Автор Ненад Милошевич

Лекция, изнесена пред Академията за богословски изследвания, Волос, 2008 г.

„Защото не е възможно някой да извърши йерархическо чинопоследование, освен в Божествената евхаристия”.[1] С тези характерни думи авторът на Ареопагитския корпус обозначава древното църковно разбиране за св. тайнства, свещенодействията и тяхната връзка със св. Евхаристия. Това негово мнение се основава върху преобладаващото литургично предание през епохата, когато са били съставени неговите съчинения (5 век). Преди време се опитахме да покажем, че св. тайнства са се формирали в рамките на св. Литургия и дълго време са били неразривно свързани с нея. Тази връзка потвърждават по-ранните църковни текстове, на първо място Новият Завет, както и свидетелствата на Отците на Църквата, но и много ръкописни молитвослови. При това литургичният акт на извършване на св. тайнства през последните векове – в определени случаи и през последно хилядолетие или преди неговото начало – се различава много от древния църковен опит и предание. Св. тайнства и нарастващият брой на свещенодействията sacramentalia с тяхната обредна форма са на път да станат равносилни на св. Евхаристия.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

Успение Богородично е един от дванадесетте най-големи празници, чествани от Църквата през годината. Успение означава заспиване, сън. Физическата, телесната смърт е отделяне на душата от тялото, а духовната е отделяне на душата от Бога в резултат на упорството в греха. Смъртта по принцип е трагедията на човешкия род, тя не е присъща на Божието творение и затова е източник на страдание. В същото време тя е неизменна участ на всеки човек, идващ на тази земя, горчивата чаша, която е изпил дори въплътеният Бог. Но смъртта на Пресвета Богородица, която става „вместилище на невместимия Бог“ заради своята праведност, е била лека като сън, оприличена е на заспиване.

По мнението на многозина съвременни изследователи празникът Успение Богородично (Κοίμησις Θεοτόκου) е най-старият богородичен празник в църковния календар. Обособяването му най-вероятно става в Йерусалимската църква в началото на 4 в. и бързо се разпространява и в другите църкви. Интересно е да отбележим, че според един мартиролог от 7 в. (на Псевдо-Йероним) св. Дева Мария е починала на 18 януари, а е била взета на небето на 14 август. Това предание се е пазило първоначално в Църквата на Запад, а се е съхранило и до днес в монофизитските Коптска и Етиопска църкви, които отбелязват двете събития съответно на 16 януари и на 16 август. За литургическото оформяне на празника голямо влияние ще да са оказвали и христологическите спорове, които достигат своя апогей през 4-5 в. и довеждат до първото сериозно разделение в Църквата – отделянето на монофизитите.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

Празникът на св. Преображение Господне (гр. Μεταμόρφωσις του Κυρίου και Θεού και Σωτήρος ημών Ιησού Χριστού – Преображение на Господа Бога и Спасителя наш Иисус Христос) е сред най-светлите в църковния календар. Той е един от дванадесетте Господски празници, които Църквата отбелязва през годината. Денят е посветен на едно от най-тайнствените събития в цялата евангелска история – Христовото преобразяване.

Скоро след като Спасителят открива на учениците Си, че Му предстои да бъде заловен, измъчван, убит и да възкръсне в третия ден, Той взема трима от тях – Петър, Йоан и Яков, извежда ги на една „висока планина“ и се преобразява пред тях. Лицето на Христос засиява по-ярко от слънцето, одеждите Му стават бели като светлина. Редом с Христос се появяват двама от най-големите старозаветни пророци – Моисей и Илия, които разговарят с Него за смъртта, която Му предстои да претърпи. Докато разговарят, светъл облак ги осенява и се чува глас: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение; Него слушайте“. Сцената с Христовото преображение е описана сходно от трима от четиримата евангелисти. И трите синоптически евангелия дават кратко и приблизително еднакво описание на случилото се (Мат. 17:1; Марк 9:2; Лука 9:28). Преображението е едно планирано от Спасителя събитие. То не става случайно, а се явява важен елемент от служението на нашия Господ.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

Най-строгият и най-продължителен пост в Църквата е Великият пост. Трябва да отбележим, че днес очевидното противоречие, което съществува между дължината на поста – седем седмици (четиридесет и осем дни) и другото название на Великия пост – св. Четиридесетница (гр. Τεσσαρακοστή, лат. Quadragesima), затруднява понякога дори и духовниците. Всъщност противоречие няма, защото Великият пост (св. Четиридесетница) и Страстната седмица са два различни поста, които Църквата в един период от съществуването си е съединила. При това обединяване на двата поста, в постния период са били включени и празниците Лазаровата събота и Вход Господен в Йерусалим, които формално не принадлежат нито към св. Четиридесетница, нито към Страстната седмица. Св. Четиридесетница е пост, установен преди всичко като възпоменание на четиридесетдневния пост на Христос в пустинята. В древната Църква това е бил постът най-вече на езичниците, на оглашените, които са се готвили да приемат тайнството св. Кръщение. В първите векове след Петдесетница тайнството Кръщение се е извършвало на няколко от най-големите църковни празници като преди всичко на Богоявление и Възкресение.

Отваряне на целия текст