Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Георги Флоровски

6944d4558da8173d27c7651e14f6fb9eVeritas non erubescit nisi abscondi[1]

Папа Лъв ХІІІ

1

„Християнството е религия на историци”.[2] Казаното е силно, но е вярно. Преди всичко християнството е смело обръщане към историята, свидетелство на вярата в определени събития, случили се в миналото – в исторически факти. Вярата свидетелства, че това са особени събития. Тези моменти от историята са наистина исторически. Накратко, вярващите ги смятат за велики дела БожииMagnalia Dei. Същността на християнската Блага вест, по думите на Герхард Кител, е „препятствие пред конкретността”.[3] Самият Символ на вярата е дълбоко историчен. В него цялата пълнота на битието е вместена в една историческа схема като история на спасението: от Сътворението на света до изпълнението на времената, Страшния съд и края на историята. Особено внимание се отделя на най-важните събития: Въплъщението, Пришествието на Месия, Неговата кръстна смърт и Възкресение. Справедливо може да се твърди, че „християнството е всекидневен призив към изучаване на историята”.[4]

Тук и започват трудностите. Обикновеният вярващ, към което и изповедание или традиция да принадлежи, едва ли смята за свой дълг да изучава историята. Историческото съдържание на Благата вест е очевидно. Въпреки това хората, дори и когато обсъждат факти от библейската история или от историята на Църквата, се интересуват повече от вечната истина, съдържаща се в тази Блага вест, отколкото от това, което те са склонни да смятат за „случайни исторически обстоятелства”. Нима самата Блага вест не сочи отвъд историята, към живота в бъдещия век? Съществува още и един устойчив стремеж да се тълкуват историческите факти като символи, като образи, примери или общи случаи, и така „историята на спасението” да се превръща във вид назидателна притча. Тази тенденция може да бъде проследена чак до първите векове на християнството. В наши дни също се чуват ожесточени спорове на тази тема.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Каприев

G Th_KaprievВръзката „метафизика-история” има неизменно централно място във философската практика на Гюнтер Меншинг.[1] В основата на неговата позиция стои както убеждението, че „всяко стъпало на метафизиката е израз на своето време, без да се изчерпва с това”,[2] така и заключението, че метафизичните понятия са „резултат от акумулиран опит” и само като такива могат да правят възможен нов опит.[3] Европейската философия постоянно проявява в историята си склонността да се стилизира като независима от времето и историята. Меншинг е аргументирано скептичен към тази претенция; чрез делото си той оказва съпротива срещу нея. Във философията, настоява той, схваща себе си времевото разгръщане на самия ум”.[4]

Елемент от революцията, осъществена във философското мислене от християнската мисловност, е въвеждането на историческото в ядрото на метафизичното. „Преплетеността на метафизика, теория на познанието и история” се регламентира на Запад парадигмално от Августин.[5] Докато западното Ранно средновековие се стреми да философства по-скоро вред историческото мислене, то най-късно през 12 в. се проявява една тенденция към неисторична абстрактност,[6] която намира израз напр. в спора между „диалектиците” и „историците”. В т. нар. нововременна философия историята изпада в областта на явленията, при което ноуменалното бива разграничавано от феноменалното; по този начин историята отново се превръща не в нещо друго, а в последователност от явления.[7] Едва продуктивното метафизично мислене от последните десетилетия проявява готовност успоредно с епистемния елемент да заяви като задължителни един антропологически и един исторически структурен елемент на метафизиката.[8] На този фон е здравословно в полезрението да бъде привлечена онази философска традиция, която признава за своя осева точка връзката „история-метафизика”. Става дума за византийската философия в собствения смисъл на думата.

Отваряне на целия текст

Автор Игумен Пьотр (Мешчеринов)

Igumen Petr_MeshterinovЧовешкия живот може да се разглежда в различни аспекти. Най-важният от тях са отношенията между човека и Бога. Тези отношения са невероятно богати и до самия край на историята именно те ще остават в центъра на човешкия живот – те никога няма да бъдат изчерпани, нито някога ще има нещо по-дълбоко и по-интересно от тях. От страна на човека, тези отношения се изразяват в търсене на Бога, във вярата, в познанието за Бога, често в недоумение пред Неговите пътища, нерядко в претенции към Бога, в спорове с Него и, накрая, в предаването ни по детски на Бога, в любов и съвършено упование в Него. Но тези отношения не са просто търсения от страна на човека; най-скъпоценното в тях е, че са винаги двустранни. Господ неизменно откликва на всяко движение на човешката душа, насочено към Него, а човекът, търсещ Живия Бог, знае и чувства Божията неизречена любов и милосърдие и може да свидетелства за уважението и приемането, с които Бог се отнася към него. Много важна съставна в тези отношения е в това, че Бог е нашият велик и грижовен Учител и Педагог. Той не иска да бъдем някакви Негови механични играчки – целият ни опит от духовния живот говори за това, че Бог учи и възпитава човека през целия му живот, че постоянно поставя пред него една или друга задача. Много хора не разбират двустранността на тези отношения и за тях религията, това са някакви едностранни усилия, вътрешни или външни, с надежда, че в земния им живот всичко ще бъде добре, пък и в бъдещия ще получат обещаното в Св. Писание въздаяние. За да можем да разберем и да почувстваме тази скъпоценна двустранност, трябва постоянно да виждаме именно Божиите задачи към нас – при това не само към нас самите, но и към цялата Църква. Нека опитаме да поразмишляваме върху Божието задание, което Той поставя пред Своята Църква днес.

Отваряне на целия текст

Автор Атанасиос Папатанасиу

A PapathanasiouБолести като спина днес и проказата някога изтласкват заразените от тях в периферията на обществото или, ако същите остават в обществото, то е само когато съществува гаранция за безопасността на всички останали. При това болести като тези придобиват такива кошмарни размери, че подобна логика изглежда добре обоснована. Ето защо, едно свидетелство от 5 век, идващо от средите на египетското монашество звучи като истински абсурд. Четем, че Авва Агатон пламнал от толкова голяма любов, че търсел да намери някой прокажен, с когото да размени своето собствено тяло.[1]

Що за перспектива, бихме се запитали, е в състояние да породи подобна готовност? За какво отношение към себе си и към другия – съответно към разделението и съвместното съжителство – би могла да е признак тя?

Живеем в постоянно променящ се свят, насред период, който описваме с двусмисления термин постмодерност.[2] На международната сцена като че ли се пресичат две противостоящи тенденции. От едната страна са специфичните сили на глобализацията (като технологиите и икономиката), които подсилват монокултурата и клонят към превръщане на света в хомогенно глобално село.[3] От другата страна обаче виждаме да се надига и убеждението, че всъщност не само светът не е само един, но и че всеки отделен поместен човешки контекст формира херметически затворен, запазен само за него самия свят: свят със своя истина, валидна сама за себе си;[4] холистичните интерпретации върху космоса (така наречените големи наративи) се отхвърлят като неоснователни.[5]

Отваряне на целия текст

Автор Николай Бердяев

N BerdjaevI

В Легенда за великия инквизитор Достоевски сякаш има предвид недолюбвания от него католицизъм и изобличава антихристиянската тенденция на това разклонение на историческото християнство, лъжата на католическата антропология. Но темата на знаменитата легенда е значително по-широка, тя е универсална, в нея е представена цялостна философия на историята, скрити са най-дълбинни пророчества за съдбата на човечеството. От Великия инквизитор може да бъде изведена религиозна философия на обществото, от която черпим вечни поучения. Във Великия инквизитор се преоткриват нови религиозни истини и се зачева ново религиозно съзнание. Това не е разпра между истината на православието и лъжата на католицизма – това е несравнимо по-дълбоко противопоставяне на две начала от всемирната история на две метафизични сили.

Великият инквизитор се появява и пак ще се появява в световната история под различни образи. Духът му живя и в католицизма, и изобщо в старата историческа църква, и в руското самодържавие, и във всяка насилствена абсолютна държава. Днес този дух се пренася в позитивизма, в социализма, претендиращ да замени религията, строящ вавилонска кула. Където съществува опека и привидна загриженост за щастие и задоволеност на хората, съединена с презрение към тях и неверие във висшия им произход и предназначение – там живее духът на Великия инквизитор. Където пред свободата се предпочита щастието, където временното е по-високо от вечността, където човеколюбието въстава срещу боголюбието – там е Великият инквизитор. Този му дух се крие в различни, често противоположни образи. Този световен тумор, въплъщение на злото начало в историята, на коренното метафизично зло се проявява еднакво и в старата Църква, отричаща свободата на съвестта и изпепеляваща еретиците, поставила авторитета над свободата, и в позитивизма, религия на човешкото самообожествяване, продала висшата свобода срещу задоволеността, и в стихията на държавността, която се прекланя пред кесаря и неговия меч. Във всички форми на държавен абсолютизъм и обожествяване на държавата, отричаща човешката свобода и обгрижваща човека като презрян скот – и в социализма, доколкото отхвърля вечността и свободата в името на земно благополучие и равна земна ситост на човешкото стадо.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

nova-godinaВ навечерието на Новата година усещаме по-силно от друг път тайната на времето. Усещаме, с други думи, че този поток, в който всички живеем и в който с всяка минута „миналото” изчезва и всяка минута ни изправя лице в лице с неизвестното бъдеще – този поток и съдържа в себе си главния въпрос, на който всеки е призван да отговори в своя живот.

„Дар напразен, дар случаен, защо си ми даден, живот?” – пита поетът в своя безсмъртен стих. И наистина, достатъчно е само за миг да се откъснем от погълналите ни грижи, достатъчно е мислено само за минута да спрем безспирния, изчезващ в бездната водопад на времето, за да изплува от дълбините на подсъзнанието, където обикновено го крием от самите себе си, въпросът: „Защо е даден животът и в какво е неговият смисъл?” – и да застане пред нас с цялата своя неумолимост.

Мен ме нямаше  и ето сега съм, мен няма да ме има, хиляди векове са изминали преди мене, хиляди ще изминат и след това... И на повърхността на този необозрим безкраен океан аз съм само мимолетно мехурче, в което за няколко секунди се запалва лъчът на живота, за да угасне и изчезне още същия миг.

Отваряне на целия текст

Автор Георгиос Мандзаридис

St Gregory_PalamasУвод

Една от знаковите автори от епохата на късна Византия е св. Григорий Паламà. Той не съставя цялостна система, а тълкува Божието откровение в историята. Това не е случаен феномен, нито пък се дължи на липса на философско образование на светеца. Тъкмо обратното – през първите двадесет години от живота си в императорския двор в Константинопол той получава прекрасно философско образование. Особено е отдаден на изучаване на аристотеловата традиция. Седемнадесетгодишен говори за логиката на Аристотел с такъв успех пред василевса Андроник ІІ и пред други официални лица, че знаменитият му учител Теодор Метохит възкликва: „Ако сам Аристотел присъстваше, щеше да го похвали”.[1]

Св. Григорий обаче не търси Бога единствено с ума си, а и със сърцето си. То е съкровищницата на ума и „първият плътски орган на разумността”.[2] „Разпиленият в сетивата ум”[3] на човека не може да пристъпи действително към Бога, нито да придобие истински опит за него. Ето защо това изисква очистване и съсредоточаване в сърцето. Следвайки библейския и светоотечески път, Паламà посвещава на познание за Бога не само мисълта си, но и цялото си същество. Докато се намира още в двора на василевса, той се подлага на лишения. Презрял светската слава и предначертаната му блестяща кариера на политик, оставя двора на василевса около двадесетата си година и се отдава на монашески живот. Като монах-исихаст той остава и вероятно щеше да остане през целия си живот неизвестен, ако не бе предизвикан т. нар. исихастки спор при появата на калабрийския гръцки монах Варлаам. Същият се наема да въведе в православното богословие агностицизма. Като се обръща към непонятността на Бога, той изключва възможността за оформяне на аподиктични силогизми за божествените неща, както и всяка мисъл за действително общение на Бога с човека в историческия процес.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Йов (Геча)

Archim Job_GechaПредложената тема изисква преди всичко изясняване на съответната библейска терминология. Терминът преображение, на гръцки μεταμόρφωσις, означава изменение на формата и сочи събитие от живота на Христос, изложено в синоптичните Евангелия (Мат. 17:1-9; Марк 9:2-10; Лука 9:28-36). В посланията на ап. Павел този термин може да обозначава и духовното преобразяване на вярващите (Рим. 12:2; Кор. 3:18; Фил. 3:21).

Терминът свят, на гръцки κόσμος, означава универсум, вселена. В библейските текстове може да означава място, където живеят хората (Мат. 26:13), мястото, където идваме (където се раждаме) (Иоан 1:9), където се намираме (Иоан 1:10), от което си тръгваме (когато умираме) (Иоан 13:1), а също така света, който ще дойде (Мат. 12:32). У св. апли Йоан и Павел с този термин се обозначава мястото, където се извършва тайнството на спасението. Светът е бил създаден добър (Бит. 1:10), но под влиянието на греха се оказал под властта на княза на този свят и станал лош (Иоан 12:31). Затова и Синът Божи е станал човек – за да спаси този свят: „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” (Иоан 3:16). Евхаристийната жертва, актуализираща Христовата жертва, е дарувана, за да даде живот на този свят: „Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света” (Иоан 6:51).

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме