Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Йером. Атанасий Зографски

cover Zograf Prayer BookВ началото на тази година светата ни обител издаде Кратък молитвеник, в който са направени редакционни промени в сравнение с Молитвеника на Синодално издателство на БПЦ от 1996 г. След отпечатването на това издание на няколко пъти чувахме въпроса, който избрахме и за заглавие на настоящата публикация. Получихме различни отзиви, включително и добронамерени критични бележки върху работата ни. Затова, и по съвет на някои от архиереите от Св. Синод на БПЦ, сметнахме за необходимо да посочим по-подробно и конкретно какво точно е редактираното, както и да изложим основанията за извършените редакции.

Преди да се спрем на този въпрос, намираме, че не е излишно да се каже накратко въобще за появата на молитвениците за частна употреба. Понеже настоящият състав на ползваните в родината ни молитвеници е основан на руската традиция, ще се ограничим само до тази област, а именно печатната традиция на църковнославянските молитвеници в Русия.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Сергей Булгаков

Entry into JerusalemВъзхвалете заедно, хора и народи, защото Царят ангелски е възседнал сега на осле
и идва, за да порази на Кръста враговете – като силен.
Затова и децата с палмови клонки пеят:
„Слава Тебè, Който дойде като победител!
Слава Тебè, Спасителю Христе!
Слава Тебè – благословени, Който единствен си наш Бог!”.[1]

Днес Господ идва, за да се възцари в Светия град, според писаното от пророците: „Ликувай от радост, дъще Сионова, тържествувай, дъще Иерусалимова: ето, твоят Цар иде при тебе, праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле, син на подяремница“ (Зах. 9:9). Днес тържествуваме със сиянието на Христовото царство, което Той е благоволил да ни яви, идвайки за доброволни страдания, в преддверието на Своето вечно царство, което няма да има край. Смирил се до образа на раб, покрил с човешката плът сиянието на божествената природа, Господ е скрил и Своето царство, понизен дори повече от синовете човешки. Преди Своите страдания обаче, като уверение за учениците – за укрепване на тяхната вяра пред лицето на Неговите мъки, в свидетелство за Себе Си, Господ яви на учениците Своята слава на планината на Преображението – доколкото те можеха да я вместят, а сега, в царствено шествие от Елеонската планина, явява Себе Си, като Цар и Господ – като Владика на творението, Комуто се дава всяка власт на небето и на земята.

Отваряне на целия текст

Автор Оливие-Морис Клеман

Olivier ClémentБог „ни откри тайната на волята Си по Своето благоволение, що бе отпреди положил в Себе Си, в нареждане изпълнението на времената, за да съедини всичко небесно и земно под един глава – Христа“ (Еф. 1:9-10).

Времето на природата (цикличното) и времето на Завета (историческото) се свиват, или, за да използваме термина на ап. Павел, се съединяват в Христа. „Всичко чрез Него стана“, както казва св. Йоан (Иоан. 1:3). „Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говори на отците чрез пророците, в последните тия дни говори ни чрез Сина“ (Евр. 1:1-2). Както често са отбелязвали отците на Църквата, сякаш е имало тройно въплъщение на Словото: в космоса, в свещената история и в Христа Иисуса. Или по-скоро има само едно въплъщение – третото, но то сякаш свива и преобразява цялата човешка и космическа реалност, позволявайки ни да разшифроваме присъствието на Словото в библията на света и в тази на историята… Без него, тези λόγοι на нещата, както и Словото на Стария Завет биха си останали непонятни послания, отправени към нас на частично непознати езици. Дарът на езиците на Петдесетница ни позволява да разберем в Христа това двойно послание.

Христос е новият Адам, последният Адам, дошъл да възвиси творението по окончателен начин. Като поема отговорността за цялата човешка участ, Той прави съвършено всичко положително в творението и в историята, унищожавайки отрицателността или по-скоро сменя знака ѝ, като я превръща във вместилище на живота. Чрез служението Си Той дава примера и изпълва очакванията на избраните, на патриарсите, законодателите и пророците; чрез самотата и гонението Си Той изкупва отхвърлените, чийто напредък е увеличил значително броя им и е подготвил всеобщността на спасението. Чрез Преображението Си Той довежда до съвършенство древните богоявления и предусеща окончателното Богоявление на „завръщането“ Си. Чрез смъртта и възкресението Си Той разрушава господството на смъртта. Така, „съединявайки“ в Себе Си природата и историята, Той освещава новото творение, където вече нищо не отделя човешкото от божественото.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

Christ Pantocrator Agia SophiaВ началото нека подчертая предварителния характер на този очерк. Настоящата тема едва сега започва да се изучава, и аз не съм в състояние да изложа каквато и да било окончателна теза. По-скоро виждам себе си като участник в наше общо търсене на светлината – търсене, което вероятно някой ден ще ни доведе до конкретни и последователни заключения, ала това няма да е сега. Омръзнало ми е от речи и статии, поставящи си за цел да разрешават всички проблеми веднъж завинаги, със сръчни, взети наготово отговори: такива откриваме дори във връзка с литургическото движение, дори когато тема като настоящата се поставя за дискусия: „Светът като тайнство“ е тема, която със сигурност трябва да ни накара да напредваме изключително внимателно и наистина с нерешителност. Моите собствени мисли не са достигнали нито до увереност, нито до окончателност. Единственото, по отношение на което се чувствам сигурен, е, че такъв вид тема има огромна важност за християнското богословие.

Макар да употребявам думата „богословие“, този очерк няма да бъде богословски – поне ако под богословие ние подразбираме „определения“. Виждам огромна трагедия в това, че в миналото светотайнствената реалност е трябвало толкова често да бъде обект на изчистени дефиниции, съставяни според юридическия модел: дефиниции така тънки и прозрачни, че клонят към засенчване и дори умаляване на онова, което се дефинира. Това, от което ние се интересуваме, е самата тази реалност – наново преоткривана. Моят подход към нея е в следване на пътя на моята собствена традиция – литургическият опит, живото Предание на Източноправославната църква, и едва на второ място в следване на формалното богословие, извличано от тази традиция. И това, което правя, е да повдигам въпроси, а не да давам отговори.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Киприан (Керн)

Holy TransfigurationОт една страна, човекът изначално е предназначен за обòжение. От друга страна, със своите подвижнически усилия той изправя в себе си онова греховно, което извършва като внук на Адам. Очиства се, побеждава в себе си своите страсти, изкоренява лошите помисли, просветлява ума си, става „зрител на надсветовни видения“.[1]

Движейки се по този път човек става съсъд, способен да възприема божествената благодат, която – трябва постоянно да помним това – не се дава поради нещо[2] или в мяра, пропорционална на нашите подвизи, а заради нещо,[3] просто от безмерната Божия любов към нас. Корелация между подвизите ни и Божията благодат няма.

Природата на човека е способна на обòжение, човекът от вечност е предопределен за съединяване с Бога. Още до създаването на света Непорочният Агнец е предназначен за заколение. А затова може да се говори и за вечно богочовечество.

Боговъплъщението е не само факт, случил се веднъж в историята, а и надсветовна реалност, от вечност присъстваща в Божествения Съвет. Със Своята божествена благодат Бог е вложил Самия Себе си в това същество, сътворявайки го по Свой образ и подобие, и е въздигнал на земята съзнаващия себе си човек.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Неманя Карович

St Sabas of SerbiaМолитвата и житието са литературни форми, които се отличават преди всичко с подчертано дългата си история на развитие, вътрешно преплитане на различни литературни традиции, стилово разнообразие и поетични пластове. Макар че в средновековната жанрова система те заемат твърдо основана и независима позиция, не изпускаме от поглед и факта, че между тях съществува специфична и значителна поетическа свързаност.

От една страна, житията са единна литературна категория, макар че често събират в себе си множество различни и иначе автономни жанрове, между които спада и молитвата: „Като прозаичен жанр, например, [житието] може да съдържа и дялове, спадащи към някой поетичен жанр (похвала, поетично моление, плач) или към друг прозаичен жанр като характерен риторичен дял (слово или беседа). Възможностите за комбиниране в рамките на общия жанр житие са много големи, а типологията на житията е много богата“.[1] Структурата на средновековната агиография е достатъчно добре отворена и еластична, за да може вътре в своите граници да инкорпорира други форми, а е и твърде много солидна, за да ги асимилира поетически, да ги присъедини стилистически и така да поддържа общото единство на жанровата хетерогенност.

Отваряне на целия текст

Автор Ламброс К. Скондзос

agioi pantes 1Неделя на всички светци

Последната неделя на подвижните празници през годината е посветена на Всички светци. Нашата св. Църква е посветила тази неделя, за да почете всички отличили се с вяра и добродетел свои светци, известни и неизвестни, апостоли, мъченици, отци, изповедници, подвижници, миряни, мъже, жени, деца и дори пеленачета. А неслучайно е определено празникът на всички светци да се чества в неделята след Петдесетница. Защото слизането на Светия Дух в света и основаването на Църквата създава светци. Само чрез Светия Дух и в Църквата се установява светост. Само в Църквата човек може да стане светец – никога и никъде другаде. Също така неслучайно Църквата нарича добродетелните и верни на Бога хора от Стария Завет, т. е. преди Христос, не светци, а праведни.

Бог ни е създал, за да станем богове по благодат чрез Неговата благодат и нашата воля и личния ни подвиг, но навлизането на греха в света по вина на човека е спряло тази първична перспектива да достигнем заложеното „по подобие“, т. е. до нашето обòжение. Нашият Господ Иисус Христос стана човек, за да даде възможност на човека и той да стане бог по благодат. Това беше Неговата мисия на земята: да победи дявола, причината за нашето нещастие, да премахне злото и да ни съедини отново с нашия Създател, да ни направи светци, образи на светостта на Бога. Това е задачата на Църквата: да ни преобрази в светци.

Отваряне на целия текст

Автор Александра Костич-Тмушич

St Sabas of SerbiaПонятието жанр заема средищно място в изучаването на литературната история – вероятно затова, защото задълго и добре успява да прехвърля мост през пропастта между критическата теория и практиката на литературната критика. Теорията на жанровете съществува успоредно с историята на поетиката. От Аристотел и Платон тя обикновено обхваща философското изследване, което е по-широко и по-амбициозно от нея самата. От друга страна, тя традиционно служи като инструмент в практиката на поета и критика. Същевременно понятието жанр е обърнато и към бъдещето, и към миналото.

Средновековната поетика поставя на първи план това, което е универсално – вместо в индивидуалното и особеното, тя живее в родовете и в типовете литературно творчество. Изучаването на жанровете в старата сръбска книжнина показва същите закономерности и феномени, които могат да бъдат установени и в литературата на Византия, на древна Русия и Западна Европа през Средните векове. Както там, така и в сръбската книжнина, литературното произведение не е самостоятелна, обособена творба, която да би могла се разглежда в светлината на авторското начало. Текстовете се съединяват и променят, нарастват и прерастват в нови, така че в хода на всички тези промени с тях се свързват много познати или непознати автори.[1]

Жанровата система на старата сръбска литература е формирана върху основата на византийската практика и изисква изчерпателно текстологическо изследване, тъй като ръкописната традиция, т. е. ръкописното наследство на нашите средни векове още не е напълно проучено и систематизирано и по-специално още не е разяснена семиотиката на старите жанрове. Както твърди Д. Богданович,[2] тук се изправяме лице в лице с проблема за природата на отделните литературни категории и с разграничаването на поетичните от прозаичните текстове. А именно, „… възкръсна старата необходимост от екзегетически анализ, какъвто средновековното тълкуване на религиозните текстове е развило блестящо. Вече не можем да „прескачаме“ всичките тези места, защото разглеждаме творбата не само от гледната точка на нейната поетика. Съработничеството на филолога с богослова отново става възможно и дори необходимо“.[3] Важно е, затова, да се изтъкне, че единствено добре образованият богослов може да разчлени и разясни стария сръбски текст в неговата същина.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме