Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Константин Цицелков

K TsitselkovКаква насока ще вземе богословската мисъл в наше време? Това е вълнуващ въпрос, който въпреки многото понякога твърде сполучливи отговори продължава да занимава и тревожи съзнанието на мнозина християни. Ако добавям с настоящата работа друг такъв отговор, то е с намерението да разработя по-пълно и последователно едно най-често само загатвано в съответната литература гледище. Претендирам не за собствени оригинални възгледи, а само за становище спрямо вече постигнатото. Ще се постарая разсъжденията ми да стигнат до точка, която позволява по-широк обзор.

Богословската мисъл и днес още кръжи около въпроса за демитологизирането, поставен от основателя на Марбургската екзистенциално-богословска школа Рудолф Бултман. Въпреки че това понятие е по произход религиозно-историческо, по смисъл то отразява една основна тенденция на настоящата научно-техническа епоха: за богословието демитологизирането е това, което ненаблюдаемостта, динамизирането и относителността са за съвременната физика.

Отваряне на целия текст

Автор Оливие-Морис Клеман

Olivier ClémentБог „ни откри тайната на волята Си по Своето благоволение, що бе отпреди положил в Себе Си, в нареждане изпълнението на времената, за да съедини всичко небесно и земно под един глава – Христа“ (Еф. 1:9-10).

Времето на природата (цикличното) и времето на Завета (историческото) се свиват, или, за да използваме термина на ап. Павел, се съединяват в Христа. „Всичко чрез Него стана“, както казва св. Йоан (Иоан. 1:3). „Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говори на отците чрез пророците, в последните тия дни говори ни чрез Сина“ (Евр. 1:1-2). Както често са отбелязвали отците на Църквата, сякаш е имало тройно въплъщение на Словото: в космоса, в свещената история и в Христа Иисуса. Или по-скоро има само едно въплъщение – третото, но то сякаш свива и преобразява цялата човешка и космическа реалност, позволявайки ни да разшифроваме присъствието на Словото в библията на света и в тази на историята… Без него, тези λόγοι на нещата, както и Словото на Стария Завет биха си останали непонятни послания, отправени към нас на частично непознати езици. Дарът на езиците на Петдесетница ни позволява да разберем в Христа това двойно послание.

Христос е новият Адам, последният Адам, дошъл да възвиси творението по окончателен начин. Като поема отговорността за цялата човешка участ, Той прави съвършено всичко положително в творението и в историята, унищожавайки отрицателността или по-скоро сменя знака ѝ, като я превръща във вместилище на живота. Чрез служението Си Той дава примера и изпълва очакванията на избраните, на патриарсите, законодателите и пророците; чрез самотата и гонението Си Той изкупва отхвърлените, чийто напредък е увеличил значително броя им и е подготвил всеобщността на спасението. Чрез Преображението Си Той довежда до съвършенство древните богоявления и предусеща окончателното Богоявление на „завръщането“ Си. Чрез смъртта и възкресението Си Той разрушава господството на смъртта. Така, „съединявайки“ в Себе Си природата и историята, Той освещава новото творение, където вече нищо не отделя човешкото от божественото.

Отваряне на целия текст

Автор Катански еп. Касиан (Безобразов)

Bishop Kassian BezobrazovНа разрешаването на евангелските проблеми своите усилия са посвещавали и ще продължават да посвещават дълга редица поколения учени, представители на западния богословски свят, главно измежду протестантите. Тези усилия на западното богословие отговарят на важността на предмета и ясната постановка на въпроса, съществуващ още при древните тълкуватели, съставлява тяхна несъмнена заслуга.

В евангелския проблем се различават, както е известно, два по-частични въпроса: за отношението между Евангелие според Йоан, от една страна, и първите три евангелия – от друга, и вторият въпрос: за взаимоотношението на първите три евангелия помежду им.

Малкото време и общоизвестността на проблема ми позволяват да се огранича до напомнянето само на най-важните положения.

Съществените различия, наблюдавани при сравняването на Евангелие според Йоан с първите три евангелия, засягат както съдържанието, така и формата. Самото учение на Христос Спасителя в Евангелие според Йоан е обърнато към догматическите въпроси и само в най-общи черти и в догматически контекст то подхожда и към предписанията на християнския морал, който представлява главно съдържание на евангелската проповед, запазена в първите три евангелия. Съобщавайки цяла редица съществено нови факти – като възкресяването на Лазар, като чудото в Кана Галилейска и много нови подробности от повествованията за Христовите страдания и Възкресението – Евангелие според Йоан, което като цяло не се отличава с богатство на фактологическия материал, разполага тези нови факти по такъв начин, че читателят остава с впечатлението за различна географска и хронологическа рамка на земното служение на Господа, отколкото това произтича при обичайния прочит на първите три евангелия.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

Christ Pantocrator Agia SophiaВ началото нека подчертая предварителния характер на този очерк. Настоящата тема едва сега започва да се изучава, и аз не съм в състояние да изложа каквато и да било окончателна теза. По-скоро виждам себе си като участник в наше общо търсене на светлината – търсене, което вероятно някой ден ще ни доведе до конкретни и последователни заключения, ала това няма да е сега. Омръзнало ми е от речи и статии, поставящи си за цел да разрешават всички проблеми веднъж завинаги, със сръчни, взети наготово отговори: такива откриваме дори във връзка с литургическото движение, дори когато тема като настоящата се поставя за дискусия: „Светът като тайнство“ е тема, която със сигурност трябва да ни накара да напредваме изключително внимателно и наистина с нерешителност. Моите собствени мисли не са достигнали нито до увереност, нито до окончателност. Единственото, по отношение на което се чувствам сигурен, е, че такъв вид тема има огромна важност за християнското богословие.

Макар да употребявам думата „богословие“, този очерк няма да бъде богословски – поне ако под богословие ние подразбираме „определения“. Виждам огромна трагедия в това, че в миналото светотайнствената реалност е трябвало толкова често да бъде обект на изчистени дефиниции, съставяни според юридическия модел: дефиниции така тънки и прозрачни, че клонят към засенчване и дори умаляване на онова, което се дефинира. Това, от което ние се интересуваме, е самата тази реалност – наново преоткривана. Моят подход към нея е в следване на пътя на моята собствена традиция – литургическият опит, живото Предание на Източноправославната църква, и едва на второ място в следване на формалното богословие, извличано от тази традиция. И това, което правя, е да повдигам въпроси, а не да давам отговори.

Отваряне на целия текст

Автор Катански еп. Касиан (Безобразов)

Bishop Kassian BezobrazovПрез изминалата година на конференцията в Сейнт Олбънс[1] осъзнахме различието си в подхода към тълкуването на Св. Писание. Спорът възникна относно Петокнижието и в частност кн. Битие, но не може да има съмнение, че не само Петокнижието е, което ние разбираме различно. И в Новия Завет даже с консервативните английски богослови няма да имаме съгласие относно Второто послание на ап. Петър и Послание до евреите. И това – в най-добрия случай. Едва с малцина ще постигнем единодушие по отношение на останалите съборни послания, на някои от малките послания на ап. Павел и неговите послания до Тимотей и до Тит. Различно ще схващаме и автентичността на евангелията. Нашите различия имат отношение както към въпроса за произхода на една или на друга книга, така и към въпроса за нейното съдържание. Кой е написал съответната книга: този ли писател, чието име стои в заглавието, или не той? Достоверно ли е съдържанието на тази книга? Всички тези въпроси придобиват особена острота по отношение на Стария Завет: псалмите, книгите Паралипоменон (Хрониките), пророческите книги и особено – Петокнижието, а в Петокнижието – най-вече кн. Битие. Тук разногласието е дълбинно и затова ни изглежда целесъобразно да съсредоточим преимуществено нашето внимание на този именно въпрос.

Става дума за произхода на Стария Завет и неговата достоверност. Не е ли тя нещо, което веднъж и завинаги е било опровергано от съвременните научни изследвания? Не е ли дала съвременната наука безспорен отговор на въпроса за неговия произход? Това убеждение, което ни се налагаше да слушаме на миналогодишната конференция. Това убеждение обаче не може да се смята за точно научно знание.

Отваряне на целия текст

Автор Санфранциски и Западноамерикански архиеп. Йоан (Шаховски)

Archbishop John of San Francisco1.

Чудесното лежи в основанието на всичко и на последните граници на всички неща. То се съдържа в творението и съставлява истината за неговото висше битие. И падението на човека е именно излизане от чудесността.

В земното време чудесният свят няма свое пълно изражение – тук, в историята, той се достига само чрез тайнозрението, и не толкова че учи, колкото вдъхновява човека чрез вярата да прекосява границите на света. И колкото повече човекът е вярващ в Живия Бог, толкова повече чудесният свят се открива за неговото съзнание.

Всъщност човекът желае да живее само с чудесното. За което свидетелстват не само вярващите в Бога: невярващите също искат да видят в чудесното висшия смисъл на своето съществуване и последната дума в човешката история; те също се стремят към чудесното. В критична за народа си минута невярващият в Бога председател на министерския съвет открито свидетелства вярата си в чудото: „Вярвам в чудото, защото вярвам във Франция“ (Пол Рейно, в речта си от 21.5.1940 г.). А един още по-далечен от вярата в Бога човек казва: „Народите на нашата страна станаха способни на велики дела и на чудеса в творенето на новия живот“ (реч на Молотов от 27.10.1939 г.)… Може да се приведат още много такива примери, и от различни области на живота, за устремяване на невярващи към света на чудесното. „Чудеса на техниката“ и „чудеса на науката“, „чудеса на изкуството“ и „чудеса на природата“, „чудеса на творчеството“ – навсякъде слушаме как безсмъртната човешка душа тъгува, крещи за висшия, за чудесния свят, дори и когато изповядва материализма. Човекът не желае да изчезне в материалистическото всекидневие. Чудесното го привлича с едно високо, макар и неясно освобождение. Дори и без да дава свобода, то дава нейния образ.

Отваряне на целия текст

Автор Константин Цицелков

Konstantin TsitselkovХристиянството навлезе в световната история със смелото твърдение, че представлява откровение в чистия и собствен смисъл на тази дума. Всички религиозни движения и философски системи, които то завари, са за него плод на човешка мъдрост. По силата на това твърдение християнството упорито отрича да принадлежи по своята същина към този свят. Напротив, то претендира да ни извежда извън него и да ни поставя в допир с действителност, до която не могат да се доберат мисълта и интуицията дори и на най-гениалния човек. Когато обаче християнството говори за откровение, ние не трябва да разбираме под това понятие някакви ненормални психопатологични прояви, нито пък свръхнормални дарования като ясновидство, телепатия и пр. Откровението означава, че самата истина – не като някакъв принцип, идея или ценност, а като личност – се разкрива на човека по собствена инициатива. То носи напълно обективен характер и се разграничава рязко от останалите субективни преживявания и прояви на своите носители и посредници. По този начин откровението се нарежда до непосредствения сетивен опит като един от изворите на човешкото познание. Само че сетивният опит предполага инициативата и активността на човека, който сам, със собствени усилия, се стреми към опознаване на включената в границите на видимия свят действителност. Откровението, напротив, представлява движение отгоре надолу, което засреща човека и му разкрива една надсветовна, свръхестествена действителност, до която неговите собствени усилия не могат да го доведат. За християнството следователно съществуват два вида действителности – естествена и свръхестествена, на които отговарят два начина на разкритие – сетивен опит и откровение. Последното се състои от два основни елемента: 1. средства и 2. съдържание. Средствата произхождат от този свят и към тях принадлежат преди всичко хора и предмети, които опосредстват откровението, мисловни форми и език, в които то се изразява, историческа обстановка, в която се реализира и пр. Съдържанието от друга страна има напълно свръхестествен характер и представлява нещо съвсем ново и непознато, което не може да се сведе към дадената действителност. Но последната, поради непосредствената си близост с човека, влияе така силно върху съзнанието му, че той често пъти я превръща в основен и абсолютен критерий за изяснение на всички явления без разлика на техния произход. И понеже средствата на откровението принадлежат, както казахме, към тази действителност, той е склонен да отъждествява неговото съдържание със самите тях и с техните прояви. В това отношение важи законът за йерархията на ценностите. Колкото е по-нисша една ценност, толкова по-силна е тя и обратно – колкото е по-възвишен нейният характер, толкова по-слабо е въздействието ѝ и толкова по-голяма е опасността да бъде погълната от по-силната от нея. Опитите да се унищожи трансцендентално-откровения характер на християнството и да се разложи неговото съдържание в явления на непосредствено дадената действителност се наричат с общото название иманентизъм. Върху тази действителност са се оформили още от дълбока древност две основни схващания: 1. реализъм или материализъм и 2. идеализъм. Понеже християнството поставя в основата на своето светосхващане духа, най-близко до мисълта е то да бъде подведено под знаменателя на идеализма и да се разглежда като негова разновидност. И до ден днешен голямото болшинство смята, че християнството може да вирее и цъфти само в идеалистически ориентирани епохи и че когато те бъдат преодолени от реализма или материализма, тогава то трябва да изчезне по необходимост.

Отваряне на целия текст

Автор Константин Цицелков

Konstantin TsitselkovСъвременният човек, който е принуден да урежда своя живот под непосредственото въздействие на страхотните последици от Втората световна война, преживява с потресаваща сила едно остро противоречие. От една страна той знае, че науката и техниката или въобще културата са едно могъщо средство в неговите ръце за овладяване природните сили и поставянето им в негова услуга. От друга страна обаче току-що затихналият световен конфликт създава у него едно съвсем противоположно обезкуражително впечатление, че той е само една играчка на разкритите от него сили, които неумолимо го тласкат към унищожение. Откриването на атомната бомба увеличи до неимоверност силата на това впечатление. Като някакъв призрак се е надвесила тя над цялото човечество и го кара да тръпне пред възможността за своя неизбежен залез. Модерната естествена наука е стигнала в своето развитие до едно място, гдето звездата, която я е ръководела досега, започва да угасва. Вместо господство, тя предвещава на човека робство. Никой не отрича, че атомната енергия може да си използва за мирни цели в модерната индустрия и да увеличи до невиждани размери производствените и лечебни възможности. Въпреки това, фактът е налице, че тя бе използвана преди всичко за унищожение. Мнозина се утешават с мисълта, че науката ще открие ново противодействащо средство, което да неутрализира разрушителните последици от атомната бомба. Още от сега даже специалистите препоръчват преместването на жилищата дълбоко под земята, гдето чрез изкуствено осветление и снабдяване с въздух могат да се създадат благоприятни условия за живот и работа. При такива обнадеждаващи изгледи човек може да си отдъхне с облекчение. Вярно ли е това? – На пръв поглед тази препоръка действа твърде успокоително. В действителност обаче тя е съвършено неподходяща за достойнството на човека и е в пълно противоречие с неговото първоначално предназначение. Той, който се стреми към господство в природата, е принуден да бяга под могъщото въздействие на атомния демон от слънчевата повърхност на земята в нейните мрачни дълбини. И без туй процесът на това бягство е достигнал до такива размери, че жителите на големите градове поставят на прозорците си по няколко саксии с цветя, за да изразят копнежа си към въздух, слънце и свобода, които модерната култура все по-настойчиво им оспорва. От друга страна цялата тази верига от действие и противодействие, която може да продължи до безкрай, не е в състояние да изгони робския страх от сърцето на човека и да му гарантира едно окончателно успокоение.

Отваряне на целия текст

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме