Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Архим. Захариас (Захару)

Archim Zacharias ZacharouНа Петдесетница, десет дни след Възнесението на Господа, даровете на Светия Дух се излели като знак за извършеното примирение между Бога и човека. Един от тези дарове, дарът на говоренето на езици, заслужава особено внимание. За нас е трудно да го разберем по няколко причини – отчасти поради факта, че той почти изчезва в края на живота на св. апостол Павел. Нещо повече, в своите по-късни послания св. Павел го споменава като такъв, който не е измежду най-главните, което говори за намалената му значимост по онова време. С какво се обяснява това?

Знаем, че дарът на говоренето на езици (глосолалия) е даден на ранната Църква с определена цел. Това е било свързано с практиката в древен Израил богослужението и молитвата да се извършват преди всичко с външни прояви и начини, докато целта на слизането на Светия Дух е да научи хората да се молят с дух, в дълбочината на сърцето си (срв. 1 Петр. 3:4). В деня на Петдесетница обаче, както виждаме, хората започнали да проповядват на много и различни езици за великите дела на Господа. Този дар е бил разпространен, защото Бог е пожелал Неговото слово да достигне краищата на земята (Рим. 10:18), новата вяра да донесе спасение на всички народи. Мнозина с вдъхновение са говорили на различни езици и Духът Божи е благоволил това да се случи. Молещите се на различни езици са изпитвали радост, защото за тях е било очевидно, че Бог се е вселил в тях и е извършил нещо велико.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей И. Смирнов

S I SmirnovЧинът на духовниците в Гръцката църква и в южнославянските църкви. Имало ли е в Русия отделен чин на духовниците? Мнението на Голубински и анализ на неговото мнение. Духовничество в древния руски манастир. Духовничество в древната руска енория. Изборът на духовен отец от вярващите. Покайното семейство.

В периода след Вселенските събори във Византийската църква тайната изповед е изключително в монашески ръце, а бялото енорийско духовенство не изповядва своите пасоми, нито извършва тайнството Покаяние. В по-голямата си част монасите, които са духовници,[1] са лица с презвитерски сан или – както днес биват наричани – йеромонаси. Случвало се е обаче изповед да приемат и епископи, както и обикновени монаси без свещен сан.[2] Това явление в гръцкия църковен живот се обяснява естествено с това, че дисциплината на тайната изповед се оформя в манастирите, а духовничеството като служение произлиза от манастирското старчество. Затова в Гръцката църква монасите са единствените изповядващи. Приемането на изповед от обикновен старец без свещен сан едва ли може да се нарече злоупотреба; по-скоро става дума за особено характерно наследство от миналото, още повече, че понякога самите епископи дават поръчение на обикновени старци да изповядват. Канонистите през 12 век категорично осъждат този обичай. Нещо повече: Валсамон не съчувства на монашеския монопол върху изповедта и обяснява явлението с лицемерната скромност или срамежливост на миряните, които са предпочитали да откриват греховете си на монаси, а не на свещениците в света, и се опитва да предостави духовнически права за изповед и на белите свещеници в своята патриаршия в Антиохия.[3] Реформата на знаменития канонист обаче няма успех – на Изток изповедта остава монашеско дело. И след 12 век духовниците в Гръцката църква са почти изключително хора с монашеско пострижение – по-рядко с епископски сан и по-често, разбира се, с презвитерски.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Захариас (Захару)

Archim Zacharias ZacharouДълбокото сърце, новите енергии и истинското смирение

В деня на Петдесетница, когато всички апостоли са заедно, Светият Дух е даден на цялата Църква, като едно Тяло. В гръцкия език думата συγχώρησις означава място, на което всички са събрани заедно, т. е. подразбира се, че Духът Божи обхваща всички нас. Както и че в сърцето на всеки има място за останалите хора и ако някой е изключен от сърцето ни, това означава, че ние все още не сме влезли в това χώρος, което е Царството Божие. Исторически, Светият Дух слиза над учениците, когато те били събрани заедно в деня на Петдесетница. Завършекът на това велико божествено тържество ще стане на небето, където в един прекрасен ден ние всички ще станем единни един с другиго.

В книга Откровение (6:10) се казва, че душите на светците, убити заради словото Божие, очакват въздаяние с надежда и нетърпение, стоейки пред Божия жертвеник: „И викаха с висок глас, думайки: докога, Владико Светий и Истинний, не ще съдиш и не ще отмъстяваш за нашата кръв на ония, които живеят на земята?”. Но Бог, както пише св. ап. Павел в Посланието до евреите (11:39-40), устройва всичко по най-добър начин заради нас и всички те, вече спасени, „макар и да бяха засвидетелствувани чрез вярата, не получиха обещаното, защото Бог предвиди за нас нещо по-добро, та без нас да не постигнат съвършенство”. Апостолът дава да се разбере, че независимо че светците са били праведни победители, а мъчениците са пролели дори кръвта си, те все още не са достигнали съвършенство. Те вече предвкусват сладостта на Царството, но то все още не е настъпило. Бог действително е подготвил нещо голямо за всички народи, като желае всички да се наситят от пиршеството на божествената любов, което ще настъпи подир всеобщото възкресение. Затова и Светият Дух е бил даден на цялото Тяло като на едно цяло. „Заради това Христос, влизайки в света, казва: жертва и принос Ти не пожела, а тяло Ми приготви” (Евр. 10:5). През цялата човешка история Христос действително твори Тялото на Църквата и в Своето Царство Той ще прослави напълно цялото Тяло. Дори да сме маловажни членове на това Тяло, Той и нас ще включи в този грандиозен празник на божествената любов. Нямаме повод да завиждаме на останалите членове на Тялото, защото Главата отдава Себе си на всекиго изцяло – от най-великия до най-малкия. Отец Софроний често говореше за небесното богоугодно съперничество: състоянието на светците е толкова удивително смирено, че те, ако видят ближния по-високо от себе си, то от това се радват още повече.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Захариас (Захару)

Archim Zacharias ZacharouКакто вече казахме, покаянието е заповед, която съдържа всички други евангелски заповеди. То включва и отхвърлянето на нечистотата и злобата, и кроткото приемане на възраждащото и спасяващо ни слово Божие (Виж Иаков 1:21). Покаянието е покана, отправена ни от Господа отново да започнем прекъснатия в рая разговор между Адам и Бога. Тогава на въпроса на Господа „къде си”, „какво си направил?”, Адам не можа да отговори правилно – и ето че сега ние сме призовани да се опомним и да отговорим: „Съгреших, Господи, и се разкайвам. Прости ми”. Именно затова се и въплъти Господ. Вече споменахме, че ние не можем да стигнем сами до покаяние, но това става само по Божията благодат, дарувана ни с кръстната смърт на Христос и Възкресението. Господ е заповядал на Своите апостоли да проповядват именно за тази благодат – благодатта на покаянието.

Всяко общуване с небесния свят допринася за нарастването на покаянието. Когато до сърцето се докосва Божията ръка, започваме да познаваме Неговия живот, благодат и сила. На душата се дава да види просвещаващата истина и покаянието се превръща в нещо естествено и присъщо. Нещо подобно виждаме в евангелската притча за жената, загубила една драхма (Лука 15:7-9). По обяснението, дадено от преп. Макарий Велики,[1] душата има нужда от светлината на Светия Дух, Който идва и поставя всичко на място. Подобно на слънцето, озарението от светлината на праведния живот освещава сърцето и прави възможна победата над злото. За да намери загубената драхма, жената първо е запалила свещ, почистила е и подредила всички вещи в стаята и тогава, при светлината на горящия светилник, е намерила монетата, която дотогава не се е забелязвала поради боклука и праха. Така и душата не може да се справи сама в помислите си, но ако има светлина, която да я просветли, тогава е способна да види своята нечистота.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Захариас (Захару)

Archim Zacharias ZacharouЕвангелието на Христос започва с думите „покайте се, защото се приближи царството небесно” (Мат. 4:17). Тези думи обобщават диалога между Бога и човека, прекъснат в рая заради непослушанието на нашите праотци. Сега обаче думите на Христос оповестяват ново Божие творение, новия народ, глава на който е Той, Самият Творец. Затова покаянието е начало на отхвърлянето на греха, така че най-накрая да се изпълни божественият изначален замисъл за създаването на човека по Негов образ и подобие.

В живота на всекиго настъпва момент, когато усещаме, че всички наши трудове са белязани от несъвършенство и нямаме с какво да се явим пред вечния Съдия. В такъв момент чувстваме действително своето нищожество и се отчайваме, но отец Софроний нарича подобно отчаяние благословено. То ражда онази печал по Бога, която по думите на апостола ражда покаяние за спасение (2 Кор. 7:10).

Когато малко преди неговата смърт попитали стареца Амвросий Оптински какво е неговото молитвено правило, той отговорил, че няма по-добро правило от покайната молитва на митаря: „Боже, бъди милостив към мене грешника!” (Лука 18:13). Често велики светци, като преподобния Сисой, преди смъртта си са се молили Бог да удължи техния живот, за да могат да принесат покаяние. От което става ясно, че покаянието е необходимо не само в началото на духовния живот, но и в неговата среда и край.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Захариас (Захару)

Archim Zacharias ZacharouПробуждането на сърцето чрез страха Божи

Паметта за смъртта е преживяване на срещата с вечността на Бога. Тя съкрушава човека изцяло, като го потапя в мъчителен ад – сега той вижда и знае, че Бог Го няма в неговото сърце, че е напълно сляп и е беден. Болезненото осъзнаване на своята голота ражда страха Божи, вселяващ се в сърцето и започващ да променя начина на мислене. По своята същност както паметта за смъртта, така и произтичащият от нея страх Божи не са психологически емоции, а духовни състояния и благодатни дарове.

Човек се нуждае от вечността и поради това всяко съприкосновение с нея поражда в душата някакъв страх, особено в началото. Вече споменахме, че паметта за смъртта ни води към благословено отчаяние, което пресича действията на страстите и освобождава от привързаността към света. По подобен начин и страхът Господен, който идва след божественото озаряване, пробужда от греховния сън и помага на човека да се завърне към въздържанието. От този момент сърцето не гледа видимото, а невидимото (2 Кор. 4:18) и винаги избира вечното, а не временното, като все повече възмъжава. Начало на мъдростта е страхът Господен (Прит. Сол. 1:7), защото именно страхът Божи помага да направим мъдър избор.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Томас Фицджералд

Fr Th FitzgeraldПравославната църква разгласява Благовестието на Иисус Христос. В гръцкия език думата за благовестие е εὐαγγέλιον, което буквално означава „блага вест”. Благата вест на православното християнство се състои в оповестяването на Божията безкрайна, жертвена любов към човечеството, както и в откриването на истинното предназначение на човешката личност. Размишлявайки върху радостното послание на Благовестието, в 4 век св. Григорий Нисийски пише: „Благата вест е, че човекът вече не е изгнаник, нито е прогонен от Царството Божие, а че отново е Божи син и поданик [на Царството]”.

Православието вярва в това, че най-скъпоценното съкровище, което Бог желае да сподели с нас, е Своя собствен живот. Нашата вяра започва с утвърждаването, че Бог е действал в историята с целта да ни позволи да участваме в Неговата любов и в Неговата благост, да бъдем граждани на Неговото Царство. Това убеждение е изразено особено красиво в молитвата от Литургията, която казва: „и не си престанал да вършиш всичко, докато не ни възведе на небето и ни дари Твоето бъдещо царство”.[1]

Посвещаването в любовта на Бога Отца е било съвършено изразено и въплътено в Личността и служението на Иисус Христос. Цялото намерение при Въплъщението на Божия Син е било да възстанови приятелството на човечеството с Бога. Големите отци и учители на Православната църква постоянно препотвърждават това убеждение, като възвестяват, че Бог е станал това, което сме ние с цел ние да станем това, което е Той.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Захариас (Захару)

Archim Zacharias ZacharouЧовекът и неговото предназначение са били в мислите на триединия Бог още до началото на времето (2 Тим. 1:9). Ограниченият човешки ум не е в състояние да обхване онзи миг, когато Бог е решил да създаде човека по Своя образ и подобие. Той го е сътворил лично и непосредствено, като му е дарувал удивителен ум и прекрасно сърце, способно да обгърне не само цялото Божие творение, видимия и невидим свят, както се казва в божествената Литургия на св. Василий Велики, но и самата божествена вечност. Наистина човекът е венец на творението и цар на света.

Бог изначално е надарил човешката природа с божествени качества, с много добродетели и близко родство със Светия Дух. Докато се е намирал близо до Твореца, човекът е блаженствал. Възнасяйки се към Него с ума си и съзерцавайки Лика Му, той се е преизпълвал с живот, с неописуема безкрайна благодарност и божествена любов. Погълнат обаче от това високо състояние, човекът се самозабравя и изгубва чувството, че е само едно творение, извикано от небитието. И пожелава да стане бог далеч от Бога, избира пътя на непослушанието и гордата независимост вместо пътя на изпълнението на Божиите заповеди и на пребиваването в Неговата любов. В този момент се случва и приелото космическо измерение ужасно падение на хората.

Умът на човека се помрачава и той насочва вниманието си към тварния свят, става роб на плътта. Сърцето става като камък, лишава се от блаженното присъствие на Господа. От паметта му се заличават дори спомените за посещенията на нетварната благодат. Човекът се привързва към земното, към видимия свят. Забравя за Твореца и се предава на греха, обричайки себе си на тление и смърт.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме