Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Владимир Бибихин

Vl BibihinСловото в прослава на имп. Константин е прочетено от Евсевий в 30-та година от управлението на юбиляра, т. е. 336 г. – година преди смъртта на същия – и, съдейки по обръщенията в текста, е произнесено в присъствието му. Подир въведителния Пролог[1] започва възхвалата, но възхвала не на Константин.

„Днес празнуваме великия цар. Да се възрадваме, царски ученици, на празника, вдъхновявани от учението на Св. Писание, защото на тържеството ни предстои Самият велик Цар. Велик наричам Този, Който е наистина велик и за Когото говоря (и нека слушащият ме владетел не се разгневи, но по-скоро одобри това отнасяне на хвалбите към Господа), понеже е отвъд границите на всичко – върховен, най-велик, най-могъщ; Негов трон е небесният свод, а земята – подножие за нозете му. Никой не може по достойнство да обхване битието Му и неизречимият блясък на окръжаващата Го слава не допуска погледа на човешките очи до божественото Му величие”.[2]

Императорът е едва споменат. Обърнали са му бегло внимание. Не се обръщат към него. Слушателите се приканват да видят невидимото над церемониалната сцена. Евсевий призовава към великото присъствие на Всевишния.

„Негови служители са небесните войнства, Неговите дружини, върховните сили, задължени да Му се подчиняват – на Него, техния господар, владетел и цар. Безбройно множество ангели, сонмът на архангелите, хорът на светите духове черпят от Неговото сияние като от извор на несекваща светлина, отразявайки я в себе си. Наистина, всяка светлина и особено божествените безтелесни умове, пребиваващи отвъд пределите на небесния кръг, славят най-святия Владетел с възвишени и чисти хвалебни гласове. Като лазурна завеса безкрайният простор на небесата се разтваря между тези, които са вън, и които обитават в царственото Му жилище; и по кръга на цялото това пространство вървят по предначертан път в чест на своя Владетел и Слънцето, и Луната, с останалите небесни светила – като факлоносци, обкръжили входа в царския дворец”.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Борис Вишеславцев

B WysheslavtsevВ етичната си дейност и съждения човекът няма право да заема гледната позиция на Провидението. Няма право да съди sub specie aeternitatis [от гледната точка на вечността], присвоявайки си гледната точка на Бога, все едно е седнал на престола редом с Него. В противен случай може да си въобрази, че е слънце, светещо еднакво на добрите и злите. Да започне да допуска и да търпи злото като проява на свободната воля, както Бог прави с човека. Може дори да започне да утвърждава необходимост от злото в развитието на световната трагедия, неговата разумност на пътищата на Провидението. И накрая да влезе в ролята на злодея и предателя, смятайки, че тази роля е необходима в световната трагедия, предвидена и предназначена от Твореца и Неговото провидение. И колкото по-ужасна е тя, толкова сякаш е по-голямо смирението и самоунижението, и саможертвата на актьора, който я изпълнява заради тържеството на правдата и справедливостта, заради тържеството на Провидението. Такава е била ролята на Юда. „Beata culpa” [блажената вина] съвсем нямаше да е вина, а по-скоро заслуга, но ако само Юда бе могъл да предвиди пътя на Провидението и бе имал правото да застане на гледната точка на историческата необходимост, т. е. на самото Провидение. Апостол Павел съзнава тези диалектични трудности и поставя проблема така: как може да се наказват грешници, ако с тяхната неправда най-добре се разкриват Божията правда и справедливост? „Не бива ли тогава да правим зло, за да излезе добро?” (Рим. 3:8).

Ако съблазните трябва да дойдат в света, то някой трябва да поеме вината за това – да ги донесе в света, макар и съзнавайки, че би било по-добре (субективно, а не обективно) да не се бе раждал за тази роля. Наистина няма по-възмутителна двусмисленост, по-възмутително quaternio terminorum [заблудата на четирите термина, т. е. дедуктивна логическа заблуда] от това „длъжни” и „длъжен”. В единия случай това е съждение на божественото провидение за историческите съдбини (съблазните трябва да дойдат в света), а в другия – съждение на човека за моралния му дълг, за неговата крайна задача във времето и пространството: трябва да поеме вината върху себе си.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Валентин Асмус

Fr V_AsmusКато част от цялото хуманитарно знание, историята – по определение – има за свое средоточие едни или други човешки възгледи. Съществуват множество школи и направления, обясняващи историческия процес. Най-често в основата на обясненията се полага някакъв единствен фактор: икономически, политико-юридически, културно-психологически, расово-географски и т. н. Този подход редуцира, свежда до някаква – една-единствена – плоскост цялото многомерно богатство на света, в който живее и в който действа човекът, и затваря човешката душа в тесните челюсти на един или друг вид детерминизъм. Не бива да се отрича, че във всички тези школи (без да изключваме дори и най-вулгарния марксистки и фройдистки материализъм) може да се съдържа и някаква частична правда за човека и за неговата история. От друга страна обаче и най-синтетичният, най-комплексният подход, обединяващ в цялостна картина всички тези разностранни фактори (през последното десетилетие този многостранен възглед върху историята се превръща в преобладаващ) оставя неудовлетворен историка-християнин.

Християнството отказва да вижда човека единствено като обект на въздействието на космически и климатични, на физиологически, на икономически и социологически, на политически и културни, и прочие фактори. Християнството утвърждава свободата на човешката личност, която не може да бъде отнемана, нито да бъде ограничавана от така изброените детерминанти. Затова християнството утвърждава персоналистичния подход към историята и на християнския възглед за нея най-много съответстват онези ѝ интерпретации, които поставят в нейния център личностното битие. Но и неудържимият персонализъм и волунтаризъм не са в състояние да удовлетворят онзи, който се стреми към християнско разбиране за историята.

Работата е там, че християнският възглед за историята е теологичен. За него историята се определя не само от едната жизнена дейност на човека или на различните човешки съобщества: племена, нации, съсловия, класи, държави, религиозни общини. Християнската вяра утвърждава, че главният, суверен деятел и творец на историята е Самият Творец на света и човека, Който е призовал човека от небитие, за да го направи Свой свободен съработник.

Отваряне на целия текст

Автор Полтавски и Кременчугски архиеп. Филип (Осадченко)

Archbishop Phillip_OsadchenkoВаши Високопреосвещенства и Преосвещенства! Всечестни отци! Скъпи братя и сестри! Дами и господа!

Днес ние сме се събрали на Успенските четения, за да обсъдим едно удивително важно явление от битието на света – паметта. От всички други именно то е, може би, изпълнено с най-много явни и тайни противоречия и е съпроводено от различни най-удивителни и тайнствени феномени. Нека ми бъде позволено да кажа няколко думи за някои от тях днес.

Да приемем, че феноменът е явление, което може да бъде постигнато на основа на опита. Но именно опитът от църковния живот, от преживяването и от вдъхновеното осмисляне на Библията ни дава удивителен по обем материал, за постигане на явление като паметта. Главният от феномените на паметта, струва ми се, е, че в църковна и в светска употреба тя представлява в действителност две различни понятия – също както, когато е отнесена към Бога и към човека, тя разкрива две различни нива на отношения.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей А. Иванов

Sergej IvanovЕволюцията на образа на Византия в руското обществено съзнание

Тук ще говорим само за възприемането на Византия след самата Византия. За многобройните форми на влияние на реалната империя върху древноруската държава няма да става въпрос. Тук имаме работа с образа, с „имиджа” на Византия. По повод деветдесетгодишнината на ЧК тогавашният началник на ФСБ Николай Патрушев казва следното: „Който се занимава с история, той знае, че проблемите на безопасността са отдавнашни. Софѝя Палеолог, омъжила се за Иван III като племенница на последния византийски император обръщала сериозно внимание и на въпросите на сигурността”. Виждате как началникът на тайната полиция еднозначно свързва Византия с КГБ – прекрасен пример за начина, по който образът на империята живее отделно от нея самата – по свои собствени закони. За това и ще говоря.

Работата върху образа на Византия започва веднага след нейната гибел. Първите разминавания в това отношение са предизвикани от факта, че дълбоко в общественото съзнание е вкоренена следната представа: Изпращайки от горящия Константинопол своята племенница, последният имп. Константин XI ѝ предава бъдещата библиотека на Иван Грозни с думите: „Закарай я в Москва. И предай нашия двуглав орел”. Така щафетата е прехвърлена непосредствено от отпадащата ръка на императора в силните ръце на Иван III. Тук нищо не отговаря на действителността. Нека започнем с това, че Софѝя Палеолог никога не е била в Константинопол. Тя е родена на Корфу, възпитана е в папския двор в римокатолицизма и т. н. Но главното: идеята, че Москва трябва да се погрижи за наследството на Константинопол, е измислена в Италия.

Отваряне на целия текст

Автор Месогeйски и Лавреотикийски митр. Николай (Хаджиниколау)

Metr Nicolaos_MesogaiasЧертите на нашата епоха

Нашата епоха има няколко противоречиви черти. Преди всичко това е епоха на много впечатляващи обещания, които провокират силни желания в душата. Тя подтиква човека да желае много и велики неща тук и сега и му показва, че може да му ги предложи чрез рекламата, чрез налагането на един конкретен дух и етос; тя прави близки далечните за него неща, предоставя му ги под формата на образ, а той ги желае и копнее за тях. Докато епохата е такава, с впечатляващи обещания, очевидно в нея има непонятни, неразрешими и непознати по своята величина и мащаб проблеми; това е епоха, която формира такъв дух, с който самата тя не може да се справи.

Втората черта на нашата епоха е, че крие огромни страхове, тревоги и заплахи за много хора. Възможността за комуникация е такава, че кара масите да се страхуват, а начинът, по който хората се влияят и информират, има масов характер. Без този начин на информираност малцина биха научавали за случващото се и предаването на болестта, тревогата, безпокойството, страха, стреса, чувството за заплаха би било по-ограничено. Виждаме, че в нашата епоха чувството за заплаха, страх и паника започва да придобива твърде мащабни, можем да кажем, глобални измерения.

Третата характерна черта на епохата е, че всичко това се представя с помощта на невиждан досега материализъм, евдемонизъм и атеизъм. Дори когато потъваме, ние не си помисляме за Бога. Умът ни не се насочва към Него; имам предвид не нашия като на отделни личности, а въобще ума на обществото. Тази година ми направи голямо впечатление, че за разлика от всички други години, в картичките, които получих, хората писаха: „Христос воскресе!” и аз се подведох и си помислих, че това е нещо добро. Казах си: обръщат се към религията. Но когато след това видях текстовете, в тях никой не говореше за Христос. Всички говореха за възкресение от кризата, за възкресение от мизерията, за възкресението като търсене на надежди. Бог не присъстваше никъде! Хубава дума възкресение – взета от събитие, което е много важно за нас като Църква и християни, но употребявана по напълно различен начин.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Джон Ериксън

Fr John_EricksonВ продължение на няколко столетия до революциите от 18 в., ако не и преди тях, демократичните общества на Запада потвърждават своя дълг – по един или друг начин – към класическата гръцка древност – било то в областта на политическата теория или на политическите институции, включително и за самата дума и идея за демокрация. Рядко те признават какъвто и да било дълг към средновековната Византийска империя. Византия по-скоро – било като менталност или като институции – често е представяна като самата антитеза на онова, чийто символ е класическата гръцка античност, а оттам и на онова, което самите съвременни общества следва да символизират. Византийската мисъл е характеризирана като липса на творчество и в най-добрия случай посветена на съхраняване или безплодно имитиране на класическите форми, без обаче каквото и да било схващане за духа на Античността. На византийските институции се гледа като на нещо безнадеждно покварено от ориенталския деспотизъм.

Подобни възгледи, от една страна, не успяват да забележат приемствеността на елинистичната култура. Макар, разбира се, и различни в много отношения, Периклова Атина и Константинопол на Юстиниан не са диаметрално противоположни антиподи! Същевременно, подобни възгледи не успяват да вземат под внимание начина, по който класическата гръцка мисъл, включително политическата, не само доминира, но и бива трансформирана в нейното ангажиране с християнството. Християнският елинизъм на Отците на Църквата – прилаган по най-различни начини и в Късната античност, и във Византия – е адресиран към най-фундаменталните въпроси, повдигани в класическата мисъл и в живота на Античността, но прави това от радикално нова перспектива.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Николай Афанасиев

N AfanasievПроблемът е твърде сложен и труден, но и основен за разрешаването на всички наши въпроси, свързани с културата. Развивайки темата, ще започна с безспорното. За християнското съзнание реалността на историческия процес е вън от всяко съмнение. Християнството е исторично. Първото пришествие на Спасителя е било в историята. Първоначалното светоусещане на ранното християнство обаче е било есхатологично. И първите християни са живеели в очакване на завръщането на Спасителя. Есхатологията изглежда унищожава историята. След това – само в християнското светоусещане – тази есхатология е била заменена от историята. Колкото и да са малобройни паметниците на ранното християнство, ние знаем с увереност, че тогава християните са живеели с очакването и надеждата за скорошното идване на Спасителя. Ерм дори е писал върху пътищата на покаянието, тъй като Христос е бил на вратата. А Второто пришествие ще е вече вън от историята.

И при първите християни обаче можем да забележим, че есхатологичните им надежди не са изключвали тяхното чувство за историята. За тях историята е била нещо реално. В периода на гоненията есхатологичното чувство е било не по-малко силно и напрегнато, но – заедно с него – виждаме и голямата борба за промяна на законовото положение на християните. Сетне Църквата предприема грандиозния опит да построи Църквата Божия на земята. И колкото безспорна е реалността на историческия процес, толкова спорно е участието на Църквата в точно този процес. Църковното съзнание ту клоняло към пълен отказ на Църквата от участие в историята, ту обратно – сграбчвало в ръцете си целия исторически процес.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме