Автор Евгений Н. Трубецкой

Продължение от „Религиозният смисъл на човешката мисъл“

1. Въпросът за смисъла на живота и катастрофата на съвременната култура

От тази или онази оценка на ума и на умствения живот на човека зависи и оценката ни за създанието на човешкия ум – човешката култура.

Тук се забелязва същото явление, което вече беше отбелязано в предишната глава. Рационалистическото безверие, от една страна, и мистическият алогизъм, от друга, и тук се сближават в своята обща черта: в утвърждаването на пропаст между религиозната вяра и светската култура. Едни вярват в светския прогрес, като самодостатъчна и безусловна ценност, и отричат религията, като несъвместима с тях, отдавна надмогната от световния прогрес степен на съзнанието. Други, напротив, изхождайки от безусловната ценност на религията, в по-голяма или по-малка степен са склонни да отричат светската култура. У нас, в Русия, най-ярък изразител на този начин на мислене е покойният К. Леонтиев, за когото прогресът, като такъв, представлява отрицателна ценност. Сега тази гледна точка се изказва с по-малка последователност, с по-малка решителност, но нейното влияние в руската религиозна мисъл все още се усеща силно. При това и условията на времето са фактор, допринасящ въпросът за ценността и смисъла на светската култура да придобие в наши дни необичайна острота. Катастрофическите събития, които днес преживяваме, го поставят ребром пред нас.

Отваряне на целия текст

Автор Катански еп. Касиан (Безобразов)

През изминалата година на конференцията в Сейнт Олбънс[1] осъзнахме различието си в подхода към тълкуването на Св. Писание. Спорът възникна относно Петокнижието и в частност кн. Битие, но не може да има съмнение, че не само Петокнижието е, което ние разбираме различно. И в Новия Завет даже с консервативните английски богослови няма да имаме съгласие относно Второто послание на ап. Петър и Послание до евреите. И това – в най-добрия случай. Едва с малцина ще постигнем единодушие по отношение на останалите съборни послания, на някои от малките послания на ап. Павел и неговите послания до Тимотей и до Тит. Различно ще схващаме и автентичността на евангелията. Нашите различия имат отношение както към въпроса за произхода на една или на друга книга, така и към въпроса за нейното съдържание. Кой е написал съответната книга: този ли писател, чието име стои в заглавието, или не той? Достоверно ли е съдържанието на тази книга? Всички тези въпроси придобиват особена острота по отношение на Стария Завет: псалмите, книгите Паралипоменон (Хрониките), пророческите книги и особено – Петокнижието, а в Петокнижието – най-вече кн. Битие. Тук разногласието е дълбинно и затова ни изглежда целесъобразно да съсредоточим преимуществено нашето внимание на този именно въпрос.

Става дума за произхода на Стария Завет и неговата достоверност. Не е ли тя нещо, което веднъж и завинаги е било опровергано от съвременните научни изследвания? Не е ли дала съвременната наука безспорен отговор на въпроса за неговия произход? Това убеждение, което ни се налагаше да слушаме на миналогодишната конференция. Това убеждение обаче не може да се смята за точно научно знание.

Отваряне на целия текст

Автор Константин Цицелков

Християнството навлезе в световната история със смелото твърдение, че представлява откровение в чистия и собствен смисъл на тази дума. Всички религиозни движения и философски системи, които то завари, са за него плод на човешка мъдрост. По силата на това твърдение християнството упорито отрича да принадлежи по своята същина към този свят. Напротив, то претендира да ни извежда извън него и да ни поставя в допир с действителност, до която не могат да се доберат мисълта и интуицията дори и на най-гениалния човек. Когато обаче християнството говори за откровение, ние не трябва да разбираме под това понятие някакви ненормални психопатологични прояви, нито пък свръхнормални дарования като ясновидство, телепатия и пр. Откровението означава, че самата истина – не като някакъв принцип, идея или ценност, а като личност – се разкрива на човека по собствена инициатива. То носи напълно обективен характер и се разграничава рязко от останалите субективни преживявания и прояви на своите носители и посредници. По този начин откровението се нарежда до непосредствения сетивен опит като един от изворите на човешкото познание. Само че сетивният опит предполага инициативата и активността на човека, който сам, със собствени усилия, се стреми към опознаване на включената в границите на видимия свят действителност. Откровението, напротив, представлява движение отгоре надолу, което засреща човека и му разкрива една надсветовна, свръхестествена действителност, до която неговите собствени усилия не могат да го доведат. За християнството следователно съществуват два вида действителности – естествена и свръхестествена, на които отговарят два начина на разкритие – сетивен опит и откровение. Последното се състои от два основни елемента: 1. средства и 2. съдържание. Средствата произхождат от този свят и към тях принадлежат преди всичко хора и предмети, които опосредстват откровението, мисловни форми и език, в които то се изразява, историческа обстановка, в която се реализира и пр. Съдържанието от друга страна има напълно свръхестествен характер и представлява нещо съвсем ново и непознато, което не може да се сведе към дадената действителност. Но последната, поради непосредствената си близост с човека, влияе така силно върху съзнанието му, че той често пъти я превръща в основен и абсолютен критерий за изяснение на всички явления без разлика на техния произход. И понеже средствата на откровението принадлежат, както казахме, към тази действителност, той е склонен да отъждествява неговото съдържание със самите тях и с техните прояви. В това отношение важи законът за йерархията на ценностите. Колкото е по-нисша една ценност, толкова по-силна е тя и обратно – колкото е по-възвишен нейният характер, толкова по-слабо е въздействието ѝ и толкова по-голяма е опасността да бъде погълната от по-силната от нея. Опитите да се унищожи трансцендентално-откровения характер на християнството и да се разложи неговото съдържание в явления на непосредствено дадената действителност се наричат с общото название иманентизъм. Върху тази действителност са се оформили още от дълбока древност две основни схващания: 1. реализъм или материализъм и 2. идеализъм. Понеже християнството поставя в основата на своето светосхващане духа, най-близко до мисълта е то да бъде подведено под знаменателя на идеализма и да се разглежда като негова разновидност. И до ден днешен голямото болшинство смята, че християнството може да вирее и цъфти само в идеалистически ориентирани епохи и че когато те бъдат преодолени от реализма или материализма, тогава то трябва да изчезне по необходимост.

Отваряне на целия текст

Автор Евгений Н. Трубецкой

Продължение от „Грях и изкупление“

1. Човешката мисъл и откровението

Настоящото изследване, както и всеки въобще опит да се проникне с ума в смисъла на живота, без съмнение ще предизвика възражения от две страни: както от гледна точка на рационализма, така и от религиозна гледна точка. На рационализма то ще изглежда като недопустимо унижение на човешкия ум – една несъвместима с неговото достойнство капитулация пред откровението, докато други, напротив – ще го сметнат за непозволена дързост на човешката мисъл, горделива претенция и безплодно усилие да се проникне в тайна, която е скрита от нея навеки.

Преди да дам отговори на тези възражения смятам за необходимо да отбележа, че при – цялата им взаимна противоположност – в едно отношение и едните, и другите стоят на обща почва: и едните, и другите утвърждават някаква пропаст между откровението и живота на ума, изключваща възможността за каквито и да било преминавания; и едните, и другите съвпадат в това, че мисълта, с нейните търсения, трябва да остане навеки отвъд религиозния живот.

Отваряне на целия текст