Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Василиос Ставридис

Ecumenical PatriarchateВъведение

Истанбул, градът обиколен от водите на Златния рог, Босфора и Мраморно море (Хелеспонта), има дълга история. Днес сигурно знаем, че когато гръцките колонисти от Мегара под лидерството на Бизас (658 г. пр. Хр.) пристигат на това място, там вече е съществувало селище на местното тракийско население. С идването на гърците градът взема името на техния предводител и става Византион. Константин Велики, след своето триумфално влизане в града (324 г.), го избира за център на Източната римска империя или, както е по-позната днес, Византия. От този момент градът ще бъде познат като Константинопол или Нов Рим. От 1453 г. до 1923 г. под името Истанбул градът ще бъде столица на Османската империя, която идва на мястото на Византия. Дори в пределите на модерна Турция, за чиято столица е избрана Анкара, Истанбул продължава да бъде главният град след столицата.

Християнската общност или Църквата в този град е позната с различни имена: Църквата и епископия на Византия; Църквата, епископия, архиепископия и патриаршия на Константинопол или Новия Рим; Великата църква Христова; Вселенската патриаршия и Фенерската църква. На турски е позната като Истанбулска или Фенер Рум патрикханеси.

1. Византийски период (324-1453 г.)

С възкачването на престола на имп. Константин Велики и края на преследването на християните започва епоха в отношенията църква-държава, по специфичен начин придаващи облик на Византия. Във Византия църква и държава се възприемат като две паралелни, взаимосвързани власти, едната начело с патриарх, а другата – с император, но и двете принадлежащи на един съюз, който служи на един Господ за установяването на Неговото царство на земята и за благосъстоянието на всички.

Отваряне на целия текст

Автор Антоан Аржаковски

Antoine ArjakovskyНесъмнено е, че честването на хилядолетието от кръщението на Русия през юни 1988 г. и съпротивата на църквите срещу комунистическата идеология беше победа над Комунистическата партия на Съветския съюз и над желанието на някои реформатори за завръщане към мита на ленинския идеал. Срещата на Горбачов и папа Йоан Павел ІІ на 1.12.1989 г. във Ватикана бе доказателство за верността на тезата на Николай Бердяев относно източниците на религиозните фундаменти на руския комунизъм. И обратно – началото на пренареждането на православните църкви беше поставено с разместването на пластове, което започна с победата през юни 1989 г. – на парламентарните избори в Полша – на профсъюза Солидарност. След рухването на СССР през 1990 г., страните от Централна Европа получиха независимостта си, а старите социалистически републики се опитаха да се превърнат в национални държави. Други страни по света, и особено от Африка, също получиха независимост. Избрани бяха и нови църковни предстоятели: в Москва, Алексий ІІ (1990 г.), Вартоломей І в Константинопол (1991 г.), Павле І в Белград (1990 г.) и Петър VІІ – в Александрия (1997 г.). Мислеше се, че в условията на свобода църквите ще са в състояние да водят братски диалог. Предсъборната среща в Шамбези през 1990 г., а след нея и срещата на предстоятелите на всички православни църкви от март 1992 г. във Фенер, дадоха надежди – особено за църквите в диаспора. Във Франция Православният междуепископския комитет, създаден в 1967 г., през 1997 г. се превърна в Събрание на православните епископи, а сформираната през 1960 г. в САЩ Постоянна конференция на каноничните православни епископи в Америка (SCOBA) също получи по-голяма значимост. Международният контекст обаче постави тези лошо подготвени църкви насред буря. Много скоро избухна конфликтът в бивша Югославия (между 1991 и 1995 г.), а също и в Чеченската република (между 1994 и 1996 г., и след това – отново в 2000 г.).

Отваряне на целия текст

Автор Андрей Кострюков

OCA-logoАприл 1970 г. Московска патриаршия дава автокефалия на Североамериканска митрополия. Структурата, която в течение на няколко десетилетия живее разделена от Руската църква, започва да се именува Православна църква в Америка. Подробностите от това помирение в наши дни все още не са отразени в изследванията. Няма отговор и на толкова важния въпрос: защо Московска патриаршия, предявяваща по-рано към Североамериканската митрополия толкова строги изисквания, поставяща ултиматуми и налагаща запрещения, през 1970 г. поема в посоката на отстъпките?

Преди обаче да говорим за обстоятелствата около помирението трябва да кажем и за началото на разделението, корените на което отиват към началото на 20-те години на 20 в.

Предпоставки за образуването в Америка на самостоятелна православна църква има още в началото на века,[1] но на този процес попречва революцията в Русия. В 1921 г. задграничното „Висше църковно управление” (ВЦУ) назначава за Северна Америка митр. Платон (Рождественски).[2] Патриарх Тихон се съгласява с това назначение и в 1922 г. също издава назначение на митрополит Платон за Америка.[3] Две години по-късно – през април 1924 г. – Съборът в Детройт, без съгласуване на въпроса с Москва, обявява Североамериканската митрополия за „самоуправляваща се църква”.[4] Като резултат от политиката на митрополит Платон идва разривът му със Задграничната църква, която застава срещу независимостта на Североамериканската митрополия от Руската църква. Няколко години по-късно идва разривът на митрополит Платон и с Московска патриаршия – митрополитът отказва да се обвърже с обещание за прекратяване на антисъветските изказвания. През август 1933 г. Московска патриаршия запретява митрополит Платон от свещенослужение, а в септември с. г. Съборът на американските архиереи се обявява за автономия (реално за пълна независимост) на Американската църква от московската църковна власт.

Отваряне на целия текст

Автор Иван Ж. Димитров

I Zh_DВсеки вид взаимни отношения между две страни и техните народи е функция от техните политически взаимоотношения. Това естествено е в сила и за балканистичните изследвания, петдесетгодишнината на чието проучване в рамките на Института по Балканистика при БАН отбелязахме миналия месец (май 2014 г. – бел. ред.) в София. Защото и дейността на Института за балканистични научни изследвания е функция от „отворилите” се през 60-те години на 20 век отношения между България и Гърция. Не правят изключение от това правило, разбира се, и междуцърковните отношения. С тази разлика, че освен от двустранните политически отношения те зависят и от редица чисто църковни фактори – повече с общоправославно, отколкото с двустранно измерение.

Основен фактор, влияещ на отношенията на Българската православна църква с останалите църкви в семейството на православните поместни църкви в средата на миналия век, е нейният статут. Както е известно, нейното отделяне от юрисдикцията на Цариградската патриаршия с цел възстановяване на независимостта ѝ води до нейното изключване от православното семейство от църкви и в продължение на цели 73 години тя продължава да съществува в изолация – до февруари 1945 г., когато независимостта ѝ е призната от майката-църква, Цариградската Вселенска патриаршия, а така и от всички останали православни църкви.

Отваряне на целия текст

Автор Андрей Виноградов

A VinogradovВ днешно време е общоприето, че трите Софийни съборни храма – Киевският, Новгородският и Полоцкият – представляват модификация на рядък архитектурен тип, като в началото на тази поредица стои именно Киевската „Св. Софѝя”[1] (Ил. 1).[2] Само че своеобразието на тези храмове не получава изчерпателно обяснение в рамките на не-архитектурно-типологичните методи – символичния, иконографския, национално-славянския и др.

В рамките пък на архитектурно-типологичния метод древноруските Софийни църкви също сами по себе си представляват съществен проблем – от гледна точка на строителната техника, на отделни архитектурни елементи и пространствени решения[3] те отлично се вписват в контекста на византийската архитектура на 11 век, освен че се отличават по плановете, които не намират преки аналози никъде в цялата византийска архитектура.[4]

Разликата в плановете с другите паметници на византийското строителство е немаловажен момент, както се опитват често да го представят. Правилото на Муцопулос[5] показва, че пропорциите на множество, ако не и на повечето, средновизантийски храмове се определят от техните планове и височината на носещата конструкция (в столичните храмове това са били мраморни колони), и по този начин се обяснява отсъствието на архитектурни чертежи от тази епоха – факт, който учудва изследователите. Така стоят нещата и при „Св. Софѝя” в Киев – основните принципи на нейната пространствена композиция са зададени именно чрез плана и наличието на балкони.

Отваряне на целия текст

Автор Владислав Тулянов

V TuljanovПрието е да се смята, че Русия е станала християнска държава през 988 г., благодарение решението на великия киевски княз Владимир І. Заедно с християнската религия там пристига византийско духовенство и е организирана Киевска митрополия, в канонично отношение принадлежаща на Константинополската патриаршия. Това е предполагало след смъртта на поредния Киевски митрополит от Константинопол да се назначава нов – най-често грък. Отделните велики князе са правили опити да поставят за митрополит природен руснак, но дълго време тази практика оставала рядка. Като пример може да служи църковният смут от 70-те години на 14 в.

За някои изследователи църковният смут с участието на княз Дмитрий Донски, митрополитите Киприан, Пимен и свещ. Митяй е провокиран от Константинополския патриарх.[1] Киприан е бил назначен за митрополит в Литва, която влизала в състава на Киевска митрополия заедно с Московска Русия още по времето на митрополит Алексей. Това разделя единната Киевска митрополия на две части. След смъртта на митрополит Алексей, Дмитрий Донски не е желаел да приеме при себе си Киприан, смятайки го очевидно за протеже на Литва, а от тук и за враг на Москва. Тогава се появява и мисълта да изберат митрополит-руснак. Възможно е княз Дмитрий да е замислял да установи автокефална църква, тъй като неговото протеже Митяй – както разказват летописите – още преди да замине за Константинопол се бил облякъл в архиерейски одежди и се бил настанил в митрополитския двор. Митяй е бил изпратен в Константинопол, но умира по пътя. Все пак в Константинопол поставили за Киевски митрополит руския архимандрит Пимен, съпровождащ Митяй. След смъртта на Пимен в Москва накрая е бил приет Киприан и Киевската митрополия отново се обединява под властта на митрополит-грък.[2]

На свой ред това положение на нещата предпазва Русия от жестоки вътрешни междуособици и от война с Литва, която е била част от Киевската митрополия. В края на 14 и началото на 15 век, например, митрополитите Киприан и Фотий, назначавани в Константинопол, не веднъж помирявали Московското и Литовското княжество.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

ahtopol-litografiq 640x338

На 1 октомври бе хиротонията на Агатополския еп. Йеротей (Косаков). За историята на тази древна църковна катедра може да прочетете в следващите редове.

Ахтопол, средновековният Агатопол (споменаван още в различни източници и различни епохи като Тира (х) Перонтик-он (ус), Агатубулус, Гатополи, Гастополи, Ахтебулу и т. н.) възниква около тракийския укрепен дворец-кула Авлеу-тейхос (Аюлеу-тейхос) при днешния Синеморец и е един от петте известни епископски центрове на влизащото днес в територията на България южно черноморско крайбрежие.[1]

За разлика от другите епископски центрове Несебър, Поморие, Дебелт и Созопол, за Ахтопол нямаме запазено никакво сведение, кога християнската проповед прозвучава за първи път на това място, нито кои са първите адепти на новата религия. Това може да се дължи и на неяснотите, свързани с името на древния град, което поставя много въпросителни, но те не са обект на настоящето изследване. Въпреки това може да предположим, че както повечето значими черноморски градски центрове, така и Ахтопол е бил посетен от св. ап. Андрей Първозвани. Според св. Симеон Метафраст († ок. 960 г.) ап. Андрей е проповядвал по цяла Витиния (северозападната част на Мала Азия), Черноморското крайбрежие, Халкидон и др., както и на народите, обитаващи Тракия и Македония.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Антон Карташов

A KartashevСледреволюционното време ни освободи от старите ни пристрастия. Време е за историческа трезвост и справедливост! Намирайки косвена подкрепа в авторитетните забележки на Голубински, се осмелявам да изкажа твърдението, че нашият безкрайно упрекван Синоден период не е срам и позор, а слава и гордост на Руската църква. Да, това е летопис и на страдания, и на унижения на Църквата, но и на приснопаметните ѝ подвизи и постижения – летопис, украсена с образите на талантливи, трогателни и свети по своя живот личности.

1

Катастрофалният край на имперска Русия ускори за нас, съвременниците му, възможността за сравнително по-безпристрастна и обективна историческа оценка, в сравнение с правеното досега. Вече го няма „старият режим”, с чиито недостатъци се борехме и в процеса на тази борба забравяхме за неговите положителни постижения. Самокритиката ни, прераснала в систематична революционна критика на цялата руска държавност от страна на руските емигранти – започвайки с поляците от края на 18 в. и продължавайки с руските либерали от първата половина на 19, социалистите от края на 19 и началото 20 в. – създаде съвсем изопачен и почти карикатурен образ на Русия в западния свят, като своеобразно културно и държавно чудовище. Тази едностранна и пристрастна клевета срещу Русия намери твърде благоприятна почва сред западните народи, поради хилядолетните религиозни и културни антагонизми. 

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме