Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Георги Митрофанов

Fr G Mitrofanov„Голяма е ползата от книжното учение; от книгите сме наставлявани и поучавани в пътя на покаянието, защото от книжните слова придобиваме мъдрост и въздържание. Те са реки, напояващи вселената; те са източник на мъдрост; в книгите има неизследима дълбочина…”.[1] Тези изразителни думи от Повесть временных лет отдавна се разглеждат като една от най-ярките илюстрации за това колко високо са оценявали значението на просвещението в Руската православна църква от най-дълбоки времена. В действителност обаче църковно-историческият контекст на тези думи споменава – а в някакъв смисъл и предопределя – решението на още по-важен проблем: за съотношението в църковния живот между литургическата и просветната традиции. И наистина, както създаването на самата Повесть временных лет е плод от дейността на няколко поколения монаси в Киево-Печорския манастир, станал една от първите твърдини не само на православен литургичен живот, но и на руското духовно просвещение, точно по същия начин можем да кажем, че руската духовна култура и особено руското просвещение с неговата дълбока и разнообразна светогледна проблематика, с цялата изисканост и изразителност на художествените форми възниква и се развива благодарение на богословското творчество и литургичния живот на Руската православна църква.

„Просвещението не е случаен резултат от влиянието на църквата – пише един от водещите руски църковни историци Антон В. Карташов – то е неизбежен неин спътник, макар това все още да не определя висотата на неговото равнище. Когато св. Владимир въвежда християнството в Рус, заедно с промяната на вярата той най-много се грижи за превръщането на своя народ в просветена културна нация, по подобие на Византия”.[2] И напълно закономерно е, че с блестящия си пример именно Византия подтиква Древна Рус към приемането на християнството и, бидейки по онова време най-просветената страна в християнския свят, е длъжна да поеме сложната и отговорна мисия за духовната просвета на огромния нов християнски народ.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Рентел

Fr A Rentel1. Въведение

Гръцките средновековни документи, които литургистите наричат диатаксиси, представляват сборници от рубрики с указания към клириците за правилното извършване на Литургията. Патриаршеският диатаксис обяснява богослужебния ред когато патриархът оглавява св. Литургия, „как и кога” се извършват различните ръкоположения, а също може и изцяло да описва последованието на проскомидията, извършвано преди началото на Литургията от свещеник и дякон, без участието на патриарха. Един от най-важните запазени ръкописни патриаршески диатаксиси е съставен от високопоставен служител на Патриаршията от края на 14 в., „протонотария (по-късно велик сакеларий) на Великата и пресвята Божия църква, кир дякон Димитриос Гемистос[1] (? – ок. 1397 г.)”.[2] Нашата статия цели да опише литургическия контекст, в който се появява Диатаксисът от 14 в. за патриаршеската св. Литургия и да проучи историческите условия, при които той се появява. Това е изключително важно за разбирането на неговия произход и на мотивите за написването му. Все пак този Диатаксис е не само литургически по същност – той създава и впечатлението, че е официален документ на патриаршеската канцелария.

Ако наистина Димитриос Гемистос е съставил този Диатаксис – което е почти сигурно – това не означава, че той е създал нов текст от нищото. Сравнение между неговия Диатаксис и други извори показва, че този текст е компилация от местни и външни традиции: патриаршеските традиции в Константинопол и – изненадващо – атонския Диатаксис на божествената литургия дело на Филотей Кокин (ок. 1300-1377/78),[3] който на два пъти е бил патриарх на Константинопол (1353-1354, 1364-1376 г.).[4] Също така, навсякъде в Диатаксиса си Гемистос внимателно посочва богослужебните роли на отделните членове на патриаршеската канцелария, от което можем да заключим, че той има по-специален интерес към тях.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

St Stefan DechanskyОтносно биографията на св. Стефан Дечански има написани две жития. Първото, старото житие, е написано от един от Данаиловите продължители, неизвестен за нас по име, и се намира в познатия Данаилов сборник или произведението Животът на сръбските крале и архиепископи. Старият автор на житието на св. Стефан вероятно е монах и съвременник на цар Душан, поради което е предпазлив когато говори за св. Стефан Дечански и отношението му към неговият син Душан.

