Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Валентин Асмус

Fr V_AsmusКато част от цялото хуманитарно знание, историята – по определение – има за свое средоточие едни или други човешки възгледи. Съществуват множество школи и направления, обясняващи историческия процес. Най-често в основата на обясненията се полага някакъв единствен фактор: икономически, политико-юридически, културно-психологически, расово-географски и т. н. Този подход редуцира, свежда до някаква – една-единствена – плоскост цялото многомерно богатство на света, в който живее и в който действа човекът, и затваря човешката душа в тесните челюсти на един или друг вид детерминизъм. Не бива да се отрича, че във всички тези школи (без да изключваме дори и най-вулгарния марксистки и фройдистки материализъм) може да се съдържа и някаква частична правда за човека и за неговата история. От друга страна обаче и най-синтетичният, най-комплексният подход, обединяващ в цялостна картина всички тези разностранни фактори (през последното десетилетие този многостранен възглед върху историята се превръща в преобладаващ) оставя неудовлетворен историка-християнин.

Християнството отказва да вижда човека единствено като обект на въздействието на космически и климатични, на физиологически, на икономически и социологически, на политически и културни, и прочие фактори. Християнството утвърждава свободата на човешката личност, която не може да бъде отнемана, нито да бъде ограничавана от така изброените детерминанти. Затова християнството утвърждава персоналистичния подход към историята и на християнския възглед за нея най-много съответстват онези ѝ интерпретации, които поставят в нейния център личностното битие. Но и неудържимият персонализъм и волунтаризъм не са в състояние да удовлетворят онзи, който се стреми към християнско разбиране за историята.

Работата е там, че християнският възглед за историята е теологичен. За него историята се определя не само от едната жизнена дейност на човека или на различните човешки съобщества: племена, нации, съсловия, класи, държави, религиозни общини. Християнската вяра утвърждава, че главният, суверен деятел и творец на историята е Самият Творец на света и човека, Който е призовал човека от небитие, за да го направи Свой свободен съработник.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Хенрик Папроцки

Fr Henryk_PaprockiНа Сионската горница Иисус Христос казва: „Това правете за Мой спомен” (Лука 22:19), а не „правете тази трапеза за мой спомен”, откъдето следва, че казаните думи се отнасят единствено до хляба и до виното. В своята история Църквата винаги е правила това, което ѝ е завещал Господ, и винаги е разглеждала Евхаристията като истинската жертва, чрез която Богочовекът Иисус Христос присъства между нас и в която – заедно с това – се актуализира цялото домостроителство на спасението. „Това правете за Мой спомен” (εἰς τὴν ἐμὴν ἀνάμνησιν) – думи, които присъстват във всичките християнски литургии, определяйки за каква памет става дума. Най-старинната форма на анамнеза (ἀνάμνησις), която е съхранена до наши дни, се намира в „Апостолско предание” на св. Иполит Римски (началото на 3 в.): „И така, спомняйки Неговата смърт и възкресение, ние Ти предлагаме хляба и чашата”. Думата „и така” (лат. Igitur) се отнася до предната фраза: „Когато правите това, правете го за Мой спомен”. Така ние поменаваме смъртта и възкресението на Христос, а това означава че Пасха – този празник на смъртта и на възкресението, и празник на спасението – е празник на Църквата, който се реализира в Евхаристията. Около 350 г. пък св. Серапион Тмуитски говори за „подобие на смъртта” (ὁμοίομα τοῦ θανάτου) – цитат от апостол Павловото Послание до римляни (6:5), който определя кръщението като сакраментално участие в смъртта на Христос. Св. Серапион Тмуитски смята още и Евхаристията за сакраментално участие в смъртта на Христос,[1] а жертвата разбира като литургично напомняне на тази смърт. В историята на Църквата Анамнезата се развива динамично, и вече Литургията от „Constitutiones apostolorum”[2] ни предлага повече елементи:

И така, спомняйки Неговите страдания, смърт и възкресение, възхождането Му на небесата и бъдещото Негово второ пришествие, в което Той ще дойде, за да съди живи и мъртви, и да въздаде всекиму според неговите дела, ние принасяме на Тебе, нашия Цар и Бог, този хляб и тази чаша, съгласно с Неговото решение.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Полтавски и Кременчугски архиеп. Филип (Осадченко)

Archbishop Phillip_OsadchenkoВаши Високопреосвещенства и Преосвещенства! Всечестни отци! Скъпи братя и сестри! Дами и господа!

Днес ние сме се събрали на Успенските четения, за да обсъдим едно удивително важно явление от битието на света – паметта. От всички други именно то е, може би, изпълнено с най-много явни и тайни противоречия и е съпроводено от различни най-удивителни и тайнствени феномени. Нека ми бъде позволено да кажа няколко думи за някои от тях днес.

Да приемем, че феноменът е явление, което може да бъде постигнато на основа на опита. Но именно опитът от църковния живот, от преживяването и от вдъхновеното осмисляне на Библията ни дава удивителен по обем материал, за постигане на явление като паметта. Главният от феномените на паметта, струва ми се, е, че в църковна и в светска употреба тя представлява в действителност две различни понятия – също както, когато е отнесена към Бога и към човека, тя разкрива две различни нива на отношения.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей А. Иванов

Sergej IvanovЕволюцията на образа на Византия в руското обществено съзнание

Тук ще говорим само за възприемането на Византия след самата Византия. За многобройните форми на влияние на реалната империя върху древноруската държава няма да става въпрос. Тук имаме работа с образа, с „имиджа” на Византия. По повод деветдесетгодишнината на ЧК тогавашният началник на ФСБ Николай Патрушев казва следното: „Който се занимава с история, той знае, че проблемите на безопасността са отдавнашни. Софѝя Палеолог, омъжила се за Иван III като племенница на последния византийски император обръщала сериозно внимание и на въпросите на сигурността”. Виждате как началникът на тайната полиция еднозначно свързва Византия с КГБ – прекрасен пример за начина, по който образът на империята живее отделно от нея самата – по свои собствени закони. За това и ще говоря.

Работата върху образа на Византия започва веднага след нейната гибел. Първите разминавания в това отношение са предизвикани от факта, че дълбоко в общественото съзнание е вкоренена следната представа: Изпращайки от горящия Константинопол своята племенница, последният имп. Константин XI ѝ предава бъдещата библиотека на Иван Грозни с думите: „Закарай я в Москва. И предай нашия двуглав орел”. Така щафетата е прехвърлена непосредствено от отпадащата ръка на императора в силните ръце на Иван III. Тук нищо не отговаря на действителността. Нека започнем с това, че Софѝя Палеолог никога не е била в Константинопол. Тя е родена на Корфу, възпитана е в папския двор в римокатолицизма и т. н. Но главното: идеята, че Москва трябва да се погрижи за наследството на Константинопол, е измислена в Италия.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Джон Ериксън

Fr John_EricksonВ продължение на няколко столетия до революциите от 18 в., ако не и преди тях, демократичните общества на Запада потвърждават своя дълг – по един или друг начин – към класическата гръцка древност – било то в областта на политическата теория или на политическите институции, включително и за самата дума и идея за демокрация. Рядко те признават какъвто и да било дълг към средновековната Византийска империя. Византия по-скоро – било като менталност или като институции – често е представяна като самата антитеза на онова, чийто символ е класическата гръцка античност, а оттам и на онова, което самите съвременни общества следва да символизират. Византийската мисъл е характеризирана като липса на творчество и в най-добрия случай посветена на съхраняване или безплодно имитиране на класическите форми, без обаче каквото и да било схващане за духа на Античността. На византийските институции се гледа като на нещо безнадеждно покварено от ориенталския деспотизъм.

Подобни възгледи, от една страна, не успяват да забележат приемствеността на елинистичната култура. Макар, разбира се, и различни в много отношения, Периклова Атина и Константинопол на Юстиниан не са диаметрално противоположни антиподи! Същевременно, подобни възгледи не успяват да вземат под внимание начина, по който класическата гръцка мисъл, включително политическата, не само доминира, но и бива трансформирана в нейното ангажиране с християнството. Християнският елинизъм на Отците на Църквата – прилаган по най-различни начини и в Късната античност, и във Византия – е адресиран към най-фундаменталните въпроси, повдигани в класическата мисъл и в живота на Античността, но прави това от радикално нова перспектива.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Николай Афанасиев

N AfanasievПроблемът е твърде сложен и труден, но и основен за разрешаването на всички наши въпроси, свързани с културата. Развивайки темата, ще започна с безспорното. За християнското съзнание реалността на историческия процес е вън от всяко съмнение. Християнството е исторично. Първото пришествие на Спасителя е било в историята. Първоначалното светоусещане на ранното християнство обаче е било есхатологично. И първите християни са живеели в очакване на завръщането на Спасителя. Есхатологията изглежда унищожава историята. След това – само в християнското светоусещане – тази есхатология е била заменена от историята. Колкото и да са малобройни паметниците на ранното християнство, ние знаем с увереност, че тогава християните са живеели с очакването и надеждата за скорошното идване на Спасителя. Ерм дори е писал върху пътищата на покаянието, тъй като Христос е бил на вратата. А Второто пришествие ще е вече вън от историята.

И при първите християни обаче можем да забележим, че есхатологичните им надежди не са изключвали тяхното чувство за историята. За тях историята е била нещо реално. В периода на гоненията есхатологичното чувство е било не по-малко силно и напрегнато, но – заедно с него – виждаме и голямата борба за промяна на законовото положение на християните. Сетне Църквата предприема грандиозния опит да построи Църквата Божия на земята. И колкото безспорна е реалността на историческия процес, толкова спорно е участието на Църквата в точно този процес. Църковното съзнание ту клоняло към пълен отказ на Църквата от участие в историята, ту обратно – сграбчвало в ръцете си целия исторически процес.

Отваряне на целия текст

Автор Месогeйски и Лавреотикийски митр. Николай (Хаджиниколау)

Metr Nicolaos_MesogaiasЧертите на нашата епоха

Нашата епоха има няколко противоречиви черти. Преди всичко това е епоха на много впечатляващи обещания, които провокират силни желания в душата. Тя подтиква човека да желае много и велики неща тук и сега и му показва, че може да му ги предложи чрез рекламата, чрез налагането на един конкретен дух и етос; тя прави близки далечните за него неща, предоставя му ги под формата на образ, а той ги желае и копнее за тях. Докато епохата е такава, с впечатляващи обещания, очевидно в нея има непонятни, неразрешими и непознати по своята величина и мащаб проблеми; това е епоха, която формира такъв дух, с който самата тя не може да се справи.

Втората черта на нашата епоха е, че крие огромни страхове, тревоги и заплахи за много хора. Възможността за комуникация е такава, че кара масите да се страхуват, а начинът, по който хората се влияят и информират, има масов характер. Без този начин на информираност малцина биха научавали за случващото се и предаването на болестта, тревогата, безпокойството, страха, стреса, чувството за заплаха би било по-ограничено. Виждаме, че в нашата епоха чувството за заплаха, страх и паника започва да придобива твърде мащабни, можем да кажем, глобални измерения.

Третата характерна черта на епохата е, че всичко това се представя с помощта на невиждан досега материализъм, евдемонизъм и атеизъм. Дори когато потъваме, ние не си помисляме за Бога. Умът ни не се насочва към Него; имам предвид не нашия като на отделни личности, а въобще ума на обществото. Тази година ми направи голямо впечатление, че за разлика от всички други години, в картичките, които получих, хората писаха: „Христос воскресе!” и аз се подведох и си помислих, че това е нещо добро. Казах си: обръщат се към религията. Но когато след това видях текстовете, в тях никой не говореше за Христос. Всички говореха за възкресение от кризата, за възкресение от мизерията, за възкресението като търсене на надежди. Бог не присъстваше никъде! Хубава дума възкресение – взета от събитие, което е много важно за нас като Църква и християни, но употребявана по напълно различен начин.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Владимир Вукашинович

Fr Vukasinovic-2Понятието богослужение е релационно и самото то показва, че в богослужението участват два фактора, които са във взаимно отношение – Бог и човекът. Така всяко проучване на взаимното отношение между богослужението и човека във всяка епоха, а и в нашата, предполага като изходна точка специфично богословие (в световасилиевия смисъл на тази дума = триадология) и антропология.

Настоящото изложение има следните богословски предпоставки: Бог е Творец на света и човека, извор на живота и на битието за света, крайният смисъл на всичко съществуващо. Мотивиран от любов и от желанието да бъде вечно със своя възлюбен човешки род, Той не ни оставя дори когато сме отстъпили от Него, а винаги и по всякакъв начин се грижи за нас.[1] Бог – чрез начина на Своето съществуване, чрез свободното и любящо взаимно отношение на трите божествени личности Отец, Син и Дух Свети – е прототип и идеал, образец (икона) за човешкото съществуване. Човекът е призван да осъществи такъв начин на съществуване (подобие) в Църквата, която е светодуховно конституирания Богочовек Иисус Христос, богослужебно свето колективно Тяло, чиято Глава е Той, и по този начин да осъществи своето най-дълбоко и изначално предназначение или както казва преп. Максим Изповедник: „В Църквата винаги присъства невидимата благодат на Светия Дух – особено по време на свещеното събрание, което променя и преобразява всеки от присъстващите, и истински го претворява за по-пълно богоподобие съобразно самия него”.[2] Следователно богослужението не е нещо акцидентално, нещо външно, нещо, което е една от поредицата възможности за човешкото битие, а напротив. Богослужението е единствената възможност и единственият реален шанс, предложен на човека във всяко време и като такова то го избавя или лекува – чрез единственото лекарство против човешките злини[3] (св. Николай Кавасила) или с лекарството за безсмъртие[4] (св. Игнатий Антиохийски) от всичко погрешно, лъжливо и незначително.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме