Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Кръстю Банев

PanagiaЗа всеки интересуващ се от историята и културата на християнството темата за високата почит към Богородица в православието и във Византия е интересна и важна. За молещия се православен християнин обръщението „Пресвета Богородице, спаси ни!“ е част от ежедневното богослужение. В наши дни коронавирус-пандемията и дискусиите около мерките за безопасност в църквите поставиха и пред цялата общественост въпроса за почитанието на Богородица и нейните икони.

Ще започнем с кратка хроника на по-важните моменти на изразената към Богородица почит по време на пандемията.

В православния свят: Вселенският патриарх Вартоломей на 19 март 2020 г. призова Богородица за молитвена помощ в борбата с вируса. Гърция: Кинотисът на Света гора реши във всички атонски манастири да се отслужи на 27 март всенощно бдение с усърдна молитва към св. Богородица и св. Харалампий. Светогорските монаси призоваха към молитвено съучастие в бдението и всички православни християни. Грузия: само няколко дни по-рано свещеници обиколиха столицата Тбилиси с иконата на Иверската Богородица, смятана за покровителка на страната. Епископ направи въздушен кръстен ход над града с икона-копие от „Йерусалимската Богородица“ в самолета. Русия: кръстните ходове започнаха още през март, а на 3 април патриарх Кирил обиколи Москва и стените на Кремъл с иконата на Богородица „Умиление“, пред която се е молил и св. Серафим Саровски. България: По решение на Св. Синод от 30 март всички храмове в страната останаха отворени, с редовни богослужения, при строго спазване на мерките за безопасност. На 20 април, Светли понеделник, в Бачковския манастир игуменът епископ Сионий поведе установеното Великденско шествие до местността Клувията. За първи път чудотворната икона на св. Богородица бе пренесена не на рамо, както е по традиция, а с автомобил.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Protopresbyter John and Matushka Marie MeyendorffПродължение от „Бракът като тайнство или тайна“

След като древната Църква, както вече видяхме, е разглеждала брака като тайнство, в което се предвкусва радостта от Царството Божие, как тогава да обясним факта, че тази Църква не е използвала каквато и да било специална церемония, някакъв особен ритуал, с който да го санкционира? Вместо което е признавала като нормативен брака, сключен по законите на светското общество, и никога не се е опитвала да отмени тези закони или да разруши социалния ред, който ги е наложил?

Отговорът на този въпрос лежи в разликата между нехристиянския и християнския брак: тя се състои не в начина по който те са се сключвали, а в това, че първият се сключва между езичници, докато вторият – между християни. Св. ап. Павел постоянно напомня, че Бог не живее в ръкотворни храмове и че нашите тела са храмове на Светия Дух. Когато мъж и жена, които са членове на Тялото Христово, станат в брака една плът, съюзът им се скрепява от Светия Дух, живеещ във всекиго от тях.

Това пък, което ги прави членове на Тялото Христово, е Евхаристията.

Отваряне на целия текст

Автор Неманя Карович

St Sabas of SerbiaМолитвата и житието са литературни форми, които се отличават преди всичко с подчертано дългата си история на развитие, вътрешно преплитане на различни литературни традиции, стилово разнообразие и поетични пластове. Макар че в средновековната жанрова система те заемат твърдо основана и независима позиция, не изпускаме от поглед и факта, че между тях съществува специфична и значителна поетическа свързаност.

От една страна, житията са единна литературна категория, макар че често събират в себе си множество различни и иначе автономни жанрове, между които спада и молитвата: „Като прозаичен жанр, например, [житието] може да съдържа и дялове, спадащи към някой поетичен жанр (похвала, поетично моление, плач) или към друг прозаичен жанр като характерен риторичен дял (слово или беседа). Възможностите за комбиниране в рамките на общия жанр житие са много големи, а типологията на житията е много богата“.[1] Структурата на средновековната агиография е достатъчно добре отворена и еластична, за да може вътре в своите граници да инкорпорира други форми, а е и твърде много солидна, за да ги асимилира поетически, да ги присъедини стилистически и така да поддържа общото единство на жанровата хетерогенност.

Отваряне на целия текст

Автор Александра Костич-Тмушич

St Sabas of SerbiaПонятието жанр заема средищно място в изучаването на литературната история – вероятно затова, защото задълго и добре успява да прехвърля мост през пропастта между критическата теория и практиката на литературната критика. Теорията на жанровете съществува успоредно с историята на поетиката. От Аристотел и Платон тя обикновено обхваща философското изследване, което е по-широко и по-амбициозно от нея самата. От друга страна, тя традиционно служи като инструмент в практиката на поета и критика. Същевременно понятието жанр е обърнато и към бъдещето, и към миналото.

Средновековната поетика поставя на първи план това, което е универсално – вместо в индивидуалното и особеното, тя живее в родовете и в типовете литературно творчество. Изучаването на жанровете в старата сръбска книжнина показва същите закономерности и феномени, които могат да бъдат установени и в литературата на Византия, на древна Русия и Западна Европа през Средните векове. Както там, така и в сръбската книжнина, литературното произведение не е самостоятелна, обособена творба, която да би могла се разглежда в светлината на авторското начало. Текстовете се съединяват и променят, нарастват и прерастват в нови, така че в хода на всички тези промени с тях се свързват много познати или непознати автори.[1]

Жанровата система на старата сръбска литература е формирана върху основата на византийската практика и изисква изчерпателно текстологическо изследване, тъй като ръкописната традиция, т. е. ръкописното наследство на нашите средни векове още не е напълно проучено и систематизирано и по-специално още не е разяснена семиотиката на старите жанрове. Както твърди Д. Богданович,[2] тук се изправяме лице в лице с проблема за природата на отделните литературни категории и с разграничаването на поетичните от прозаичните текстове. А именно, „… възкръсна старата необходимост от екзегетически анализ, какъвто средновековното тълкуване на религиозните текстове е развило блестящо. Вече не можем да „прескачаме“ всичките тези места, защото разглеждаме творбата не само от гледната точка на нейната поетика. Съработничеството на филолога с богослова отново става възможно и дори необходимо“.[3] Важно е, затова, да се изтъкне, че единствено добре образованият богослов може да разчлени и разясни стария сръбски текст в неговата същина.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Робърт Тафт

Fr Robert TaftВ днешно време във всички православни[1] традиции с изключение на арменската за преподаване на Евхаристията се използват различни видове позлатени метални лъжички.[2] Във византийския обряд тази употреба е ограничена до приобщаването на нисшето духовенство и лаоса [миряните] под двата вида, чрез интинкция[3] – осветеният хляб се потапя в осветеното вино и, така потопен, се подава на причастника с лъжичка.[4] Това обаче не е единственият, нито дори обичайният начин за употребяване на причастната лъжичка в невизантийския Изток.[5] Сред дохалкидонците [наричани също „нехалкидонци“ – тези, които не са възприели решенията на Четвъртия вселенски събор в Халкидон], сирийското православно духовенство [т. е. сирояковитското] се причастява с лъжичката от потира [с осветеното вино], а след това причастява миряните [със същата лъжичка] чрез интинкция.[6] Коптските и етиопските православни [т. е. нехалкидонци] използват лъжичката не за интинкция, а за причастяване от Потира [с осветеното вино] както на духовенството, така и на миряните.[7] Единствените, които запазват непокътната древната практика на причастяване на възрастните под двата вида отделно и [давайки осветения хляб] в ръка, са Коптската и Етиопската църкви, както и Източната Сирийска (Асирийската) църква на Изтока.

Не е изяснено точно кога и защо изначалната традиция за преподаване на св. Дарове отделно в ръцете на причастниците е изоставена в полза на преподаването им под двата вида заедно – чрез причастна лъжичка.[8] Тук ще оставя настрана въпроса защо[9] и ще се съсредоточа върху кога. Като цяло, този въпрос е относително слабо проучен, а преките литургически извори не помагат много. Рубриките на византийските литургически ръкописи като цяло мълчат за причастяването на лаоса, дори много от свидетелствата на византийската рубрикална традиция – така, както са кодифицирани в диатаксисите,[10] са съставени след преминаването към практиката на причастяването с лъжичка.[11]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Сергей Булгаков

Fr Sergij BulgakovПреди всичко трябва да се откажем от разпространеното разбиране за мита, според което той е произведение на фантазията и измислицата. На онези, които споделят подобно разбиране, дори не им идва наум един такъв прост, но заедно с това и основен въпрос: какво е представлявал митът за самите митотворци, в чието съзнание той се е зародил, какво са мислели самите те за раждащия се в тях мит? Или може би някой ще каже, че те съзнателно са го измислили, за да излъжат останалите впоследствие? Та нали напълно сериозно се твърдеше, че жреците сами са измислили религията и следователно сами са я утвърдили въз основа на една съзнателна и безспорна лъжа. Само че в такъв случай щеше да им се наложи да лъжат преди всичко самите себе си, понеже точно те са вярвали в митовете и са придавали обективно значение на тяхното съдържание, а не са го смятали за рожба на някаква поетична фантазия. Само при такова предположение става ясна ролята на митотворчеството в историята на човечеството, където Dichtung на мита често обяснява проявяващата се с пълна сила Wahrheit[1] на историята.

Като цяло трябва да признаем преди всичко, че на мита е свойствена цялата тази обективност или католичност, която е присъща на „откровението“ изобщо – в него всъщност се изразява съдържанието на откровението, или с други думи, откровението на трансцендентния, по-висш свят се осъществява непосредствено в мита, той е онази писменост, с която този свят се запечатва в иманентното съзнание, той е неговата проекция в образи.

Отваряне на целия текст

Автор Архиеп. Йов (Геча)

Archbishop Job GetchaПонятието за „литургическото богословие“, употребявано често от съвременните литургисти, а понякога и критикувано, се появява през двадесетото столетие. Дотогава изучаването на литургиката често е било ограничавано до практиката, до изучаването на ритуала – в процеса на формирането на бъдещите клирици – и не е намирало свое място в полето на чистото богословие. Православният свят е дълбоко задължен на о. Киприан (Керн), който популяризира богословския аспект на литургическите изследвания, като защитава идеята за „литургическо богословие“. Стъпките на своя учител следва неговият ученик о. Александър Шмеман, което обяснява защо той посвещава докторската си теза „Въведение в литургическото богословие“ на паметта на о. Киприан. Целта на този текст е да покаже приноса, който двамата имат към определянето и разработването на метода на литургическото богословие. Вземайки под внимание съответните източници на тяхното вдъхновение, бихме искали да се съсредоточим върху това как приносът на всеки от двамата илюстрира по един прекрасен начин връзката между учител и ученик.

Статутът на литургическите изследвания в началото на двадесетото столетие

Ако днес, в началото на двадесет и първото столетие, понятието за „литургическо богословие“ е очевидно, това далеч не е било така в началото на двадесетото столетие. В повечето учебници по литургика тогава литургическата наука е бивала определяна като „изучаване на реда на божествените служби на Православната църква“.[1] Литургическата наука е следвала един обредов или „рубриков“ подход и е била развивана като изучаване на богослужебната система – такава, каквато в онзи период тя е съществувала в Църквата. Този подход е бил фокусиран върху Типикона (ordo[2]) в неговата актуална редакция и не е проявявал никаква загриженост към произхода на този ред, към неговото историческо развитие, към неговите различни видове или семейства. Целта на дисциплината е била да дава образование на свещенослужители и църковнослужители (клирици и църковни певци), които да могат да извършват службите според установените правила. Като цяло описаният подход върви ръка за ръка с един чисто обредов подход към богослужението. Църковните последования често се отслужват без всякакво разбиране или познание, тъй като богословският им смисъл е изгубен. Същевременно и иконографията, и църковната музика са изгубили своята строга специфика, примесени със съответното изкуство.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Fr MeyendorffРеалността може да бъде възприемана различно. На физиците, на математиците, на поетите или на музикантите са присъщи различни форми на възприятие, които често изглеждат взаимно противоречащи си, а дори и изцяло несъвместими. Представителите на различните методи обикновено не се разбират един-другиго, и нерядко настояват, че единствено правилният е техният метод, отнасяйки се скептично към останалите форми на възприятие. Особено често това става в съвременното общество, където – обикновено в името на псевдонаучни идеологии – неизбежността на специализацията води до такава фрагментация на възприятието, че тя се превръща в слепота и безпомощност.

Истинното възприемане на реалността се основава върху цялостността на знанието. Това не означава, че математикът е длъжен на всяка цена да бъде още и поет, а физикът – музикант. Всяка форма на възприятие трябва да е вярна на себе си и последователна в своята собствена методология. Крайният резултат обаче, ако той представлява резултат от действително възприятие, може и дори трябва да съвпада с достиженията на другите методи и подходи. Алберт Айнщайн формулира теорията за относителността чрез своя собствена методология, ала обоснованата от него представа за времето и пространството е била изразявана и преди него – от художници, поети и богослови.

Познанието за истинната реалност се осъществява там, където различните форми на възприятие се събират заедно. Именно на това равнище се формира и автентичната човешка култура, изключваща формите на възприятие, които са лишени от истинност и които се основават на илюзии или на чисто въображение.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме