Автор Тони Николов

Има някаква непонятна протяжност в историята, някаква болезнена повторяемост на злини и добродеяния, много трудно поддаващи се на описание. Освен – както е писано в „Еклисиаста“ – ако думите ни не са като остени, а техните изречения – като забити гвоздеи (срв. Екл. 12:11).

Дали затуй най-трудно пишем историята на братоубийствата, траещи и до днес? По модела на първото и изначално братоубийство – онова на Авел, – белязало началото на човешкия род. Мислена по този начин, историята е особен и скръбен опит, непонятен и плашещ експеримент. Затова тя продължава да буди толкова много въпроси, които – макар и като „забити гвоздеи“ – остават без отговор.

Смята се, че „Еклисиастът“ е един от ключовете към библейската „философия на съдбата“, към изборите на човека, кръстосващи неговата природа със случайността и суетата. Един наскоро прочетен от мен критически коментар на „Еклисиаста“, плод на дългогодишните усилия на френския юдейски философ Андре Неер,[1] обаче ме накара сериозно да се замисля върху друг възможен паралел – между братоубийството на Авел от Каин и „монотонния рефрен на съдбата“ (всичко е суета), срещащ се едва ли не във всеки ред в Книгата на Проповедника (Кохелет).

Отваряне на целия текст

Автор Оливие-Морис Клеман

Бог „ни откри тайната на волята Си по Своето благоволение, що бе отпреди положил в Себе Си, в нареждане изпълнението на времената, за да съедини всичко небесно и земно под един глава – Христа“ (Еф. 1:9-10).

Времето на природата (цикличното) и времето на Завета (историческото) се свиват, или, за да използваме термина на ап. Павел, се съединяват в Христа. „Всичко чрез Него стана“, както казва св. Йоан (Иоан. 1:3). „Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говори на отците чрез пророците, в последните тия дни говори ни чрез Сина“ (Евр. 1:1-2). Както често са отбелязвали отците на Църквата, сякаш е имало тройно въплъщение на Словото: в космоса, в свещената история и в Христа Иисуса. Или по-скоро има само едно въплъщение – третото, но то сякаш свива и преобразява цялата човешка и космическа реалност, позволявайки ни да разшифроваме присъствието на Словото в библията на света и в тази на историята… Без него, тези λόγοι на нещата, както и Словото на Стария Завет биха си останали непонятни послания, отправени към нас на частично непознати езици. Дарът на езиците на Петдесетница ни позволява да разберем в Христа това двойно послание.

Христос е новият Адам, последният Адам, дошъл да възвиси творението по окончателен начин. Като поема отговорността за цялата човешка участ, Той прави съвършено всичко положително в творението и в историята, унищожавайки отрицателността или по-скоро сменя знака ѝ, като я превръща във вместилище на живота. Чрез служението Си Той дава примера и изпълва очакванията на избраните, на патриарсите, законодателите и пророците; чрез самотата и гонението Си Той изкупва отхвърлените, чийто напредък е увеличил значително броя им и е подготвил всеобщността на спасението. Чрез Преображението Си Той довежда до съвършенство древните богоявления и предусеща окончателното Богоявление на „завръщането“ Си. Чрез смъртта и възкресението Си Той разрушава господството на смъртта. Така, „съединявайки“ в Себе Си природата и историята, Той освещава новото творение, където вече нищо не отделя човешкото от божественото.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Каприев

Определението на времето, формиращо мисленето на византийските философи за темпоралните и транстемпоралните измерения на битието, е зададено от св. Василий Велики: „Χρόνος δέ ἐστι τὸ συμπαρεκτεινόμενον τῇ συστάσει τοῦ κόσμου διάστημα“ – времето е интервалът (или: протяжността, екстензията), коекстензивен със съществуването на космоса.[1] Тази дефиниция се основава върху една масивна елинска традиция, от която същевременно се дистанцира.

1. Елинската традиция

Най-напред следва да се спомене Платоновата концепция, разгърната в Тимей 37c-39e. Според Платон времето започва с възникването на космоса. Той асоциира времето с движението и го свързва с движението на седемте „подвижни“ звезди: времето е започнало, когато се е образувало небето, т. е. седемте звезди.[2] Тезата на Платон, че времето започва да съществува с възникването на космоса, се следва неотклонно от християнските автори. Платон проблематизира времето в перспективата на ставането (γένεσις) с неговия непостоянен характер. Затова се опитва да схваща времето чрез „вечността“ (αἰών): времето е подвижен образ (εἰκών) на вечността,[3] която е постулирана като неподвижна парадигма на биващото, ставащо в хода на времето. Платон употребява αἰώνιος и αἴδιος синонимно при тълкуването на интелигибелното.

Отваряне на целия текст

Автор Катански еп. Касиан (Безобразов)

На разрешаването на евангелските проблеми своите усилия са посвещавали и ще продължават да посвещават дълга редица поколения учени, представители на западния богословски свят, главно измежду протестантите. Тези усилия на западното богословие отговарят на важността на предмета и ясната постановка на въпроса, съществуващ още при древните тълкуватели, съставлява тяхна несъмнена заслуга.

В евангелския проблем се различават, както е известно, два по-частични въпроса: за отношението между Евангелие според Йоан, от една страна, и първите три евангелия – от друга, и вторият въпрос: за взаимоотношението на първите три евангелия помежду им.

Малкото време и общоизвестността на проблема ми позволяват да се огранича до напомнянето само на най-важните положения.

Съществените различия, наблюдавани при сравняването на Евангелие според Йоан с първите три евангелия, засягат както съдържанието, така и формата. Самото учение на Христос Спасителя в Евангелие според Йоан е обърнато към догматическите въпроси и само в най-общи черти и в догматически контекст то подхожда и към предписанията на християнския морал, който представлява главно съдържание на евангелската проповед, запазена в първите три евангелия. Съобщавайки цяла редица съществено нови факти – като възкресяването на Лазар, като чудото в Кана Галилейска и много нови подробности от повествованията за Христовите страдания и Възкресението – Евангелие според Йоан, което като цяло не се отличава с богатство на фактологическия материал, разполага тези нови факти по такъв начин, че читателят остава с впечатлението за различна географска и хронологическа рамка на земното служение на Господа, отколкото това произтича при обичайния прочит на първите три евангелия.

Отваряне на целия текст