Автор Константин Сигов

1. Есхатология и енциклопедия

Енциклопедичната статия „Есхатология”, подписана С. Аверинцев[1] и публикувана в последния Пети том на обширната Философска енциклопедия (Москва 1970 г.) веднага се превръща в събитие – тя не просто описва своя предмет с академична добросъвестност („учението за крайните съдбини на света и човека”), но и става изразителен знак за края на цяла епоха – епохата на „комунистическата философия на историята”. Строгостта на логическата структура на тази статия, която се е изисквала от нейната енциклопедична форма, послужва като своеобразен впечатляващ монументален фон за съд над съветския режим и за присъда над неговите смъртни вождове. В нея четем: „Следва да се различава индивидуалната есхатология, т. е. учението за задгробния живот на единичната човешка душа, от всемирната есхатология – от учението за целите на космоса и на историята, за изчерпването от тях на смисъла им, за края им и за онова, което ще последва този край”.[2]

С повелителната интонация на глагола „следва” се подчертава повелителността на глагола „да се различава” при обръщането към онези категории, чрез които се измерват животът и смъртта на човека, целта и краят на историята.

За нас днес е трудно да си представим на какво може да бъде уподобена силата на това „есхатологично слово”, прозвучало насред столицата на империята на атеизма, под нейното подчинено на цензурата, безмълвно и пусто небе. Това, на което тя може да бъде уподобена, е силата от камбанен удар. На езика на тази епоха това се е наричало скандал – скандал, достигнал до идеологическата комисия на Централния комитет на КПСС.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Федотов

Извънредно трудно е да разделим действията на лицата на Пресветата Троица в света, да наречем неизразимата и тайнствена Божествена Сила поотделно с имената на Отец, Син и Свети Дух. Светите имена отчасти се проясняват за нас в Църквата, в историята на изкуплението на човешкия род. Именно в това проясняване се състои делото на християнското богословие. Но и в богословието, и в църковното домостроителство Светият Дух си остава най-тайнствената ипостас. Богословите са единодушни, че природата и действието на Светия Дух стават за нас съкровени едва когато са именувани. Какво да кажем за природата и културата, които въобще са извън зрението на богословите? Тук са възможни само догадки и предчувствия. Но нека в реда на предположенията и непретенциозните мисли бъде позволено и на един не-богослов да вземе думата.

Преди всичко можем и сме длъжни да установим, че Светият Дух действа и отвъд пределите на Църквата; че ако най-ясното Му и могъщо действие се проявява в тайнствения живот на Църквата и в духовния живот на светците, то няма и не може да съществува място, което е чуждо на Неговото дихание. „Къде да отида от Твоя Дух, и от Твоето лице къде да побягна? Възляза ли на небето – Ти си там; сляза ли в преизподнята – и там си Ти. Взема ли крилете на зората и се преселя на край-море, – и там Твоята ръка ще ме поведе, и Твоята десница ще ме удържи” (Пс. 138:7-10). Неслучайно този химн за Божието вездесъщие започва с името на Духа. Всички ние знаем и повтаряме: „Вятърът духа, дето иска” (Иоан 3:8), „дето пък е Духът Господен, там има свобода” (2 Кор. 3:17), отричайки – като следваме Църквата – каквото и да е нормативно, закономерно, каноническо ограничаване на Неговата сила, макар в църковното домостроителство Неговите дарове да действат като норма, закон и канон. В някаква степен ние мислим действието на Светия Дух в света като по-обемащо, отколкото действието на Сина Божи като Изкупител, не като Божествен Логос. По законите на еклисиологията спасението извън Църквата е невъзможно, но то става възможно за нас в свободата на пневматологията. Светият Дух говори от устата на езическия пророк Валаам и дори на неговата ослица.

Отваряне на целия текст

Автор Преп. Мария (Скобцова)

В историята на руската култура можем да разпознаем всички елементи, които са определили и западната култура. Само начинът на тяхното съчетаване и разкриване е бил различен.

Колкото на Запад идеите са преминавали през дълги периоди на ръст и съзряване, и бавно са завоювали живота – толкова в историята на руската култура те са се появявали по революционен път – внасяни са били отвън, в готов вид, и почти насилствено са били внедрявани в руската култура.

Руската култура винаги се е трошала, разпарчетосвала се е, а след това е достигала до завършека на всяка идея.

Всичко е било довеждано докрай.

За руската култура е характерно кръщението на Русия в днепровските води.

Революционно, мълниеносно, почти без период на предварително съзряване е било дадено християнството на древна Русия. Било ѝ е дадено не чрез постепенна подготовка на умовете, не след редица от подготвителни десетилетия, а в цялата си пълнота – изцяло.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Владимир Зелински

Помните ли как в Минало и размисли[1] Херцен описва Иван Киреевски? Какво може – пита Херцен – да се възрази на човек, който е говорил такива неща: „Веднъж аз стоях в параклиса, гледах чудотворната икона на Божията майка и мислих за детската вяра на народа, който ѝ се моли… С горещо упование гледах след това светите черти и малко по малко тайната на чудесната сила започна да ми се изяснява. Да, това не е просто дъска с изображение, … векове наред тя е поглъщала тези потоци от страстни възношения, и от молитвите на скърбящите, на нещастните не е могла да не се изпълни с тази сила, която струи от нея и се отразява от нея към вярващите, превръщайки се в жив орган и в място на среща между Твореца и хората. Разсъждавайки за това, аз още веднъж погледнах към старците, жените с децата, повалени в праха, и към светата икона – и тогава сам аз видях чертите на Богородица одушевени, видях как с милосърдие и любов тя гледа тези прости хора, … и паднах на колене и смирено ѝ се молих”.

Отваряне на целия текст