Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Архим. Йов (Геча)

Archim Job_GechaПредложената тема изисква преди всичко изясняване на съответната библейска терминология. Терминът преображение, на гръцки μεταμόρφωσις, означава изменение на формата и сочи събитие от живота на Христос, изложено в синоптичните Евангелия (Мат. 17:1-9; Марк 9:2-10; Лука 9:28-36). В посланията на ап. Павел този термин може да обозначава и духовното преобразяване на вярващите (Рим. 12:2; Кор. 3:18; Фил. 3:21).

Терминът свят, на гръцки κόσμος, означава универсум, вселена. В библейските текстове може да означава място, където живеят хората (Мат. 26:13), мястото, където идваме (където се раждаме) (Иоан 1:9), където се намираме (Иоан 1:10), от което си тръгваме (когато умираме) (Иоан 13:1), а също така света, който ще дойде (Мат. 12:32). У св. апли Йоан и Павел с този термин се обозначава мястото, където се извършва тайнството на спасението. Светът е бил създаден добър (Бит. 1:10), но под влиянието на греха се оказал под властта на княза на този свят и станал лош (Иоан 12:31). Затова и Синът Божи е станал човек – за да спаси този свят: „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” (Иоан 3:16). Евхаристийната жертва, актуализираща Христовата жертва, е дарувана, за да даде живот на този свят: „Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света” (Иоан 6:51).

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман
Christ_Hagia_Sofia.jpg                                                      1
 
На Запад падането на Константинопол през 1453 г. е преживяно като „нещастие за цялата християнска вяра” (думи на имп. Фридрих ІІІ от писмо до папа Николай V). Въпреки столетията на религиозно разделение, толкова често превръщало се в кървава борба, християнският свят все още запазвал съзнание за своето единство. След това за Византия забравили. А когато си спомнили за нея, – сравнително съвсем неотдавна – си спомнили вече не като за свое собствено минало, не като за забравен отрязък от своята собствена история и традиция, а като за някакъв тайнствен, богат на багри и слабо понятен „Изток”. Започнали да „откриват” Византия по същия начин, както във века на ненаситното историческо любопитство откривали Индия, Китай и доколумбовата Америка. Така появилата се византийска мода обаче намирисва на мода по някаква екзотика. И не е нещо случайно, например, че в синтеза на Тойнби православната християнска цивилизация на Византия се оказва изцяло откъсната от християнската цивилизация на Запада и е представена като съвършено отделен свят, със свой собствен ритъм на развитие и на умиране, за почти естествен завършек на който се признава турската империя, Pax Ottomanica.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман
1_58.jpgСветът е изоставил християнството – такъв е основният факт на „новата история”. Епохата на властта на християнството над света е приключила с „освобождаването” на света от тази власт. Средновековният синтез, в който е направен опит за разрешаване на изначалния антагонизъм между Църквата и „този свят”, се е разпаднал. Но този нов разрив не е просто завръщане към ранното, доконстантиново положение на нещата. Тогава християните са вървели към победа. Сега вече победата е останала в миналото и се обръща в поражение. Тогавашният свят все още не е вярвал в християнството, докато сегашният вече не вярва в него[1]. Наистина, сегашният свят би съхранил това-онова от християнското си минало – християнските „принципи”, „основи”… Ние живеем в свят, който е пълен с християнски „паметници”. И когато светът не се бори с християнството открито, той дори е готов да признае своите „източници” за християнски. И все пак, трябва да сме слепи, за да не виждаме, че това, което вече истински вдъхновява, което истински „движи историята”, са нови и съвсем не християнски „откровения”, че в тях човешките тълпи влагат неумиращата си вяра в земния прогрес, в земното щастие, а така наречените „християнски принципи” се оказват все повече безсилни пред заплашващата да ни задуши вълна от груба сила, цинизъм и лъжа. Уви, големият път на историята вече преминава покрай християнството.

Отваряне на целия текст

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме