Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Александър Шмеман
Christ_Hagia_Sofia.jpg                                                      1
 
На Запад падането на Константинопол през 1453 г. е преживяно като „нещастие за цялата християнска вяра” (думи на имп. Фридрих ІІІ от писмо до папа Николай V). Въпреки столетията на религиозно разделение, толкова често превръщало се в кървава борба, християнският свят все още запазвал съзнание за своето единство. След това за Византия забравили. А когато си спомнили за нея, – сравнително съвсем неотдавна – си спомнили вече не като за свое собствено минало, не като за забравен отрязък от своята собствена история и традиция, а като за някакъв тайнствен, богат на багри и слабо понятен „Изток”. Започнали да „откриват” Византия по същия начин, както във века на ненаситното историческо любопитство откривали Индия, Китай и доколумбовата Америка. Така появилата се византийска мода обаче намирисва на мода по някаква екзотика. И не е нещо случайно, например, че в синтеза на Тойнби православната християнска цивилизация на Византия се оказва изцяло откъсната от християнската цивилизация на Запада и е представена като съвършено отделен свят, със свой собствен ритъм на развитие и на умиране, за почти естествен завършек на който се признава турската империя, Pax Ottomanica.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман
1_58.jpgСветът е изоставил християнството – такъв е основният факт на „новата история”. Епохата на властта на християнството над света е приключила с „освобождаването” на света от тази власт. Средновековният синтез, в който е направен опит за разрешаване на изначалния антагонизъм между Църквата и „този свят”, се е разпаднал. Но този нов разрив не е просто завръщане към ранното, доконстантиново положение на нещата. Тогава християните са вървели към победа. Сега вече победата е останала в миналото и се обръща в поражение. Тогавашният свят все още не е вярвал в християнството, докато сегашният вече не вярва в него[1]. Наистина, сегашният свят би съхранил това-онова от християнското си минало – християнските „принципи”, „основи”… Ние живеем в свят, който е пълен с християнски „паметници”. И когато светът не се бори с християнството открито, той дори е готов да признае своите „източници” за християнски. И все пак, трябва да сме слепи, за да не виждаме, че това, което вече истински вдъхновява, което истински „движи историята”, са нови и съвсем не християнски „откровения”, че в тях човешките тълпи влагат неумиращата си вяра в земния прогрес, в земното щастие, а така наречените „християнски принципи” се оказват все повече безсилни пред заплашващата да ни задуши вълна от груба сила, цинизъм и лъжа. Уви, големият път на историята вече преминава покрай християнството.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Мен

1_30.jpgКогато ви говорих за съдържанието на библейските пророчески книги – тази най-важна и в известен смисъл централна част на Стария Завет, ги нарекох „книги на надеждата“, защото те са устремени и винаги ще останат устремени към най-високия връх, към необозримото бъдеще, което след време философите биха могли да нарекат пневмосфера, сфера на духа, която ще замени ноосферата – настоящия период от битието.

Тази надежда сякаш има две посоки. Едната е насочена към вечността, развива се в безкрайността на историята и преминава отвъд пределите на земното време там, където заложените в нас вечни потенции могат да се реализират в пълнота. Втората посока е устремена към центъра и като че в сърцето на историята: това е Новият Завет – най-важната ос в световното развитие.

Въпреки че в самия текст на Новия Завет рядко срещаме указания, че Иисус Назарянина се яви в света „в края на времената“, трябва да помним, че става дума за края на определен исторически отрязък, или, както са казвали в древността, еон – голям промеждутък от време. Можем да попитаме: защо е било необходимо това?

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме