Литургика, агиография, химнография

Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Автор Свещ. Сава Кокудев

Как и в какви категории да мислим литургическото време? Можем ли да използваме тези три категории за време – αἰών, καιρός и χρόνος, – имайки пред очи проблема за претворяването на евхаристийните дарове, който в перспективата на православното богословие[1] предполага синтез и взаимно проникване на две непричастими и несходими реалности, на два еона?[2]

Тук ще твърдим, че съществува такова време, такава категория, в която тези несходими еони могат да бъдат причастни един на друг и това е καιρός-ът на божествената Литургия, като място или време на лична среща с възкръсналия Христос.

Първо следва да определим обемите на трите понятия, с които ще работим.

Нека да мислим χρόνος-а преди всичко във връзка с време-пространствения континуум – като физическо време, като поток, който притежава протяжност, т. е. като време, което се отнася към природата – време, в което всички твари са потопени и причастни, за да бъдат отмити, и чийто предел е нищото.

Отваряне на целия текст

Автор Московски и Коломенски митр. св. Филарет (Дроздов)

В началото на Божествената литургия, между първите молитвени прошения към Господа Бога, Православната църква произнася и следното: О мире всего мира, благостоянии святых Божиих церквей и соединении всех, Господу помолимся.

Слушайки това, някои, като отварят сърцата си с любов, миролюбие и веротърпимост, се молят не само за доброто състояние и съединение, т. е. за съхраняване в единство на православните свети Божии църкви – отделните, които съставляват Вселенската църква, като например Константинополската, Александрийската, Антиохийската, Йерусалимската или Руската, но и за възсъединяването на църквите, отклонили се от православието – например, Римската, Арменската.

Други пък, като се ограждат със строга ревност за православието, тук се молят само за съединението на светите Божии църкви на православните.

Кой няма да уважи ревността по православието? Кой няма да признае достойнството на всеобемащата любов? Към кое от двете гореспоменати значения на молитвата трябва предимно да се придържа съединяващият своята молитва с молитвата на Православната църква? Или, по-добре да кажем: кое от двете значения предимно ни внушава самата Православна църква с думите от своето чинопоследование?

Наистина ли Православната църква се моли само за православните църкви? Учейки ни в същата тази молитва да прострем любовта си до пределите на целия свят, нима тя стеснява пределите на своята любов към църквите? Не желае ли тя спасението на инославните църкви чрез тяхното възвръщане в съ-единението с Православната църква?

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Петър Петров

Всяко религиозно вярване и дело имат в своята основа особен религиозен опит. Този опит изисква от човека благоговение и внимателно творческо отношение: вярващият е длъжен да се грижи за своята вяра, за своята духовна чистота и за богосъответствието на своя опит.[1]

В контекста на християнското разбиране за историческия процес, днешният ден не би съществувал, ако няма своето вчера и ако не отправя поглед към своето утре. Не би съществувал, ако Бог не го е осветил и ако човек не е открил знаците (теофаниите) на Божия промисъл в него. Казано с други думи, без домостроителството, – при което Бог дарява, а човекът гради (или пък събаря) – не би имало и човешка история. В този смисъл и днешното объркано време изисква да отправим поглед към миналото, за да разберем настоящето. А миналото е съхранило и ни е завещало богат духовен опит под формата на Православното предание (традиция). Неделима част от тази традиция е и опитът на светците, стигнал до нас в агиографската литература, който за християнина винаги е бил сигурен ориентир по пътя към Царството Божие. За жалост, с времето към житията на светците са се напластили и негативни схващания, а оттам и съответстващото им отношение, което означава, че за да изпълни отредената ѝ роля като средство за познание, с помощта на коректна критика, житийната литература трябва да бъде очистена от всяко подобно напластявание.

Освен тази основна причина, съществуват и други, които подтикват към нуждата от тълкуване на житията. На първо място, в повечето от издадените днес сборници, в които се съдържат агиографски текстове, древните жития се преразказват по твърде неумел и неточен начин, а това създава непълна, понякога дори и превратна представа сред вярващите за самия живот на един или друг светец. На второ място, в по-голямата си част днес християните отдавна вече не разбират символиката на тези текстове. На трето място, житията се използват като исторически извори, извън своя собствен контекст, а именно – историята на Църквата, което променя истинското им значение и предназначение. Това именно състояние на агиографската литература, както и отношението към нея днес провокираха и настоящото изследване, т. е. предоставиха ни достатъчно силни аргументи, които да ни убедят в необходимостта от завръщане към традиционното тълкуване на житията в контекста на нашето съвремие.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Хенрик Папроцки

На Сионската горница Иисус Христос казва: „Това правете за Мой спомен” (Лука 22:19), а не „правете тази трапеза за мой спомен”, откъдето следва, че казаните думи се отнасят единствено до хляба и до виното. В своята история Църквата винаги е правила това, което ѝ е завещал Господ, и винаги е разглеждала Евхаристията като истинската жертва, чрез която Богочовекът Иисус Христос присъства между нас и в която – заедно с това – се актуализира цялото домостроителство на спасението. „Това правете за Мой спомен” (εἰς τὴν ἐμὴν ἀνάμνησιν) – думи, които присъстват във всичките християнски литургии, определяйки за каква памет става дума. Най-старинната форма на анамнеза (ἀνάμνησις), която е съхранена до наши дни, се намира в „Апостолско предание” на св. Иполит Римски (началото на 3 в.): „И така, спомняйки Неговата смърт и възкресение, ние Ти предлагаме хляба и чашата”. Думата „и така” (лат. Igitur) се отнася до предната фраза: „Когато правите това, правете го за Мой спомен”. Така ние поменаваме смъртта и възкресението на Христос, а това означава че Пасха – този празник на смъртта и на възкресението, и празник на спасението – е празник на Църквата, който се реализира в Евхаристията. Около 350 г. пък св. Серапион Тмуитски говори за „подобие на смъртта” (ὁμοίομα τοῦ θανάτου) – цитат от апостол Павловото Послание до римляни (6:5), който определя кръщението като сакраментално участие в смъртта на Христос. Св. Серапион Тмуитски смята още и Евхаристията за сакраментално участие в смъртта на Христос,[1] а жертвата разбира като литургично напомняне на тази смърт. В историята на Църквата Анамнезата се развива динамично, и вече Литургията от „Constitutiones apostolorum”[2] ни предлага повече елементи:

И така, спомняйки Неговите страдания, смърт и възкресение, възхождането Му на небесата и бъдещото Негово второ пришествие, в което Той ще дойде, за да съди живи и мъртви, и да въздаде всекиму според неговите дела, ние принасяме на Тебе, нашия Цар и Бог, този хляб и тази чаша, съгласно с Неговото решение.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Николай Д. Успенски

Богослужебна особеност на празника Въздвижение на Кръста Господен, която го отличава сред останалите големи Господски празници, е изнасянето в средата на храма на Кръста – за поклонение, което се извършва след края на Великото славословие, при пеенето на „Свети Боже…”. В някои от храмовете – след изнасянето на Кръста и преди поклонението пред него – се извършва още и чинът на „Въздвижение на Кръста”. Като излиза с Кръста в средата на храма, предстоятелстващият епископ или йерей го полага на аналоя, кади кръстообразно и мълчаливо прави пред него три поклона; след това – като взема Кръста от аналоя и държейки го с две ръце – той се обръща с лице на изток. Съслужващият му дякон, като държи в лявата си ръка свещ, а в дясната – кадилницата, възглася: „Помилуй ни, Боже, по голямата Твоя милост, молим Ти се, чуй ни, Господи, и помилуй; всички да кажем”. Певците започват да пеят първата стотица на „Господи, помилуй”, предстоятелят три пъти осенява с Кръста на изток, след което, при пеенето на първата половина на стотицата, бавно се покланя, както се казва в типикона – „така, щото главата му да отстои на три длани от земята”. Приклонен така ниско, той отново, бавно и постепенно, докато певците пеят втората половина на стотицата, повдига глава и се изправя, въздигайки и Кръста „нагоре”, а след това – при пеене на заключителното „Господи, помилуй” – осенява с него три пъти на изток. След това той – предстоятелят – се обръща с лице на запад. Дяконът преминава на противоположната страна и, като стои пред Кръста, произнася: „Още се молим за нашата страна, за нейните власти и за нейното войнство; всички да кажем”. И певците запяват втората стотица на „Господи, помилуй”, а предстоятелят въздига Кръста по подобен начин, както е извършил това и на изток.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Василиос Термос

Винаги съм се интересувал от въпросите на богослужението. Живял съм и в провинцията, но и в Атина още от 9-годишна възраст. По-късно пътувах по различни места в Гърция. Като свещеник имах възможността да съслужа с много презвитери и епископи и да продължа и до днес наблюденията си върху нашите богослужебни навици в цялата страна. Отскоро тези наблюдения се допълват от информацията на снимки и видео, които се разпространяват във виртуалната мрежа. Затова се опитах да направя сравнение на литургичните промени у нас през последните десетилетия. Тези наблюдения са със сигурност частични и субективни; опитът на други може да бъде и различен. Ето накратко обобщение на моите впечатления:

Положителни промени

Всенощните бдения: Непознати в миналото, те се превърнаха вече в част от литургичната ни рутина. Много важно богослужение, от което енориите имаха нужда.

Св. Причастие: Голямо църковно постижение е преодоляването (за съзнателно черкуващите се) на стереотипа за рядко пристъпване към божественото Причастие. За съжаление той продължава да битува сред голяма част от кръстените, а в някои райони на страната ни и сред редовно черкуващите се. Но честото пристъпване на значителна част от вярващите е голям напредък.

Отваряне на целия текст

Автор Михаил Бернацки

Спорът за времето на претворяване на св. Дарове, – възникнал като следствие от фактическото възприемане на латинското учение за времето на пресъществяване от малоруските богослови през първата половина на 17 в., който се разгаря през втората половина на това столетие в Москва, – има огромно значение[1] за историята на Руската църква.[2] По думите на известния дореволюционен изследовател на темата Миркович, въпросът за времето на претворяване[3] „оставал богословски въпрос, но по същество под или зад него се прикривал друг въпрос, от чието решение зависел целият строй на обществения живот, промяната на възгледите и господстващото направление”,[4] т. е. двойният богословски спор представлявал, всъщност, сблъсък на две цивилизационни направления – гръцкото и латинското, отразявайки спецификата на преходното състояние на образованието и на богословието в Русия през 17 в. Затова и резултатите от полемиката са носели противоречив характер.

Определящ фактор в историята на рецепцията от православните в Малорусия (присъединена в 1596 г. към римокатолическа Полша) на римокатолическото учение за освещаване на Даровете чрез установителните слова[5] става широкото разпространение на издадената от Римската църква през 1570 г., съгласно определенията на Тридентския събор, нова редакция на Missale Romanum,[6] съдържаща не само литургични текстове, но и подробни коментари от богословски и от практически характер. Противодействието на православните против разпространението на униатството и на римокатолицизма се изразява в активизация на издателската дейност, поправка на богослужебните книги и училищна реформа. Все пак, римокатолическото схоластично учение върху същността, формата, материята и „намерението” в тайнствата прониква в наново поправените и печатани в Южна Русия литургични книги: Стрятински служебник на Гедеон (Балабан) от 1604 г., Виленски служебник от 1617 г., Служебник на митр. Петър (Могила) от 1629 г., преиздаден с поправки и допълнения в 1638 и 1639 г. и особено Требник на митр. Петър от 1646 г., в който светецът помества многобройни коментари, основани на аналогични коментари от издадените след Тридентския събор римски Мисал и Ритуал.[7] Същото римокатолическо учение за тайнствата оказва влияние и на богословските съчинения на малорусите: Катехизис и Экзегезис на С. Коссов от 1635 г., Лифос от 1644 г. и Малый катехизис от следващата година на св. Петър (Могила); Мир с Богом человеку на архим. Инокентий (Гизел) от 1669 г. (съчинението е одобрено като православно от Московския патр. Йоасаф II); Выклад о церкви святей и о церковных речах на м. Теодосий (Сафонович) – издадено в 1668 г. и др.

Отваряне на целия текст

Автор Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)

Въведение

Проблемът, който ще разгледаме в тази статия, може да бъде описан така:

1. Със символизма е тясно свързано цялото наше богослужение, с неговия връх и средоточие в божествената Евхаристия. Нито едно богослужебно, литургично действие на нашата Църква не се осъществява без използването на символи. С какво е свързано това и каква е неговата богословска аргументация?

2. Самото понятие символ съдържа в себе си проблема за връзката между него и действителността или, по-точно казано – и истината. Няма символ, който да не разкрива едновременно две неща: това, че той не се отъждествява в пълна степен с действителността или с истината, но по начин, който трябва да бъде изучен и отбелязан, участва в нея. Сам по себе си символът е парадокс – той едновременно е и не е действителност.[1]

3. Тъкмо поради парадоксалността на символа, която богослужението използва, съществува опасност той да бъде отъждествен с магията, както често се случва в нашето богослужение. По какво се отличава символизма от магията? За много вярващи може би по нищо. Не е случайно, че протестантизмът се бори с него и че вече се е освободил почти изцяло от него в богослужението. Причината е, че в Средновековието той е бил принуден да се бори с утвърдената в западното християнство тенденция, в църковния живот да се включват магични представи. Подобни представи често се появяват и сред православните. Затова не са малко онези християни, които биха се радвали да видят богослужението на Православната църква възможно по-опростено. А римокатолиците последваха логиката на Втория Ватикански събор, като решиха да съкратят и опростят божествената Литургия, с изключение на отделни служби (т. нар. папски литургии), да премахнат разкошните дрехи на свещенослужителите и ги заменят с обикновени бели одежди и т. н.

Отваряне на целия текст