Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Андрей Виноградов

A VinogradovВ днешно време е общоприето, че трите Софийни съборни храма – Киевският, Новгородският и Полоцкият – представляват модификация на рядък архитектурен тип, като в началото на тази поредица стои именно Киевската „Св. Софѝя”[1] (Ил. 1).[2] Само че своеобразието на тези храмове не получава изчерпателно обяснение в рамките на не-архитектурно-типологичните методи – символичния, иконографския, национално-славянския и др.

В рамките пък на архитектурно-типологичния метод древноруските Софийни църкви също сами по себе си представляват съществен проблем – от гледна точка на строителната техника, на отделни архитектурни елементи и пространствени решения[3] те отлично се вписват в контекста на византийската архитектура на 11 век, освен че се отличават по плановете, които не намират преки аналози никъде в цялата византийска архитектура.[4]

Разликата в плановете с другите паметници на византийското строителство е немаловажен момент, както се опитват често да го представят. Правилото на Муцопулос[5] показва, че пропорциите на множество, ако не и на повечето, средновизантийски храмове се определят от техните планове и височината на носещата конструкция (в столичните храмове това са били мраморни колони), и по този начин се обяснява отсъствието на архитектурни чертежи от тази епоха – факт, който учудва изследователите. Така стоят нещата и при „Св. Софѝя” в Киев – основните принципи на нейната пространствена композиция са зададени именно чрез плана и наличието на балкони.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

ahtopol-litografiq 640x338

На 1 октомври бе хиротонията на Агатополския еп. Йеротей (Косаков). За историята на тази древна църковна катедра може да прочетете в следващите редове.

Ахтопол, средновековният Агатопол (споменаван още в различни източници и различни епохи като Тира (х) Перонтик-он (ус), Агатубулус, Гатополи, Гастополи, Ахтебулу и т. н.) възниква около тракийския укрепен дворец-кула Авлеу-тейхос (Аюлеу-тейхос) при днешния Синеморец и е един от петте известни епископски центрове на влизащото днес в територията на България южно черноморско крайбрежие.[1]

За разлика от другите епископски центрове Несебър, Поморие, Дебелт и Созопол, за Ахтопол нямаме запазено никакво сведение, кога християнската проповед прозвучава за първи път на това място, нито кои са първите адепти на новата религия. Това може да се дължи и на неяснотите, свързани с името на древния град, което поставя много въпросителни, но те не са обект на настоящето изследване. Въпреки това може да предположим, че както повечето значими черноморски градски центрове, така и Ахтопол е бил посетен от св. ап. Андрей Първозвани. Според св. Симеон Метафраст († ок. 960 г.) ап. Андрей е проповядвал по цяла Витиния (северозападната част на Мала Азия), Черноморското крайбрежие, Халкидон и др., както и на народите, обитаващи Тракия и Македония.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Владислав Тулянов

V TuljanovПрието е да се смята, че Русия е станала християнска държава през 988 г., благодарение решението на великия киевски княз Владимир І. Заедно с християнската религия там пристига византийско духовенство и е организирана Киевска митрополия, в канонично отношение принадлежаща на Константинополската патриаршия. Това е предполагало след смъртта на поредния Киевски митрополит от Константинопол да се назначава нов – най-често грък. Отделните велики князе са правили опити да поставят за митрополит природен руснак, но дълго време тази практика оставала рядка. Като пример може да служи църковният смут от 70-те години на 14 в.

За някои изследователи църковният смут с участието на княз Дмитрий Донски, митрополитите Киприан, Пимен и свещ. Митяй е провокиран от Константинополския патриарх.[1] Киприан е бил назначен за митрополит в Литва, която влизала в състава на Киевска митрополия заедно с Московска Русия още по времето на митрополит Алексей. Това разделя единната Киевска митрополия на две части. След смъртта на митрополит Алексей, Дмитрий Донски не е желаел да приеме при себе си Киприан, смятайки го очевидно за протеже на Литва, а от тук и за враг на Москва. Тогава се появява и мисълта да изберат митрополит-руснак. Възможно е княз Дмитрий да е замислял да установи автокефална църква, тъй като неговото протеже Митяй – както разказват летописите – още преди да замине за Константинопол се бил облякъл в архиерейски одежди и се бил настанил в митрополитския двор. Митяй е бил изпратен в Константинопол, но умира по пътя. Все пак в Константинопол поставили за Киевски митрополит руския архимандрит Пимен, съпровождащ Митяй. След смъртта на Пимен в Москва накрая е бил приет Киприан и Киевската митрополия отново се обединява под властта на митрополит-грък.[2]

На свой ред това положение на нещата предпазва Русия от жестоки вътрешни междуособици и от война с Литва, която е била част от Киевската митрополия. В края на 14 и началото на 15 век, например, митрополитите Киприан и Фотий, назначавани в Константинопол, не веднъж помирявали Московското и Литовското княжество.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Антон Карташов

A KartashevСледреволюционното време ни освободи от старите ни пристрастия. Време е за историческа трезвост и справедливост! Намирайки косвена подкрепа в авторитетните забележки на Голубински, се осмелявам да изкажа твърдението, че нашият безкрайно упрекван Синоден период не е срам и позор, а слава и гордост на Руската църква. Да, това е летопис и на страдания, и на унижения на Църквата, но и на приснопаметните ѝ подвизи и постижения – летопис, украсена с образите на талантливи, трогателни и свети по своя живот личности.

1

Катастрофалният край на имперска Русия ускори за нас, съвременниците му, възможността за сравнително по-безпристрастна и обективна историческа оценка, в сравнение с правеното досега. Вече го няма „старият режим”, с чиито недостатъци се борехме и в процеса на тази борба забравяхме за неговите положителни постижения. Самокритиката ни, прераснала в систематична революционна критика на цялата руска държавност от страна на руските емигранти – започвайки с поляците от края на 18 в. и продължавайки с руските либерали от първата половина на 19, социалистите от края на 19 и началото 20 в. – създаде съвсем изопачен и почти карикатурен образ на Русия в западния свят, като своеобразно културно и държавно чудовище. Тази едностранна и пристрастна клевета срещу Русия намери твърде благоприятна почва сред западните народи, поради хилядолетните религиозни и културни антагонизми. 

Отваряне на целия текст

Автор Михаил Артеев

M ArteevГрузинската православна църква в 1997 г. и Българската православна църква – в 1998 г. прекратяват официалното си членство в Световния съвет на църквите – най-представителният световен икуменически форум, станал дискусионна площадка за повече от триста църкви по света, изповядващи вярата в Светата Троица и в Иисус Христос като Господ и Спасител. Излизането на БПЦ от ССЦ е в навечерието не само на 50-годишнината от основаване Съвета на учредителната конференция в Амстердам в август 1948 г., но и на 50-годишнината от Съвещанието на главите и представителите на православните църкви по света, състояло се няколко месеца по-рано в комунистическа Москва. За мнозина в следвоенните години изглежда, че мечтата на много християни по света за единство, за което Православната църква постоянно се моли, просейки от Господа: „За мира на целия свят, за благосъстоянието на светите Божии църкви и за обединението на всички, Господу да се помолим!”, може да се изпълни в Амстердам. Отрицателното отношение към контактите с инославни е имало и има място в средите на православните, но, наред с това, много йерарси, светци и подвижници се изказват за насъщната необходимост от общение между разделените църкви, което по-късно се нарича икуменизъм, вселенско църковно мислене.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Николай Куломзин

Fr N_KoulomzineПрез 1931 г. митрополит Евлогий, тогава в подчинение към митрополит Сергий, Заместник на Патриаршеския местоблюстител, се оказа в критично положение. Той получи от митрополит Сергий открито запрещение, причина за което бе участието му в общохристиянския протест против гоненията срещу Църквата от съветската власт в Русия. В това особено трагично за Руската църква време бяха невъзможни нормалните отношения с Москва. Тъкмо тогава, в 1931 г., митрополит Евлогий реши да се обърне към Вселенския патриарх Фотий ІІ и да потърси там канонична опора. Без колебания Вселенският патриарх го назначи за свой екзарх за руските енории в Западна Европа.

Следва също така да се напомни, че митрополит Владимир, тогава все още в сан архиепископ, пребиваваше в Ница и се подчиняваше на митрополит Евлогий. От Москва до архиепископ Владимир пристигна назначение да поеме управлението на Западноевропейския митрополитски окръг на мястото на запретения митрополит Евлогий. Но Архиепископ Владимир предпочете да последва стъпките на митрополит Евлогий и да бъде негов викарий в Ница. На подчинение към Москва остана само малка група енориаши на rue Petel. По това време правилността на нашето подчинение към Вселенския престол все още не бе съвсем ясна. Разривът с Москва се преживяваше и оправдаваше повече само с тъжната необходимост.

Отваряне на целия текст

Автор Андрей Кострюков

21824 pРазделението на руското православие като резултат от печалните събития през 20 в. не можеше да не се отрази на съдбата на верните чеда на Руската църква. Мнозина приемаха сложните взаимоотношения между Московска патриаршия и Карловацкия синод като лична трагедия. Смятаха Руската църква за вътрешно единна, но не срещаха разбиране от страна на тези, които гледаха на взаимоотношенията между Църквата в Русия и Църквата зад граница изключително в черно-бели тонове.

Един от най-ярките примери за това е житейският път на Богучарския архиеп. Серафим (в света Николай Борисович Соболев; 1881-1950), управлявал руските енории в България в периода 1921-1950 г. – първоначално подчинен на Архиерейския Синод в Сремски Карловци (Югославия), а по-късно минал към юрисдикцията на Московската патриаршия.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев
1_69.jpgГодините, които Йосиф Соколски прекарва в Киево-­Печорската лавра (1861–1879), поставят редица неизяснени въпроси. Най-голям интерес сред изследователи­те предизвиква дипломатичният отговор на Св. синод на Руската православна църква  на  молбата  от  Йосиф  Соколски  за  връщане  в  православието,  както  и последвалото  правителствено  поръчение  към  него  за  хиротонии  на  униатски свещеници в Холмска епархия. Има ли връзка между двете събития? Случайно ли е, че Св. синод отговаря половинчато на молбата на Соколски да бъде приет в  православието,  или  става  дума  за  добре  обмислен  план,  в  който  бъдещата холмска мисия на българския архиепископ заема водещо място? Внимателният прочит на синодния отговор действително създава впечатление, че истинска­та причина за уклончивата позиция се крие някъде извън официално обявените мотиви, според които връщането на Йосиф Соколски в православието може да стане само след разрешение на Константинополския патриарх.(1) Имайки предвид общата църковна картина в столицата на Османската империя през този пери­од и влиянието, което Русия и нейната дипломация имат сред патриаршеското обкръжение и в частност върху самия патриарх, е трудно да се повярва, че през целия този последен и дълъг период от живота на Йосиф Соколски (18 години) руснаците  не  са  успели  да  издействат  положителен  отговор  на  молбата  му.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме