Автор Пол Майендорф

Природата на литургическия коментар

Очевиден факт, произлизащ дори от този кратък преглед на мистагогичната литература, е че всеки коментатор, макар и да говори за една литургия, която остава по същество непроменена, набляга на различни елементи. Това разнообразие произлиза от различните социални и богословски условия, в които всеки коментар бива съставен. Вече споменахме влиянието на антиохийския и на александрийския екзегетически и богословски подход към Писанието, христологията, сотириологията, а и влиянието на Йерусалим. Без схващане на историческия и богословския контекст, в който те са били писани, е трудно, разбира се, правилно да се разберат литургичните коментари, които накратко изследвахме. Наистина, на моменти може да изглежда, че коментаторите са упражнили насилие над същината на Литургията, която описват – такова заключение прави о. Ал. Шмеман, който разглежда цялата тази литература в твърде отрицателна светлина.[1] Сигурно е обаче, че този корпус съчинения бележи промяна в благочестието – главно в отричането на честото причастяване, започнало в началото на 4 в., създало пастирската нужда от развитие на различна обосновка на Литургията. Все пак, за това съществуват и други, положителни фактори.

Отваряне на целия текст

Автор Преп. Юстин (Попович)

До идването в света на нашия Господ Иисус Христос знаехме, че всъщност сме отредени за смърт и смъртта е отредена за нас. Цялото човечество е било проникнато, пленено и победено от смъртта. Смъртта беше и по-близка до нас от нас самите, и по-реална от нас самите, могъща и много по-силна от всеки по отделно и от всички хора, взети заедно. Земята е зловещ затвор на смъртта, а ние хората сме безпомощни роби на смъртта (Евр. 2:14-15). Едва с Богочовека Христос се яви животът, яви ни се вечният живот, на нас, безнадеждните смъртници, на нас – жалките роби на смъртта (1 Иоан. 1:1-2). И видяхме този вечен живот със собствените си очи и го докоснахме със своите собствени ръце, и ние християните на всички възвестяваме „вечен живот” (1 Иоан. 1:2). Защото, живеейки в общение с нашия Господ Иисус Христос, живеем с вечен живот още тук, на земята (1 Иоан. 1:3). От личен опит знаем: Христос „е истински Бог и живот вечен” (1 Иоан. 5:20). Той затова и дойде в света: за да ни покаже истинния Бог и вечния живот в Него (1 Иоан. 5:11). В това и само в това се състои истинското и действително човеколюбие: „… че Бог изпрати в света Единородния Свой Син, за да живеем ние” (1 Иоан. 4:9) и чрез Него да имаме вечен живот. Затова „имащия Сина Божи, има живот; нямащия Сина Божи, няма живот” (1 Иоан. 5:12), но е облечен в смърт.  Животът ни в единия истинен Бог и Господ Иисус Христос е единственият истински живот, защото е вечен и по-силен от смъртта. Нима може да бъде наречен живот животът, заразен със смърт и завършващ със смърт? Както медът престава да бъде мед смеси ли се с отрова, защото цял се превръща в отрова, така и животът, завършващ със смърт, не е живот.

Отваряне на целия текст

Автор Пол Майендорф

Както всеки богословски труд, Коментарът на литургията[1] от св. Герман може да бъде разбран само в съответния контекст. За това е важно да познаваме състоянието на литургията,[2] която той описва. Също толкова важно е и разбирането и оценяването на литургичния жанр, в който този коментар се вмества, и богословските и историческите условия, в които се появява. Накратко, за да бъде разбрана правилно, на Historia Ecclesiastica трябва да се гледа в перспективата на Преданието. Без такъв подход трудът изглежда крайно объркващ, на места противоречащ си и, в най-добрия случай – като алегория.

Жанрът на литургическия коментар

Литургическият коментар води своето начало от 4 в. с известните мистагогически катехизиси на водещи богослови като Кирил Йерусалимски, Амвросий Медиолански и Йоан Златоуст. Тяхната цел е била обяснението на християнските тайнства (по-точно Кръщението и Евхаристията) на множеството народ, който се е вливал в Църквата след промяната на статута на християнството от преследвано малцинство до официална държавна религия. Първоначално наставленията за тайнствата са само в устна форма – преподавани по време на неделните проповеди, но скоро започнали да бъдат записвани и широко разпространявани. Те остават популярни и полезни и след първоначалния масов наплив от новокръстени като ценно учебно пособие, особено след промяната в преобладаващото мнозинство на присъединяващи се към Църквата, когато започва кръщаването в младенческа възраст. Така тежестта се премества върху наставляването и възпитаването на младите. Огромният брой на присъединяващите се към Църквата поради политическа или обществена изгода също спомага за оцеляването на този тип катехизическа литература. Накратко, целта на коментара е била да обясни значението на онова, което се преживява през време на Литургията, както и да вдъхне чувство на благоговение и страх. Започва все повече да се набляга на този последен елемент, като реакция срещу множеството, участващо само номинално в църковния живот и което, следователно, е имало нужда от подканване. В този ред на мисли, коментарът е бил наистина полезно учебно пособие.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

Независимо с какви сведения за Византия ще разполага образованият западен интелектуалец, той най-вероятно е чувал за „богатия символизъм” на византийското богослужение. Действително, понятията символ и символизъм са станали практически синоними на византийската литургия. Това клише е толкова очевидно и достатъчно, че не изисква други разяснения. При все това ще се постарая да покажа, че византийският литургичен символизъм ни изправя пред лицето на въпроси, които са важни не само за разбирането на византийската литургия, но и въобще на византийската религиозна мисъл като цяло. Тази статия е само опит да означа проблема така, както го разбирам и да отбележа по необходимост, само в общи щрихи, възможните пътища за неговото решение.

По правило, повърхностното разбиране на символизма се смята за съществен елемент на византийската литургия и – като такъв – не представлява особено сериозен проблем. Съществуват множество византийски и следвизантийски тълкувания: гръцки, сръбски, руски и др., в които всички литургични действия, дори и самата Литургия се разбират предимно като символично изображение – действия, които представляват и означават, с други думи, символизират нещо друго: било то събития от миналото, идеи, богословски твърдения. Този символизъм, свойствен на византийското богослужение като цяло, особено подробно е разработен в коментарите на основното богослужебно действие – на св. Евхаристия. Практически всички тълкуватели разбират Божествената литургия като някакво символно изображение на живота и служението на Христос: от Неговото раждане във Витлеем до славното Му Възнесение на Небето. Така например, πρόθησις (предложение) – обреда по приготвянето на Евхаристийните дарове, хляба и виното – е символ на Христовото Рождество; т. нар. Малък вход символизира появата на Христос в света[1]; Великият вход, или пренасянето на Даровете до св. Престол, е символ на Неговото тържествено влизане в Йерусалим[2] и символ на погребението Христово и т. н.

Отваряне на целия текст