Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Йером. Николай (Сахаров)

elder sophrony saharovТемата, която избрах да представя на тази конференция, според мен е много актуална за нашето поколение. Живеем в епоха, която се отличава с богооставеност. Много често хората отиват в манастир, за да намерят Бога, молитвата, вътрешния мир и целостта на душите си. И по един парадоксален начин няколко години по-късно, след като са намерили утеха от Божиите дарования, внезапно виждат себе си голи от тези благословения, без вдъхновение. Тяхното обезнадеждяване от Бога, вярата, монашеството и християнството като цяло лека-полека нараства и те изоставят пътя, който са избрали. Към тези хора се обръща старецът Софроний. И, както показва животът, за някои хора този въпрос е най-драматичният в живота им.

Спомням си как веднъж старецът Софроний прие покана да напише книга за някакъв английски издател, за да предложи на читателите четиво за Великия пост. Така се появи на бял свят книгата Неговият живот е мой, посветена именно на този въпрос. За изненада на мнозина тази книга се изчерпа веднага. Повечето, които я купуваха, бяха свещеници. Тя имаше толкова голям успех, защото отговаряше именно на този въпрос: „Защо Бог изоставя хората?“. А старецът Софроний се страхуваше да говори открито по тази тема. Вярваше, че, по думите на св. ап. Павел, това е „твърда храна“, която може да не е подходяща за онези, които се хранят все още с „духовно мляко“. При все това реши да пише по този проблем, след като той е толкова критично важен за нашето поколение.

Отваряне на целия текст

Автор Анестис Кеселопулос

elder sophrony saharovЖивотът на християнина е „скрит с Христа в Бога“.[1] Това достойнство на духовния живот, което подчертава св. ап. Павел, отличава може би в най-висока степен и живота на стареца Софроний. Той никога не говореше за духовните си борби със себеизтъкване или самореклама, нито позволяваше на хората, които бяха близо до него и го следваха, да говорят за неговите добродетели и харизми. Вярваше, че „не само словото на Бога ни повелява да крием нашия вътрешен живот от външни очи, но и здравият духовен инстинкт, подобно на „категоричен императив“ ни забранява да нарушаваме тайната на душата, която стои пред Бога“.[2]

Опитът беше научил стареца Софроний, че „молитвата на покаянието пред Всевишния е най-съкровеното място на нашия дух“, като той подчертаваше, че „е необходимо да избягваме и насочеността към самите нас, защото така ставаме жертви да духа на тщеславието или самодоволството“.[3] Едва към края на живота си, когато почувства, че става „все по-малко уязвим от човешките преценки за него“, той се реши на „по-голямо разкриване“[4] и излагане на своя опит от живота в тялото на Църквата. И така, в малкото минути на нашето изложение ще представим синтезирано основните етапи и стълбове на духовната борба, както се разкрива тя в текстовете на стареца, тъй като той вече не е между нас и „говори от книгите“.[5]

Отваряне на целия текст

Автор Сурожки митр. Антоний (Блум)

Metropolitan Antony BlumВ какво се заключава покаянието? Човек, който се е отвърнал от Бога или е живял сам със себе си, изведнъж или постепенно разбира, че в този вид, в който преживява живота си, този живот не може да бъде пълен. Покаянието се състои в това, да се обърнеш с лицето си към Бога. Този момент е изначален и е решителен. Когато ние изведнъж сменяме курса и, вместо да стоим с гръб или обърнати настрана по отношение на Бога, по отношение на правдата, по отношение на собственото си призвание, вече сме извършили първото наше движение, ние вече сме се обърнали към Бога. Все още не сме се покаяли – в смисъл, че все още нищо не сме променили, само че, за да се случи това, трябва нещо да преживеем, защото ние не се отвръщаме от себе си и не се обръщаме към Бога просто когато ни хрумне. Случва се човек да живее спокойно, случва се с човека да не става нищо особено. Той като че ли „се храни” на житейското поле, пасе си тревата, не мисли, че над него е бездънното небе, не мисли за никаква опасност, добре си живее. И изведнъж нещо се случва и обръща вниманието му за това, че не всичко е толкова просто. При всеки човек това става по различен начин.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Борис Бобрински

Fr Boris BobrinskyВ християнския живот, и особено в молитвения живот, откриваме една съществена двойственост. От една страна, целият наш духовен живот се гради върху нашето лично отношение към Бога, но заедно с това по природа християнството е съборно и човешката личност е немислима без отношенията и общението си с други личности.

Може да се говори за съборна природа на човешкия дух, на човешкото творчество, език, изкуство и т. н. Темата е била значително задълбочена в руската религиозна мисъл и особено сред късните славянофили, в частност при Сергей Н. Трубецкой.

Бих искал по-специално да се спра върху привидно противоречивото, но реално сродство между личната и църковната молитва: „… кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве” (Мат. 6:6). Истинската молитва се нуждае от момент на усамотение, от състояние на вътрешно уединение. Това състояние не е само привилегия на монашеското или отшелническото призвание, а представлява потребност на всяка истинска молитва, като условие за брачното общение на човешката душа с Небесния Жених.

Отваряне на целия текст

Автор Сурожки митр. Антоний (Блум)

Metropolitan Antony BlumМного често, едва ли не всеки проповедник започва своята проповед (или доклад, ако е посветен на християнски теми) с думите: „В името на Отца и Сина и Светия Дух”. Осъзнаваме ли обаче достатъчно с каква отговорност трябва да произнасяме тези думи и каква е отговорността на тези, които ги слушат? Да говориш в името на Светата Троица, да говориш в Христа означава да говориш от вътрешността на Истината, която е Христос (Иоан 14:6) – не на теоретичната истина, не „от някаква гледна точка”, макар и вероучетелна, а от самата вътрешност на отношението ни с Господа, с Христос, Който е Истината, за да могат словата да пренесат до слушащите ги не само семантичното им значение, но и живота. Да говориш в името на Светия Дух означава да произнасяш думи, които превъзхождат самия теб, вдъхновени, пълни със смисъл слова, слова на Самия Бог, които Той ни е поверил. Тези слова трябва да горят и да възпламеняват сърцето и ума. Да говориш в името на Отца означава да говориш от дълбочината на този неизследим покой и тишина, от които само може да се роди Словото, съответстващо на тайната на Бога и на несмутимото от нищо божествено мълчание.

Но това означава и че трябва и да слушаме по същия начин. Трябва да се научим, слушайки, да бъдем толкова дълбоко мълчаливи, толкова открити, трябва да се научим да слушаме с цялото си същество, за да чуем не слова, а да общуваме през словата с Бога, а понякога и да чуваме отвъд очевидността на произнесените слова – думи на истина, превъзхождащи всяко слово, пламенни думи, които са отвъд пределите на всяка емоция. Днес се срещнахме, затова нека се постараем да се вслушаме един в друг, да се открием един за друг и отвъд предела на несъвършените слова и образи да се срещнем във вярата, в благоговейното поклонение на Господа на истината в Духа на истината.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Захариас (Захару)

Archim Zacharias ZacharouПърво искам да благодаря на Бога, Който със Своя благ Промисъл ме доведе в тази страна, в която в миналото са живели много светци. Благодаря също и на вашия Високопреосвещен митрополит Йоан, който и трите пъти, в които съм идвал в България, показа голямо благоразположение към мен, недостойния. За нас, вярващите, е много полезно да се събираме в името Христово и да говорим за нашата надежда за живота, който Той е спечелил със Своите Кръст и Възкресение. За нас, християните, има само едно училище и само един Учител – Христос. Той ни призовава към Себе си, като ни казва: „Поучете се от Мен, защото съм кротък и смирен по сърце и ще намерите покой за душите си” (Мат. 11:29). С други думи, евангелското училище на Христос е училище по смирение. Ние сме отпаднали от Божието лице чрез гордостта, затова има само един начин да се завърнем при Бога – смирението. В живота си ние постоянно се опитваме да грабнем онези смирени мисли, които ще ни дадат съкрушено сърце и смирен дух, за да бъдем приети в Божието присъствие. Поначало смирението би трябвало да бъде естествена черта на човека, тъй като той няма нищо свое, а всичко е получил от Бога. Цялото свое битие човек има „назаем” от Бога и само когато Му благодари за това, което вече е получил, той оправдава своето съществуване. Ето защо благодаренето на Бога става начин на съществуване. Св. апостол Павел казва: „За всичко благодарете” (1 Сол. 5:18), също и да излагаме своите прошения към Бога с благодарение. Това означава да благодарим докрай за вече получените дарове и едва след това да отправяме молба за нещо ново. Колкото повече благодарим на Бога, толкова повече неща Той ни дава. Всички духовни харизми на светците не са нищо друго освен Божии дарове от Бога, които Той им е давал според степента на признателност, с която те са ги приемали. И само онези дарове са ставали техни, за които те са благодарили докрай. И така всичко онова, за което благодарим на Бога, става наше.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Андрю Лаут

Fr Andrew Louth 2Опитът за такова сравнение в кратко есе като настоящото очевидно е невъзможно начинание; възможно е само тези двама гиганти на християнското богословие – св. Максим, най-великият сред византийските богослови, оказал най-голямо влияние върху по-късната православна традиция, и Тома от Аквино, най-великият сред схоластиците, оказал най-голямо влияние върху по-късната римокатолическа традиция – да бъдат поставени в контекста, към който принадлежат, да бъде разгледано как те възприемат и интерпретират тази традиция, за да бъдат поставени някои въпроси за приликите и разликите между тях. Зададената в това есе тема се ограничава до „етиката на добродетелта”, както тя е наричана след 50-те години под влияние на изследванията на оксфордски философи като Филипа Фут и Айрис Мърдок, без да се насочва към по-широки въпроси, по отношение на които сравнението между двамата богослови би било също ползотворно и може би дори по-важно.[1]

Фут и Мърдок разглеждат възраждането на етиката на добродетелта като предизвикателство и критика към кантиантските и посткантианските подходи в етиката, фокусирани върху етическите решения и разрешаването на моралните дилеми, чрез поставяне на акцент върху скритите зад съответните действия намерения или върху последиците от взетите решенията. Интересът към намеренията се превръща, както е при Кант, във въпрос за дълга – какво човек трябва да прави (следователно в деонтологичен въпрос); а интересът към последиците, развит от утилитаристите, поставя въпроса дали етическите решения са следствие от изчисляване на последиците – в смисъла на възможното щастие, което би настъпило вследствие на съответното решение. Двете теории впоследствие са подложени на известни видоизменения и подобрения. Ала Фут и Мърдок настояват за завръщане към класическата традиция, както тя се открива при Платон и Аристотел, чиито етически размисли са насочени не към начина на взимане на решенията, не към акта на волята (както е добре известно, концепцията за волята отсъства от дискусията за етиката в класическата и елинистическата философия), а към това какво е нужно, за да бъдем добри човешки същества – концепция, изследвана чрез достойнствата, ἀρεταί, virtutes или „добродетелите”, които правят човека добър. Тази концепция за добродетелта дори не е само морална – особено в гръцкия контекст, където ἀρετή може да бъде характеристика и на вещи, отличаващи се с видимо достойнство – един меч също може да притежава ἀρετή, ако е добре наточен и балансиран например – но като цяло се приема, че човешките достойнства представляват морални качества, дори и те да не ги изчерпват, макар някои философи, като стоиците и според някои също и Платон, да приемат, че човешкото достойнство е вътрешно морално (за разлика от Аристотел, чийто „благороден човек”, μεγαλόψυχος, да изразява своето достойнство в своето богатство, в интелигентност, дори в походката и поведението си, наред със стриктно „морални” качества).

Отваряне на целия текст

Автор Сергей И. Смирнов

S I SmirnovЧинът на духовниците в Гръцката църква и в южнославянските църкви. Имало ли е в Русия отделен чин на духовниците? Мнението на Голубински и анализ на неговото мнение. Духовничество в древния руски манастир. Духовничество в древната руска енория. Изборът на духовен отец от вярващите. Покайното семейство.

В периода след Вселенските събори във Византийската църква тайната изповед е изключително в монашески ръце, а бялото енорийско духовенство не изповядва своите пасоми, нито извършва тайнството Покаяние. В по-голямата си част монасите, които са духовници,[1] са лица с презвитерски сан или – както днес биват наричани – йеромонаси. Случвало се е обаче изповед да приемат и епископи, както и обикновени монаси без свещен сан.[2] Това явление в гръцкия църковен живот се обяснява естествено с това, че дисциплината на тайната изповед се оформя в манастирите, а духовничеството като служение произлиза от манастирското старчество. Затова в Гръцката църква монасите са единствените изповядващи. Приемането на изповед от обикновен старец без свещен сан едва ли може да се нарече злоупотреба; по-скоро става дума за особено характерно наследство от миналото, още повече, че понякога самите епископи дават поръчение на обикновени старци да изповядват. Канонистите през 12 век категорично осъждат този обичай. Нещо повече: Валсамон не съчувства на монашеския монопол върху изповедта и обяснява явлението с лицемерната скромност или срамежливост на миряните, които са предпочитали да откриват греховете си на монаси, а не на свещениците в света, и се опитва да предостави духовнически права за изповед и на белите свещеници в своята патриаршия в Антиохия.[3] Реформата на знаменития канонист обаче няма успех – на Изток изповедта остава монашеско дело. И след 12 век духовниците в Гръцката църква са почти изключително хора с монашеско пострижение – по-рядко с епископски сан и по-често, разбира се, с презвитерски.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме