Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Александра Костич-Тмушич

St Sabas of SerbiaПонятието жанр заема средищно място в изучаването на литературната история – вероятно затова, защото задълго и добре успява да прехвърля мост през пропастта между критическата теория и практиката на литературната критика. Теорията на жанровете съществува успоредно с историята на поетиката. От Аристотел и Платон тя обикновено обхваща философското изследване, което е по-широко и по-амбициозно от нея самата. От друга страна, тя традиционно служи като инструмент в практиката на поета и критика. Същевременно понятието жанр е обърнато и към бъдещето, и към миналото.

Средновековната поетика поставя на първи план това, което е универсално – вместо в индивидуалното и особеното, тя живее в родовете и в типовете литературно творчество. Изучаването на жанровете в старата сръбска книжнина показва същите закономерности и феномени, които могат да бъдат установени и в литературата на Византия, на древна Русия и Западна Европа през Средните векове. Както там, така и в сръбската книжнина, литературното произведение не е самостоятелна, обособена творба, която да би могла се разглежда в светлината на авторското начало. Текстовете се съединяват и променят, нарастват и прерастват в нови, така че в хода на всички тези промени с тях се свързват много познати или непознати автори.[1]

Жанровата система на старата сръбска литература е формирана върху основата на византийската практика и изисква изчерпателно текстологическо изследване, тъй като ръкописната традиция, т. е. ръкописното наследство на нашите средни векове още не е напълно проучено и систематизирано и по-специално още не е разяснена семиотиката на старите жанрове. Както твърди Д. Богданович,[2] тук се изправяме лице в лице с проблема за природата на отделните литературни категории и с разграничаването на поетичните от прозаичните текстове. А именно, „… възкръсна старата необходимост от екзегетически анализ, какъвто средновековното тълкуване на религиозните текстове е развило блестящо. Вече не можем да „прескачаме“ всичките тези места, защото разглеждаме творбата не само от гледната точка на нейната поетика. Съработничеството на филолога с богослова отново става възможно и дори необходимо“.[3] Важно е, затова, да се изтъкне, че единствено добре образованият богослов може да разчлени и разясни стария сръбски текст в неговата същина.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Робърт Тафт

Fr Robert TaftВ днешно време във всички православни[1] традиции с изключение на арменската за преподаване на Евхаристията се използват различни видове позлатени метални лъжички.[2] Във византийския обряд тази употреба е ограничена до приобщаването на нисшето духовенство и лаоса [миряните] под двата вида, чрез интинкция[3] – осветеният хляб се потапя в осветеното вино и, така потопен, се подава на причастника с лъжичка.[4] Това обаче не е единственият, нито дори обичайният начин за употребяване на причастната лъжичка в невизантийския Изток.[5] Сред дохалкидонците [наричани също „нехалкидонци“ – тези, които не са възприели решенията на Четвъртия вселенски събор в Халкидон], сирийското православно духовенство [т. е. сирояковитското] се причастява с лъжичката от потира [с осветеното вино], а след това причастява миряните [със същата лъжичка] чрез интинкция.[6] Коптските и етиопските православни [т. е. нехалкидонци] използват лъжичката не за интинкция, а за причастяване от Потира [с осветеното вино] както на духовенството, така и на миряните.[7] Единствените, които запазват непокътната древната практика на причастяване на възрастните под двата вида отделно и [давайки осветения хляб] в ръка, са Коптската и Етиопската църкви, както и Източната Сирийска (Асирийската) църква на Изтока.

Не е изяснено точно кога и защо изначалната традиция за преподаване на св. Дарове отделно в ръцете на причастниците е изоставена в полза на преподаването им под двата вида заедно – чрез причастна лъжичка.[8] Тук ще оставя настрана въпроса защо[9] и ще се съсредоточа върху кога. Като цяло, този въпрос е относително слабо проучен, а преките литургически извори не помагат много. Рубриките на византийските литургически ръкописи като цяло мълчат за причастяването на лаоса, дори много от свидетелствата на византийската рубрикална традиция – така, както са кодифицирани в диатаксисите,[10] са съставени след преминаването към практиката на причастяването с лъжичка.[11]

Отваряне на целия текст

Автор Архиеп. Йов (Геча)

Archbishop Job GetchaПонятието за „литургическото богословие“, употребявано често от съвременните литургисти, а понякога и критикувано, се появява през двадесетото столетие. Дотогава изучаването на литургиката често е било ограничавано до практиката, до изучаването на ритуала – в процеса на формирането на бъдещите клирици – и не е намирало свое място в полето на чистото богословие. Православният свят е дълбоко задължен на о. Киприан (Керн), който популяризира богословския аспект на литургическите изследвания, като защитава идеята за „литургическо богословие“. Стъпките на своя учител следва неговият ученик о. Александър Шмеман, което обяснява защо той посвещава докторската си теза „Въведение в литургическото богословие“ на паметта на о. Киприан. Целта на този текст е да покаже приноса, който двамата имат към определянето и разработването на метода на литургическото богословие. Вземайки под внимание съответните източници на тяхното вдъхновение, бихме искали да се съсредоточим върху това как приносът на всеки от двамата илюстрира по един прекрасен начин връзката между учител и ученик.

Статутът на литургическите изследвания в началото на двадесетото столетие

Ако днес, в началото на двадесет и първото столетие, понятието за „литургическо богословие“ е очевидно, това далеч не е било така в началото на двадесетото столетие. В повечето учебници по литургика тогава литургическата наука е бивала определяна като „изучаване на реда на божествените служби на Православната църква“.[1] Литургическата наука е следвала един обредов или „рубриков“ подход и е била развивана като изучаване на богослужебната система – такава, каквато в онзи период тя е съществувала в Църквата. Този подход е бил фокусиран върху Типикона (ordo[2]) в неговата актуална редакция и не е проявявал никаква загриженост към произхода на този ред, към неговото историческо развитие, към неговите различни видове или семейства. Целта на дисциплината е била да дава образование на свещенослужители и църковнослужители (клирици и църковни певци), които да могат да извършват службите според установените правила. Като цяло описаният подход върви ръка за ръка с един чисто обредов подход към богослужението. Църковните последования често се отслужват без всякакво разбиране или познание, тъй като богословският им смисъл е изгубен. Същевременно и иконографията, и църковната музика са изгубили своята строга специфика, примесени със съответното изкуство.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Сергей Булгаков

Fr Sergij BulgakovПреди всичко трябва да се откажем от разпространеното разбиране за мита, според което той е произведение на фантазията и измислицата. На онези, които споделят подобно разбиране, дори не им идва наум един такъв прост, но заедно с това и основен въпрос: какво е представлявал митът за самите митотворци, в чието съзнание той се е зародил, какво са мислели самите те за раждащия се в тях мит? Или може би някой ще каже, че те съзнателно са го измислили, за да излъжат останалите впоследствие? Та нали напълно сериозно се твърдеше, че жреците сами са измислили религията и следователно сами са я утвърдили въз основа на една съзнателна и безспорна лъжа. Само че в такъв случай щеше да им се наложи да лъжат преди всичко самите себе си, понеже точно те са вярвали в митовете и са придавали обективно значение на тяхното съдържание, а не са го смятали за рожба на някаква поетична фантазия. Само при такова предположение става ясна ролята на митотворчеството в историята на човечеството, където Dichtung на мита често обяснява проявяващата се с пълна сила Wahrheit[1] на историята.

Като цяло трябва да признаем преди всичко, че на мита е свойствена цялата тази обективност или католичност, която е присъща на „откровението“ изобщо – в него всъщност се изразява съдържанието на откровението, или с други думи, откровението на трансцендентния, по-висш свят се осъществява непосредствено в мита, той е онази писменост, с която този свят се запечатва в иманентното съзнание, той е неговата проекция в образи.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Fr MeyendorffРеалността може да бъде възприемана различно. На физиците, на математиците, на поетите или на музикантите са присъщи различни форми на възприятие, които често изглеждат взаимно противоречащи си, а дори и изцяло несъвместими. Представителите на различните методи обикновено не се разбират един-другиго, и нерядко настояват, че единствено правилният е техният метод, отнасяйки се скептично към останалите форми на възприятие. Особено често това става в съвременното общество, където – обикновено в името на псевдонаучни идеологии – неизбежността на специализацията води до такава фрагментация на възприятието, че тя се превръща в слепота и безпомощност.

Истинното възприемане на реалността се основава върху цялостността на знанието. Това не означава, че математикът е длъжен на всяка цена да бъде още и поет, а физикът – музикант. Всяка форма на възприятие трябва да е вярна на себе си и последователна в своята собствена методология. Крайният резултат обаче, ако той представлява резултат от действително възприятие, може и дори трябва да съвпада с достиженията на другите методи и подходи. Алберт Айнщайн формулира теорията за относителността чрез своя собствена методология, ала обоснованата от него представа за времето и пространството е била изразявана и преди него – от художници, поети и богослови.

Познанието за истинната реалност се осъществява там, където различните форми на възприятие се събират заедно. Именно на това равнище се формира и автентичната човешка култура, изключваща формите на възприятие, които са лишени от истинност и които се основават на илюзии или на чисто въображение.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Алкивиадис Каливас

Fr A CalivasЛитургическите лъжички съществуват от поне 6-7 век.[1] Това обаче не означава, че те са били използвани за св. Причастие. Всъщност, Правило 101 на Пето-шестия събор (691-692 г.) забранява употребата на какъвто и да е съд за приемане на осветения хляб, различен от човешката ръка.[2] Правилото гласи: „… Затова, ако някой желае във време на литургия да се причасти с пречистото тяло, … нека пристъпи със сложени на кръст ръце и така да приема общението на благодатта. Понеже ние по никой начин не одобряваме ония, които, вместо с ръка, приготовят за приемане на божествения дар някакви вместилища от злато или друго вещество, та посредством тях да се удостоят с пречистото причастие, защото предпочитат пред Божия образ бездушното и подчиненото на човешките ръце вещество…“.[3]

Преди 11-12 век всички – както духовенството, така и миряните, – са получавали св. Дарове разделно, по начина, по който духовенството прави това и до днес. Когато миряните пристъпват, те протягат своите ръце, дясната върху лявата с отворени длни, върху която свещеникът поставя частица от св. Хляб. След изяждане на Хляба, дяконът предлага на причастниците св. Чаша.[4]

Първото ясно доказателство за употреба на лъжички за причастяване се появява през 11 и 12 век. Както научаваме от бележития канонист Теодор Валсамон († ок. 1195 г.), общата лъжичка е станала установена норма на много места до средата на 12 век. Като коментира Правило 101 на Пето-шестия събор, той се оплаква, че в някои области традиционният начин за раздаване на св. Причастие е бил изоставен.[5]

Отваряне на целия текст

Автор Дяк. Даниел Галадза

Fr. Daniel GaladzaПрез последните седмици църковните власти търсят исторически прецедент, за да намерят начините как да продължат свещенодействието за верните и поддържането на богопочитанието в църквите по време на глобалната пандемия: защото, както други посочиха, затварянето на храмовете и прекратяването на отслужването на св. Литургия не е изход за Църквата, независимо че някои светци са могли да достигнат до светостта и без редовен светотайнствен живот или участие в общото богослужение.

Въпреки желанието на всички да се върнат към нормалността в повечето региони това понастоящем е невъзможно. В Германия, например, гръцкият православен митрополит Августин е информирал вярващите, че въпреки повторното отваряне на храмовете за богослужение правителствените наредби правят даването на Причастие на вярващите от една лъжичка невъзможно. В съседна Австрия гръцкият православен митрополит Арсений е открил лесно решение на проблема, изваждайки лъжичката от уравнението и причастявайки вярващите в ръка, воден от историческия прецедент и от „богослужебната и канонична традиция от първото хилядолетие и отколе почитаната и доказана причастна практика на божествената Литургия на св. Яков, брат Господен“.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

Harrowing of Hell Chora Constantinople(за утринната на Велика събота)

„… та смъртното да се погълне от живота“

(2 Кор. 5:4)

Утринната на Велика събота е един от върховете на литургическото творчество на Православния изток. В една малка статия не е възможно нито да се опише, нито да се обясни цялата безпределна дълбина и красота на тази служба, в която Църквата ни води съвсем близко до вникването в най-радостната тайна на нашата вяра – тайната, без която тази вяра губи своя смисъл, защото „ако… Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви“ (1 Кор. 15:17). Затова ще се ограничим до немного. Ще се опитаме, макар и с намеци, да посочим какво извършва Църквата чрез тази служба, в какво ни призовава да участваме, какво тя ни възвестява като неизменна истина.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме