Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Венцислав Каравълчев
_josifsokolski.jpgВъпросът за сключването на уния с Католическата църква през 1861 г., както и личността и съдбата на един от духовните водачи на униатското движение в България, архиепископ Йосиф Соколски, са били и продължават да бъдат обект на многобройни изследвания в българската историография. Изследванията в периода преди 9.9.1944 г. са видимо групирани на про- и антиуниатски, в зависимост от мирогледа на авторите. Унията по правило се разглежда от прокатолическите автори в позитивна светлина[1] и съответно негативните оценки са приоритет на православните автори[2]. Почти в същите две тенденциозни рамки се разглеждат животът и личността на Йосиф Соколски. Трудовете по тази тема, появили се през атеистичния период от историческото развитие на България (1944-1989), въпреки сериозността и религиозната неангажираност на много от изследователите често вървят по вече прокарани пътеки и преповтарят интересни, но спорни констатации. Нещо повече, безкритичното възпроизвеждане на хипотези е превърнало някои от тях в неподлежащи на съмнение истини въпреки липсата на обективни изворови доказателства. Не са рядкост и случаите, когато съществуващите извори влизат в директно противоречие с тези мнения, утвърдили се като безспорни. В настоящата статия ще се опитаме с няколко исторически щриха да въведем читателя в епохата, сключването на унията и да хвърлим малко повече светлина върху съдбата на Йосиф Соколски след заминаването му в Русия. В статията ще използваме и няколко малко познати или въобще неизвестни на родната историография документи от централните държавни архиви на Русия и Украйна.

Отваряне на целия текст

Автор Даниела Калканджиева
_6Продължение

Обща характеристика

След 1989 г. бившите социалистически страни не възстановяват моделите на църковно-държавни отношения от преди 1945 г., напр. държавна църква или господстваща религия. Същевременно те не възприемат и френския модел на пълно господство на светското начало в държавния и обществен живот и превръщането на религията в частно дело на отделния гражданин, т.нар. laicité. В повечето бивши социалистически страни (главно католически и православни, по-слабо в протестантските) държавата признава съществуването на традиционна църква. Законодателството съдържа текстове, насърчаващи партьорството между религиозните институции и държавата. Уважава се правото на религиозните общности на самоуправление без намеса от страна на държавата, а в замяна те се въздържат от ангажиране с политическа дейност. В новите условия държавата подкрепя редица социално полезни дейности на църквите чрез система за публично финансиране на църквите. В много от страните държавата допуска и преподаване на религия в училище (конфесионално и екуменическо), като в част от тях то е финансирано и от държавния бюджет. В почти всички бивши социалистически страни обаче реституцията на църковни имоти се ограничи до връщане на храмове, манастири, светилища и земята върху, която те са построени или е неободима за поддържането на конкретния храм, т.е. църквите не придобиха стопанския потенциал на Православната църква и Главно мюфтийство в България.

Отваряне на целия текст

Автор Крутицки и Коломенски митр. Ювеналий (Поярков)
Руските новомъченициСписъкът на почитаните от древната Църква светци се е състоял в основата си от мъченици – хора, доброволно принесли себе си в „жива жертва”, свидетелствайки така за славата и светостта Божия. Ето защо, още през 2 в. в църковните извори могат да се открият свидетелства за празнуване – редом с дните за спомняне на евангелските събития – и на дни на памет на мъченици. За броя на светците на Църквата в периода до Вселенските събори може да се съди по съхранилите се календари, мартиролози и менолози. Най-древните от тях – мартиролозите от 3-4 в. – в основната си част са преведени от латински съдебни протоколи, от т. нар. Acta Proconsularia[1] или някаква тяхна преработка[2]. По нареждане на имп. Константин тези актове са били пазени във всички големи градове на империята[3]. Освен официалните актове на римската власт от онова време (І-ІV век) са се съхранили и първите опити от страна на Църквата да пише жития на един или друг мъченик, свидетелстващи за неговото почитане. Така например в актовете на свмчк Игнатий Богоносец, епископ Антиохийски († 107 или 116 г.), се казва, че съставилият описанието на Игнатиевото мъченичество е отбелязал деня и годината на неговата смърт, за да се събират на този „ден на паметта на мъченика” за агапите[4], насрочени за празничните дни или за дните в чест на този светец.[5]

Отваряне на целия текст

Автор Юлия Талева
Paris_St_Serge_entrance_door.jpg„Париж, улица „Крим” 93, недалеч от парка „Бют Шомон” – Православният богословски институт „Св. Сергий” разкрива чара си. Веднъж прекрачили желязната порта с издигнат на върха кръст, тръгваме по криволичеща нагоре пътечка. Вдясно ще видим малка сграда с островърх червеникав покрив, украсена с фреска с образа на свети Сергий Радонежки (14 в.). Руската мистика сякаш ни приветства и ни приканва да продължим пътя. Още няколко метра нагоре и сред дърветата забелязваме църквата, която се извисява над разнороден ансамбъл от три постройки. И заинтригува с двойната си стълба и още някакъв източен елемент. Когато пристъпим вътре, иконите и стенописите убедително налагат усещането, че сме „другаде”. Едно потънало в зеленина „другаде” сред бетонната вселена на града, пристан на мир и тишина сред околната глъч. Духовно и културно „другаде”.[1]

Времето е запазило почти непокътнат този дискретен и привлекателен с духовното си излъчване облик на православния институт „Св. Сергий Радонежки” – сякаш знак за неговата неизменна устойчивост на изпитанията през 85 годишната му история, а и за дълбокия корен на православната богословска традиция, прозорливо съживявана, обновявана и вписвана в духа на съвременността. Най-старото православно висше учебно заведение в Западна Европа, създадено в условията на изгнаничество, остава уникално със съдбата си да оцелее без подкрепата на държавна или църковна институция, да постигне авторитета на водач в православното богословие, да осъществи срещата между църковната и интелектуалната мисъл, между християнския Изток и Запад и да даде на света няколко поколения свещенослужители, богослови, иконографи, църковни музиканти и просветени миряни, осмислили богословието като начин на живот.  

Отваряне на целия текст

Автор Серафим Ребиндер
St_Alexander_Nevski_Paris.jpg
Вярна ли е Архиепископията на Вселенската патриаршия в Европа на своето призвание? За да отговорим на този въпрос, трябва отначало да си изясним, в какво именно се е състояло призванието на тази архиепископия. Съдейки по казаното и написаното от нейни членове в предишни времена, може да констатираме, че тези хора са си поставили няколко задачи. Първата от тях и най-очевидната се е заключавала в необходимостта да се даде възможност на десетките хиляди руски бежанци, оказали се вън от пределите на страната си, да продължат да имат своя църковен живот. В този църковен живот е трябвало да бъдат въплътени заветите на Московския събор от 1917/18 г., тъй като този събор увенчава славния период на възраждането на Руската църква през ХІХ век. Почти веднага руските емигранти осъзнават призванието да свидетелстват за православието на Запад. Когато пък окончателно става ясно, че завръщането им в родината няма да е възможно в близко време, възниква необходимостта вече не само от вкореняване на Православието на Запад, но и от запазване на руската църковна традиция. Подобни разсъждения са били съвсем оправдани предвид случващите се тогава в СССР събития. Емигрантите са имали достатъчно основания за безпокойство предвид опасението, че съветската власт може окончателно да унищожи всички следи от християнството в Русия.

Отваряне на целия текст

Автор Алексей Стамболов

Esfigmen Monastery

Продължение от Зилотите на Света Гора (исторически обзор)

3. Монастирът „Есфигмен”

„Есфигмен” е една от двадесетте „първенствуващи, царски, патриаршески и ставропигиални” атонски обители с дълга и славна история. Преди да изложа историята за неговото попадане в ръцете на зилотите, ще дам някои пояснения относно статута на Света Гора като монашеска общност.

3.1. „Основен принцип в съществуването на Света Гора е този за църковното и административно единство на всички първенствуващи[1] свещени обители, благодарение на което говорим за Света Гора, а не за сбор от монастири. Нарушаването на този принцип води до накърняване съществуването на Света Гора и на хилядагодишното ѝ устройство. Целият въпрос има и сериозни национални измерения”.[2]

3.2. Църковното единство и общение се проявяват чрез общата принадлежност към непосредствената юрисдикция на Вселенска патриаршия, под височайшия надзор на която се извършва точното съблюдаване на светогорските уставни положения от духовната им страна, като на богослуженията не се позволява поменаването на друго име, освен това на Вселенския патриарх. Първенствуващите монастири са задължени да имат пълно църковно общение помежду си и да участват в общите тържества и богослужебни събрания.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Алексей Стамболов

St Elijah SketeПродължение от Манастирът „Есфигмен”

7. Руският скит „Св. пророк Илия”

Една особена група зилоти, наред с матеевците и флоринците, доскоро бяха монасите от руския „Св. пророк Илия”. Този скит, обновен и въздигнат през 1756 г. от големия руски исихаст и повижник преп. Паисий Величковски († 1794 г.), се намира на територията на монастира „Пантократор”. Преди Октомврийската революция там се подвизават близо 300 монаси и послушници. След това, постепенно броят на монасите рязко спада, а сами поддържат връзки с руското емигрантско духовенство, формирало т. нар. Руска православна задгранична църква[1] (РПЗЦ). В тези години скитът всъщност се намира под нейна юрисдикция, в разрез със светогорския устав. На богослуженията, вместо Вселенския патриарх поменават предстоятеля на РПЗЦ – по същите причини, както и останалите зилоти. Следва да се отбележи, че официалната позиция на РПЗЦ, както и на монасите от скита „Св. пророк Илия” винаги е била умерена. Въпросът с признаването на тайнствата на „официалните” православни църкви никога не е стоял на дневен ред. Напротив, известни са случаи на съслужения между отделни нейни клирици и епископи (Берлински еп. Марк[2]) с представители на други православни църкви (диоцез на Сръбската православна църква в Америка, Хилендарски монастир и др.). Дълго време дори се говореше за канонично общение на РПЗЦ с Йерусалимската патриаршия. По свидетелствата на очевидци, клирици на РПЗЦ са посещавали Света Гора с препоръка на Вселенския патриарх[3] и са вземали участие в празничното богослужение на 20 юли (2 август).[4] Самите скитски отци разказват, че години наред са нямали проблеми с монастира, към който е принадлежал скитът – „Пантократор”. На зилотизма им не гледали с добро око, но никога не го поставяли като условие за тяхното оставане в обителта. На монастирските празници братята от скита помагали в кухнята, а от „Пантократор” им давали одежди, когато на Илинден идвал владика (от Задграничната църква) да служи. Ще цитирам откъс от „Отвореното писмо” на архим. Серафим и братята, за да хвърля светлина върху причините за техния зилотизъм.

Отваряне на целия текст

Автор Алексей Стамболов

Zealotism1. История и съдържание на термина

Терминът „зилот” (гр. ζηλωτής – ревнител) е познат още от Стария Завет (напр. Изх. 20:5; 1 Ездр. 8:72; 2 Мак. 4:2). В Новия Завет също се среща няколко пъти (Лука 6:15; Деян. 21:20; 1 Кор. 14:12; Гал. 1:14; Тит 2:14). В различните исторически периоди той се използва за обозначаване на различни религиозно-политически движения (партии).

В древноеврейската история е познато движението на зилотите (наричани още сикарии), което се заражда през 1 век и се обявява срещу езическата култура и против самата юдейска върхушка. Те участват активно в Първата Юдейска война, антиримско въстание от 66-70 г. По социален състав принадлежат към низши и маргинализирани обществени слоеве. С падането на Йерусалим (70 г.) и Масада (73 г.) зилотите повече или по-малко изчезват от изворите, за да се появят отново сред месианските следовници на Бар Кохба по време на Втората Юдейска война (132-135 г.).[1]

Във византийския гръцки терминът се среща с религиозното си значение, като още в Новия Завет (Рим. 10:2 – „ревност имат, ала не по разум”) възприема и своята отрицателна окраска, валидна и днес. В историята на Византия още от 9 век е позната т. нар. партия на зилотите. Те са поборници за независима от държавната власт Църква, подценяват образованието, фанатично са привързани към църковните традиции. Като имат на своя страна по-голямата част от монашеството, оказват чувствително влияние над народа. По отношение на Запада са противници на унията. Изказано е мнение (А. Василиев), че в 14 век тази религиозна партия е реорганизирана и започва да се меси и в политическия живот, показвайки реформаторски уклони и ползвайки се с народната подкрепа, поради тогавашните обществени безредици.[2]

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме