Литургика, агиография, химнография

Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Автор Свещ. Петър Петров

След като вече говорихме за богословските и социалните акценти в житието на св. Филотея,[1] сега ще насочим вниманието и към историческите, чието разкриване ще придаде завършен вид на житийния анализ. Макар че по логиката на създаването на един документ, отразяващ миналото, историческите акценти не винаги са осезаеми от пръв поглед, те винаги съществуват, дори и тогава, когато авторът не цели специалното им изтъкване. Това е така, тъй като всеки исторически извор се появява в определен момент, на определено място в историческото време, неизбежно отразявайки неговите особености. Така всеки документ от миналото логично съдържа исторически акценти, ситуиращи информацията в историческото време. И основна задача на всеки анализ е да разкрие тези акценти, което подсигурява възможно най-точната интерпретация на извора и предпазва от често срещаната грешка съвременни идеи да бъдат вменявани на автори от миналото, нямащи и най-малка представа за тях. Казано по друг начин, става дума за разкриване светогледа на автора, а от тук и на светогледа на цялото общество, откъдето идва и добрата интерпретация. В този смисъл историческият акцент изразява авторското разбиране за историята и интерпретацията ѝ, а фактът (приведен от автора като аргумент) е опитното му потвърждаване.

Отваряне на целия текст

Автор Йоанис Панагопулос

Православието е известно като Църква на литургията и на славословието, на пасхалното ликуване и на възкресната радост. В църковния живот това се проявява във факта, че всеки ден, всяка седмица, всяка година се възприема като литургично време, пазещо жива паметта за делата на вярата. В своя богослужебен кръг Православната църква включва всички събития от земния живот на Иисус Христос, започвайки с Благовещението и завършвайки с Възнесението, празнува и най-важните събития от живота на Пресвета Богородица, както и паметта на избраните мъже и жени от Стария Завет и свързаните с тях спасителни събития. В определените за това дни Църквата почита и своите светци: апостоли, мъченици, изповедници, подвижници, богослови и проповедници, придобили смирение и подвизавали се в Божията благодат. В своето богослужение, което в широк смисъл обозначава нейния литургически или тайнствен живот и начин на мислене, Църквата дава възможност на всички вярващи лично да участват в честваните спасителни събития. Няма да бъде преувеличено, ако кажем, че Православната църква се характеризира тъкмо чрез своя литургичен живот и мислене, и именно в това е нейното специфично отличие от другите християнски общества.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Петър Петров

Като има за отправна точка Личността на Иисус Христос, социалното учение на Църквата е насочено към човешката личност и цели нейният земен живот да е устроен така, че да доведе до обòжение върху основата на любовта. Основният метод, с чиято помощ който Църквата се стреми да осъществи нравствените и социалните си идеали, е свидетелството за правотата на православното учение с проповед и богоугоден живот. Преуспелите в богоуподобяването и открити ни от Бога за пример човеци, са светците, чиито жития са сред първостепенните извори върху социалните възгледи на Църквата. Този факт ни предоставя възможност да насочим вниманието на читателите към тази малко позната и неподозирано важна за съвременното богословие проблематика.

Като извор тук отново ще използваме – след като разгледахме богословските му аспекти[1] – житието на св. Филотея, при поставяне на акцента върху действията на героите, за да проличи неразривната връзка между изповядваната и живяната вяра.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

На 14 септември Църквата празнува Въздвижението (Издигането) на св. Кръст на нашия Господ. Всемирното въздвижение на честнѝя и животворящ Кръст Господен, каквото е пълното наименование на празника (гр. ῾Η παγκόσμιος ὕψωσις τοῦ τιμίου καὶ ζωοποιοῦ Σταυροῦ, лат. Exaltatios Crucis) е един от дванадесетте Господски празници, който освен в Православната църква се отбелязва още в Римокатолическата и в дохалкидонските църкви. Това е единственият празник, който получава своето име едновременно със събитието, на което е посветен.

След като завършили най-величествените събития в историята на човечеството – Разпятието, Погребението, Възкресението и Възнесението Господни, св. Кръст, който послужил като оръдие за смъртното наказание на Спасителя, бил загубен. След разрушаването на Йерусалим от римската армия през 70 г. от Р. Хр., св. места се оказали в забрава, над много от тях били издигнати езически храмове. Такова се оказало и лобното място на Иисус Христос. Според църковните историци от периода 4-5 в. майката на имп. Константин Велики – св. равноапостолна Елена, се отправила по молба на своя син в Йерусалим, за да търси места, свързани със събитията от земния живот на Христос, включително и св. Кръст, който чудесно се явил на св. Константин, като знак за победа над враговете му.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Петър Петров

Добре е, прочее, с духовни очи да виждаме подвизите на съвършените мъже и страдалци на добродетелта и от там да придобием някаква печалба. Видимите и възхвалявани дела стават достойнотърсени и биват достойновъзжелани и поощряват зрителите да ги притежават; повестта от такива подвизи принася немалка полза, когато разказите са отпращани от слуха на знаещите към слуха на незнаещите.

Житие на св. Ромил Бдински

По сполучливия израз на един от изследователите на агиографското наследство, житията на светците са „своеобразна енциклопедия на Църквата”,[1] в тях е отразен духовният опит на православието, придобит в историческия път на Църквата. С други думи, имат информативен и познавателен характер,[2] а техният действителен автор е Богочовешкият организъм – Църквата.[3]

Неизличима следа в православната духовна съкровищница оставя и Българската църква – във вековния си исторически път, чрез просияли светци и озарени агиографи. Сред тях най-много блести св. Евтимий Търновски. Перото и словото му прилягат така, както любовен порив на младеж, устремен към своята любима. Сред многото словесни венци от духовни цветя, изплетени от светия патриарх е и похвалата му за св. Филотея Темнишка.

Насочваме вниманието към нея тъй като тя е малко позната на съвременниците в духовните и историческите си измерения.[4] Разбира се, не можем да претендираме за изчерпателност. Изворознанието разширява обхвата на познаването на историческите документи, което все повече потвърждава необходимостта от колективни проучвания. Тя е още по-наложителна при проучване на всеобхватни извори като агиографските. Поради това тук по-скоро ще изтъкнем някои акценти в творбата, които са ключови за разбирането ѝ.

Отваряне на целия текст

Автор Ивайло Маринов

Темата за причастността, като цяло, придобива особена актуалност в настояще време – време на единителни процеси между сходните деноминации в Църквата и същевременно на подчертана секуларизация и демитологизация, които водят след себе си релативизъм, маргинализъм, символизъм и еклектизъм.

Ще потърсим в тази тема нейното литургично измерение и присъствие като част от Практическото богословие на Църквата или иначе казано от богословския праксис. Поради факта, че „за по-голямата част от тринитарното богословие и еклисиологията дискусията за категорията koinonia се е превърнала в условие, без което не може”,[1] ще изтъкнем изобщо невъзможността за ползотворно развитие на практическо богословие в епохата на Новото хилядолетие без вникване и задълбочаване в същността на темата за литургичната причастност и съединението на измеренията и потенциалите в Творението, отразени в Литургията, както и без достойното им реално прилагане.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Михаил Желтов

Основание за всяка християнска есхатология са били и до края на времената ще останат на първо място есхатологичните думи на Господ Иисус Христос, съдържащи се в Евангелията (за които дори се говори като за Малък апокалипсис), както и книга Откровение (Апокалипсис на св. Йоан).[1] От своя страна, тези новозаветни текстове са тясно свързани с по-широкия кръг т. нар. „междузаветна апокалиптична литература”.[2] Разбира се, Малкият апокалипсис от каноничните Евангелия и Откровението на св. Йоан се отличават от другите апокалиптични произведения на междузаветния период със своето боговдъхновено съдържание, но по форма и особености на изложението каноничните и другите (както старозаветни, така и християнски) Апокалипсиси са близки едни на други. С други думи, каноничните апокалипсиси са възникнали не на празно място – те се явяват апотеоз на прозренията, съдържащи се в другите произведения с апокалиптично съдържание, като при това остават в голяма степен в рамките на литературните и прочие особености на последните.

Затова усърдното изследване на новозаветното есхатологично учение предполага също и познаване на останалата апокалиптична книжнина, а изясняването на въпроса за есхатологичните представи в ранната Църква изисква и анализ на това, доколко различната апокалиптична литература е оказвала влияние върху раннохристиянските автори и устното Предание. Настоящият доклад е посветен на частен въпрос[3] от тази важна тема, а именно – въпросът за влиянието на апокалиптичната литература върху евхаристийните молитви на ранната Църква.

Отваряне на целия текст

Автор Коста Симич

Резюме: Тема на тази статия са аскетичните идеали, съдържащи се в стихирата на преп. Касия за празника Рождество на св. Йоан Предтеча (24 юни). Идеите, изразени от св. Касия в тази стихира, може да се проследят назад до някои от най-влиятелните аскетични творби на византийската монашеска традиция като Житието на св. Антоний Велики (Vita Antonii), Apophthegmata Patrum и Лествицата на св. Йоан Лествичник. Тези три произведения са основен компонент на монашеския живот по време на византийския период и затова не е изненадващо, че монахиня Касия ги използва, за да възхвали монашеския живот и ролята на св. Йоан Предтеча като модел за подражание в монашеския живот. Примерът с тази стихира, в която са разкрити най-дълбоките аскетични идеи, показва, че това измерение на византийска литургична химнография заслужава по-голямо внимание.