бъде „аскетичен”.[5]

Изглежда, че в наше време завършва един период в развитието на човечеството, когато духовността и стремежът към просперитет бяха две обратно пропорционални величини и където властваше убеждението, че трябва да дадеш кръв, за да получиш дух, че без „воля за пустинята”,[6] без аскеза и отказ няма свобода. Основата на новия световен хедонистичен, метааскетичен, за да не кажем и метадуховен морал е, че свободата е тъждествена на материалното задоволяване и блаженство. Качеството на свободата се смята за обвързано с количеството на удовлетворените потребности, т. е. тук става дума за тотален обрат: онова, което във великите религиозни традиции и във великата етика беше смятано за принизяване и деформиране на човека, днес става основа и смисъл на неговото съществуване.

Отваряне на целия текст

Автор Диоклийски митр. Калистос (Уеър)

Kallistos WareИ кога се молиш, не бъди като лицемерците, които обичат да се спират по синагоги и по кръстопътища да се молят, за да се покажат пред човеците. Истина ви казвам, те вече получават своята награда. А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве. А кога се молите, не говорете излишно като езичниците; защото те мислят, че в многословието си ще бъдат чути; прочее, не бивайте тям подобни; защото вашият Отец знае, от какво имате нужда, още преди да поискате от Него. А молете се тъй: Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята; насъщния ни хляб дай ни днес; и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си; и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия; защото Твое е царството, и силата, и славата вовеки. Амин. Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви

(Мат. 6:5-15)

В името на Отца и Сина и Светия Дух, амин.

„Господи, научи ни да се молим”, казали учениците на Иисус. Какво обаче разбираме под молитва? Нека ви предложа едно описание от руския духовен учител от 19 в., св. Теофан Затворник: „Главното е да стоим пред Бога с ума в сърцето и да продължаваме да пребъдваме пред Него непрестанно, ден и нощ, до края на живота си”. Тук можем да забележим три неща. Първо, св. Теофан казва, че да се молиш означава да пребъдваш пред Бога. Не е нужно винаги да Го молиш за нещо. Не е нужно винаги да използваш думи. Най-дълбоката молитва е просто да стоиш в очакване пред Бога. Спомням си, че когато бях 10-годишен, чух проповед върху молитвата, в която се разказваше история за някакъв стар човек в едно далечно село. Помня тази история и до ден днешен. (Когато някои от вас изнасяте проповеди в бъдеще, помнете, че децата често слушат много внимателно това, което говорите.) Имало едно време един старец, който всеки ден прекарвал часове наред в църквата. Неговите приятели го попитали: „Какво правиш там толкова време?”. А той отговорил: „Моля се”. „Молиш се?”, казали те. „Сигурно имаш страшно много неща, за които молиш Бога?”. Старият човек обаче отвърнал: „Аз не моля Бога за нищо”. „А какво правиш тогава?”, попитали отново те. Старецът отговорил: „Просто стоя и гледам Бога, а Бог стои и гледа мен”. Когато бях 10-годишен, мислех, че това е много добро определение за молитвата. Днес продължавам да мисля същото. Молитвата може би наистина понякога е прошение, но в своето най-дълбоко проявление тя не е прошение, а взаимоотношение.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме