Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Йоан Майендорф

Fr John MeyendorffПрез цялата история на православното или католично християнство вярата е била неотделима от молитвата и богослужението, а богослужението е изразявало вярата на Църквата. Тази неотделимост на lex orandi от lex credendi[1] е познавало също и древното монашество. Авва Евагрий пише: „Който се моли, той е богослов”,[2] а нашето източно православие опитно е изпитало, а и до днес изпитва как вярата наистина се съхранява в църковното богослужение. В продължение на много столетия именно православното богослужение е запазило православието в Близкия Изток, под османска власт. Силата на богослужението като израз на вярата и верността познава добре и Руската църква.

Но тази неразделност на църковната вяра и църковното богослужение предполага правилно усещане за самата Църква, верен църковен опит: възприемане на правилното съотношение между различните аспекти на православната еклисиология.

В рамките на предоставеното ми време ще се постарая да споделя с вас няколко забележки:

- за еклисиологическите предпоставки на всеки истински православен подход към въпроса за богослужебните промени и

- за историческите примери за подобни промени, които имат отношение и към днешното време.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Робърт Тафт

Fr Robert TaftВъведение

Светогорското богослужение не е особено разработен дял в литургиката. От две хиляди и седемстотинте статии в сто тридесет и двете страници Атонска библиография в края на томовете, издадени от манастира Шеветон (Chevetogne) в Белгия, едва двадесет и седем се отнасят до богослужението, като повечето от тях не са повече от описание на действащите практики.[1] Все още липсват специализирани студии, които идват след много труд, лист по лист, с помощта на цял мравуняк, ако заимстваме метафората на Игор Шевченко.[2] И това съвсем не е изненадващо като се осмислят сериозните препятствия, които веднага се изправят пред всеки изследовател на византийската монашеска литургична практика.

Тези трудности не са нови. Още през 11 в. Никон Черногорец (ок. 1025 – 1088), монах в манастира на св. Богородица в Черната планина северно от Антиохия в Сирия – нещо като пионер в изучаването на сравнителната литургика – забелязва проблема.[3] В труда си ν τάξει διαθήκης, духовно завещание като предговор към Типикона му, той споделя сред историческите и библиографски извори: „Намерих и събрах различни типици – както студийски, така и йерусалимски – и ни един не се съгласяваше с другия; нито един студийски с друг студийски, нито един от йерусалимските с другите йерусалимски. Като бях изключително озадачен от това, запитах мъдрите и древните – и тези с познания и опит по темата, изпълнявали службата на еклисиарх, както и останалите от манастира на нашия свят отец Сава в Йерусалим, включително игумена… (Предговор, 9)”.[4] След като се информира за „реда в Църквата и псалмодията”, и различните традиции, устни и писмени, той ги адаптира към собствените си нужди в своя типик (Тактикон, 1).

Отваряне на целия текст

Автор Георги Федотов

G Fedotov1

Когато се замислим за трагичната съдба на древноруската култура и на първо място на Руската църква, за нас тази трагедия се въплъщава в двойния и взаимосвързан разкол от края на 17 век – разколът на старообрядчеството и разколът на Петър. Петър израства под заплахата на разколническите стрелецки бунтове, а делото му няма по-ожесточени врагове от последователите на „старата вяра”. Той продължава в държавата реформата, започната от Никон в Църквата. Докато обаче реформата на Никон е скромна и докрай православна, тази на Петър руши всички устои на стария живот. По начините на своето провеждане обаче, по насилническия си характер реформата на Никон вече предвещава революцията на Петър. И в двата случая тази насилственост, приела характер на жестоко гонение, е била в известна степен принудителна. За нейно оправдание може да послужи склерозата на руския живот, неговата закостенялост, която не е допускала органично обновяване. Старината не е искала да се обновява, тя е трябвало да бъде пречупена, за да се съхрани битието на самата Рус. Съдбоносните последици от тази църковно-държавна революция са добре известни и все още твърде болезнени за нас, за да се спираме на тях. В религията настъпва край на византийската „симфония” на църква и държава, а после – административно включване на църквата в държавата, заробване на епископата, принизяване на духовенството. Когато управлението преминава към малорусите – с техните проримокатолически и отчасти протестантски тенденции – Църквата задълго губи своя национален облик. И най-страшното – пълна секуларизация на културата, отпадане на влиятелна част от интелигенцията от Църквата и даже от християнството. На противоположния пък полюс, в народните дълбини бушува една гореща, но тъмна религиозност, раждаща фанатични секти, съхнеща, заради откъсването си от Църквата, безблагодатна, нетворческа, но при все това мощна в сравнение с видимата слабост на господстващата църква.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

2 Fr Alexander SchmemannИли не знаете, че всички ние, които се кръстихме в Христа Иисуса, в Неговата смърт се кръстихме? И тъй, ние се погребахме с Него чрез кръщението в смъртта, та, както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на Отца, тъй и ние да ходим в обновен живот. Защото, ако сме сраснати с подобието на смъртта Му, то ще бъдем съучастници и на възкресението… Ако пък сме умрели с Христа, вярваме, че и ще живеем с Него (Рим. 6:3-5, 8)

Апостолско четиво при тайнството Кръщение

Въведение

Предполагаемата цел на този очерк е кратко и по възможност просто да се обясни богослужението, извършвано при Кръщението. Всеки православен християнин вярва, че с това тайнство той е бил въведен в Църквата и че с Кръщението е започнал неговият живот като християнин. Често ни се налага да присъстваме при Кръщение, а понякога и да бъдем кръстник или кръстница на кръщавания, т. е. да вземаме непосредствено участие в тайнството. Разбираме ли обаче смисъла на тайнството? Не присъстваме ли на него често като зрители на непонятна, древна церемония, в необходимостта от която вярваме, но обреда и езика на която сме престанали да разбираме?

Та нали ако това тайнство, както от първия ден е вярвала Църквата, действително е начало на нашия християнски живот, основа и извор на нашето спасение, то и всяка негова дума, всеки негов обред ни разкриват смисъла на нашия живот и съдържанието на нашата вяра. И нима да бъдеш християнин не означава, на първо място, да пазим и безкрайно да усвояваме в живота си онова, което сме получили в тайнството Кръщение! Но тогава, разбира се, не е достатъчно просто да знаем, че сме били някога кръстени, а е необходимо винаги да се помнят и осъзнават смисълът и силата на Кръщението. Най-добрият пък начин за това е да се вникне в смисъла на богослужението, извършвано при Кръщението и с това винаги отново и отново да го преживяваме.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Сава Кокудев

Liturgy eternalКак и в какви категории да мислим литургическото време? Можем ли да използваме тези три категории за време – αἰών, καιρός и χρόνος, – имайки пред очи проблема за претворяването на евхаристийните дарове, който в перспективата на православното богословие[1] предполага синтез и взаимно проникване на две непричастими и несходими реалности, на два еона?[2]

Тук ще твърдим, че съществува такова време, такава категория, в която тези несходими еони могат да бъдат причастни един на друг и това е καιρός-ът на божествената Литургия, като място или време на лична среща с възкръсналия Христос.

Първо следва да определим обемите на трите понятия, с които ще работим.

Нека да мислим χρόνος-а преди всичко във връзка с време-пространствения континуум – като физическо време, като поток, който притежава протяжност, т. е. като време, което се отнася към природата – време, в което всички твари са потопени и причастни, за да бъдат отмити, и чийто предел е нищото.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Петър Петров

Fr Petar_PetrovВсяко религиозно вярване и дело имат в своята основа особен религиозен опит. Този опит изисква от човека благоговение и внимателно творческо отношение: вярващият е длъжен да се грижи за своята вяра, за своята духовна чистота и за богосъответствието на своя опит.[1]

В контекста на християнското разбиране за историческия процес, днешният ден не би съществувал, ако няма своето вчера и ако не отправя поглед към своето утре. Не би съществувал, ако Бог не го е осветил и ако човек не е открил знаците (теофаниите) на Божия промисъл в него. Казано с други думи, без домостроителството, – при което Бог дарява, а човекът гради (или пък събаря) – не би имало и човешка история. В този смисъл и днешното объркано време изисква да отправим поглед към миналото, за да разберем настоящето. А миналото е съхранило и ни е завещало богат духовен опит под формата на Православното предание (традиция). Неделима част от тази традиция е и опитът на светците, стигнал до нас в агиографската литература, който за християнина винаги е бил сигурен ориентир по пътя към Царството Божие. За жалост, с времето към житията на светците са се напластили и негативни схващания, а оттам и съответстващото им отношение, което означава, че за да изпълни отредената ѝ роля като средство за познание, с помощта на коректна критика, житийната литература трябва да бъде очистена от всяко подобно напластявание.

Освен тази основна причина, съществуват и други, които подтикват към нуждата от тълкуване на житията. На първо място, в повечето от издадените днес сборници, в които се съдържат агиографски текстове, древните жития се преразказват по твърде неумел и неточен начин, а това създава непълна, понякога дори и превратна представа сред вярващите за самия живот на един или друг светец. На второ място, в по-голямата си част днес християните отдавна вече не разбират символиката на тези текстове. На трето място, житията се използват като исторически извори, извън своя собствен контекст, а именно – историята на Църквата, което променя истинското им значение и предназначение. Това именно състояние на агиографската литература, както и отношението към нея днес провокираха и настоящото изследване, т. е. предоставиха ни достатъчно силни аргументи, които да ни убедят в необходимостта от завръщане към традиционното тълкуване на житията в контекста на нашето съвремие.

Отваряне на целия текст

Автор Московски и Коломенски митр. св. Филарет (Дроздов)

St Filaret DrozdovВ началото на Божествената литургия, между първите молитвени прошения към Господа Бога, Православната църква произнася и следното: О мире всего мира, благостоянии святых Божиих церквей и соединении всех, Господу помолимся.

Слушайки това, някои, като отварят сърцата си с любов, миролюбие и веротърпимост, се молят не само за доброто състояние и съединение, т. е. за съхраняване в единство на православните свети Божии църкви – отделните, които съставляват Вселенската църква, като например Константинополската, Александрийската, Антиохийската, Йерусалимската или Руската, но и за възсъединяването на църквите, отклонили се от православието – например, Римската, Арменската.

Други пък, като се ограждат със строга ревност за православието, тук се молят само за съединението на светите Божии църкви на православните.

Кой няма да уважи ревността по православието? Кой няма да признае достойнството на всеобемащата любов? Към кое от двете гореспоменати значения на молитвата трябва предимно да се придържа съединяващият своята молитва с молитвата на Православната църква? Или, по-добре да кажем: кое от двете значения предимно ни внушава самата Православна църква с думите от своето чинопоследование?

Наистина ли Православната църква се моли само за православните църкви? Учейки ни в същата тази молитва да прострем любовта си до пределите на целия свят, нима тя стеснява пределите на своята любов към църквите? Не желае ли тя спасението на инославните църкви чрез тяхното възвръщане в съ-единението с Православната църква?

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Хенрик Папроцки

Fr Henryk_PaprockiНа Сионската горница Иисус Христос казва: „Това правете за Мой спомен” (Лука 22:19), а не „правете тази трапеза за мой спомен”, откъдето следва, че казаните думи се отнасят единствено до хляба и до виното. В своята история Църквата винаги е правила това, което ѝ е завещал Господ, и винаги е разглеждала Евхаристията като истинската жертва, чрез която Богочовекът Иисус Христос присъства между нас и в която – заедно с това – се актуализира цялото домостроителство на спасението. „Това правете за Мой спомен” (εἰς τὴν ἐμὴν ἀνάμνησιν) – думи, които присъстват във всичките християнски литургии, определяйки за каква памет става дума. Най-старинната форма на анамнеза (ἀνάμνησις), която е съхранена до наши дни, се намира в „Апостолско предание” на св. Иполит Римски (началото на 3 в.): „И така, спомняйки Неговата смърт и възкресение, ние Ти предлагаме хляба и чашата”. Думата „и така” (лат. Igitur) се отнася до предната фраза: „Когато правите това, правете го за Мой спомен”. Така ние поменаваме смъртта и възкресението на Христос, а това означава че Пасха – този празник на смъртта и на възкресението, и празник на спасението – е празник на Църквата, който се реализира в Евхаристията. Около 350 г. пък св. Серапион Тмуитски говори за „подобие на смъртта” (ὁμοίομα τοῦ θανάτου) – цитат от апостол Павловото Послание до римляни (6:5), който определя кръщението като сакраментално участие в смъртта на Христос. Св. Серапион Тмуитски смята още и Евхаристията за сакраментално участие в смъртта на Христос,[1] а жертвата разбира като литургично напомняне на тази смърт. В историята на Църквата Анамнезата се развива динамично, и вече Литургията от „Constitutiones apostolorum”[2] ни предлага повече елементи:

И така, спомняйки Неговите страдания, смърт и възкресение, възхождането Му на небесата и бъдещото Негово второ пришествие, в което Той ще дойде, за да съди живи и мъртви, и да въздаде всекиму според неговите дела, ние принасяме на Тебе, нашия Цар и Бог, този хляб и тази чаша, съгласно с Неговото решение.[3]

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме