Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Пол Майендорф

a44c0f8121b9e9946038086872bdc354Природата на литургическия коментар

Очевиден факт, произлизащ дори от този кратък преглед на мистагогичната литература, е че всеки коментатор, макар и да говори за една литургия, която остава по същество непроменена, набляга на различни елементи. Това разнообразие произлиза от различните социални и богословски условия, в които всеки коментар бива съставен. Вече споменахме влиянието на антиохийския и на александрийския екзегетически и богословски подход към Писанието, христологията, сотириологията, а и влиянието на Йерусалим. Без схващане на историческия и богословския контекст, в който те са били писани, е трудно, разбира се, правилно да се разберат литургичните коментари, които накратко изследвахме. Наистина, на моменти може да изглежда, че коментаторите са упражнили насилие над същината на Литургията, която описват – такова заключение прави о. Ал. Шмеман, който разглежда цялата тази литература в твърде отрицателна светлина.[1] Сигурно е обаче, че този корпус съчинения бележи промяна в благочестието – главно в отричането на честото причастяване, започнало в началото на 4 в., създало пастирската нужда от развитие на различна обосновка на Литургията. Все пак, за това съществуват и други, положителни фактори.

Отваряне на целия текст

Автор Преп. Юстин (Попович)

St Justin_PopovichДо идването в света на нашия Господ Иисус Христос знаехме, че всъщност сме отредени за смърт и смъртта е отредена за нас. Цялото човечество е било проникнато, пленено и победено от смъртта. Смъртта беше и по-близка до нас от нас самите, и по-реална от нас самите, могъща и много по-силна от всеки по отделно и от всички хора, взети заедно. Земята е зловещ затвор на смъртта, а ние хората сме безпомощни роби на смъртта (Евр. 2:14-15). Едва с Богочовека Христос се яви животът, яви ни се вечният живот, на нас, безнадеждните смъртници, на нас – жалките роби на смъртта (1 Иоан. 1:1-2). И видяхме този вечен живот със собствените си очи и го докоснахме със своите собствени ръце, и ние християните на всички възвестяваме „вечен живот” (1 Иоан. 1:2). Защото, живеейки в общение с нашия Господ Иисус Христос, живеем с вечен живот още тук, на земята (1 Иоан. 1:3). От личен опит знаем: Христос „е истински Бог и живот вечен” (1 Иоан. 5:20). Той затова и дойде в света: за да ни покаже истинния Бог и вечния живот в Него (1 Иоан. 5:11). В това и само в това се състои истинското и действително човеколюбие: „… че Бог изпрати в света Единородния Свой Син, за да живеем ние” (1 Иоан. 4:9) и чрез Него да имаме вечен живот. Затова „имащия Сина Божи, има живот; нямащия Сина Божи, няма живот” (1 Иоан. 5:12), но е облечен в смърт.  Животът ни в единия истинен Бог и Господ Иисус Христос е единственият истински живот, защото е вечен и по-силен от смъртта. Нима може да бъде наречен живот животът, заразен със смърт и завършващ със смърт? Както медът престава да бъде мед смеси ли се с отрова, защото цял се превръща в отрова, така и животът, завършващ със смърт, не е живот.

Отваряне на целия текст

Автор Пол Майендорф

P MeyendorffКакто всеки богословски труд, Коментарът на литургията[1] от св. Герман може да бъде разбран само в съответния контекст. За това е важно да познаваме състоянието на литургията,[2] която той описва. Също толкова важно е и разбирането и оценяването на литургичния жанр, в който този коментар се вмества, и богословските и историческите условия, в които се появява. Накратко, за да бъде разбрана правилно, на Historia Ecclesiastica трябва да се гледа в перспективата на Преданието. Без такъв подход трудът изглежда крайно объркващ, на места противоречащ си и, в най-добрия случай – като алегория.

Жанрът на литургическия коментар

Литургическият коментар води своето начало от 4 в. с известните мистагогически катехизиси на водещи богослови като Кирил Йерусалимски, Амвросий Медиолански и Йоан Златоуст. Тяхната цел е била обяснението на християнските тайнства (по-точно Кръщението и Евхаристията) на множеството народ, който се е вливал в Църквата след промяната на статута на християнството от преследвано малцинство до официална държавна религия. Първоначално наставленията за тайнствата са само в устна форма – преподавани по време на неделните проповеди, но скоро започнали да бъдат записвани и широко разпространявани. Те остават популярни и полезни и след първоначалния масов наплив от новокръстени като ценно учебно пособие, особено след промяната в преобладаващото мнозинство на присъединяващи се към Църквата, когато започва кръщаването в младенческа възраст. Така тежестта се премества върху наставляването и възпитаването на младите. Огромният брой на присъединяващите се към Църквата поради политическа или обществена изгода също спомага за оцеляването на този тип катехизическа литература. Накратко, целта на коментара е била да обясни значението на онова, което се преживява през време на Литургията, както и да вдъхне чувство на благоговение и страх. Започва все повече да се набляга на този последен елемент, като реакция срещу множеството, участващо само номинално в църковния живот и което, следователно, е имало нужда от подканване. В този ред на мисли, коментарът е бил наистина полезно учебно пособие.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

Alexander Schmemann_EucharistНезависимо с какви сведения за Византия ще разполага образованият западен интелектуалец, той най-вероятно е чувал за „богатия символизъм” на византийското богослужение. Действително, понятията символ и символизъм са станали практически синоними на византийската литургия. Това клише е толкова очевидно и достатъчно, че не изисква други разяснения. При все това ще се постарая да покажа, че византийският литургичен символизъм ни изправя пред лицето на въпроси, които са важни не само за разбирането на византийската литургия, но и въобще на византийската религиозна мисъл като цяло. Тази статия е само опит да означа проблема така, както го разбирам и да отбележа по необходимост, само в общи щрихи, възможните пътища за неговото решение.

По правило, повърхностното разбиране на символизма се смята за съществен елемент на византийската литургия и – като такъв – не представлява особено сериозен проблем. Съществуват множество византийски и следвизантийски тълкувания: гръцки, сръбски, руски и др., в които всички литургични действия, дори и самата Литургия се разбират предимно като символично изображение – действия, които представляват и означават, с други думи, символизират нещо друго: било то събития от миналото, идеи, богословски твърдения. Този символизъм, свойствен на византийското богослужение като цяло, особено подробно е разработен в коментарите на основното богослужебно действие – на св. Евхаристия. Практически всички тълкуватели разбират Божествената литургия като някакво символно изображение на живота и служението на Христос: от Неговото раждане във Витлеем до славното Му Възнесение на Небето. Така например, πρόθησις (предложение) – обреда по приготвянето на Евхаристийните дарове, хляба и виното – е символ на Христовото Рождество; т. нар. Малък вход символизира появата на Христос в света[1]; Великият вход, или пренасянето на Даровете до св. Престол, е символ на Неговото тържествено влизане в Йерусалим[2] и символ на погребението Христово и т. н.

Отваряне на целия текст

Автор Ивайло Маринов

Ivajlo MarinovЕвхаристията и ангелите са основни теми в духовния живот. Като проявления на свръхестественото, благодарствените приноси към Всевишния и благодатната подкрепа на Неговите небесни пратеници са едни от най-ярките, архетипни нужди на душата. И къде другаде, ако не в най-великата мистерия на материализацията на Духа, в общото съслужение на небесни и земни, би се проявила най-силно тази връзка, приобщаване и взаимозависимост между благодарност и подкрепа.

Развитието на монотеистичния култ, свещеното служение и учението на вярата (след Ной и особено след Христос), разгръщането на достъпа до богоявленията и до сътрудничеството с непадналите небесни йерархии следва динамиката на разгръщате на Божественото откровение. Бог знае всичко, включително което е извън благодатния Му промисъл (Ис. 59:1-2; Мих. 2:7). Как обаче се схваща това, как се преживява? Има ли нужда от посредници при осъществяването на Божията воля? В тази връзка еврейската традиция посочва, че след благодатното законоустановително служение на патриарха Ной, идва ред на Мелхиседек, сетне на Моисей, Самуил и Давид, а сетне на Иезекиил и Садок, когото Бог изрично посочва за наследник в благодатния чин на пристъпващите пред Лицето Му в края на старозаветния период (Иез. 43:19).

Последното е важно да се подчертае и поради известния факт, че св. ап. Павел, в тълкувание до самите евреи обяснява, че „промени ли се свещенството, става нужда да се промени и законът” (Евр. 7:12). А промени ли се законът, се променят и храмът, и култът, догматиката и практиката, както и достъпът, който се упражнява чрез него, до Божествените енергии и явления, до сътрудничество с небесната йерархия в обновена мистагогична парадигма. За причастниците (верните) се появяват нови откровения и духовни реалности, а и нови измерения, които има да се насищат с обновено човешко присъствие. Земният свят е изчерпаем, но не и човешкият потенциал за благодатно развитие, според Божието предопределение, в сътрудничеството с небесните сили. Ето защо, недостигът и ограничеността не могат да са следствия от богопричастността,[1] но ако въпреки това съществуват, то се явява необходимост Бог да промени свещенството, за да се промени законът и да не бъде хулено Божието име от дебнещите клеветници[2] и завистници.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Джордж Драгас

Fr George_DragasКонтекстът на богослужението

Три основни теми на свещената история на света – творението, грехопадението и изкуплението, обуславят контекста на раждането, на развитието и на установяването на православното богослужение. Служението на Бога е същностна характеристика на човешкото съществуване. Човекът е сътворен и дарен с възможности, позволяващи му да служи на Бога, да Го прославя, да Го възхвалява, да общува с Него и накрая да стане съвършен в общението си с Него… или казано накратко – да се обòжи. Тайната на сътворението на човека по образ и подобие на Бога (Бит. 1:26), която бе скрита, но не и заличена от грехопадението, и която бе подновена с изкуплението, е антропологичната компонента на православното богослужение.

Проблемът на богослужението

Грехопадението води до отпадане на човека от общението с Бога, което се заменя от общение с творението – факт, който е проблем на богослужението, а съответно и на съществуването. Човекът започва да служи на творението, а не на Твореца. Както казва св. Атанасий Александрийски, човешкият ум бе помрачен от картините на света и чрез желанието бе поробен от тях дотолкова, че загуби възможност да се извиси на висотата да вижда Бога. Образът Божи в човека бе помътнен и светлината, която го съпътстваше, се разсея. Светлината на Бога, просвещаваща всеки човек, дошъл в света, не прониква в центъра на човешкото същество, за да го оживи и обòжи. Резултатът от това разсейване на Божествената светлина, проявяваща се в нейното отделяне от човека и дължащо се на падението му в сътвореното царство, беше опустошителен. Човекът стана роб на тлението и смъртта и царството на ада надделя в историята му. Служението на Бога бе заменено от робство към света и природните стихии.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Михаил Желтов

Fr Michael_ZheltovСред повече от десетте анафори, съхранени в знаменития коптски литургичен ръкопис[1] – Молитвослова от Белия манастир[2] (ок. 10-11 в.),[3] има една, която носи името на ап. Тома[4] и предизвиква особен интерес – ако другите от известните единствено чрез този ръкопис коптски версии на анафори по структура се отнасят към т. нар. западно-сирийски тип (или пък, поради фрагментарността на текста структурният тип не може да бъде установен), то структурата на тази анафора принадлежи към египетския тип.[5]

Анафорите от египетския тип имат следната структура:

1. Всъпителен диалог (Dialogus);

2. Въведение (Praefatio);

3. [Застъпническа молитва I (Intercessio I)][6] и/или [Приношение (Oblatio)];

4. Небесна литургия (Pre-sanctus/Sanctus);

5. Призователна молитва I (Epiclesis I);

6. Установителни слова (Institutio);

7. Възпоменателна молитва (Anamnesis) [и Приношение (Oblatio)];

8. Призователна молитва II (Epiclesis II);

9. [Застъпническа молитва II ( Intercessio II)] и

10. Заключително славословие (Doxologia)

Освен особената последователност на частите главна специфика на анафорите от египетския тип е формата и значението на ангелската песен от Небесната литургия[7] – тя стои в кратка форма[8] и е тясно свързана с първата призователна молитва. Тази връзка е изразена в това, че фразите, които следват Ангелската песен, развиват темата за това, че Творението е изпълнено с Божията слава и преминават в първата призователна молитва, която съдържа молба за изпълване с благодат на принесените от Творението Дарове.

Отваряне на целия текст

Автор Иван Ж. Димитров

98Сред всички славянски народи българският народ е имал Божията милост да се възползва по най-добрия начин от мисионерската дейност на св. Солунски братя Кирил и Методий, да вкуси богато от благотворните ѝ плодове. Поради тази причина и нашият народ винаги е имал ясно съзнание за това, какво дължи на своите просветители във вярата Христова. Не случайно старобългарският книжовник Черноризец Храбър в своята възхвала за българската азбука пише: „Ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: „Кой ви е създал азбуката или превел книгите?“, всички знаят и в отговор ще рекат: „Св. Константин Философ, наречен Кирил, той ни създаде азбуката и преведе книгите, и брат му Методий“. И ако попиташ в кое време, то всички знаят и ще рекат, че през времето на гръцкия цар Михаил и на Борис, българския княз, и на Растица, моравския княз, и на Коцел, блатенския княз, в годината 6363 от създаването на света“.

Същото благоговение пред великото дело на славянските просветители изпитва и съвременникът му Йоан Презвитер, Екзарх Български, който в своя пролог към съчинението си „Небеса“ отбелязва: „Светият човек Божи Константин, сиреч Философът, положи много усилия, създавайки буквите на славянските книги и превеждайки избор от Евангелието и Апостола, колкото успя, … и великият Божи архиепископ Методий, брат му, преведе всичките 60 канонични книги от елински език, който е гръцки, на славянски“.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме