Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Преп. Мария (Скобцова)

Maila Makinen M MariaВ историята на руската култура можем да разпознаем всички елементи, които са определили и западната култура. Само начинът на тяхното съчетаване и разкриване е бил различен.

Колкото на Запад идеите са преминавали през дълги периоди на ръст и съзряване, и бавно са завоювали живота – толкова в историята на руската култура те са се появявали по революционен път – внасяни са били отвън, в готов вид, и почти насилствено са били внедрявани в руската култура.

Руската култура винаги се е трошала, разпарчетосвала се е, а след това е достигала до завършека на всяка идея.

Всичко е било довеждано докрай.

За руската култура е характерно кръщението на Русия в днепровските води.

Революционно, мълниеносно, почти без период на предварително съзряване е било дадено християнството на древна Русия. Било ѝ е дадено не чрез постепенна подготовка на умовете, не след редица от подготвителни десетилетия, а в цялата си пълнота – изцяло.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Федотов

G FedotovИзвънредно трудно е да разделим действията на лицата на Пресветата Троица в света, да наречем неизразимата и тайнствена Божествена Сила поотделно с имената на Отец, Син и Свети Дух. Светите имена отчасти се проясняват за нас в Църквата, в историята на изкуплението на човешкия род. Именно в това проясняване се състои делото на християнското богословие. Но и в богословието, и в църковното домостроителство Светият Дух си остава най-тайнствената ипостас. Богословите са единодушни, че природата и действието на Светия Дух стават за нас съкровени едва когато са именувани. Какво да кажем за природата и културата, които въобще са извън зрението на богословите? Тук са възможни само догадки и предчувствия. Но нека в реда на предположенията и непретенциозните мисли бъде позволено и на един не-богослов да вземе думата.

Преди всичко можем и сме длъжни да установим, че Светият Дух действа и отвъд пределите на Църквата; че ако най-ясното Му и могъщо действие се проявява в тайнствения живот на Църквата и в духовния живот на светците, то няма и не може да съществува място, което е чуждо на Неговото дихание. „Къде да отида от Твоя Дух, и от Твоето лице къде да побягна? Възляза ли на небето – Ти си там; сляза ли в преизподнята – и там си Ти. Взема ли крилете на зората и се преселя на край-море, – и там Твоята ръка ще ме поведе, и Твоята десница ще ме удържи” (Пс. 138:7-10). Неслучайно този химн за Божието вездесъщие започва с името на Духа. Всички ние знаем и повтаряме: „Вятърът духа, дето иска” (Иоан 3:8), „дето пък е Духът Господен, там има свобода” (2 Кор. 3:17), отричайки – като следваме Църквата – каквото и да е нормативно, закономерно, каноническо ограничаване на Неговата сила, макар в църковното домостроителство Неговите дарове да действат като норма, закон и канон. В някаква степен ние мислим действието на Светия Дух в света като по-обемащо, отколкото действието на Сина Божи като Изкупител, не като Божествен Логос. По законите на еклисиологията спасението извън Църквата е невъзможно, но то става възможно за нас в свободата на пневматологията. Светият Дух говори от устата на езическия пророк Валаам и дори на неговата ослица.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Дарко Стоянович

Maximus ConfessorУвод

Онтологията е наука за битието, доколкото битието на света не се намира в него самия, а в бъдещата реалност на общението с Бога, където християнското сърце прави онтологията есхатология. Есхатонът (от гр. ἒσχατος – „последен”, „краен”) е причина и цел на историята, планиран от Бога като начин на съществуване на творението.[1] Отношението между историята и есхатона е много сложно и на пръв поглед се различава от всекидневната логика. Отдалечаване от логиката, преди всичко, намираме в отношението причина-следствие.[2] Нормално е във всекидневния опит причината времево да предхожда следствието. Хвърлянето на камък, например, е причина за неговото падане и времево се случва преди следствието. Предхождането на следствието от причината се управлява от времето и в тази връзка то е, което прави причината причина и следствието – следствие. Тази дистанция във времето между тях е до такава степен вкоренена в нашия разум, че е невъзможно да помислим този порядък да бъде обърнат. Същевременно, в случая с отношението между историята и есхатона, макар историята във времето да предхожда есхатона, тя е негово следствие. А основанието за това е, че помежду си тези две реалности са в отношение, каквото е и между иконата и прототипа. Историята е икона на Царството, докато Царството е неин прототип.

Най-гениалния синтез на всичко това намираме при св. Максим: „Законът е сянка на Евангелието, а Евангелието е икона на бъдещото благосъстояние” (Сто гностически глави, 1, 90)[3] и в тази връзка „Старият Завет е сянка, Новият Завет е икона, а истината е бъдещото състояние”.[4] Нещо подобно намираме и при св. Григорий Богослов. Според него светът „преминава през три периода, които завършват със сътресения. Първото сътресение е преминаването от идола към закона, второто е преминаването от закона към Евангелието, а третото – от този живот към другия, вечния живот. Новият живот ще настъпи след като се осъществи третото раждане, т. е. Раждането – повод за общото възкресение”.[5] Синтезът на св. Максимовата онтология е тясно свързан с есхатологията. Св. Максим въвежда есхатологията като понятие в науката за съществуващото и така дава смисъл на онтологията, тъй като за него есхатологията представлява сърцето на онтологията – без есхатона онтологията не може да съществува.[6]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

443df343f443a09ba64341c7cce98378Тя е насочена към една дума, която никога не умира – щастието. Нова година, нов късмет! Към всеки от нас, това щастие, този късмет се обръща по свой начин, лично. Самата вяра обаче, че то може да се случи, че може да го чакаш, да се надяваш, е обща вяра. Кога човек е истински щастлив?

Днес, след толкова столетия натрупан опит, след всичко, което знаем за човека, вече не можем да отъждествяваме щастието с едно нещо, нещо външно − пари, здраве, успех, за което знаем, че не съвпада с онова винаги тайнствено, винаги неуловимо понятие: щастието.

Да, ясно е, че физическата удовлетвореност е щастие. Но не е пълно щастие. Че парите са щастие, но и мъка. Че успехът е щастие, но и страх. И поразителното е, че колкото повече външно щастие имаме, толкова по-крехко е то, толкова по-голям е страхът да не го загубим, да не го запазим, да го изпуснем. Може би затова в новогодишната нощ пожелаваме ново щастие, понеже „старото“ никога не ни се получава истински, все нещо не му достига. И затова се взираме пак напред, с молба, мечта и надежда…

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Сава Кокудев

Liturgy eternalКак и в какви категории да мислим литургическото време? Можем ли да използваме тези три категории за време – αἰών, καιρός и χρόνος, – имайки пред очи проблема за претворяването на евхаристийните дарове, който в перспективата на православното богословие[1] предполага синтез и взаимно проникване на две непричастими и несходими реалности, на два еона?[2]

Тук ще твърдим, че съществува такова време, такава категория, в която тези несходими еони могат да бъдат причастни един на друг и това е καιρός-ът на божествената Литургия, като място или време на лична среща с възкръсналия Христос.

Първо следва да определим обемите на трите понятия, с които ще работим.

Нека да мислим χρόνος-а преди всичко във връзка с време-пространствения континуум – като физическо време, като поток, който притежава протяжност, т. е. като време, което се отнася към природата – време, в което всички твари са потопени и причастни, за да бъдат отмити, и чийто предел е нищото.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Каприев

Georgi KaprievВъв Византия не може да бъде текстуално установена политическа теология в тесния смисъл на понятието.

Политическата практика в Източната римска империя дава примери за спонтанно или съзнателно вкарване на религиозното в резонанс с политически мотиви и цели, както забелязва и Карл Шмит.[1] Доказуема е употреба (и дори злоупотреба) на богословски позиции в полето на политическото. Същият автор обаче формулира понятието „политическа теология” много по-тясно. Може би най-прочутото му изречение по темата гласи: „Всички съществени понятия на модерното учение за държавата са секуларизирани богословски понятия”.[2] Но понятията са по дефиниция част от научния инструментариум. Самият той, говорейки за „теология”, има предвид най-вече теологията като наука, респ. рационалната теология.[3] В центъра на вниманието застават експлицираните политически теории.

Мисленето за Византия налага при това положение да се търси не „политическа теология”, а „политическа философия”. Там същинската теология се гледа като самоизричане на Бога, дадено като духовен опит, чийто характер прави невъзможно вербалното му изразяване. Спекулативната, рационалната или дискурсивната теология пък се схваща като (висша) част от първата философия.[4] Това положение, формулирано с острота при Фотий от Константинопол,[5] има валидност за всички византийски мислители. Става дума за философия, самозаявяваща се като християнска: κατὰ Χριστιανοὺς φιλοσοφία.[6]

Отваряне на целия текст

Автор Тирански и на цяла Албания архиеп. Анастасий (Янулатос)

638Господ нарича учениците Си „светлина“, „сол“, „квас“. Трябва да помним, че тези три думи имат смисъл само във връзка с по-общото цяло, на което служат. Квасът, който се ограничава в себе си, се самоунищожава, „вкисва се“. Вътрешното единение с Христос ни задължава да присъстваме в историята и развитието на обществото с активна позиция като нашия Господ, Който действа в историята и остава неин Господар. Това не трябва да става чрез повърхностен ентусиазъм с цел политико-социалното налагане на Царството Божие, нито с нетърпение или песимизъм поради силата на греха и неверието. Изкуплението „в Христос“ е извършено, силите на мрака окончателно са обградени и врагът без съмнение е напълно победен. Той обаче отчаяно хвърля последните си стрели. Все още съществуват ранени, убити и мрак.

Из книгата „Мисията на Православната църква – по стъпките на Христос“

Автор Тирански и на цяла Албания архиеп. Анастасий (Янулатос)

2017 02 20 1117В своята историческа тъкан Църквата може да има рани на едно или друго място, но в същността си тя остава „божествено установление“ с божествена ипостас. Присъствието на „съблазни“ в това поле на историята не опровергава факта на Божието царство; напротив, то утвърждава неговата историческа автентичност. В неговия земен етап, в периода между започването на царството и неговото изпълване, между сеенето и жътвата заедно с „доброто семе“ „растат заедно“ и плевелите (Мат. 13:24-30), до „синовете на царството“ се развиват „синовете на лукавия“. В това явление няма нищо странно. „Всички съблазни“ ще бъдат събрани „при свършека на века“, при пълното осъществяване на Царството. Дотогава е нужно търпеливо приемане на тази историческа реалност и укрепване на „доброто семе“ с всички възможни средства.

Из книгата „Мисията на Православната църква“

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме