Автор Константинос Деликостантис

1. Съвременната култура между антиаскетизма и неоаскетизма

Общоизвестно е, че съвременната култура е хедонистична и „съзнателно антиаскетична”.[1] Тя се гради върху принципите на: 1) потреблението, тъй като действа на основата на приемането и удовлетворяването на всички видове нужди на възможно най-голям брой хора и 2) капитализма, тъй като възникват все повече материални потребности, с цел повишаване на производството на блага и разширяване на пазара, който е „регулатор на всички икономически и социални отношения”.[2] Действието на капитализма се ръководи не от това, което е добро за човека, а което допринася за развитието на системата.[3] Нашата култура се базира и на: 3) технокрацията, тъй като дейността и производителността ѝ зависят от развитието на техниката. В този смисъл, въпреки различията в отделните култури, които днес се показват застрашително на историческата сцена, бихме могли да говорим за една „съвременна световна култура”[4] – хедонистична, икономократична и антиаскетична. Пазарът не е и не може да бъде „аскетичен”.[5]

Изглежда, че в наше време завършва един период в развитието на човечеството, когато духовността и стремежът към просперитет бяха две обратно пропорционални величини и където властваше убеждението, че трябва да дадеш кръв, за да получиш дух, че без „воля за пустинята”,[6] без аскеза и отказ няма свобода. Основата на новия световен хедонистичен, метааскетичен, за да не кажем и метадуховен морал е, че свободата е тъждествена на материалното задоволяване и блаженство. Качеството на свободата се смята за обвързано с количеството на удовлетворените потребности, т. е. тук става дума за тотален обрат: онова, което във великите религиозни традиции и във великата етика беше смятано за принизяване и деформиране на човека, днес става основа и смисъл на неговото съществуване.

Отваряне на целия текст

Автор Диоклийски митр. Калистос (Уеър)

И кога се молиш, не бъди като лицемерците, които обичат да се спират по синагоги и по кръстопътища да се молят, за да се покажат пред човеците. Истина ви казвам, те вече получават своята награда. А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве. А кога се молите, не говорете излишно като езичниците; защото те мислят, че в многословието си ще бъдат чути; прочее, не бивайте тям подобни; защото вашият Отец знае, от какво имате нужда, още преди да поискате от Него. А молете се тъй: Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята; насъщния ни хляб дай ни днес; и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си; и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия; защото Твое е царството, и силата, и славата вовеки. Амин. Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви

(Мат. 6:5-15)

В името на Отца и Сина и Светия Дух, амин.

„Господи, научи ни да се молим”, казали учениците на Иисус. Какво обаче разбираме под молитва? Нека ви предложа едно описание от руския духовен учител от 19 в., св. Теофан Затворник: „Главното е да стоим пред Бога с ума в сърцето и да продължаваме да пребъдваме пред Него непрестанно, ден и нощ, до края на живота си”. Тук можем да забележим три неща. Първо, св. Теофан казва, че да се молиш означава да пребъдваш пред Бога. Не е нужно винаги да Го молиш за нещо. Не е нужно винаги да използваш думи. Най-дълбоката молитва е просто да стоиш в очакване пред Бога. Спомням си, че когато бях 10-годишен, чух проповед върху молитвата, в която се разказваше история за някакъв стар човек в едно далечно село. Помня тази история и до ден днешен. (Когато някои от вас изнасяте проповеди в бъдеще, помнете, че децата често слушат много внимателно това, което говорите.) Имало едно време един старец, който всеки ден прекарвал часове наред в църквата. Неговите приятели го попитали: „Какво правиш там толкова време?”. А той отговорил: „Моля се”. „Молиш се?”, казали те. „Сигурно имаш страшно много неща, за които молиш Бога?”. Старият човек обаче отвърнал: „Аз не моля Бога за нищо”. „А какво правиш тогава?”, попитали отново те. Старецът отговорил: „Просто стоя и гледам Бога, а Бог стои и гледа мен”. Когато бях 10-годишен, мислех, че това е много добро определение за молитвата. Днес продължавам да мисля същото. Молитвата може би наистина понякога е прошение, но в своето най-дълбоко проявление тя не е прошение, а взаимоотношение.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Алексей Умински

В ръцете си държа статията на журналиста Андрей Архангелски „Провинция на духа”. Преди самата статия с получерен шрифт пише: „В Белгород забраняват тежкия рок, деня на всички влюбени и съвременния театър не затова, че са злодеи, а защото по този именно начин там разбират духовността – като забрана. Духовността в Русия няма позитивна програма”.

С много от това, което авторът на статията пише, можем без всякакво съмнение да се съгласим. Действително, на първо място думата духовност звучи наляво и надясно и никой не знае нейния смисъл. Даже самият автор явно не разбира съвсем какво точно има предвид – например, той пише такива интересни неща, като че „духовността – това е именно светското, мировото състояние на човека”. Какво означава това? Какво е това мирово състояние на човека: духовност? Какво означава светското състояние на човека?

Когато ние, вярващите хора, говорим за духовност, ние, колкото и да е странно, в думата духовност влагаме съвсем различни смисли. Какво представлява за нас да бъдеш духовен човек? Какво означава това – да имаш някаква духовност? Какво е това духовна литература, духовно пеене? Често ние възприемаме тези неща като някакви идиоми и за нас духовната литература, духовното пеене и духовният живот са съвсем еднозначни неща. Макар че духовното пеене – това е религиозното пеене, духовната литература – светоотеческата или житийната, или богослужебната литература, свързана с осмислянето на някаква религиозност, с някоя определена страна на тази религиозност.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей А. Иванов

От самото начало искам да направя уговорката, че лекцията ми е за религиозния феномен на юродството, но ще бъде от изключително културологични позиции. Нека от това никой да не бъде фрапиран и да не се обижда – това е само един от възможните начини за разглеждане на проблема, който не отхвърля нито един от останалите, нито, разбира се, отрича религиозния подход към този въпрос, а просто съ-съществува с тях в друга координатна система. Защо в дадения случай това е важно? Защото, от гледна точка на религиозното съзнание, въпросът се поставя така: колко юродиви или други светци можем да намерим, а оттук и безбройните изчислявания – колко са юродивите или другите светци в Православната църква. Едни казват 36, други – 50. Ще рече, че за вярващия светостта е феномен.

Ако обаче въпросът бъде поставен по друг начин, а именно – да се поразсъждава върху това, кого са смятали за юродив или за светец, то тогава се появява възможността да се каже, че подобен род изчисления е безсмислен, ако ние изходим от това, че тази категория е ноуменална, т. е. че юродив е този, когото са готови да смятат за юродив. А защо и какво хората влагат в това понятие – именно за това си струва и да поговорим. В случая използването на сложните философски категории феноменално и ноуменално е в най-висока степен уместно, тъй като самата категория юродиви се изплъзва от пръстите ни по невероятен начин. И тъй като, даже съгласно съвършено официалния възглед на Православната църква, юродив е този, който се преструва че не е онова, което всъщност е. Който се прави на хулиган или на безумец, а в действителност не е нито едното, нито другото, а светец, но – според условията на играта – за това не трябва да бъде известно чак до смъртта му. Разбира се, тази конструкция не може да бъде осъществена реално по отношение на нито един човек, защото, ако смятаме, че някой е просто хулиган или безумец, няма как да изясним дали всъщност не е светец. Нима обаче трябва да смятаме за светец всеки хулиган или безумец? Разбира се че не, и не от това изхожда Църквата.

Отваряне на целия текст