Автор Диоклийски митр. Калистос (Уеър)

И кога се молиш, не бъди като лицемерците, които обичат да се спират по синагоги и по кръстопътища да се молят, за да се покажат пред човеците. Истина ви казвам, те вече получават своята награда. А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве. А кога се молите, не говорете излишно като езичниците; защото те мислят, че в многословието си ще бъдат чути; прочее, не бивайте тям подобни; защото вашият Отец знае, от какво имате нужда, още преди да поискате от Него. А молете се тъй: Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята; насъщния ни хляб дай ни днес; и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си; и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия; защото Твое е царството, и силата, и славата вовеки. Амин. Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви

(Мат. 6:5-15)

В името на Отца и Сина и Светия Дух, амин.

„Господи, научи ни да се молим”, казали учениците на Иисус. Какво обаче разбираме под молитва? Нека ви предложа едно описание от руския духовен учител от 19 в., св. Теофан Затворник: „Главното е да стоим пред Бога с ума в сърцето и да продължаваме да пребъдваме пред Него непрестанно, ден и нощ, до края на живота си”. Тук можем да забележим три неща. Първо, св. Теофан казва, че да се молиш означава да пребъдваш пред Бога. Не е нужно винаги да Го молиш за нещо. Не е нужно винаги да използваш думи. Най-дълбоката молитва е просто да стоиш в очакване пред Бога. Спомням си, че когато бях 10-годишен, чух проповед върху молитвата, в която се разказваше история за някакъв стар човек в едно далечно село. Помня тази история и до ден днешен. (Когато някои от вас изнасяте проповеди в бъдеще, помнете, че децата често слушат много внимателно това, което говорите.) Имало едно време един старец, който всеки ден прекарвал часове наред в църквата. Неговите приятели го попитали: „Какво правиш там толкова време?”. А той отговорил: „Моля се”. „Молиш се?”, казали те. „Сигурно имаш страшно много неща, за които молиш Бога?”. Старият човек обаче отвърнал: „Аз не моля Бога за нищо”. „А какво правиш тогава?”, попитали отново те. Старецът отговорил: „Просто стоя и гледам Бога, а Бог стои и гледа мен”. Когато бях 10-годишен, мислех, че това е много добро определение за молитвата. Днес продължавам да мисля същото. Молитвата може би наистина понякога е прошение, но в своето най-дълбоко проявление тя не е прошение, а взаимоотношение.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Василиос Термос

Тук ще се опитаме да разсъждаваме върху понятието за духовността, за която се говори много както в Църквата, така и извън нея. Смяната на хилядолетието е добър повод да анализираме какво всъщност представлява онова, което наричаме духовност, духовен човек и духовен живот. Да различим недоразумения и погрешни схващания, но и да се запознаем по-добре със смисъла на православната духовност. Още в началото ще уточня, че няма да се занимаваме изобщо с журналистическата терминология, която нарича духовен човек човека на изкуството и културата. Тази употреба не ни интересува, защото е погрешна. Ще говорим за духовността в религиозен и в богословски смисъл.

Моралистичната духовност

Едно по-старо разбиране за духовността, което идва от миналото и което все още е актуално (макар и по-малко в сравнение с преди) определя духовността преди всичко като въздържание, сдържаност. С други думи, „духовността” се състои в това, човек да обуздава поривите, емоциите, желанията си. Така човек, който не се гневи, има право да бъде наречен, според това разбиране, духовен човек, както и онзи, който няма силно изявено сексуално желание или го е подтиснал, също се нарича духовен човек. Този вид духовност ще наречем моралистична. Причината за това е, че тук целият ни интерес е съсредоточен върху морала, както той се разбира въз основа на външни критерии. С други думи, ако човек се държи съгласно изискванията на морала – разбира се, тук има неразбиране на самото понятие за морал – тогава го наричаме духовен човек, казваме, че той води духовен живот. И често пъти подкрепяме този възглед със съответните цитати, например: тъй като св. ап. Павел казва, че плодът на Светия Дух е кротостта, то тогава правим извод, че този, който не се гневи, е човек на Светия Дух. Не е трудно човек да разбере колко заблуди се крият тук. Защото, ако това мислене бъде развито и човекът прекара целия си живот, мислейки, че е „духовен”, защото не се гневи и, следователно, притежава кротост, тогава можем да говорим за истинска трагедия – той рискува да прекара целия си живот в лъжа.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей А. Иванов

От самото начало искам да направя уговорката, че лекцията ми е за религиозния феномен на юродството, но ще бъде от изключително културологични позиции. Нека от това никой да не бъде фрапиран и да не се обижда – това е само един от възможните начини за разглеждане на проблема, който не отхвърля нито един от останалите, нито, разбира се, отрича религиозния подход към този въпрос, а просто съ-съществува с тях в друга координатна система. Защо в дадения случай това е важно? Защото, от гледна точка на религиозното съзнание, въпросът се поставя така: колко юродиви или други светци можем да намерим, а оттук и безбройните изчислявания – колко са юродивите или другите светци в Православната църква. Едни казват 36, други – 50. Ще рече, че за вярващия светостта е феномен.

Ако обаче въпросът бъде поставен по друг начин, а именно – да се поразсъждава върху това, кого са смятали за юродив или за светец, то тогава се появява възможността да се каже, че подобен род изчисления е безсмислен, ако ние изходим от това, че тази категория е ноуменална, т. е. че юродив е този, когото са готови да смятат за юродив. А защо и какво хората влагат в това понятие – именно за това си струва и да поговорим. В случая използването на сложните философски категории феноменално и ноуменално е в най-висока степен уместно, тъй като самата категория юродиви се изплъзва от пръстите ни по невероятен начин. И тъй като, даже съгласно съвършено официалния възглед на Православната църква, юродив е този, който се преструва че не е онова, което всъщност е. Който се прави на хулиган или на безумец, а в действителност не е нито едното, нито другото, а светец, но – според условията на играта – за това не трябва да бъде известно чак до смъртта му. Разбира се, тази конструкция не може да бъде осъществена реално по отношение на нито един човек, защото, ако смятаме, че някой е просто хулиган или безумец, няма как да изясним дали всъщност не е светец. Нима обаче трябва да смятаме за светец всеки хулиган или безумец? Разбира се че не, и не от това изхожда Църквата.

Отваряне на целия текст

Автор Волоколамски митр. Иларион (Алфеев)

В съвременния руски език думите мистицизъм, мистичен, мистика се използват в най-различни значения. За мистиката говорят като за нещо загадъчно, неразбираемо и тайнствено. Много често терминът мистичен се използва за окултни и демонични явления: в този контекст под „мистицизъм” се разбират различни явления с естествен или противоестествен характер, свързани в различна степен с окултизма. Всички тези значения на мистицизъм и мистика нямат никакво отношение към онова, за което ще стане дума тук. Ще говорим за християнската мистика, а християнството и окултизмът нямат нищо общо. Ще стане дума за неща, принципно различни от обичайните, които се подразбират под думата мистика. Ще стане дума за опита на общението на човека с Бога – опит, който в богословската наука е прието да се нарича мистичен.

Мистицизъм, мистика и мистичен произхождат от гръцкото прилагателно име μυστικός, означаващо тайнствен. В съвременното християнско богословие мистицизъм наричат такъв религиозен опит, който се основава върху срещата с Бога лице в лице – тайнствена и свръхестествена среща с Реалността, превишаваща всяко човешко възприятие. Мнозина мислят, че след като Бог е невидим, няма никаква възможност да се докоснем до Него непосредствено и да Го видим. Но опитът на Църквата показва, че виждането на Бога е възможно – въпреки че Бог по природа е невидим, срещата с Него е възможна, макар Бог да се намира отвъд пределите на разбирането и постижимото.

Отваряне на целия текст