Автор Прот. Айзък Скидмор

По всичко личи, че днес хората проявяват особен интерес към апокалиптичните теми. Социални вълнения, пожари, климатични промени, глобална пандемия: всичко това извиква в съзнанието ни теми, откривани из апокалиптичните текстове, идващи от различни традиции. Християнството има свой собствен разказ за онова, което има да се случи в края на всички неща. Все пак, разнообразието на предлаганите интерпретации ни кара да се чудим дали хората са доволни от онова, което откриват, когато разглеждат тези текстове. Идеята за апокалипсиса ни интригува, ала остава въпросът какво можем да почерпим от нея.

Ако погледнем например Глава 13 от Евангелие според Марк, ние сме слисани от образи, които, ако наистина се осъществят, предвещават бедствие. Това, което искам да внуша, е че един полезен начин да разгледаме тази глава би бил да вникнем в нейните образи като обрисуване на видове травми, които понякога се появяват на най-крайните предели на нашето съществуване, и да разберем нейните предупреждения като имащи отношение към моментите, когато травмата ни отделя от нашите обичайни източници на увереност.

Отваряне на целия текст

Автор Сурожки митр. Антоний (Блум)

Пътищата към Бога са толкова различни, толкова богати, колкото са и човешките души, колкото са и дълбините на Самия Бог, и пътят към Бога започва с вярата. Искам да кажа няколко думи за вярата.

Често хората бъркат понятията за вярата и за суеверието, или просто за наивната доверчивост. В действителност, вярата няма нищо общо със суеверието, а още по-малко с наивността. Вярата започва винаги от конкретния религиозен опит. Нещо се случва с човека, което внедрява в него непоколебимо убеждение в съществуването на невидимия свят, в това, че Бог е жив и действен.

Вярата не съвпада със самия опит. Изключително интересно разкрива това в една от своите проповеди св. Макарий Велики: той разказва как човекът, преживяващ дълбок (може да се каже дори просто човешки) опит, потъва в този опит напълно, и докато този опит продължава, той не може нито да го проследи, нито да следи за самия себе си. Той и неговият опит съвпадат напълно. Настъпва обаче моментът, когато този опит престава да бъде актуален: както морето отстъпва от брега, така и опитът постепенно отстъпва, става прозрачен, и човекът отново достига сякаш до пълно и обективно съзнание, може да преживява самия себе си, да се наблюдава, да улавя това, което се извършва в душата му. И тъкмо в този момент започва територията на вярата, т. е. на съвършената увереност в това, което, веднъж станало невидимо, след като вече не е актуален опит от конкретен момент, е вече безусловно и съвършено достоверно. Човекът е все още целият изпълнен с преживяванията, които са били в него само допреди секунди. И които са за него точно толкова достоверни – не, ще кажа: още по-достоверни в сравнение с отново откриващото се осъзнаване на окръжаващия го свят. И тъкмо тук започва областта на вярата. Човекът е убеден в реалността на онова, което вече е станало невидимо. Както вече казах, това се отнася не просто до вярата в Бога, но и до всички най-дълбоки преживявания: любовта, завладяващата радост, мъката, в която можем да потънем. Отнася се до всичко, което е толкова дълбоко, че ние изцяло потъваме в него. И когато излезем от него, то не остава в нас само като мъртъв, умствен спомен. Към нашия живот то е добавило знание, опит, и този опит, когато се отнася до Бога (или до човека), може да бъде наречен вяра.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Добромир Димитров

В деня, в който Световната здравна организация обяви епидемията от COVID-19 за пандемия,[1] стана ясно, че цялото човечество е изправено пред грандиозни промени, засягащи свободното придвижване на хора и функционирането на елементарния социален живот.

Държавите първоначално прилагаха различни подходи в ограниченията, като постепенно уеднаквиха мерките за забавяне на разпространението на вируса и издадоха стриктни нареждания за социална изолация и забрана на събиранията на едно място. Тези нареждания автоматично затвориха християнските храмове в Западна Европа. На Балканите светската власт забрани посещаване на богослужението от страна на миряни (Гърция, Сърбия и Румъния[2]). Църквата на Божи гроб в Йерусалим също затвори вратите си за поклонници, като това стана факт и за Света гора и нейната монашеска република. В България, Грузия и Русия храмовете останаха отворени, но представители на висшия клир призоваха християните да се въздържат от обществено богослужение.[3] С оглед разпространяващата се зараза сериозен апел отправи и Московският патриарх Кирил, който наблегна в проповедта си християните да не посещават храмовете в този период.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Йоан Пантелеймон (Манусакис)

Спазването на тазгодишния Велик пост намира света под безпрецедентна глобална карантина. Това естествено е съвпадение, но съвпадение, което навярно може да бъде изпълнено със смисъл, както често биват съвпаденията за онези, които ги наблюдават.

Ние мислим карантината като затваряне в пространството и като име за помещението или сградата, в която подобно затваряне се случва. И все пак карантина е име за продължителност, за брой дни. Думата произхожда от италианския израз „quaranta giorni“ – т. е. период от четиридесет дни, през които всеки кораб, пътуващ до Венеция, е трябвало да остане пришвартован далеч от градското пристанище като предпазна мярка срещу чумата. Карантината, следователно, е преди всичко и най-вече времева категория, знак за време, и едва след това за пространство. Всъщност „quaranta giorni“, прекарана във Венеция (и тук се сещам за една по-късна карантина във Венеция, разказана от Томас Ман), заимства името и значението си от четиридесетте дни на Великия пост (Quadragesima). На италиански и френски Великият пост се нарича именно така – по броя на четиридесетте дни („la Quaresima“ и „le Carême“ съответно).

Отваряне на целия текст