За разлика от първото, второто, по-ново житие на св. Стефан, появило се около 70 години по-късно, променя историческият му образ. Автор на второто житие е добре познатият ни Григорий Цамблак – човек, чиято национална принадлежност трудно можем да определим със сигурност. Описвайки в житието конфликта между бащата и сина, Стефан Дечански и Душан, Цамблак, за разлика от своя предходник е неутрален и дори е благосклонен към св. Стефан. Тази авторска благосклонност е очевидна в цялата структура на житието и се е отразила върху произведението, като напълно е изменила ситуацията и околностите, в които е протекъл животът на Стефан Дечански. Игумен на манастира Дечани, за Сърбия чужденец, със своето дело Григорий Цамблак по същество, оформя култа към св. Стефан Дечански и допринася щото възникналият и формирал се в манастира Дечани култ още повече да проникне сред народа по цяла Сърбия. Според Цамблаковото описание св. Стефан Дечански е търпелив страдалец, крал-мъченик, когото баща му Милутин най-напред ослепява и изпраща в изгнание, а по-късно, по заповед на сина му Душан, е удушен в гр. Звечан.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Fr John MeyendorffПрез цялата история на православното или католично християнство вярата е била неотделима от молитвата и богослужението, а богослужението е изразявало вярата на Църквата. Тази неотделимост на lex orandi от lex credendi[1] е познавало също и древното монашество. Авва Евагрий пише: „Който се моли, той е богослов”,[2] а нашето източно православие опитно е изпитало, а и до днес изпитва как вярата наистина се съхранява в църковното богослужение. В продължение на много столетия именно православното богослужение е запазило православието в Близкия Изток, под османска власт. Силата на богослужението като израз на вярата и верността познава добре и Руската църква.

Но тази неразделност на църковната вяра и църковното богослужение предполага правилно усещане за самата Църква, верен църковен опит: възприемане на правилното съотношение между различните аспекти на православната еклисиология.

В рамките на предоставеното ми време ще се постарая да споделя с вас няколко забележки:

- за еклисиологическите предпоставки на всеки истински православен подход към въпроса за богослужебните промени и

- за историческите примери за подобни промени, които имат отношение и към днешното време.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Федотов

G Fedotov1

Когато се замислим за трагичната съдба на древноруската култура и на първо място на Руската църква, за нас тази трагедия се въплъщава в двойния и взаимосвързан разкол от края на 17 век – разколът на старообрядчеството и разколът на Петър. Петър израства под заплахата на разколническите стрелецки бунтове, а делото му няма по-ожесточени врагове от последователите на „старата вяра”. Той продължава в държавата реформата, започната от Никон в Църквата. Докато обаче реформата на Никон е скромна и докрай православна, тази на Петър руши всички устои на стария живот. По начините на своето провеждане обаче, по насилническия си характер реформата на Никон вече предвещава революцията на Петър. И в двата случая тази насилственост, приела характер на жестоко гонение, е била в известна степен принудителна. За нейно оправдание може да послужи склерозата на руския живот, неговата закостенялост, която не е допускала органично обновяване. Старината не е искала да се обновява, тя е трябвало да бъде пречупена, за да се съхрани битието на самата Рус. Съдбоносните последици от тази църковно-държавна революция са добре известни и все още твърде болезнени за нас, за да се спираме на тях. В религията настъпва край на византийската „симфония” на църква и държава, а после – административно включване на църквата в държавата, заробване на епископата, принизяване на духовенството. Когато управлението преминава към малорусите – с техните проримокатолически и отчасти протестантски тенденции – Църквата задълго губи своя национален облик. И най-страшното – пълна секуларизация на културата, отпадане на влиятелна част от интелигенцията от Църквата и даже от християнството. На противоположния пък полюс, в народните дълбини бушува една гореща, но тъмна религиозност, раждаща фанатични секти, съхнеща, заради откъсването си от Църквата, безблагодатна, нетворческа, но при все това мощна в сравнение с видимата слабост на господстващата църква.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Сава Кокудев

Liturgy eternalКак и в какви категории да мислим литургическото време? Можем ли да използваме тези три категории за време – αἰών, καιρός и χρόνος, – имайки пред очи проблема за претворяването на евхаристийните дарове, който в перспективата на православното богословие[1] предполага синтез и взаимно проникване на две непричастими и несходими реалности, на два еона?[2]

Тук ще твърдим, че съществува такова време, такава категория, в която тези несходими еони могат да бъдат причастни един на друг и това е καιρός-ът на божествената Литургия, като място или време на лична среща с възкръсналия Христос.

Първо следва да определим обемите на трите понятия, с които ще работим.

Нека да мислим χρόνος-а преди всичко във връзка с време-пространствения континуум – като физическо време, като поток, който притежава протяжност, т. е. като време, което се отнася към природата – време, в което всички твари са потопени и причастни, за да бъдат отмити, и чийто предел е нищото.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

2 Fr Alexander SchmemannИли не знаете, че всички ние, които се кръстихме в Христа Иисуса, в Неговата смърт се кръстихме? И тъй, ние се погребахме с Него чрез кръщението в смъртта, та, както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на Отца, тъй и ние да ходим в обновен живот. Защото, ако сме сраснати с подобието на смъртта Му, то ще бъдем съучастници и на възкресението… Ако пък сме умрели с Христа, вярваме, че и ще живеем с Него (Рим. 6:3-5, 8)

Апостолско четиво при тайнството Кръщение

Въведение

Предполагаемата цел на този очерк е кратко и по възможност просто да се обясни богослужението, извършвано при Кръщението. Всеки православен християнин вярва, че с това тайнство той е бил въведен в Църквата и че с Кръщението е започнал неговият живот като християнин. Често ни се налага да присъстваме при Кръщение, а понякога и да бъдем кръстник или кръстница на кръщавания, т. е. да вземаме непосредствено участие в тайнството. Разбираме ли обаче смисъла на тайнството? Не присъстваме ли на него често като зрители на непонятна, древна церемония, в необходимостта от която вярваме, но обреда и езика на която сме престанали да разбираме?

Та нали ако това тайнство, както от първия ден е вярвала Църквата, действително е начало на нашия християнски живот, основа и извор на нашето спасение, то и всяка негова дума, всеки негов обред ни разкриват смисъла на нашия живот и съдържанието на нашата вяра. И нима да бъдеш християнин не означава, на първо място, да пазим и безкрайно да усвояваме в живота си онова, което сме получили в тайнството Кръщение! Но тогава, разбира се, не е достатъчно просто да знаем, че сме били някога кръстени, а е необходимо винаги да се помнят и осъзнават смисълът и силата на Кръщението. Най-добрият пък начин за това е да се вникне в смисъла на богослужението, извършвано при Кръщението и с това винаги отново и отново да го преживяваме.

Отваряне на целия текст

Автор Московски и Коломенски митр. св. Филарет (Дроздов)

St Filaret DrozdovВ началото на божествената Литургия, между първите молитвени прошения към Господа Бога, Православната църква произнася и следното: О мире всего мира, благостоянии святых Божиих церквей и соединении всех, Господу помолимся.

Слушайки това, някои, като отварят сърцата си с любов, миролюбие и веротърпимост, се молят не само за доброто състояние и съединение, т. е. за съхраняване в единство на православните свети Божии църкви – отделните, които съставляват Вселенската църква, като например Константинополската, Александрийската, Антиохийската, Йерусалимската или Руската, но и за възсъединяването на църквите, отклонили се от православието – например, Римската, Арменската.

Други пък, като се ограждат със строга ревност за православието, тук се молят само за съединението на светите Божии църкви на православните.

Кой няма да уважи ревността по православието? Кой няма да признае достойнството на всеобемащата любов? Към кое от двете гореспоменати значения на молитвата трябва предимно да се придържа съединяващият своята молитва с молитвата на Православната църква? Или, по-добре да кажем: кое от двете значения предимно ни внушава самата Православна църква с думите от своето чинопоследование?

Наистина ли Православната църква се моли само за православните църкви? Учейки ни в същата тази молитва да прострем любовта си до пределите на целия свят, нима тя стеснява пределите на своята любов към църквите? Не желае ли тя спасението на инославните църкви чрез тяхното възвръщане в съ-единението с Православната църква?

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме