Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Йоанис Фундулис

I FoundulisКогато св. Симеон Солунски († 1429 г.) е написал в своя Диалог против ересите, че „типиците са два“,[1] той с удивителна точност е успял да обобщи пространната литургична традиция и богослужебен ред на Православната църква. Систематичното научно изследване на изворите в по-ново време, маркирането и издаването на доскоро непознати ръкописни литургични книги и типици, сравнителното изследване на множеството стари и нови паметници, потвърждават всичко описано и коментирано от него. Днес, като имаме св. Симеон за „водач“ и в светлината на изворите, можем да възстановим основните контури, а и доста от детайлите, от устройството на тези два устава на Църквата. Можем да проследим развитието им, взаимните влияния и едновременното им самостоятелно съществуване, да разпознаем и оценим предимствата, недостатъците и особеностите на всеки един, и да преценим с точност причините, обусловили по-нататъшното развитие и състоянието на съвременния богослужебен ред.

Днес, когато говорим за монашески и светски типик, вероятно не говорим за нещо конкретно. И това е защото всъщност не става дума за два отделни типика, а за един. Литургическите книги, които определят съдържанието на църковните богослужения, са едни и същи за манастирите и за енорийските храмове. Действащият типик всъщност е един и същ, „Типик на Великата Христова църква“ в двете му популярни издания от двамата протопсалти на Патриаршията от старата генерация Константин и (Георгиос) Виолакис.[2] Единствената привидна разлика между типика в манастирите и типика в енорийските храмове в съвремието ни се състои в спазването „по акривѝя“ или „по икономѝя“ (за да използваме аналогично тези два канонически термина) на установеното в типика, общо както за монасите, така и за хората в света.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

Fr Radomir PopovicВ ново време старата сръбска книжовност все повече става предмет на изучаване не само от историците на книжовността, но и от историците въобще. Причината за този интерес е разбираема и тя има своето основание във факта, че средновековното творчество въобще се реализира като плод от взаимодействието на онези обществени структури, които са водели и давали ход на целокупния исторически процес на своето време. Творчеството в областта на изкуството се изразява в най-различни прояви: писмено, изобразително, култово, правно и има за крайна цел да представи пред средновековния читател, зрител и наблюдател погледа за света такъв, какъвто идеално присъства в Св. Писание и реално се осъществява в Църквата чрез Божиите светци. Библията, впрочем, е свята и поради това, че прави светци всички онези, които в този свят живеят по нейните начала като по вечно дадени аксиоми.

Така, тръгвайки от тези основни предпоставки и идеи, водещи за целокупното средновековно творчество, като историци ние трябва да се спрем с особено внимание на старите сръбски биографии. Те заслужават повече внимание, защото съдържат живота и делата на нашите църковни и държавни глави, т. е. на онези личности, които косвено или непосредствено са творили историята на своето време. Конкретно за сръбското средновековно минало не може да се заобиколи владетелската династия на Неманичи, нейните представители, крале и царе. В нашата работа по-подробно ще се спрем на житията на св. Стефан Дечански от Данаиловия, неизвестен ни по име продължител, и от Григорий Цамблак.[1] Вторият от двамата животописци е много интересен и единствен, както по свой начин е интересна и единствена и самата личност на споменатия сръбски владетел. Двамата биографи описват живота и делата на една и съща личност, но всеки автор разчита написаното от него да послужи във времето, в което живее.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

Alexander Schmemann EucharistИма много аспекти на идеята за жертвоприношението, но аз бих искал да започна с моя основен интерес, който е богослужението. Това, струва ми се, е в самия център на жертвоприношението и „мястото“, в което всичките му части се обединяват: отказ, принасяне и преобразяване.

На Запад е съществувало противоречие, което се е концентрирало около разглеждането на Евхаристията като жертвоприношение. От едната страна е стояла концепцията, че ако се приеме Христовата Жертва като уникална и пълна, жертвеният аспект на Евхаристията трябва да бъде отречен, а от друга е стояла схоластическата идея, която е дефинирала жертвата единствено в категориите на изкупление и умилостивяване – нещо кърваво, удовлетворяващо божествения гняв или правда. Винаги съм чувствал целия този дебат като погрешен, защото този тип богословие и религия интерпретират жертвата като легалистична трансакция: нужно е умилостивяване, данък на творението, дължим към Твореца; принасяне на най-доброто животно или дори на детето, за да се плати обективно дължимото. Това е перспективата, която смятам че има не просто нужда от корекция, а от много по-радикално преосмисляне, като се започне от самата природа на жертвата, която е била забравена от богословите и понякога преоткривана при изследването на религиите.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Федотов

G FedotovКой в Париж не знае хълма на св. Женевиев. Сега, както и през 12 в., откакто Абелар е отворил тук своята школа на територията на гостоприемното абатство, възвишението не престава да е център на „латинския“ квартал. Тук в Средните векове шумят буйните компании студенти, силно утихнали в наши дни, гърмят битките на схоластиците; тук е биел и все още бие пулсът на научния живот на Франция. Великият Паскал е умрял на склона на латинския хълм и неговият прах сега почива близо до раката на св. Женевиев.

На самия връх на хълма се издигат два храма, добре известни на всеки турист. Единият от тях е посветен на култа към гениите, официалната религия на атеистичната република. Другият е останал християнски. Но и пищният класически Пантеон и скромната, разнообразна в стиловете си църква „Св. Стефан на планината“ (St. Etienne du Mont), са храмове на св. Женевиев: единият, настоящ, а другият – бивш. През 1754 г., когато е болен, Людовик XV дава обет отново да издигне древния парижки храм на светицата, чийто първи камъни са поставени по времето на Хлодвиг, погребан тук заедно с Клотилда. Революцията сварва великолепното здание близо до завършека му и, съблазнена от класическите му форми, го превзема за целите на новата религия на човекобожеството. Св. Женевиев е трябвало да отстъпи място на Мирабо, Марат, Волтер и другите благодетели на човечеството. Нейните останки са били изгорени на Гревския площад, на мястото за публични екзекуции. Сега само фреските на Пювис дьо Шаван напомнят за първоначалното предназначение на храма.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Владислав Ципин

Fr Vladislav TsypinЦърквата Христова пребивава не само тук, на земята, а и на небето, и към Църквата, тържествуваща на небесата, принадлежат не само безплътните сили, но също така и „по-почитаната от херувимите и по-славна от серафимите“ Божия майка, както и душите на починалите праведници. Общението между християните, живеещи на земята, и онези, които са отминали в отвъдния свят, продължава, изразявайки се както в нашите молитви за починалите, така и в застъпничеството за нас пред Престола на Вседържителя, което принасят Неговите угодници – в отговор на нашето молитвено обръщане към тях. Като пребивават заедно с ангелите в Царството небесно, светците възнасят молитви към Бога за чедата на Църквата и за целия свят. Православната църква повелява на своите чеда да призовават светците в своите молитви, благоговейно да почитат техните икони и мощи, само че почитта към светците не е равнозначна на поклонението и на служението, което християните въздават единствено на Бога. Като възхваляват подвизите на св. Божии угодници, православните християни отнасят въздаваната на тях чест към Самия Творец, с Чиято благодат те са достигнали до светостта, придобили са даровете на Светия Дух.

Съдът над починалите е дело на Господа. Единствен Той знае участта, подготвена за всеки от нас. На Църквата обаче, която е „стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15), се открива, че със своя свят живот някои от починалите са угодили на Бога, достигнали са вечното блаженство и предстоят за нас пред Неговия Престол. Прославени от Бога, те биват прославени и от Църквата. Признанието на Църквата на един или друг от нейните починали членове, пребъдващи в сонма на Божиите угодници, се нарича канонизация. В областта на църковното право канонизацията влиза дотолкова, доколкото подразбира – както е писал Евгений Николаевич Темниковски – „допущение или предписание да се чества в Църквата нейният починал член, … иначе казано, за установяването на неговия култ“.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Рентел

Fr A Rentel1. Въведение

Гръцките средновековни документи, които литургистите наричат диатаксиси, представляват сборници от рубрики с указания към клириците за правилното извършване на Литургията. Патриаршеският диатаксис обяснява богослужебния ред когато патриархът оглавява св. Литургия, „как и кога” се извършват различните ръкоположения, а също може и изцяло да описва последованието на проскомидията, извършвано преди началото на Литургията от свещеник и дякон, без участието на патриарха. Един от най-важните запазени ръкописни патриаршески диатаксиси е съставен от високопоставен служител на Патриаршията от края на 14 в., „протонотария (по-късно велик сакеларий) на Великата и пресвята Божия църква, кир дякон Димитриос Гемистос[1] (? – ок. 1397 г.)”.[2] Нашата статия цели да опише литургическия контекст, в който се появява Диатаксисът от 14 в. за патриаршеската св. Литургия и да проучи историческите условия, при които той се появява. Това е изключително важно за разбирането на неговия произход и на мотивите за написването му. Все пак този Диатаксис е не само литургически по същност – той създава и впечатлението, че е официален документ на патриаршеската канцелария.

Ако наистина Димитриос Гемистос е съставил този Диатаксис – което е почти сигурно – това не означава, че той е създал нов текст от нищото. Сравнение между неговия Диатаксис и други извори показва, че този текст е компилация от местни и външни традиции: патриаршеските традиции в Константинопол и – изненадващо – атонския Диатаксис на божествената литургия дело на Филотей Кокин (ок. 1300-1377/78),[3] който на два пъти е бил патриарх на Константинопол (1353-1354, 1364-1376 г.).[4] Също така, навсякъде в Диатаксиса си Гемистос внимателно посочва богослужебните роли на отделните членове на патриаршеската канцелария, от което можем да заключим, че той има по-специален интерес към тях.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Георги Митрофанов

Fr G Mitrofanov„Голяма е ползата от книжното учение; от книгите сме наставлявани и поучавани в пътя на покаянието, защото от книжните слова придобиваме мъдрост и въздържание. Те са реки, напояващи вселената; те са източник на мъдрост; в книгите има неизследима дълбочина…”.[1] Тези изразителни думи от Повесть временных лет отдавна се разглеждат като една от най-ярките илюстрации за това колко високо са оценявали значението на просвещението в Руската православна църква от най-дълбоки времена. В действителност обаче църковно-историческият контекст на тези думи споменава – а в някакъв смисъл и предопределя – решението на още по-важен проблем: за съотношението в църковния живот между литургическата и просветната традиции. И наистина, както създаването на самата Повесть временных лет е плод от дейността на няколко поколения монаси в Киево-Печорския манастир, станал една от първите твърдини не само на православен литургичен живот, но и на руското духовно просвещение, точно по същия начин можем да кажем, че руската духовна култура и особено руското просвещение с неговата дълбока и разнообразна светогледна проблематика, с цялата изисканост и изразителност на художествените форми възниква и се развива благодарение на богословското творчество и литургичния живот на Руската православна църква.

„Просвещението не е случаен резултат от влиянието на църквата – пише един от водещите руски църковни историци Антон В. Карташов – то е неизбежен неин спътник, макар това все още да не определя висотата на неговото равнище. Когато св. Владимир въвежда християнството в Рус, заедно с промяната на вярата той най-много се грижи за превръщането на своя народ в просветена културна нация, по подобие на Византия”.[2] И напълно закономерно е, че с блестящия си пример именно Византия подтиква Древна Рус към приемането на християнството и, бидейки по онова време най-просветената страна в християнския свят, е длъжна да поеме сложната и отговорна мисия за духовната просвета на огромния нов християнски народ.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

St Stefan DechanskyОтносно биографията на св. Стефан Дечански има написани две жития. Първото, старото житие, е написано от един от Данаиловите продължители, неизвестен за нас по име, и се намира в познатия Данаилов сборник или произведението Животът на сръбските крале и архиепископи. Старият автор на житието на св. Стефан вероятно е монах и съвременник на цар Душан, поради което е предпазлив когато говори за св. Стефан Дечански и отношението му към неговият син Душан.

За разлика от първото, второто, по-ново житие на св. Стефан, появило се около 70 години по-късно, променя историческият му образ. Автор на второто житие е добре познатият ни Григорий Цамблак – човек, чиято национална принадлежност трудно можем да определим със сигурност. Описвайки в житието конфликта между бащата и сина, Стефан Дечански и Душан, Цамблак, за разлика от своя предходник е неутрален и дори е благосклонен към св. Стефан. Тази авторска благосклонност е очевидна в цялата структура на житието и се е отразила върху произведението, като напълно е изменила ситуацията и околностите, в които е протекъл животът на Стефан Дечански. Игумен на манастира Дечани, за Сърбия чужденец, със своето дело Григорий Цамблак по същество, оформя култа към св. Стефан Дечански и допринася щото възникналият и формирал се в манастира Дечани култ още повече да проникне сред народа по цяла Сърбия. Според Цамблаковото описание св. Стефан Дечански е търпелив страдалец, крал-мъченик, когото баща му Милутин най-напред ослепява и изпраща в изгнание, а по-късно, по заповед на сина му Душан, е удушен в гр. Звечан.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме