Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Георги Федотов

N BerdjaevНа 23 март 1948 г. в дома си в Кламар, до Париж, почина Николай Александрович Бердяев, бележит руски религиозен философ. Руското общество не следеше достатъчно работата на неговата остра, неуморна мисъл. Най-силно то реагираше на политическите му изявления, които често бяха неочаквани и парадоксални. Сравнително малцина бяха тези, които имаха щастието да го познават и да го обичат като човек. Целият свят обаче познаваше Бердяев като религиозен философ. В Европа и в Америка него го ценят много повече, отколкото сред руската емиграция, и, разбира се, в самата Русия. Обяснението, вероятно, е в това, че със своята философска личност, със своята свобода и творчеството си Бердяев е духовно свързан повече със Запада, отколкото с Русия. В същото време обаче той е попил в себе си много от ценните елементи на руския светоглед (чрез Достоевски, Хомяков, Владимир Соловьов…), които за Запада се явяват ново откровение. Разбира се, Западът греши, когато смята Бердяев за типичен изразител на руското православие. Сам той се тревожеше от това старо недоразумение. Ние обаче сме престъпно несправедливи когато пренебрегваме големия руски мислител, писал не школски книги, не академични изследвания, а страници, изпълнени с жизнен (казано според модата – екзистенциален) смисъл, обърнати към всекиго.

Бердяев пишеше горещо, винаги в борба на няколко фронта, без да се страхува от преувеличения и противоречия. „Духовното слънце не е безстрастно“ – каза той в една от последните си книги. Сблъсквайки се с тези противоречия, някои са склонни дори да отричат единството на неговата мисъл. Подобен възглед обаче е съвършено погрешен. Противоречията се натрупват на повърхността – по-скоро в онова, от което се оттласква, отколкото в онова, което той твърди. В дълбочина той оставаше верен на своята основна житейска интуиция, която се бе формирала до цялостен светоглед още в неговите първи същински книги: Философия на свободата (1911 г.) и Смисълът на творчеството (1916 г.).[1]

Отваряне на целия текст

Автор Йоанис Фундулис

I FoundulisЧрез този доклад ще се опитаме да дадем една обобщена картина на зараждането, развитието и промените в християнския празничен календар. Разбира се, акцентът е поставен върху действащия днес календар на Православната църква. Все пак историческите ретроспекции са неизбежни и целят да осветлят съвременната богослужебна практика. Връщането в историята не е нищо повече от връщане към традицията. Познаването на историята е познаване на традицията и следователно дава предпоставки за разбирането и правилното позициониране спрямо съвременния богослужебен и, съответно, празничен календарен ред на Църквата ни, която с право се възхвалява като исконната традиционна Църква.

Темата е изключително широка и сложна. Ще се опитаме да я опростим, доколкото е възможно, пропускайки подробностите, а при нужда – очертавайки само контурите. Ще се опитаме да останем в рамките на най-основното, което понякога не е привидно най-полезното. Вярваме, че човешкото знание е нещо божествено, белег на „образа Божи“, нещо, което отличава човека и го разграничава от останалото безсловесно творение. Върху това се изграждат теорията и практиката. Така ни се иска да вярваме, че този доклад ще придаде на конгреса нужния познавателно-исторически фундамент, върху който да се крепят теоретичните и практичните проблеми, които се отнасят до календара на Църквата и които, от своя страна, са обект на разискване в докладите на другите участници.

Отваряне на целия текст

Автор Олга Седакова

Olga SedakovaВероятно следва да започна с обяснение на заглавието – какво означава „след“? Възнамерявам ли да съобщя, че безрадостната (във всеки случай за хуманитарните хора[1]) епоха „след-всичко“, „post-al“, епохата „след края“, която по силата на самата своя пост-финалност се смята за безкрайна, е приближила към своя край? И че ние с облекчение отваряме нова страница – най-сетне нова, след като всички окончателно са се уверили в невъзможността на всяка новост?

… и всичко отново отначало…[2]

Възможна ли е обаче тъкмо тази пастернакова строфа след постмодернизма? Причува ми се: „не“. Не че постмодернисткият студ е убил тази или множество други прекрасни строфи, не. По-скоро сам той замлъква и се разпилява пред сериозните неща, подобно на, по думите на Бах, „дяволски вопли и монотонно хленчене“.[3] Това обаче, което той е направил, и то трябва да му се признае, е, че е прикрепил, пригвоздил е тези сериозни неща към „тяхното време“, към някакво радикално друго време, към до-пост-модернисткото състояние на света и на човека. Боя се, че да се каже нещо ново, така или в този дух, след постмодернизма би било неубедително. На този призив отговарят някак по друг начин. Ако разполагахме с много примери за удачни отговори, тогава би могло и да се говори за „след“ в оптимистичен смисъл. Нищо подобно обаче, струва ми се, не се забелязва – във всеки случай поне не и на повърхността на публичната култура.

Отваряне на целия текст

Автор Дейвид Б. Харт

David B Hart1. Какво е капитализмът?

Търговията по същество е сатанистка.
Търговията е заплащане за нещо,
дадено назаем с условието:
плати ми повече, отколкото ти давам

Шарл Бодлер,

Mon cœur mis à nu

Нямам напълно задоволителен отговор на въпроса, поставен в заглавието на тези размисли, но смятам, че верният подход към отговора може да бъде очертан, ако в началото се постараем да изясним понятията. В днешно време, особено в САЩ, думата капитализъм се е превърнала в нелепо всеобхватно понятие за всяка форма на икономически обмен, без значение колко примитивен и базов е той. Приемам обаче, че тук ще я използваме в по-конкретен смисъл, като термин, който описва една епоха от историята на пазарната икономика, започнала същински едва преди няколко века. Капитализмът, както го дефинират много историци, е сбор от финансови конвенции, придобили форма по време на индустриализацията и постепенно изместили меркантилизма от предходната епоха. Следвайки дефиницията на Прудон от 1861 г., това е система, в която като общо правило тези, чийто труд създава печалбата, нито притежават средствата за производство, нито се радват на плодовете на своя труд.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Федотов

G FedotovКогато преди пет години основахме списание Нов град, неговото заглавие даваше повод за недоразумения.[1] Във втория брой бяхме длъжни да разясним, че градът, в чието строителство възнамеряваме да участваме, е земен град – ново общество, което е длъжно да излезе от кризата на съвременния капитализъм. Помолихме нашият Нов град да не се смесва с Небесния Йерусалим, който съзерцаваме отвъд пределите на историята – като завършек на цялата човешка култура.

От тогава се случиха толкова много страшни събития, старата земя на Европа даде толкова пукнатини и вулканът на войната с такава яснота дава да се разбере за неговото пробуждане, че появата на есхатологичните настроения в християнския свят не трябва да учудва. Те се забелязват и в западното християнство – винаги толкова трезво и толкова културолюбиво, което в продължение на много векове сякаш беше позабравило за края. Руската религиозност винаги я е отличавала една особена есхатологична напрегнатост – и в народната стихия, и в новата ни православна мисъл. Богословието и философията на Владимир Соловьов, Николай Фьодоров, Николай Бердяев, о. Булгаков са есхатологични – макар и в различен смисъл. Не се налага да се удивляваме на това, че и някои близки сътрудници на Нов град изживяват остро вечната есхатологична тема на християнството. Отзвуци от такива настроения читателят ще намери и в настоящия брой на списанието. Ще бъдат ли те разбрани? Няма ли да създадат впечатлението, че Нов град изменя своята позиция и отваря вратата за неприятеля – за разрушителите и социалните нихилисти?

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Николай Афанасиев

N AfanasievАко все още съществува въпрос, който действително вълнува съвременния човек, това е социалният въпрос. Не че останалите въпроси – религиозните, моралните, научните – не го интересуват, но всички те минават покрай него, без да го докоснат в дълбочина. Те са само своеобразен спорт или хигиена на ума. Докато социалният въпрос е въпрос на живот, засягащ цялото съществуване на съвременния човек. Като че ли от решаването му зависи не само съдбата на съвременния човек, но и съдбата на редица предишни поколения, съдбата на цялата съвременна култура. Всеки народ по свой начин се интересува от различни въпроси, но няма нито един народ, за който социалният въпрос да не заема съвсем особено, изключително място. Неслучайно безумният експеримент, който безумни хора извършват в Русия, така остро вълнува и обсебва вниманието на съвременния човек. Това е най-радикалният, най-смелият опит за решаване на социалния въпрос, опит за окончателно устройване на човешкия живот. Заради този опит някои си мислят, че на болшевиките може да им се прости много от стореното.

Наивно е да се предполага, че те не знаят за всички ужаси на болшевизма – те просто ги пренебрегват като косвени жертви по време на война, като неизбежни грешки при преследване на велика цел. Ето защо социалният въпрос в наши дни най-малко от всичко е въпрос за социалните бедствия. Разбира се, когато социалното зло достига някакъв предел, то става непоносимо. Социалното зло и социалната несправедливост са неизбежни и вечни спътници на човешката история, но никога досега те не са достигали – в някои части на света – такива размери. Никога досега всекидневно не са умирали от глад десетки и стотици хора, редом с неизброими запаси от всякакво богатство.

Отваряне на целия текст

Автор Йерод. Атанасий Зографски

St Paisios of HilandarПървоначално бих искал да отбележа, че целта на долните редове не е анализ на текст, а предлагането на гледна точка за продуктивен диалог по важни проблеми.

В края на 2012 г. светата ни Обител заедно с учени от Софийския университет отпечата критично издание на История славянобългарска на о. Паисий Хилендарски въз основа на ръкописния протограф, който се съхранява в манастира. Повод за изданието бе 250-годишнината от написването на Историята.[1]

Това произведение на о. Паисий обикновено се разглежда като начало на т. нар. Българско възраждане. О. Паисий се смята за „патриарх“ на това многостранно движение – политическо, идеологическо, образователно, икономическо, църковно и социално, което е част от общобалканското движение за образуване на национални държави на мястото на Османската империя.[2] По този въпрос съществува единодушие между българските и гръцките изследователи-историци, които работят в рамките на традиционната етноцентрична историография. Разликите в мненията им не засягат същността, а оценката – или изцяло положителна, или отрицателна. И двете страни се съсредоточават в оценяваната като антигръцка позиция на автора и в стремежа му към пробуждане на българското национално съзнание.[3] Затова приехме с интерес предложението за представяне на нашето критично издание в Солун през ноември 2017 г., където беше предложен съкратен вариант на настоящата статия, поставяща си за цел възможното отстраняване на недоразуменията около труда на о. Паисий и представянето на гледна точка, която изглежда по-плодотворна и би могла да породи по-голяма дълбочина в третирането на проблематиката около История славянобългарска и въобще около историята. Тази гледна точка е от позицията ни на православни християни, живеещи в многонационалната светогорска общност, където всички монаси съставляват едно братство, съединено от любовта в Христа и молещо се всеки ден „о мире всего мира“.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

M KoevПродължение от „Езикова йерархия и гностическа опростеност“

Така опираме до генералното различие между съвременното мислене изобщо и богословското мислене в християнската вяра. То е изречено кратко от Г. К. Честъртън:

Оптимизмът на епохата ни е бил винаги фалшив и обезкуражаващ, защото се е опитвал да докаже, че светът ни е по мярка. Християнският оптимизъм се гради върху факта, че светът не ни е по мярка.[1]

Искам да кажа, че самият подход днес е сгрешен. Човекът е „по-голям“ от света, мисълта е по-обхватна и по-дълбока от съществуващото, защото e инобитийна на съществуващото, доколкото човек е сътворен по Божи образ и подобие. С други думи, инобитийността на мисълта се определя от факта, че мисленето не е някакво лично и собствено човешко достояние, а е по силата на неговата сътвореност по Божи образ и подобие. Поради това човекът е „по-голям“ от света, от творението. Което в никакъв случай не трябва да служи като мотивация за някакъв елементарен антропоморфизъм в мисленето за битието. Богосътвореността на човека е неведом божествен план и акт, а не човешка заслуга. Онова, което се „случва“ в глъбините на Божественото, онова, което Бог „мисли“, е абсолютно недостъпно за човека и абсолютно невъзможно за изказване и за каквото и да било интуитивно узнаване. В този смисъл антропоморфизирането е забравяне на тази религиозна истина. Човекът е създаден и определен за „господар“ на творението, ала това „господаруване“ е дълг и любов, а не повод за себепревъзнасяне. Когато се превърне в такъв повод, налице е противоположното движение, обръщане на битийната посока, грехопадение. Най-общо казано, антропоморфизмът е екзистенциална, гносеологическа и епистемологична грешка в резултат от помрачаването на разума, за което говори бл. Августин. Тази грешка обаче е неизбежна.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме