Автор Прот. Владимир Вукашинович

Понятието богослужение е релационно и самото то показва, че в богослужението участват два фактора, които са във взаимно отношение – Бог и човекът. Така всяко проучване на взаимното отношение между богослужението и човека във всяка епоха, а и в нашата, предполага като изходна точка специфично богословие (в световасилиевия смисъл на тази дума = триадология) и антропология.

Настоящото изложение има следните богословски предпоставки: Бог е Творец на света и човека, извор на живота и на битието за света, крайният смисъл на всичко съществуващо. Мотивиран от любов и от желанието да бъде вечно със своя възлюбен човешки род, Той не ни оставя дори когато сме отстъпили от Него, а винаги и по всякакъв начин се грижи за нас.[1] Бог – чрез начина на Своето съществуване, чрез свободното и любящо взаимно отношение на трите божествени личности Отец, Син и Дух Свети – е прототип и идеал, образец (икона) за човешкото съществуване. Човекът е призван да осъществи такъв начин на съществуване (подобие) в Църквата, която е светодуховно конституирания Богочовек Иисус Христос, богослужебно свето колективно Тяло, чиято Глава е Той, и по този начин да осъществи своето най-дълбоко и изначално предназначение или както казва преп. Максим Изповедник: „В Църквата винаги присъства невидимата благодат на Светия Дух – особено по време на свещеното събрание, което променя и преобразява всеки от присъстващите, и истински го претворява за по-пълно богоподобие съобразно самия него”.[2] Следователно богослужението не е нещо акцидентално, нещо външно, нещо, което е една от поредицата възможности за човешкото битие, а напротив. Богослужението е единствената възможност и единственият реален шанс, предложен на човека във всяко време и като такова то го избавя или лекува – чрез единственото лекарство против човешките злини[3] (св. Николай Кавасила) или с лекарството за безсмъртие[4] (св. Игнатий Антиохийски) от всичко погрешно, лъжливо и незначително.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Георги Флоровски

Veritas non erubescit nisi abscondi[1]

Папа Лъв ХІІІ

1

„Християнството е религия на историци”.[2] Казаното е силно, но е вярно. Преди всичко християнството е смело обръщане към историята, свидетелство на вярата в определени събития, случили се в миналото – в исторически факти. Вярата свидетелства, че това са особени събития. Тези моменти от историята са наистина исторически. Накратко, вярващите ги смятат за велики дела Божии – Magnalia Dei. Същността на християнската Блага вест, по думите на Герхард Кител, е „препятствие пред конкретността”.[3] Самият Символ на вярата е дълбоко историчен. В него цялата пълнота на битието е вместена в една историческа схема като история на спасението: от Сътворението на света до изпълнението на времената, Страшния съд и края на историята. Особено внимание се отделя на най-важните събития: Въплъщението, Пришествието на Месия, Неговата кръстна смърт и Възкресение. Справедливо може да се твърди, че „християнството е всекидневен призив към изучаване на историята”.[4]

Тук и започват трудностите. Обикновеният вярващ, към което и изповедание или традиция да принадлежи, едва ли смята за свой дълг да изучава историята. Историческото съдържание на Благата вест е очевидно. Въпреки това хората, дори и когато обсъждат факти от библейската история или от историята на Църквата, се интересуват повече от вечната истина, съдържаща се в тази Блага вест, отколкото от това, което те са склонни да смятат за „случайни исторически обстоятелства”. Нима самата Блага вест не сочи отвъд историята, към живота в бъдещия век? Съществува още и един устойчив стремеж да се тълкуват историческите факти като символи, като образи, примери или общи случаи, и така „историята на спасението” да се превръща във вид назидателна притча. Тази тенденция може да бъде проследена чак до първите векове на християнството. В наши дни също се чуват ожесточени спорове на тази тема.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Каприев

Връзката „метафизика-история” има неизменно централно място във философската практика на Гюнтер Меншинг.[1] В основата на неговата позиция стои както убеждението, че „всяко стъпало на метафизиката е израз на своето време, без да се изчерпва с това”,[2] така и заключението, че метафизичните понятия са „резултат от акумулиран опит” и само като такива могат да правят възможен нов опит.[3] Европейската философия постоянно проявява в историята си склонността да се стилизира като независима от времето и историята. Меншинг е аргументирано скептичен към тази претенция; чрез делото си той оказва съпротива срещу нея. Във философията, настоява той, схваща себе си времевото разгръщане на самия ум”.[4]

Елемент от революцията, осъществена във философското мислене от християнската мисловност, е въвеждането на историческото в ядрото на метафизичното. „Преплетеността на метафизика, теория на познанието и история” се регламентира на Запад парадигмално от Августин.[5] Докато западното Ранно средновековие се стреми да философства по-скоро вред историческото мислене, то най-късно през 12 в. се проявява една тенденция към неисторична абстрактност,[6] която намира израз напр. в спора между „диалектиците” и „историците”. В т. нар. нововременна философия историята изпада в областта на явленията, при което ноуменалното бива разграничавано от феноменалното; по този начин историята отново се превръща не в нещо друго, а в последователност от явления.[7] Едва продуктивното метафизично мислене от последните десетилетия проявява готовност успоредно с епистемния елемент да заяви като задължителни един антропологически и един исторически структурен елемент на метафизиката.[8] На този фон е здравословно в полезрението да бъде привлечена онази философска традиция, която признава за своя осева точка връзката „история-метафизика”. Става дума за византийската философия в собствения смисъл на думата.

Отваряне на целия текст

Автор Игумен Пьотр (Мешчеринов)

Човешкия живот може да се разглежда в различни аспекти. Най-важният от тях са отношенията между човека и Бога. Тези отношения са невероятно богати и до самия край на историята именно те ще остават в центъра на човешкия живот – те никога няма да бъдат изчерпани, нито някога ще има нещо по-дълбоко и по-интересно от тях. От страна на човека, тези отношения се изразяват в търсене на Бога, във вярата, в познанието за Бога, често в недоумение пред Неговите пътища, нерядко в претенции към Бога, в спорове с Него и, накрая, в предаването ни по детски на Бога, в любов и съвършено упование в Него. Но тези отношения не са просто търсения от страна на човека; най-скъпоценното в тях е, че са винаги двустранни. Господ неизменно откликва на всяко движение на човешката душа, насочено към Него, а човекът, търсещ Живия Бог, знае и чувства Божията неизречена любов и милосърдие и може да свидетелства за уважението и приемането, с които Бог се отнася към него. Много важна съставна в тези отношения е в това, че Бог е нашият велик и грижовен Учител и Педагог. Той не иска да бъдем някакви Негови механични играчки – целият ни опит от духовния живот говори за това, че Бог учи и възпитава човека през целия му живот, че постоянно поставя пред него една или друга задача. Много хора не разбират двустранността на тези отношения и за тях религията, това са някакви едностранни усилия, вътрешни или външни, с надежда, че в земния им живот всичко ще бъде добре, пък и в бъдещия ще получат обещаното в Св. Писание въздаяние. За да можем да разберем и да почувстваме тази скъпоценна двустранност, трябва постоянно да виждаме именно Божиите задачи към нас – при това не само към нас самите, но и към цялата Църква. Нека опитаме да поразмишляваме върху Божието задание, което Той поставя пред Своята Църква днес.

Отваряне на целия текст