Автор Прот. Генадий Фаст

… Второто хилядолетие от Рождество Христово. Коя е първата реакция на сърцето на това словосъчетание? Като човек, чиято младост премина в „епохата на юбилеите” и на „историческите дати” от времената на Л. И. Брежнев, в мене остана някаква алергия към това и отказ от приемане на юбилеите. Разбираемо е, когато се случва историческо събитие, но помпозните възпоменания за него не винаги са приятни. Пустота, облечена в червени одежди. Важни са хората, важен е външният вид, а средствата, които ще отидат за юбилея – те не са важни, нито са важни времето и силите, които са отишли на вятъра. Това е същото както и днес при всяко епархийско управление има мисионерски отдел и годишни отчети, а истинското мисионерство почти никакво го няма. Председателите на тези управления съставят едни изнурителни отчети, провеждат се конференции, но къде са мисионерите, които сериозно просвещават нехристиянските народи?

Веднъж обаче аз сбърках и неочакваното се случи. Намръщих се, когато разбрах – струва ми се, че беше още в 1980 г. – за създаването на синодна комисия за подготовка на юбилейното честване на 1000-годишнината от кръщението на Русия. Разбираемо беше, че кръщението на Русия – това е велико събитие. Какво велико обаче има в празничния юбилей? А в началото на 1988 г. дори и сам аз се увлякох по подготовката на юбилея. И се случи удивителното – юбилеят от събитието сам стана събитие! Важното беше не това, че беше хилядолетието, а че по времето на това хилядолетие рухна седем-десетилетния и, както изглеждаше, окончателно утвърдил се в бъдещите времена атеистичен Вавилон. Че църквата се изправи от руините. Отстъпилият и вече вкоренил се в безбожието народ на СССР изведнъж се обърна с лице към вярата, към Бога; стана някакво второ кръщение на Русия. В историята на нашето отечество беше отгърната още една страница, още една епоха отиде в миналото, още една епоха започна съществуването си… Днес ние все още се намираме в нейния предутринен сумрак и засега не е ясно какъв ще бъде денят.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Каприев

Многообразието от философски проекти, белязали интелектуално наситения и удивително разнолик 12 в., следва да бъде тълкувано като съществен фрагмент от един мащабен процес. Какъв точно? Става дума – ни повече, ни по малко – за ново конструиране на неотдавна разпадналата се социална и ценностна структура на западния свят. В ход е не ре-формиране, а ново-формиране на социалното и неговите определящи измерения, за което не са били налични никакви заварени шаблони. „Спорът за инвеститурата”, който провокира разпада на „Свещената империя”, предизвиква не само разцеплението между император и папа, т. е. между държава и църква, но и вътрешноцърковно – между монашество и свещеничество. Той всъщност ускорява разбягването на terrestria и coelestia, на temporalia и spiritualia – и в обществен и общностен план, и в сферата на личното. Така се стимулират и процеси на отчуждаване между отделното лице и общността. От перспективата на всекидневното съзнание този разпад изглежда в последна сметка като напрежение между вечния Бог и крайния вещен свят.[1]

Задачата да сглоби наново света се пада на едно поколение, преживяло „спора за инвеститурата” и активно работило за неговото преодоляване както преди, така и след Вормския конкордат от 1122 г. Става дума за многоброен, талантлив и амбициозен, съвършено неединен кръг от държавни и църковни политици, дипломати, юристи, стопански дейци, историци, богослови и т. н. Чрез своите проекти, често несъвместими и дори взаимно контроверзни, те създават новата социална структура и формират днешния лик на Западна Европа.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Санфранциски и Западноамерикански архиеп. Йоан (Шаховски)

„И зная тоя човек (с тяло ли, или без тяло, не зная: Бог знае), че беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори. С такъв човек ще се похваля; но със себе си няма да се похваля, освен с моите немощи” (2 Кор. 12:3-5).

„Дълбоко в същността си Прометей беше смирен човек. Той искаше само да похити огъня от небето – той разбираше, че сам не може да го сътвори” (Из един парадоксален разговор).

Ако в тази книга[1] имаше по-малко парадокси, тя можеше и да не бъде наречена „опит за парадоксална етика”. Наистина, тази „парадоксална” етика звучи по-солено в нашия културно-безсолен, обичащ пикантното век, но върху този път лежи печатът на една временност, една почти публицистичност. Може би затова, защото парадоксът сам по себе си не е духовен (не е есхатологически етичен). Той е само философска акциденция на блъскащия се в своя кръг рационализъм. Тази книга, включваща в себе си – формално – есхатологически раздел и вътрешно движена от този раздел, създава като цяло по-скоро философско-публицистично впечатление, отколкото философско-мистично… И, колкото и това да е странно, като най-публицистични места понякога в нея изглеждат най-„мистичните”, а най-мистични – страниците, приближаващи се до парадоксалната етика… В това, може би, се разкрива и не само формалната парадоксалност на книгата.

Отваряне на целия текст

Автор Преп. Мария (Скобцова)

От демократично-еснафска гледна точка съвременната картина на света би могла да бъде изобразена с един много обикновен образ – някакъв страшен дракон. Като че ли триглава боа варди попаднала в неин плен невинна царска дъщеря. Всичките три глави на дракона охраняват всяко нейно движение, като не откъсват очите си от нея.

Могъществото на дракона е безмерно: с едно свое движение той може да унищожи царската дъщеря, да омагьоса погледа ѝ, да я задуши с обръчите на тялото си, да я уязви с отровните си жила. Царската дъщеря е невинна и безсилна. И няма кой да я избави. Тя е във властта на дракона. И драконът трябва да предизвиква ужас и ненавист, а царската дъщеря – съчувствие и любов. Никаква ненавист обаче не е в състояние да го обезсили и никаква любов не може да спаси царската дъщеря. Възможно е донякъде и тя сама да се превъзпита по драконовите методи на възпитание – така да се каже да се одракони. Или пък драконовите глави да започнат да се изяждат една-друга и така да се унищожат във вражда сами със себе си, в някакъв пристъп на самоизтребление.

Тази картина, несъмнено наподобява обкръжаващото ни – нещо, което всеки лесно може да разбере, каквито и да са имената на тези три глави и която и да би била царската дъщеря. Обществените симпатии се разделят между дракона и царската дъщеря. Едни се прекланят пред могъществото на дракона и са убедени, че само той сам е в състояние да властва в света, а други съчувстват на царската дъщеря и вярват, че рано или късно тя ще се освободи от дракона. На мен пък ми се струва необходимо някак безпристрастно да се ориентирам в действителната същност и на дракона, и на царската дъщеря, и може би да произнеса нравствена присъда и над двамата.

Отваряне на целия текст