Автор Свещ. Петър Петров

Всяко религиозно вярване и дело имат в своята основа особен религиозен опит. Този опит изисква от човека благоговение и внимателно творческо отношение: вярващият е длъжен да се грижи за своята вяра, за своята духовна чистота и за богосъответствието на своя опит.[1]

В контекста на християнското разбиране за историческия процес, днешният ден не би съществувал, ако няма своето вчера и ако не отправя поглед към своето утре. Не би съществувал, ако Бог не го е осветил и ако човек не е открил знаците (теофаниите) на Божия промисъл в него. Казано с други думи, без домостроителството, – при което Бог дарява, а човекът гради (или пък събаря) – не би имало и човешка история. В този смисъл и днешното объркано време изисква да отправим поглед към миналото, за да разберем настоящето. А миналото е съхранило и ни е завещало богат духовен опит под формата на Православното предание (традиция). Неделима част от тази традиция е и опитът на светците, стигнал до нас в агиографската литература, който за християнина винаги е бил сигурен ориентир по пътя към Царството Божие. За жалост, с времето към житията на светците са се напластили и негативни схващания, а оттам и съответстващото им отношение, което означава, че за да изпълни отредената ѝ роля като средство за познание, с помощта на коректна критика, житийната литература трябва да бъде очистена от всяко подобно напластявание.

Освен тази основна причина, съществуват и други, които подтикват към нуждата от тълкуване на житията. На първо място, в повечето от издадените днес сборници, в които се съдържат агиографски текстове, древните жития се преразказват по твърде неумел и неточен начин, а това създава непълна, понякога дори и превратна представа сред вярващите за самия живот на един или друг светец. На второ място, в по-голямата си част днес християните отдавна вече не разбират символиката на тези текстове. На трето място, житията се използват като исторически извори, извън своя собствен контекст, а именно – историята на Църквата, което променя истинското им значение и предназначение. Това именно състояние на агиографската литература, както и отношението към нея днес провокираха и настоящото изследване, т. е. предоставиха ни достатъчно силни аргументи, които да ни убедят в необходимостта от завръщане към традиционното тълкуване на житията в контекста на нашето съвремие.

Отваряне на целия текст

Автор Николай Д. Успенски

Богослужебна особеност на празника Въздвижение на Кръста Господен, която го отличава сред останалите големи Господски празници, е изнасянето в средата на храма на Кръста – за поклонение, което се извършва след края на Великото славословие, при пеенето на „Свети Боже…”. В някои от храмовете – след изнасянето на Кръста и преди поклонението пред него – се извършва още и чинът на „Въздвижение на Кръста”. Като излиза с Кръста в средата на храма, предстоятелстващият епископ или йерей го полага на аналоя, кади кръстообразно и мълчаливо прави пред него три поклона; след това – като взема Кръста от аналоя и държейки го с две ръце – той се обръща с лице на изток. Съслужващият му дякон, като държи в лявата си ръка свещ, а в дясната – кадилницата, възглася: „Помилуй ни, Боже, по голямата Твоя милост, молим Ти се, чуй ни, Господи, и помилуй; всички да кажем”. Певците започват да пеят първата стотица на „Господи, помилуй”, предстоятелят три пъти осенява с Кръста на изток, след което, при пеенето на първата половина на стотицата, бавно се покланя, както се казва в типикона – „така, щото главата му да отстои на три длани от земята”. Приклонен така ниско, той отново, бавно и постепенно, докато певците пеят втората половина на стотицата, повдига глава и се изправя, въздигайки и Кръста „нагоре”, а след това – при пеене на заключителното „Господи, помилуй” – осенява с него три пъти на изток. След това той – предстоятелят – се обръща с лице на запад. Дяконът преминава на противоположната страна и, като стои пред Кръста, произнася: „Още се молим за нашата страна, за нейните власти и за нейното войнство; всички да кажем”. И певците запяват втората стотица на „Господи, помилуй”, а предстоятелят въздига Кръста по подобен начин, както е извършил това и на изток.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Хенрик Папроцки

На Сионската горница Иисус Христос казва: „Това правете за Мой спомен” (Лука 22:19), а не „правете тази трапеза за мой спомен”, откъдето следва, че казаните думи се отнасят единствено до хляба и до виното. В своята история Църквата винаги е правила това, което ѝ е завещал Господ, и винаги е разглеждала Евхаристията като истинската жертва, чрез която Богочовекът Иисус Христос присъства между нас и в която – заедно с това – се актуализира цялото домостроителство на спасението. „Това правете за Мой спомен” (εἰς τὴν ἐμὴν ἀνάμνησιν) – думи, които присъстват във всичките християнски литургии, определяйки за каква памет става дума. Най-старинната форма на анамнеза (ἀνάμνησις), която е съхранена до наши дни, се намира в „Апостолско предание” на св. Иполит Римски (началото на 3 в.): „И така, спомняйки Неговата смърт и възкресение, ние Ти предлагаме хляба и чашата”. Думата „и така” (лат. Igitur) се отнася до предната фраза: „Когато правите това, правете го за Мой спомен”. Така ние поменаваме смъртта и възкресението на Христос, а това означава че Пасха – този празник на смъртта и на възкресението, и празник на спасението – е празник на Църквата, който се реализира в Евхаристията. Около 350 г. пък св. Серапион Тмуитски говори за „подобие на смъртта” (ὁμοίομα τοῦ θανάτου) – цитат от апостол Павловото Послание до римляни (6:5), който определя кръщението като сакраментално участие в смъртта на Христос. Св. Серапион Тмуитски смята още и Евхаристията за сакраментално участие в смъртта на Христос,[1] а жертвата разбира като литургично напомняне на тази смърт. В историята на Църквата Анамнезата се развива динамично, и вече Литургията от „Constitutiones apostolorum”[2] ни предлага повече елементи:

И така, спомняйки Неговите страдания, смърт и възкресение, възхождането Му на небесата и бъдещото Негово второ пришествие, в което Той ще дойде, за да съди живи и мъртви, и да въздаде всекиму според неговите дела, ние принасяме на Тебе, нашия Цар и Бог, този хляб и тази чаша, съгласно с Неговото решение.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Михаил Бернацки

Спорът за времето на претворяване на св. Дарове, – възникнал като следствие от фактическото възприемане на латинското учение за времето на пресъществяване от малоруските богослови през първата половина на 17 в., който се разгаря през втората половина на това столетие в Москва, – има огромно значение[1] за историята на Руската църква.[2] По думите на известния дореволюционен изследовател на темата Миркович, въпросът за времето на претворяване[3] „оставал богословски въпрос, но по същество под или зад него се прикривал друг въпрос, от чието решение зависел целият строй на обществения живот, промяната на възгледите и господстващото направление”,[4] т. е. двойният богословски спор представлявал, всъщност, сблъсък на две цивилизационни направления – гръцкото и латинското, отразявайки спецификата на преходното състояние на образованието и на богословието в Русия през 17 в. Затова и резултатите от полемиката са носели противоречив характер.

Определящ фактор в историята на рецепцията от православните в Малорусия (присъединена в 1596 г. към римокатолическа Полша) на римокатолическото учение за освещаване на Даровете чрез установителните слова[5] става широкото разпространение на издадената от Римската църква през 1570 г., съгласно определенията на Тридентския събор, нова редакция на Missale Romanum,[6] съдържаща не само литургични текстове, но и подробни коментари от богословски и от практически характер. Противодействието на православните против разпространението на униатството и на римокатолицизма се изразява в активизация на издателската дейност, поправка на богослужебните книги и училищна реформа. Все пак, римокатолическото схоластично учение върху същността, формата, материята и „намерението” в тайнствата прониква в наново поправените и печатани в Южна Русия литургични книги: Стрятински служебник на Гедеон (Балабан) от 1604 г., Виленски служебник от 1617 г., Служебник на митр. Петър (Могила) от 1629 г., преиздаден с поправки и допълнения в 1638 и 1639 г. и особено Требник на митр. Петър от 1646 г., в който светецът помества многобройни коментари, основани на аналогични коментари от издадените след Тридентския събор римски Мисал и Ритуал.[7] Същото римокатолическо учение за тайнствата оказва влияние и на богословските съчинения на малорусите: Катехизис и Экзегезис на С. Коссов от 1635 г., Лифос от 1644 г. и Малый катехизис от следващата година на св. Петър (Могила); Мир с Богом человеку на архим. Инокентий (Гизел) от 1669 г. (съчинението е одобрено като православно от Московския патр. Йоасаф II); Выклад о церкви святей и о церковных речах на м. Теодосий (Сафонович) – издадено в 1668 г. и др.

Отваряне на целия текст