Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Андрей Кострюков

21824 pРазделението на руското православие като резултат от печалните събития през 20 в. не можеше да не се отрази на съдбата на верните чеда на Руската църква. Мнозина приемаха сложните взаимоотношения между Московска патриаршия и Карловацкия синод като лична трагедия. Смятаха Руската църква за вътрешно единна, но не срещаха разбиране от страна на тези, които гледаха на взаимоотношенията между Църквата в Русия и Църквата зад граница изключително в черно-бели тонове.

Един от най-ярките примери за това е житейският път на Богучарския архиеп. Серафим (в света Николай Борисович Соболев; 1881-1950), управлявал руските енории в България в периода 1921-1950 г. – първоначално подчинен на Архиерейския Синод в Сремски Карловци (Югославия), а по-късно минал към юрисдикцията на Московската патриаршия.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Николай Куломзин

Fr N_KoulomzineПрез 1931 г. митрополит Евлогий, тогава в подчинение към митрополит Сергий, Заместник на Патриаршеския местоблюстител, се оказа в критично положение. Той получи от митрополит Сергий открито запрещение, причина за което бе участието му в общохристиянския протест против гоненията срещу Църквата от съветската власт в Русия. В това особено трагично за Руската църква време бяха невъзможни нормалните отношения с Москва. Тъкмо тогава, в 1931 г., митрополит Евлогий реши да се обърне към Вселенския патриарх Фотий ІІ и да потърси там канонична опора. Без колебания Вселенският патриарх го назначи за свой екзарх за руските енории в Западна Европа.

Следва също така да се напомни, че митрополит Владимир, тогава все още в сан архиепископ, пребиваваше в Ница и се подчиняваше на митрополит Евлогий. От Москва до архиепископ Владимир пристигна назначение да поеме управлението на Западноевропейския митрополитски окръг на мястото на запретения митрополит Евлогий. Но Архиепископ Владимир предпочете да последва стъпките на митрополит Евлогий и да бъде негов викарий в Ница. На подчинение към Москва остана само малка група енориаши на rue Petel. По това време правилността на нашето подчинение към Вселенския престол все още не бе съвсем ясна. Разривът с Москва се преживяваше и оправдаваше повече само с тъжната необходимост.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев
1_69.jpgГодините, които Йосиф Соколски прекарва в Киево-­Печорската лавра (1861–1879), поставят редица неизяснени въпроси. Най-голям интерес сред изследователи­те предизвиква дипломатичният отговор на Св. синод на Руската православна църква  на  молбата  от  Йосиф  Соколски  за  връщане  в  православието,  както  и последвалото  правителствено  поръчение  към  него  за  хиротонии  на  униатски свещеници в Холмска епархия. Има ли връзка между двете събития? Случайно ли е, че Св. синод отговаря половинчато на молбата на Соколски да бъде приет в  православието,  или  става  дума  за  добре  обмислен  план,  в  който  бъдещата холмска мисия на българския архиепископ заема водещо място? Внимателният прочит на синодния отговор действително създава впечатление, че истинска­та причина за уклончивата позиция се крие някъде извън официално обявените мотиви, според които връщането на Йосиф Соколски в православието може да стане само след разрешение на Константинополския патриарх.(1) Имайки предвид общата църковна картина в столицата на Османската империя през този пери­од и влиянието, което Русия и нейната дипломация имат сред патриаршеското обкръжение и в частност върху самия патриарх, е трудно да се повярва, че през целия този последен и дълъг период от живота на Йосиф Соколски (18 години) руснаците  не  са  успели  да  издействат  положителен  отговор  на  молбата  му.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев
_josifsokolski.jpgВъпросът за сключването на уния с Католическата църква през 1861 г., както и личността и съдбата на един от духовните водачи на униатското движение в България, архиепископ Йосиф Соколски, са били и продължават да бъдат обект на многобройни изследвания в българската историография. Изследванията в периода преди 9.9.1944 г. са видимо групирани на про- и антиуниатски, в зависимост от мирогледа на авторите. Унията по правило се разглежда от прокатолическите автори в позитивна светлина[1] и съответно негативните оценки са приоритет на православните автори[2]. Почти в същите две тенденциозни рамки се разглеждат животът и личността на Йосиф Соколски. Трудовете по тази тема, появили се през атеистичния период от историческото развитие на България (1944-1989), въпреки сериозността и религиозната неангажираност на много от изследователите често вървят по вече прокарани пътеки и преповтарят интересни, но спорни констатации. Нещо повече, безкритичното възпроизвеждане на хипотези е превърнало някои от тях в неподлежащи на съмнение истини въпреки липсата на обективни изворови доказателства. Не са рядкост и случаите, когато съществуващите извори влизат в директно противоречие с тези мнения, утвърдили се като безспорни. В настоящата статия ще се опитаме с няколко исторически щриха да въведем читателя в епохата, сключването на унията и да хвърлим малко повече светлина върху съдбата на Йосиф Соколски след заминаването му в Русия. В статията ще използваме и няколко малко познати или въобще неизвестни на родната историография документи от централните държавни архиви на Русия и Украйна.

Отваряне на целия текст

Автор Даниела Калканджиева
_6Продължение

Обща характеристика

След 1989 г. бившите социалистически страни не възстановяват моделите на църковно-държавни отношения от преди 1945 г., напр. държавна църква или господстваща религия. Същевременно те не възприемат и френския модел на пълно господство на светското начало в държавния и обществен живот и превръщането на религията в частно дело на отделния гражданин, т.нар. laicité. В повечето бивши социалистически страни (главно католически и православни, по-слабо в протестантските) държавата признава съществуването на традиционна църква. Законодателството съдържа текстове, насърчаващи партьорството между религиозните институции и държавата. Уважава се правото на религиозните общности на самоуправление без намеса от страна на държавата, а в замяна те се въздържат от ангажиране с политическа дейност. В новите условия държавата подкрепя редица социално полезни дейности на църквите чрез система за публично финансиране на църквите. В много от страните държавата допуска и преподаване на религия в училище (конфесионално и екуменическо), като в част от тях то е финансирано и от държавния бюджет. В почти всички бивши социалистически страни обаче реституцията на църковни имоти се ограничи до връщане на храмове, манастири, светилища и земята върху, която те са построени или е неободима за поддържането на конкретния храм, т.е. църквите не придобиха стопанския потенциал на Православната църква и Главно мюфтийство в България.

Отваряне на целия текст

Автор Юлия Талева
Paris_St_Serge_entrance_door.jpg„Париж, улица „Крим” 93, недалеч от парка „Бют Шомон” – Православният богословски институт „Св. Сергий” разкрива чара си. Веднъж прекрачили желязната порта с издигнат на върха кръст, тръгваме по криволичеща нагоре пътечка. Вдясно ще видим малка сграда с островърх червеникав покрив, украсена с фреска с образа на свети Сергий Радонежки (14 в.). Руската мистика сякаш ни приветства и ни приканва да продължим пътя. Още няколко метра нагоре и сред дърветата забелязваме църквата, която се извисява над разнороден ансамбъл от три постройки. И заинтригува с двойната си стълба и още някакъв източен елемент. Когато пристъпим вътре, иконите и стенописите убедително налагат усещането, че сме „другаде”. Едно потънало в зеленина „другаде” сред бетонната вселена на града, пристан на мир и тишина сред околната глъч. Духовно и културно „другаде”.[1]

Времето е запазило почти непокътнат този дискретен и привлекателен с духовното си излъчване облик на православния институт „Св. Сергий Радонежки” – сякаш знак за неговата неизменна устойчивост на изпитанията през 85 годишната му история, а и за дълбокия корен на православната богословска традиция, прозорливо съживявана, обновявана и вписвана в духа на съвременността. Най-старото православно висше учебно заведение в Западна Европа, създадено в условията на изгнаничество, остава уникално със съдбата си да оцелее без подкрепата на държавна или църковна институция, да постигне авторитета на водач в православното богословие, да осъществи срещата между църковната и интелектуалната мисъл, между християнския Изток и Запад и да даде на света няколко поколения свещенослужители, богослови, иконографи, църковни музиканти и просветени миряни, осмислили богословието като начин на живот.  

Отваряне на целия текст

Автор Крутицки и Коломенски митр. Ювеналий (Поярков)
Руските новомъченициСписъкът на почитаните от древната Църква светци се е състоял в основата си от мъченици – хора, доброволно принесли себе си в „жива жертва”, свидетелствайки така за славата и светостта Божия. Ето защо, още през 2 в. в църковните извори могат да се открият свидетелства за празнуване – редом с дните за спомняне на евангелските събития – и на дни на памет на мъченици. За броя на светците на Църквата в периода до Вселенските събори може да се съди по съхранилите се календари, мартиролози и менолози. Най-древните от тях – мартиролозите от 3-4 в. – в основната си част са преведени от латински съдебни протоколи, от т. нар. Acta Proconsularia[1] или някаква тяхна преработка[2]. По нареждане на имп. Константин тези актове са били пазени във всички големи градове на империята[3]. Освен официалните актове на римската власт от онова време (І-ІV век) са се съхранили и първите опити от страна на Църквата да пише жития на един или друг мъченик, свидетелстващи за неговото почитане. Така например в актовете на свмчк Игнатий Богоносец, епископ Антиохийски († 107 или 116 г.), се казва, че съставилият описанието на Игнатиевото мъченичество е отбелязал деня и годината на неговата смърт, за да се събират на този „ден на паметта на мъченика” за агапите[4], насрочени за празничните дни или за дните в чест на този светец.[5]

Отваряне на целия текст

Автор Серафим Ребиндер
St_Alexander_Nevski_Paris.jpg
Вярна ли е Архиепископията на Вселенската патриаршия в Европа на своето призвание? За да отговорим на този въпрос, трябва отначало да си изясним, в какво именно се е състояло призванието на тази архиепископия. Съдейки по казаното и написаното от нейни членове в предишни времена, може да констатираме, че тези хора са си поставили няколко задачи. Първата от тях и най-очевидната се е заключавала в необходимостта да се даде възможност на десетките хиляди руски бежанци, оказали се вън от пределите на страната си, да продължат да имат своя църковен живот. В този църковен живот е трябвало да бъдат въплътени заветите на Московския събор от 1917/18 г., тъй като този събор увенчава славния период на възраждането на Руската църква през ХІХ век. Почти веднага руските емигранти осъзнават призванието да свидетелстват за православието на Запад. Когато пък окончателно става ясно, че завръщането им в родината няма да е възможно в близко време, възниква необходимостта вече не само от вкореняване на Православието на Запад, но и от запазване на руската църковна традиция. Подобни разсъждения са били съвсем оправдани предвид случващите се тогава в СССР събития. Емигрантите са имали достатъчно основания за безпокойство предвид опасението, че съветската власт може окончателно да унищожи всички следи от християнството в Русия.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме