Автор Георги Федотов

Когато преди пет години основахме списание Нов град, неговото заглавие даваше повод за недоразумения.[1] Във втория брой бяхме длъжни да разясним, че градът, в чието строителство възнамеряваме да участваме, е земен град – ново общество, което е длъжно да излезе от кризата на съвременния капитализъм. Помолихме нашият Нов град да не се смесва с Небесния Йерусалим, който съзерцаваме отвъд пределите на историята – като завършек на цялата човешка култура.

От тогава се случиха толкова много страшни събития, старата земя на Европа даде толкова пукнатини и вулканът на войната с такава яснота дава да се разбере за неговото пробуждане, че появата на есхатологичните настроения в християнския свят не трябва да учудва. Те се забелязват и в западното християнство – винаги толкова трезво и толкова културолюбиво, което в продължение на много векове сякаш беше позабравило за края. Руската религиозност винаги я е отличавала една особена есхатологична напрегнатост – и в народната стихия, и в новата ни православна мисъл. Богословието и философията на Владимир Соловьов, Николай Фьодоров, Николай Бердяев, о. Булгаков са есхатологични – макар и в различен смисъл. Не се налага да се удивляваме на това, че и някои близки сътрудници на Нов град изживяват остро вечната есхатологична тема на християнството. Отзвуци от такива настроения читателят ще намери и в настоящия брой на списанието. Ще бъдат ли те разбрани? Няма ли да създадат впечатлението, че Нов град изменя своята позиция и отваря вратата за неприятеля – за разрушителите и социалните нихилисти?

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Николай Афанасиев

Ако все още съществува въпрос, който действително вълнува съвременния човек, това е социалният въпрос. Не че останалите въпроси – религиозните, моралните, научните – не го интересуват, но всички те минават покрай него, без да го докоснат в дълбочина. Те са само своеобразен спорт или хигиена на ума. Докато социалният въпрос е въпрос на живот, засягащ цялото съществуване на съвременния човек. Като че ли от решаването му зависи не само съдбата на съвременния човек, но и съдбата на редица предишни поколения, съдбата на цялата съвременна култура. Всеки народ по свой начин се интересува от различни въпроси, но няма нито един народ, за който социалният въпрос да не заема съвсем особено, изключително място. Неслучайно безумният експеримент, който безумни хора извършват в Русия, така остро вълнува и обсебва вниманието на съвременния човек. Това е най-радикалният, най-смелият опит за решаване на социалния въпрос, опит за окончателно устройване на човешкия живот. Заради този опит някои си мислят, че на болшевиките може да им се прости много от стореното.

Наивно е да се предполага, че те не знаят за всички ужаси на болшевизма – те просто ги пренебрегват като косвени жертви по време на война, като неизбежни грешки при преследване на велика цел. Ето защо социалният въпрос в наши дни най-малко от всичко е въпрос за социалните бедствия. Разбира се, когато социалното зло достига някакъв предел, то става непоносимо. Социалното зло и социалната несправедливост са неизбежни и вечни спътници на човешката история, но никога досега те не са достигали – в някои части на света – такива размери. Никога досега всекидневно не са умирали от глад десетки и стотици хора, редом с неизброими запаси от всякакво богатство.

Отваряне на целия текст

Автор Йерод. Атанасий Зографски

Първоначално бих искал да отбележа, че целта на долните редове не е анализ на текст, а предлагането на гледна точка за продуктивен диалог по важни проблеми.

В края на 2012 г. светата ни Обител заедно с учени от Софийския университет отпечата критично издание на История славянобългарска на о. Паисий Хилендарски въз основа на ръкописния протограф, който се съхранява в манастира. Повод за изданието бе 250-годишнината от написването на Историята.[1]

Това произведение на о. Паисий обикновено се разглежда като начало на т. нар. Българско възраждане. О. Паисий се смята за „патриарх“ на това многостранно движение – политическо, идеологическо, образователно, икономическо, църковно и социално, което е част от общобалканското движение за образуване на национални държави на мястото на Османската империя.[2] По този въпрос съществува единодушие между българските и гръцките изследователи-историци, които работят в рамките на традиционната етноцентрична историография. Разликите в мненията им не засягат същността, а оценката – или изцяло положителна, или отрицателна. И двете страни се съсредоточават в оценяваната като антигръцка позиция на автора и в стремежа му към пробуждане на българското национално съзнание.[3] Затова приехме с интерес предложението за представяне на нашето критично издание в Солун през ноември 2017 г., където беше предложен съкратен вариант на настоящата статия, поставяща си за цел възможното отстраняване на недоразуменията около труда на о. Паисий и представянето на гледна точка, която изглежда по-плодотворна и би могла да породи по-голяма дълбочина в третирането на проблематиката около История славянобългарска и въобще около историята. Тази гледна точка е от позицията ни на православни християни, живеещи в многонационалната светогорска общност, където всички монаси съставляват едно братство, съединено от любовта в Христа и молещо се всеки ден „о мире всего мира“.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

Продължение от „Езикова йерархия и гностическа опростеност“

Така опираме до генералното различие между съвременното мислене изобщо и богословското мислене в християнската вяра. То е изречено кратко от Г. К. Честъртън:

Оптимизмът на епохата ни е бил винаги фалшив и обезкуражаващ, защото се е опитвал да докаже, че светът ни е по мярка. Християнският оптимизъм се гради върху факта, че светът не ни е по мярка.[1]

Искам да кажа, че самият подход днес е сгрешен. Човекът е „по-голям“ от света, мисълта е по-обхватна и по-дълбока от съществуващото, защото e инобитийна на съществуващото, доколкото човек е сътворен по Божи образ и подобие. С други думи, инобитийността на мисълта се определя от факта, че мисленето не е някакво лично и собствено човешко достояние, а е по силата на неговата сътвореност по Божи образ и подобие. Поради това човекът е „по-голям“ от света, от творението. Което в никакъв случай не трябва да служи като мотивация за някакъв елементарен антропоморфизъм в мисленето за битието. Богосътвореността на човека е неведом божествен план и акт, а не човешка заслуга. Онова, което се „случва“ в глъбините на Божественото, онова, което Бог „мисли“, е абсолютно недостъпно за човека и абсолютно невъзможно за изказване и за каквото и да било интуитивно узнаване. В този смисъл антропоморфизирането е забравяне на тази религиозна истина. Човекът е създаден и определен за „господар“ на творението, ала това „господаруване“ е дълг и любов, а не повод за себепревъзнасяне. Когато се превърне в такъв повод, налице е противоположното движение, обръщане на битийната посока, грехопадение. Най-общо казано, антропоморфизмът е екзистенциална, гносеологическа и епистемологична грешка в резултат от помрачаването на разума, за което говори бл. Августин. Тази грешка обаче е неизбежна.

Отваряне на целия текст