Автор Архим. Йоан Пантелеймон (Манусакис)

Преди години о. Александър Шмеман написа текст върху богословието на времето, който озаглави „Чаша (Потир) на вечността“.[1] Заглавието на настоящото есе има за цел да съживи размишленията на о. Шмеман върху времето, на които тук предлагам моя отговор.

1. 1. Богословие и хомогенност

Нито една точка в пространството не е изключителна. Няма никаква разлика във величината на физическото свойство – да речем, фут или метър – тук и в която и да било друга точка от пространството, или, за да сме по-точни, няма разлика между това, което една единица за измерване отмерва тук, и онова, което същата или която и да било друга единица за пространство ще отмерва където и да било по Земята или пък във Вселената. Пространството е едно и също както тук, така и там, навсякъде и където и да е. Казано с прости думи, пространството е хомогенно. Не е изненадващо следователно, че в основата на всичките наши недоразумения относно времето лежи именно грешката да мислим за него от гледна точка на пространството – ще рече, да мислим за времето като за някакво хомогенно измерение, по подобие на пространството, и по този начин да се опитваме да извличаме нашето разбиране за нещо, което е хетерогенно, от друго, което в качествено отношение е неговата противоположност. Така ние приемаме, че единиците за време – да речем, един час или един ден – са като всичко останало: мислим, че този час е същият като всички останали часове от деня, но, разсъждавайки по този начин, какво сравняваме в действителност? Защото всички ние добре знаем, че има часове, които са дълги, както и други – които отминават бързо; че някои часове са безгрижни и не изискват никакви усилия, докато други изглежда, че се проточват сякаш очакването прибавя тежест. А след като дори времето може да бъде сбъркано с пространството, то тогава всичко, наистина всяко едно нещо, е разбирано по същия начин – от гледната точка на пространството. Нашето научно разбиране за света е изключително пространствено точно затова, защото пространствеността възприема нещата в света като хомогенни и позволява сходно с това „хомогенизирано“ познание – познание, което може да претендира за валидност, която е едновременно универсална и обективна. Ние познаваме нещата така, както ги срещаме в пространството, като притежаващи свой размер, който може да бъде определен, както и тежест, но не знаем какво означава да разбереш едно нещо от гледна точка на времето. Това върховенство на хомогенността в нашето мислене има някои особено вредни последици, когато бъде приложено в богословието. Фактът, че ние винаги трябва да започваме от опита да докажем съществуването на Бога (ако Бог не е пространство, подобно всичко останало, дали Той съществува, и как нещо, което не е нещо, може да съществува?), вече свидетелства за това, че богословието остава подчинено на изискванията на едно мислене, което е детерминирано от пространството. Фактът, следователно, че богословието не е намирало време за времето, не би следвало да ни изненадва.

Отваряне на целия текст

Автор Олга Седакова

Както всички ние тук помним, цялото сътворено мироздание се разделя на видимо и невидимо. Едва след това в него могат да бъдат различавани материално („веществено“) и духовно („умно“,[1] „невеществено“); плътско и безплътно; отнасящо се до света и до онова, което е отвъд света[2] – или пък естествено и свръхестествено… Очевидно обаче, видимото и невидимото са първото и главно различие: целият сътворен свят се състои от видимо и невидимо. Такова е основното положение от Символа на вярата. Тази удивителна картина на мирозданието е достойна за дълго размишление (какво е това сътворено невидимо? – защо на зрението, оптическото възприятие на човека, се придава такова изключително значение, при това не само тук?). Обичайно, без да се замисляме, отделяме невидимото от нашия реален опит, помествайки го някъде в „другия свят“, в пространство, което по своята същност е различно. Надяваме се някога да видим и нещо такова, но не и сега – „в този живот“, „на земята“, „в плът“, в пространството на видимото.

Отваряне на целия текст

Автор Дяк. Павел Б. Сержантов

Когато ни докосне силата на Божията любов,
тогава без никакво съмнение живеем,
пребиваваме в Истината и във Вечността

(архим. Софроний)[1]

Да се претендира за някакво изчерпващо разкриване на темата на този доклад би било самонадеяно. От друга страна, да се обяви темата му за съвършено непристъпна (и изобщо да не се захващаме с нея) нима не би било равносилно на поощряване на едно лениво-равнодушно отношение към „аскетическата антропология“?[2]

Задачата на този доклад е да се направи обзор на достъпните творения на стареца Софроний, с цел да се състави представа за това какво те свидетелстват за временното и вечното.

О. Софроний е един съвременен представител на мистико-аскетичната традиция, чието име е исихазъм (свещено безмълвие). Ето как определя същността на исихазма о. архимандритът: „… Безмълвието е непрестанна молитва и пребиваване на ума в Бога“.[3] Приведената формулировка неявно съдържа в себе си указание за времето. В молитвата богообщението на безмълвника трябва в крайна сметка да стане непрестанно; аскетът се стреми да посвети цялото си време на Бога, постоянно обръщайки се към Него в кратка на думи молитва. Ще рече, че исихасткият опит, дори само на пръв поглед, предполага някакво съзнание за времето и вечността.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Реалността може да бъде възприемана различно. На физиците, на математиците, на поетите или на музикантите са присъщи различни форми на възприятие, които често изглеждат взаимно противоречащи си, а дори и изцяло несъвместими. Представителите на различните методи обикновено не се разбират един-другиго, и нерядко настояват, че единствено правилният е техният метод, отнасяйки се скептично към останалите форми на възприятие. Особено често това става в съвременното общество, където – обикновено в името на псевдонаучни идеологии – неизбежността на специализацията води до такава фрагментация на възприятието, че тя се превръща в слепота и безпомощност.

Истинното възприемане на реалността се основава върху цялостността на знанието. Това не означава, че математикът е длъжен на всяка цена да бъде още и поет, а физикът – музикант. Всяка форма на възприятие трябва да е вярна на себе си и последователна в своята собствена методология. Крайният резултат обаче, ако той представлява резултат от действително възприятие, може и дори трябва да съвпада с достиженията на другите методи и подходи. Алберт Айнщайн формулира теорията за относителността чрез своя собствена методология, ала обоснованата от него представа за времето и пространството е била изразявана и преди него – от художници, поети и богослови.

Познанието за истинната реалност се осъществява там, където различните форми на възприятие се събират заедно. Именно на това равнище се формира и автентичната човешка култура, изключваща формите на възприятие, които са лишени от истинност и които се основават на илюзии или на чисто въображение.

Отваряне на целия текст