Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Тирански и на цяла Албания архиеп. Анастасий (Янулатос)

Archbishop Anastasios YanoulattosИзключително интересното положение на Албанската автокефална православна църква през 20 в. привлече вниманието на световната общественост. В течение на почти половин век комунистическото и атеистично правителство на диктатора от сталински тип Енвер Ходжа (1944-1985) правеше всичко възможно, за да унищожи и най-малкия признак за религиозност, като гонеше и преследваше православното духовенство и тероризираше вярващите. Стотици храмове и множество манастири бяха разграбени, разрушени или превърнати в барове и ресторанти, в обори за добитък.

През 1967 г. всички храмове бяха закрити и богослуженията забранени. Между 1967 и 1990 г. хората извън пределите на Албания смятаха, че Албанската православна църква съвсем е изчезнала под гнета на държавния и атеистичен абсолютизъм и че историята ѝ принадлежи изцяло на миналото. Но през декември 1990 г., 23 години след закриването на всички църкви, в южното село Дервичан беше отново отслужена св. Литургия. И само месеци по-късно, в 1991 г. се отбеляза началото на едно удивително възраждане в много области на духовния и обществен живот.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Предраг Пузович

Fr Predrag PuzovichСръбската патриаршия е автокефална църква с около девет милиона вярващи по света. Според официалното преброяване през 2003 г. от 7 498 001 жители на Република Сръбска 6 371 584 (84.98%) са православни; 410 976 (5.48%) – римокатолици; 239 658 (3.196%) – мюсюлмани; 80 837 (1.078%) – протестанти и 785 (0.01046%) са евреи.

Историята на Сръбската православна църква до 20 в.

Християнството започва да се разпространява в Сърбия през 9 в. благодарение на Константинополската патриаршия.

Сръбската църква започва съществуването си от 1219 г., когато св. Сава (1176-1235) става пръв неин архиепископ. Той е ръкоположен в Никея. От 1219 г. до 1246 г. първата резиденция на Сръбската архиепископия е манастирът „Жича”, близо до Кралево. Трите съществуващи по-рано епархии, основани в 11 в., до времето на св. Сава са юрисдикция на Охридската архиепископия. След това те преминават, заедно с осем новоосновани епархии, в юрисдикцията на Сръбската църква. През 1253 г. архиепископската резиденция се премества на юг, в Печ (днес Косово).

Отваряне на целия текст

Автор Михаил В. Шкаровски

M V ShkarovskyПериодът на Втората световна война и първите следвоенни години са времето на фактическо създаване на нова автокефална православна църква – Македонската, която е официално провъзгласена в 1967 г., макар самостоятелността ѝ така и да не е призната от другите поместни православни църкви, включително и от Московска патриаршия, на която привържениците на автокефалията и комунистическите власти в следвоенна Югославия възлагат големи надежди. По отношение на самия процес на образуване на новата църква в югославската и в българската историография съществуват две диаметрално противоположни гледни точки. Почти всички предишни югославски и днешни сръбски историци (Джоко Слиепчевич, Божич Зеченич, Славко Димевски, Радмила Радич и др.) смятат, че инициативата за този процес излиза от македонските комунисти, поддържани от ръководството на ЮКП, а местното сепаратистки настроено духовенство е само „послушно оръдие” в техните ръце. В тази връзка много важно значение се придава на състоялото се през октомври 1943 г. събрание на някои свързани с партизаните свещеници от освободената от окупаторите територия на Западна Македония, което, така да се каже, представлява зачатък на македонската църковна организация под покровителството на комунистите. Естествено, самият факт на създаването на МПЦ се оценява рязко като негативно.

От друга страна, българските историци (Светлозар Елдъров, В. Стоянова, Петър Петров, Христо Темелски, Даниела Калканджиева и др.) предполагат, че главна роля в посочения процес изиграва пробългарски настроеното македонско духовенство, а основа на бъдещата църква става създаденото в тези години българско духовно управление. Частично за това с тях е съгласен само един сръбски историк – Предраг Пузович, който предполага, че инициативата за отделянето произхожда най-вече от останалите в републиката български свещенослужители. В оценката си за този процес обаче той, разбира се, се разминава с българските и със съвременните македонски историци, които разглеждат позитивно факта на създаването на новата църква. Прегледаните от нас достатъчно добре съхранени в архивите документи за духовната администрация на БПЦ в окупирана Македония свидетелстват, че българските историци са близо до истината в разбирането за началния стадий на процеса, макар влиянието на комунистическите власти да е по-силно, отколкото те смятат.

Отваряне на целия текст

Автор Андреас Н. Мицидис

A MitsidesПериодът 1900-1960 г.

На 12 юли 1878 г. Кипър е освободен от господството на Османската империя и преминава под британско управление. Църквата и миряните с голямо одобрение приемат предаването на острова в ръцете на християнска власт. Всички са очаквали, че англичаните скоро ще предоставят на Кипър и пълна свобода, за да осъществят своята стара мечта – обединението на Кипър с родината-майка Гърция. Всички тези надежди обаче се оказват напразни, защото политиката по това време не благоприятства такива тежнения.

Новите господари на острова не само не отговарят на очакванията на кипърците, но постепенно започват да ги облагат с все повече и по-тежки налози, ограничавайки същевременно свободите на островитяните. От първите дни на окупацията британците започват да се месят дори във вътрешните работи на Кипърската православна църква. Църквата обаче успява да попречи на утвърждаването на тази намеса в делата ѝ, преди всичко или отчасти благодарение на позицията, заета от архиеп. Софроний III, който е управлявал мъдро Църквата на св. ап. Варнава в продължение на 35 години: 13 години по време на османската власт и 22 години – под управлението на британците, от 1865 до 1900 г. През 1889 г., начело на делегация, той се отправя за Лондон, с цел да измоли от британското правителство подобряване на политическото положение на острова.

Отваряне на целия текст

Автор Михаил В. Шкаровски

M V ShkarovskyСкоро след Октомврийския преврат съветските власти започват да търсят начини за подриване авторитета на Църквата (и въобще на религията като цяло) в съзнанието на вярващите. На тази задача е била подчинена разгърнатата от края на 1918 г. кампания по разпечатването, публичната демонстрация и изземането на мощи на канонизирани от Руската православна църква светци. Тази кампания по никакъв начин не се съгласува с принципите от декрета за отделянето и е грубо вмешателство в най-вътрешните дела на Църквата – опит, по своята същност, за урегулиране на каноните на нейния живот и богослужебна практика. Първите, спорадични случаи на разпечатване на свети мощи се отнасят към лятото на 1918 г.,[1] а сигнал за масова акция от този род е разпечатването на мощите на преп. Александър Свирски в Свето-Троицкия Александро-Свирски манастир в Олонецка епархия.

Първото разпечатване на раката, където са се съхранявали мощите на светеца, става по решение на Лодейнополския околийски изпълком още от януари 1918 г.[2] Два месеца по-късно, през март, представители на околийския съвет се опитват да направят опис на имуществото на обителта. Нейните поселници обаче не се подчиняват, правят литийно шествие и, заедно с многобройните богомолци, заставят представителите на съветските власти и съпровождащите ги петима червеноармейци да се оттеглят. За половин година след това манастирът е оставен на спокойствие. През октомври с. г. обаче, с началото на гражданската война и на масовата антирелигиозна кампания по указание на Осми отдел на Народния комисариат по правосъдието, губернските и областните власти решават да възобновят опитите си за ограничаване дейността на Александро-Свирския манастир, и въобще да закрият това „огнище на контрареволюцията”.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Аркалохорийски митр. Андреас (Нанакис)

Metr Andreas Nanakes

Въведение

За Вселенската Константинополска патриаршия 20 в. всъщност започва на 25 май 1901 г., когато, все още под османско управление, на патриаршеския престол се връща патриарх Йоаким III. През 19 в. възниква и доминира, особено в Централна, Източна и Югоизточна Европа, феноменът на национализма, достигнал своя апогей с разпада на Османската империя и утвърждаването на националните държави и националните православни църкви. Колкото и да е странно, инициатор на отделянето и независимостта (автокефалността) на националните църкви от църквата-майка става Гръцката църква, образувана в 1833 г. по неканоничен начин, а впоследствие утвърдена от Константинополската патриаршия със синоден Томос от 1850 г. Следва подем на националното движение в България и искане на българските националисти за създаване на независима Българска църква, независимо че българската държава още не се е сдобила с независимост. В случая с България църковният въпрос е тясно преплетен с националния. През септември 1872 г. Вселенският патриарх свиква събор в Константинопол, който, разгледал въпроса с църковния разкол в Българската екзархия, осъжда породилите етнофилетизма национални предразсъдъци. Тогава вече започва вътрешното разделение в православната община (Rum millet), като учреждение на Османската империя. На вселенския характер на православието, представлявано от Константинополския патриарх в течение на цялата история на Византийската, а след това и на Османската империя, е нанесен смъртоносен удар.

От друга страна, сепаратистките движения и обнародването на синодни томоси, които ратифицират независимостта на Сръбската (1879 г.) и на Румънската (1885 г.) църкви допълват процеса на раздробяване на балканския православен свят, който в имперски контекст повече от хиляда години е пазел своето единство. Този процес продължава и през 20 в., когато независимите Сръбска и Румънска църкви, съответно в 1920 и 1925 г., стават патриаршии, а българският въпрос е урегулиран в 1945 г. по пътя на каноничното признаване на Българската църква от Вселенската патриаршия. Междувременно, в 1937 г. е провъзгласена независимостта на Албанската православна църква, след като през 1912 г. самата Албания е станала независима държава.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Григорий (Папатомас)

Archim Gregorios PapathomasНачало на историята на Гръцката църква през 19 в.

През 1950 г. Гръцката православна църква отбеляза 1900 години от пристигането на св. ап. Павел в Гърция. През 2000 г. празнувахме 2000 години християнство в Гърция. Първата църква в Гърция е основана от св. ап. Павел и св. ап. Сила в македонския град Филипи. След това е основана общината в Солун, сетне във Верия – всички в източната част на тогавашната провинция Македония. По-късно възникват църквите в Атина, в пелопонеския Коринт, в Никопол (Арта) в Епир, на гръцкия остров Крит.

В началото на 19 в. южната част на тогавашна Гърция е освободена от османска власт (15-19 в.). Тя провъзгласява политическа независимост през 1821 г. и в 1829 г. става суверенна държава, получила международно признание в 1830 г., с Лондонския мирен договор.

Великите сили поставят в Гърция крал Отон Баварски (1832-1862). През 1833-1834 г. регент на непълнолетния крал, който е немец по произход и римокатолик по вяра, е професорът по право в немския университет Георг фон Маурер, който е протестант по вероизповедание. По църковните въпроси в кралство Гърция, с преобладаващо православно население негов консултант е архим. Теоклит (Фармакидис). Това е само началото на бъдещите институционални усложнения в живота на Гръцката църква.

Отваряне на целия текст

Автор Йером. Силуан (Никитин)

Archbishop Paul of FinlandПроблемът за възпитаването на учени от средите на монашестващите за заемане на административни и ръководни постове в Църквата винаги е стоял остро за Финландската архиепископия. Църковното управление на Финландската православна църква през 20-те и 30-те години на 20 век си поставя задачата да откърми ново поколение свещенослужители, които изцяло да биха съответствали на изискванията на времето по въпросите на формирането на национална поместна православна църква. Един от най-ярките представители на това поколение от духовенството става бъдещият Карелски и на цяла Финландия архиепископ Павел (Олмари).

Личността на владика Павел (финският вариант на името е Паавали) е известна на мнозина. За Финландия той се явява един от най-авторитетните и любими православни йерарси – „символ на православието, икона на своето време”.[1] За първи път в историята на финския език терминът еsipaimen, т. е. „владика”, е бил употребен именно за владика Павел. Струва си също да се посочи, че в наши дни се разглежда въпросът за възможната негова канонизация от Финландската православна църква.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме