Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Алексей Стамболов

St Elijah SketeПродължение от Манастирът „Есфигмен”

7. Руският скит „Св. пророк Илия”

Една особена група зилоти, наред с матеевците и флоринците, доскоро бяха монасите от руския „Св. пророк Илия”. Този скит, обновен и въздигнат през 1756 г. от големия руски исихаст и повижник преп. Паисий Величковски († 1794 г.), се намира на територията на монастира „Пантократор”. Преди Октомврийската революция там се подвизават близо 300 монаси и послушници. След това, постепенно броят на монасите рязко спада, а сами поддържат връзки с руското емигрантско духовенство, формирало т. нар. Руска православна задгранична църква[1] (РПЗЦ). В тези години скитът всъщност се намира под нейна юрисдикция, в разрез със светогорския устав. На богослуженията, вместо Вселенския патриарх поменават предстоятеля на РПЗЦ – по същите причини, както и останалите зилоти. Следва да се отбележи, че официалната позиция на РПЗЦ, както и на монасите от скита „Св. пророк Илия” винаги е била умерена. Въпросът с признаването на тайнствата на „официалните” православни църкви никога не е стоял на дневен ред. Напротив, известни са случаи на съслужения между отделни нейни клирици и епископи (Берлински еп. Марк[2]) с представители на други православни църкви (диоцез на Сръбската православна църква в Америка, Хилендарски монастир и др.). Дълго време дори се говореше за канонично общение на РПЗЦ с Йерусалимската патриаршия. По свидетелствата на очевидци, клирици на РПЗЦ са посещавали Света Гора с препоръка на Вселенския патриарх[3] и са вземали участие в празничното богослужение на 20 юли (2 август).[4] Самите скитски отци разказват, че години наред са нямали проблеми с монастира, към който е принадлежал скитът – „Пантократор”. На зилотизма им не гледали с добро око, но никога не го поставяли като условие за тяхното оставане в обителта. На монастирските празници братята от скита помагали в кухнята, а от „Пантократор” им давали одежди, когато на Илинден идвал владика (от Задграничната църква) да служи. Ще цитирам откъс от „Отвореното писмо” на архим. Серафим и братята, за да хвърля светлина върху причините за техния зилотизъм.

Отваряне на целия текст

Автор Алексей Стамболов

Esfigmen Monastery

Продължение от Зилотите на Света Гора (исторически обзор)

3. Монастирът „Есфигмен”

„Есфигмен” е една от двадесетте „първенствуващи, царски, патриаршески и ставропигиални” атонски обители с дълга и славна история. Преди да изложа историята за неговото попадане в ръцете на зилотите, ще дам някои пояснения относно статута на Света Гора като монашеска общност.

3.1. „Основен принцип в съществуването на Света Гора е този за църковното и административно единство на всички първенствуващи[1] свещени обители, благодарение на което говорим за Света Гора, а не за сбор от монастири. Нарушаването на този принцип води до накърняване съществуването на Света Гора и на хилядагодишното ѝ устройство. Целият въпрос има и сериозни национални измерения”.[2]

3.2. Църковното единство и общение се проявяват чрез общата принадлежност към непосредствената юрисдикция на Вселенска патриаршия, под височайшия надзор на която се извършва точното съблюдаване на светогорските уставни положения от духовната им страна, като на богослуженията не се позволява поменаването на друго име, освен това на Вселенския патриарх. Първенствуващите монастири са задължени да имат пълно църковно общение помежду си и да участват в общите тържества и богослужебни събрания.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Алексей Стамболов

Zealotism1. История и съдържание на термина

Терминът „зилот” (гр. ζηλωτής – ревнител) е познат още от Стария Завет (напр. Изх. 20:5; 1 Ездр. 8:72; 2 Мак. 4:2). В Новия Завет също се среща няколко пъти (Лука 6:15; Деян. 21:20; 1 Кор. 14:12; Гал. 1:14; Тит 2:14). В различните исторически периоди той се използва за обозначаване на различни религиозно-политически движения (партии).

В древноеврейската история е познато движението на зилотите (наричани още сикарии), което се заражда през 1 век и се обявява срещу езическата култура и против самата юдейска върхушка. Те участват активно в Първата Юдейска война, антиримско въстание от 66-70 г. По социален състав принадлежат към низши и маргинализирани обществени слоеве. С падането на Йерусалим (70 г.) и Масада (73 г.) зилотите повече или по-малко изчезват от изворите, за да се появят отново сред месианските следовници на Бар Кохба по време на Втората Юдейска война (132-135 г.).[1]

Във византийския гръцки терминът се среща с религиозното си значение, като още в Новия Завет (Рим. 10:2 – „ревност имат, ала не по разум”) възприема и своята отрицателна окраска, валидна и днес. В историята на Византия още от 9 век е позната т. нар. партия на зилотите. Те са поборници за независима от държавната власт Църква, подценяват образованието, фанатично са привързани към църковните традиции. Като имат на своя страна по-голямата част от монашеството, оказват чувствително влияние над народа. По отношение на Запада са противници на унията. Изказано е мнение (А. Василиев), че в 14 век тази религиозна партия е реорганизирана и започва да се меси и в политическия живот, показвайки реформаторски уклони и ползвайки се с народната подкрепа, поради тогавашните обществени безредици.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Христос Янарас
1_57.jpgОткъс от автобиографичната книга на Христос Янарас „Към себе си”

... Първото, което направили руските емигранти, оказали се през 20-е години на миналия век в Париж,  било да построят църква. Малка, бедна, но православна: влизаш, дори и днес, и ти се струва, че се намираш на Атон. Без електричество, само свещи и кандила; иконите са само византийски – това не е религиозна живопис, нито подражание на европейските образци. Благоговейна атмосфера, място за човешката общност, за личностно общуване. Около храма, в барачки, поместили Богословския институт. Богословието било именно онова особено, изключително тяхно нещо, което били длъжни да пренесат в Европа. Професорското тяло било от първата група емигранти. Почти всички били специалисти в други области на знанието.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев
1_8.gifПроучването „Православната църква днес”, извършено и публикувано от Православния институт „Патриарх Атинагор”, Бъркли, САЩ, опровергава много от наложените стереотипи и хвърля нова светлина върху живота на една от най-непознатите верови традиции в Америка – православното християнство.

Историческият път на православието в Америка започва през 19 в., в тогава още Руска Аляска (продадена на САЩ от Русия през 1876 г., за 7.2 милиона долара). Днес православните християни в САЩ са между 1 200 000 – 1 300 000 души, които са организирани в 2 200 – 2 300 енории, разположени по цялата територия на страната. В САЩ няма една „Американска православна църква”, а православните християни са разпределени в близо двадесет различни юрисдикции на различните поместни православни църкви. „Православната църква днес” е първото национално проучване на енориашите в двете най-големи православни църкви в Америка: Гръцкия православен архидиоцез на Америка (GОА) и Православната църква в Америка (ОСА), към които принадлежат повече от половината от православните християни в САЩ. Проучването обхваща над 100 енории на GОА и ОСА разположени по всички краища на страната.

На читателите на „Двери” предлагаме извадка на някои от най-интересните факти от проучването:

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Георги (Юрий) Максимов

1_94.jpgНа 21 декември м. г. в Киево-Печьорската лавра се проведе архиерейски събор на Украинската православна църква (Московска патриаршия), който прие нова редакция на Устава за управление на УПЦ. При това членовете на събора подчертаха, че внесените в устава поправки „не се отнасят до статута на Украинската православна църква като автономна историческа съставна част от Руската православна църква”. Мнозина възприеха това като добра новина, въпреки че при по-задълбоченото разглеждане на новия устав на УПЦ става очевидно, че възторгът е преждевременен.

Ще си позволя да приведа няколко откъса от статията на И. В. Гаслов „Украинският статут и Уставът на Московската патриаршия”.

Авторът напомня, че Юбилейният архиерейски събор през 2000 г. прие новия Устав на Руската православна църква, в който се казва, че „всички самоуправляващи се църкви, влизащи в състава на Московската патриаршия, ... са длъжни да приведат своите устави в съгласие с новия Устав на Руската православна църква. Под тези решения на Архиерейския събор през 2000 г. се подписа целият епископат на Украинската православна църква”.

По непонятни причини обаче това съгласуване на уставите така и не се случи, и новият устав за управлението на Украинската православна църква по никакъв начин не отчита даже тези пунктове на новия устав на Руската църква, които пряко засягат УПЦ.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев
1_23.jpg„От нас излязоха, но не бяха от нас; защото ако бяха били от нас, щяха да си останат с нас; но излязоха, за да стане явно, че те всички не са от нас”.
(1 Иоан. 2:19)

На 17 май 2007 година Московският и на цяла Русия патриарх Алексий ІІ и Източно Американският и Ню-Йоркски митрополит Лавър подписаха „Акт за каноническо общение между Руската Православна Църква, Московска патриаршия (РПЦ МП), и Руската Задгранична Православна Църква (РПЦЗ)”. Това историческо събитие сложи логичен край на продължилото близо 90 години разделение на Руската църква. Церемонията по подписването се състоя в храма на Христос Спасителя, в присъствието на президента на Русия Владимир Путин, изиграл ролята на посредник и катализатор на това обединение, както и на много други представители на руския политически елит. След подписването на документа се осъществи и първата съвместна св. божествена Литургия, като царските двери в храма останаха отворени през цялото време, както се прави на Великден, и всички присъстващи можеха да наблюдават общото причащаване на предстоятелите на разделеното до този момент руско православие.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев
Krasta_na_sv_Nino_Sioni__Tbilisi.jpgДнес Грузия е една трудно забележима на географската карта страна, разположена на границата между Европа и Азия с население малко повече от 3.5 милиона души. Впрочем, териториално, Грузия никога не е била много по-голяма, но за сметка на това малко държави могат да се сравнят с величието на църковното й минало. Малцина навярно знаят, че Армения и Грузия са двете държави, които първи приемат официално християнството в самото начало на 4 в., но то има и доста дълга предистория тук. Към християнската вяра грузинският народ започнал да се приобщава още от първите дни на апостолската проповед. В апостолските времена на територията на Грузия съществували две грузински царства – източното Картли (Сакартвело), познато от гръцките извори като Иверия и западното Егриси, познато ни също от гръцките извори като Колхида.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме