Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Айзък Скидмор

Fr Isaac SkidmoreПо всичко личи, че днес хората проявяват особен интерес към апокалиптичните теми. Социални вълнения, пожари, климатични промени, глобална пандемия: всичко това извиква в съзнанието ни теми, откривани из апокалиптичните текстове, идващи от различни традиции. Християнството има свой собствен разказ за онова, което има да се случи в края на всички неща. Все пак, разнообразието на предлаганите интерпретации ни кара да се чудим дали хората са доволни от онова, което откриват, когато разглеждат тези текстове. Идеята за апокалипсиса ни интригува, ала остава въпросът какво можем да почерпим от нея.

Ако погледнем например Глава 13 от Евангелие според Марк, ние сме слисани от образи, които, ако наистина се осъществят, предвещават бедствие. Това, което искам да внуша, е че един полезен начин да разгледаме тази глава би бил да вникнем в нейните образи като обрисуване на видове травми, които понякога се появяват на най-крайните предели на нашето съществуване, и да разберем нейните предупреждения като имащи отношение към моментите, когато травмата ни отделя от нашите обичайни източници на увереност.

Отваряне на целия текст

Автор Сурожки митр. Антоний (Блум)

Metropolitan Antony BlumПътищата към Бога са толкова различни, толкова богати, колкото са и човешките души, колкото са и дълбините на Самия Бог, и пътят към Бога започва с вярата. Искам да кажа няколко думи за вярата.

Често хората бъркат понятията за вярата и за суеверието, или просто за наивната доверчивост. В действителност, вярата няма нищо общо със суеверието, а още по-малко с наивността. Вярата започва винаги от конкретния религиозен опит. Нещо се случва с човека, което внедрява в него непоколебимо убеждение в съществуването на невидимия свят, в това, че Бог е жив и действен.

Вярата не съвпада със самия опит. Изключително интересно разкрива това в една от своите проповеди св. Макарий Велики: той разказва как човекът, преживяващ дълбок (може да се каже дори просто човешки) опит, потъва в този опит напълно, и докато този опит продължава, той не може нито да го проследи, нито да следи за самия себе си. Той и неговият опит съвпадат напълно. Настъпва обаче моментът, когато този опит престава да бъде актуален: както морето отстъпва от брега, така и опитът постепенно отстъпва, става прозрачен, и човекът отново достига сякаш до пълно и обективно съзнание, може да преживява самия себе си, да се наблюдава, да улавя това, което се извършва в душата му. И тъкмо в този момент започва територията на вярата, т. е. на съвършената увереност в това, което, веднъж станало невидимо, след като вече не е актуален опит от конкретен момент, е вече безусловно и съвършено достоверно. Човекът е все още целият изпълнен с преживяванията, които са били в него само допреди секунди. И които са за него точно толкова достоверни – не, ще кажа: още по-достоверни в сравнение с отново откриващото се осъзнаване на окръжаващия го свят. И тъкмо тук започва областта на вярата. Човекът е убеден в реалността на онова, което вече е станало невидимо. Както вече казах, това се отнася не просто до вярата в Бога, но и до всички най-дълбоки преживявания: любовта, завладяващата радост, мъката, в която можем да потънем. Отнася се до всичко, което е толкова дълбоко, че ние изцяло потъваме в него. И когато излезем от него, то не остава в нас само като мъртъв, умствен спомен. Към нашия живот то е добавило знание, опит, и този опит, когато се отнася до Бога (или до човека), може да бъде наречен вяра.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Добромир Димитров

Fr Dobromir DimitrovВ деня, в който Световната здравна организация обяви епидемията от COVID-19 за пандемия,[1] стана ясно, че цялото човечество е изправено пред грандиозни промени, засягащи свободното придвижване на хора и функционирането на елементарния социален живот.

Държавите първоначално прилагаха различни подходи в ограниченията, като постепенно уеднаквиха мерките за забавяне на разпространението на вируса и издадоха стриктни нареждания за социална изолация и забрана на събиранията на едно място. Тези нареждания автоматично затвориха християнските храмове в Западна Европа. На Балканите светската власт забрани посещаване на богослужението от страна на миряни (Гърция, Сърбия и Румъния[2]). Църквата на Божи гроб в Йерусалим също затвори вратите си за поклонници, като това стана факт и за Света гора и нейната монашеска република. В България, Грузия и Русия храмовете останаха отворени, но представители на висшия клир призоваха християните да се въздържат от обществено богослужение.[3] С оглед разпространяващата се зараза сериозен апел отправи и Московският патриарх Кирил, който наблегна в проповедта си християните да не посещават храмовете в този период.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Йоан Пантелеймон (Манусакис)

Archim John ManousakisСпазването на тазгодишния Велик пост намира света под безпрецедентна глобална карантина. Това естествено е съвпадение, но съвпадение, което навярно може да бъде изпълнено със смисъл, както често биват съвпаденията за онези, които ги наблюдават.

Ние мислим карантината като затваряне в пространството и като име за помещението или сградата, в която подобно затваряне се случва. И все пак карантина е име за продължителност, за брой дни. Думата произхожда от италианския израз „quaranta giorni“ – т. е. период от четиридесет дни, през които всеки кораб, пътуващ до Венеция, е трябвало да остане пришвартован далеч от градското пристанище като предпазна мярка срещу чумата. Карантината, следователно, е преди всичко и най-вече времева категория, знак за време, и едва след това за пространство. Всъщност „quaranta giorni“, прекарана във Венеция (и тук се сещам за една по-късна карантина във Венеция, разказана от Томас Ман), заимства името и значението си от четиридесетте дни на Великия пост (Quadragesima). На италиански и френски Великият пост се нарича именно така – по броя на четиридесетте дни („la Quaresima“ и „le Carême“ съответно).

Отваряне на целия текст

Автор Дяк. Пери Хамалис

D Perry Hamalis„Как бихте описали православното християнство с една дума?“

Този въпрос беше поставен преди няколко години пред учени – участници в една от дискусионните секции на провеждаща се тогава богословска конференция. Някои от присъстващите дадоха своите отговори, предлагайки варианти от типа на „Литургията“, „Автентичното християнство“, „Обòжението“ и „Традиционното християнство“. Тогава последният от тях – митр. Калистос (Уеър) – отговори по следния начин: „Свобода, – каза той – православието е свобода“.

Със сигурност това не беше отговорът, който повечето от нас бяха очаквали. Често православното християнство ни изглежда като пълна противоположност на свободата… Непоколебимо, безкомпромисно, пълно с канони и с дълги богослужения. То изглежда консервативно, нелиберално, неизменно, несвободно. Особено по време на Поста, много от православните се чувстват потиснати от ограничаваща диета, от тежкото разписание на богослуженията и от увеличаването на благотворителните дейности.

И все пак, аз все повече и повече се убеждавам, че свобода е най-добрата една дума, с която да бъде описано православието, както и че, когато е разбран правилно, Постът е освобождение.

Отваряне на целия текст

Автор Санфранциски и Западноамерикански архиеп. Йоан (Шаховски)

Archbishop John of San FranciscoПостът, това е свята болест на човека, при която не ти се иска да вкусваш. Понякога ти се приисква, но ти е невъзможно.

Господ ти повелява да умреш, за да живееш – Църквата ти повелява да боледуваш, за да получиш здраве.

Рутинният земен свят, оставен на себе си, води човека към заколение на духа, улавя и изтребва в човека Божия син – та нали този свят е свят, който е отменен, нали чрез него не трябва да се живее.

Светът знае: „За да живееш, трябва да се храниш“ – но светът знае това по природа, като безсловесно животно, и с това развращава себе си (Иак. 1:10).

Достигнал рутината чрез човека и отменен в Сина Божи, ветхият свят бива воден от природата, като безсловесно животно – към улов и изтребване (2 Петр. 2:12).

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

VKaravulchev 0Има няколко периода в годината, когато Църквата призовава хората да се отделят поне за малко от суматохата на ежедневието, от рутината и да обърнат поглед към себе си. Постът дава възможност да се обновим и заредим с духовни сили, черпейки от източника на живота – Бога. Великият пост е най-строгият и продължителен пост през годината. Най-характерният му белег е въздържането от храна с животински произход, но то носи духовна полза само в съчетание с духовния пост, който е време за размисъл, изпитване на съвестта, равносметка и промяна.

Дълга и интересна е историята на най-важния християнски пост, наричан още св. Четиридесетница. Още апостолите и първите християнски общини са отбелязвали в деня на еврейската Пасха спомена за страданията и смъртта на Иисус Христос. Това събитие не е било празнично, а повод за скръб, и затова християните са го отбелязвали с пост.

Така, първата християнска Пасха е започнала своето съществуване като пост и е била наречена кръстна Пасха. Този пост е претърпял едно поетапно развитие през годините, преди окончателно да се оформи в днешния си вид от седем седмици.

Отваряне на целия текст

Автор Милтиадис Константину

M ConstantinouСпоред Преданието на Православната църква периодът на Триода представлява етап от духовната борба, през който вярващите се подготвят с покаяние, молитва и пост за големия празник на Пасхата.

Началото на утвърждаването на този подготвителен период трябва да търсим в края на 7 в. – епоха, когато основа и извор на вдъхновение за църковната химнография представлява една сравнително малка книга (около петнадесет страници), която идва от първите векове на християнството. Тази книга е наречена „Оди“ (Ὦδαί) и представлява сборник от девет песни, разказващи за важни библейски събития. Например, първата песен е посветена на излизането на израилтяните от Египет и преминаването на Червено море, а втората – на предаването на плочите на Закона от Бога на Моисей. Третата песен съдържа молитвата на Анна, която е била бездетна, но се е удостоила да стане майка на последния съдия – Самуил. Четвъртата, петата и шестата песен съдържат молитвите на пророците Авакум, Исаия и Йона. Следващите две – седмата и осмата, разказват за мъченичеството на тримата младежи във Вавилонската пещ, а деветата песен съдържа молитвите на св. Богородица и Захария. Вдъхновени от тези песни, химнографите започват да съставят химни, основани на техните теми. Нарекли са ги „канони“ и първоначално те започват да се употребяват в богослужението на Йерусалимската патриаршия. Оттам, в началото на 9 в., се пренасят в Константинополската патриаршия и оттам се разпространяват в цялата Църква. И до днес каноните с девет или осем песни лежат в основата на богослужебните последования, като втората обикновено се пропуска. Докато обаче през цялата година се изпълняват пълните канони, в периода от Неделята на митаря и фарисея до Велика събота се изпълняват канони от само три песни, затова и периодът се нарича „Триод“.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме