Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Александър Шмеман

Christ Pantocrator Agia SophiaВ началото нека подчертая предварителния характер на този очерк. Настоящата тема едва сега започва да се изучава, и аз не съм в състояние да изложа каквато и да било окончателна теза. По-скоро виждам себе си като участник в наше общо търсене на светлината – търсене, което вероятно някой ден ще ни доведе до конкретни и последователни заключения, ала това няма да е сега. Омръзнало ми е от речи и статии, поставящи си за цел да разрешават всички проблеми веднъж завинаги, със сръчни, взети наготово отговори: такива откриваме дори във връзка с литургическото движение, дори когато тема като настоящата се поставя за дискусия: „Светът като тайнство“ е тема, която със сигурност трябва да ни накара да напредваме изключително внимателно и наистина с нерешителност. Моите собствени мисли не са достигнали нито до увереност, нито до окончателност. Единственото, по отношение на което се чувствам сигурен, е, че такъв вид тема има огромна важност за християнското богословие.

Макар да употребявам думата „богословие“, този очерк няма да бъде богословски – поне ако под богословие ние подразбираме „определения“. Виждам огромна трагедия в това, че в миналото светотайнствената реалност е трябвало толкова често да бъде обект на изчистени дефиниции, съставяни според юридическия модел: дефиниции така тънки и прозрачни, че клонят към засенчване и дори умаляване на онова, което се дефинира. Това, от което ние се интересуваме, е самата тази реалност – наново преоткривана. Моят подход към нея е в следване на пътя на моята собствена традиция – литургическият опит, живото Предание на Източноправославната църква, и едва на второ място в следване на формалното богословие, извличано от тази традиция. И това, което правя, е да повдигам въпроси, а не да давам отговори.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Protopresbyter John and Matushka Marie MeyendorffПродължение от „Брак и Евхаристия“

До деветото столетие Църквата не е познавала ритуал на бракосъчетание, който да е бил отделèн от евхаристийното богослужение.[1] Обикновено след влизане в граждански брак християнската двойка е вземала участие в св. Литургия и това приобщаване със св. Тайни, според Тертулиан, е било печат на брака, свидетелстващ за всички християнски отговорности, които по-горе вече обсъждахме.

От четвъртото столетие нататък обаче някои източни християнски автори започват да споменават за въвеждане и на специален тържествен елемент: ритуал на „полагане на венци“ върху главите на жениха и невестата по време на евхаристийното богослужение. Съгласно св. Иоан Златоуст, венците са символизирали победа над „страстите“, тъй като християнският брак – който е тайнство за вечността – се е сключвал не „по плът“. От едно писмо на св. Теодор Студит († 826 г.) разбираме, че венчанието е било съпровождано от кратка молитва на епископа или свещеника, прочитана „пред целия народ“ по време на неделната св. Литургия. Текстът на тази молитва, даден ни от св. Теодор, гласи следното: „Сам Ти, Владико, простри ръката Си от Твоето свято жилище и съедини тези Твои раб и рабиня. И дарувай на съчетаните от Тебе съгласие на умовете; увенчай ги в една плът; направи брака им честен; съхрани ложето им неосквернено; благоволи съвместният им живот да бъде безупречен“ (Писма 1, 22 – РG 99, 973). И богослужебните книги от същия този период (известният Codex Barberini, например) съдържат няколко кратки молитви, подобни на гореспомената. Всички те са били предназначени за четене по време на св. Литургия.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Киприан (Керн)

Holy TransfigurationОт една страна, човекът изначално е предназначен за обòжение. От друга страна, със своите подвижнически усилия той изправя в себе си онова греховно, което извършва като внук на Адам. Очиства се, побеждава в себе си своите страсти, изкоренява лошите помисли, просветлява ума си, става „зрител на надсветовни видения“.[1]

Движейки се по този път човек става съсъд, способен да възприема божествената благодат, която – трябва постоянно да помним това – не се дава поради нещо[2] или в мяра, пропорционална на нашите подвизи, а заради нещо,[3] просто от безмерната Божия любов към нас. Корелация между подвизите ни и Божията благодат няма.

Природата на човека е способна на обòжение, човекът от вечност е предопределен за съединяване с Бога. Още до създаването на света Непорочният Агнец е предназначен за заколение. А затова може да се говори и за вечно богочовечество.

Боговъплъщението е не само факт, случил се веднъж в историята, а и надсветовна реалност, от вечност присъстваща в Божествения Съвет. Със Своята божествена благодат Бог е вложил Самия Себе си в това същество, сътворявайки го по Свой образ и подобие, и е въздигнал на земята съзнаващия себе си човек.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Кръстю Банев

PanagiaЗа всеки интересуващ се от историята и културата на християнството темата за високата почит към Богородица в православието и във Византия е интересна и важна. За молещия се православен християнин обръщението „Пресвета Богородице, спаси ни!“ е част от ежедневното богослужение. В наши дни коронавирус-пандемията и дискусиите около мерките за безопасност в църквите поставиха и пред цялата общественост въпроса за почитанието на Богородица и нейните икони.

Ще започнем с кратка хроника на по-важните моменти на изразената към Богородица почит по време на пандемията.

В православния свят: Вселенският патриарх Вартоломей на 19 март 2020 г. призова Богородица за молитвена помощ в борбата с вируса. Гърция: Кинотисът на Света гора реши във всички атонски манастири да се отслужи на 27 март всенощно бдение с усърдна молитва към св. Богородица и св. Харалампий. Светогорските монаси призоваха към молитвено съучастие в бдението и всички православни християни. Грузия: само няколко дни по-рано свещеници обиколиха столицата Тбилиси с иконата на Иверската Богородица, смятана за покровителка на страната. Епископ направи въздушен кръстен ход над града с икона-копие от „Йерусалимската Богородица“ в самолета. Русия: кръстните ходове започнаха още през март, а на 3 април патриарх Кирил обиколи Москва и стените на Кремъл с иконата на Богородица „Умиление“, пред която се е молил и св. Серафим Саровски. България: По решение на Св. Синод от 30 март всички храмове в страната останаха отворени, с редовни богослужения, при строго спазване на мерките за безопасност. На 20 април, Светли понеделник, в Бачковския манастир игуменът епископ Сионий поведе установеното Великденско шествие до местността Клувията. За първи път чудотворната икона на св. Богородица бе пренесена не на рамо, както е по традиция, а с автомобил.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Protopresbyter John and Matushka Marie MeyendorffПродължение от „Бракът като тайнство или тайна“

След като древната Църква, както вече видяхме, е разглеждала брака като тайнство, в което се предвкусва радостта от Царството Божие, как тогава да обясним факта, че тази Църква не е използвала каквато и да било специална церемония, някакъв особен ритуал, с който да го санкционира? Вместо което е признавала като нормативен брака, сключен по законите на светското общество, и никога не се е опитвала да отмени тези закони или да разруши социалния ред, който ги е наложил?

Отговорът на този въпрос лежи в разликата между нехристиянския и християнския брак: тя се състои не в начина по който те са се сключвали, а в това, че първият се сключва между езичници, докато вторият – между християни. Св. ап. Павел постоянно напомня, че Бог не живее в ръкотворни храмове и че нашите тела са храмове на Светия Дух. Когато мъж и жена, които са членове на Тялото Христово, станат в брака една плът, съюзът им се скрепява от Светия Дух, живеещ във всекиго от тях.

Това пък, което ги прави членове на Тялото Христово, е Евхаристията.

Отваряне на целия текст

Автор Неманя Карович

St Sabas of SerbiaМолитвата и житието са литературни форми, които се отличават преди всичко с подчертано дългата си история на развитие, вътрешно преплитане на различни литературни традиции, стилово разнообразие и поетични пластове. Макар че в средновековната жанрова система те заемат твърдо основана и независима позиция, не изпускаме от поглед и факта, че между тях съществува специфична и значителна поетическа свързаност.

От една страна, житията са единна литературна категория, макар че често събират в себе си множество различни и иначе автономни жанрове, между които спада и молитвата: „Като прозаичен жанр, например, [житието] може да съдържа и дялове, спадащи към някой поетичен жанр (похвала, поетично моление, плач) или към друг прозаичен жанр като характерен риторичен дял (слово или беседа). Възможностите за комбиниране в рамките на общия жанр житие са много големи, а типологията на житията е много богата“.[1] Структурата на средновековната агиография е достатъчно добре отворена и еластична, за да може вътре в своите граници да инкорпорира други форми, а е и твърде много солидна, за да ги асимилира поетически, да ги присъедини стилистически и така да поддържа общото единство на жанровата хетерогенност.

Отваряне на целия текст

Автор Ламброс К. Скондзос

agioi pantes 1Неделя на всички светци

Последната неделя на подвижните празници през годината е посветена на Всички светци. Нашата св. Църква е посветила тази неделя, за да почете всички отличили се с вяра и добродетел свои светци, известни и неизвестни, апостоли, мъченици, отци, изповедници, подвижници, миряни, мъже, жени, деца и дори пеленачета. А неслучайно е определено празникът на всички светци да се чества в неделята след Петдесетница. Защото слизането на Светия Дух в света и основаването на Църквата създава светци. Само чрез Светия Дух и в Църквата се установява светост. Само в Църквата човек може да стане светец – никога и никъде другаде. Също така неслучайно Църквата нарича добродетелните и верни на Бога хора от Стария Завет, т. е. преди Христос, не светци, а праведни.

Бог ни е създал, за да станем богове по благодат чрез Неговата благодат и нашата воля и личния ни подвиг, но навлизането на греха в света по вина на човека е спряло тази първична перспектива да достигнем заложеното „по подобие“, т. е. до нашето обòжение. Нашият Господ Иисус Христос стана човек, за да даде възможност на човека и той да стане бог по благодат. Това беше Неговата мисия на земята: да победи дявола, причината за нашето нещастие, да премахне злото и да ни съедини отново с нашия Създател, да ни направи светци, образи на светостта на Бога. Това е задачата на Църквата: да ни преобрази в светци.

Отваряне на целия текст

Автор Александра Костич-Тмушич

St Sabas of SerbiaПонятието жанр заема средищно място в изучаването на литературната история – вероятно затова, защото задълго и добре успява да прехвърля мост през пропастта между критическата теория и практиката на литературната критика. Теорията на жанровете съществува успоредно с историята на поетиката. От Аристотел и Платон тя обикновено обхваща философското изследване, което е по-широко и по-амбициозно от нея самата. От друга страна, тя традиционно служи като инструмент в практиката на поета и критика. Същевременно понятието жанр е обърнато и към бъдещето, и към миналото.

Средновековната поетика поставя на първи план това, което е универсално – вместо в индивидуалното и особеното, тя живее в родовете и в типовете литературно творчество. Изучаването на жанровете в старата сръбска книжнина показва същите закономерности и феномени, които могат да бъдат установени и в литературата на Византия, на древна Русия и Западна Европа през Средните векове. Както там, така и в сръбската книжнина, литературното произведение не е самостоятелна, обособена творба, която да би могла се разглежда в светлината на авторското начало. Текстовете се съединяват и променят, нарастват и прерастват в нови, така че в хода на всички тези промени с тях се свързват много познати или непознати автори.[1]

Жанровата система на старата сръбска литература е формирана върху основата на византийската практика и изисква изчерпателно текстологическо изследване, тъй като ръкописната традиция, т. е. ръкописното наследство на нашите средни векове още не е напълно проучено и систематизирано и по-специално още не е разяснена семиотиката на старите жанрове. Както твърди Д. Богданович,[2] тук се изправяме лице в лице с проблема за природата на отделните литературни категории и с разграничаването на поетичните от прозаичните текстове. А именно, „… възкръсна старата необходимост от екзегетически анализ, какъвто средновековното тълкуване на религиозните текстове е развило блестящо. Вече не можем да „прескачаме“ всичките тези места, защото разглеждаме творбата не само от гледната точка на нейната поетика. Съработничеството на филолога с богослова отново става възможно и дори необходимо“.[3] Важно е, затова, да се изтъкне, че единствено добре образованият богослов може да разчлени и разясни стария сръбски текст в неговата същина.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме