Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Антоан Аржаковски

Antoine ArjakovskyНесъмнено е, че честването на хилядолетието от кръщението на Русия през юни 1988 г. и съпротивата на църквите срещу комунистическата идеология беше победа над Комунистическата партия на Съветския съюз и над желанието на някои реформатори за завръщане към мита на ленинския идеал. Срещата на Горбачов и папа Йоан Павел ІІ на 1.12.1989 г. във Ватикана бе доказателство за верността на тезата на Николай Бердяев относно източниците на религиозните фундаменти на руския комунизъм. И обратно – началото на пренареждането на православните църкви беше поставено с разместването на пластове, което започна с победата през юни 1989 г. – на парламентарните избори в Полша – на профсъюза Солидарност. След рухването на СССР през 1990 г., страните от Централна Европа получиха независимостта си, а старите социалистически републики се опитаха да се превърнат в национални държави. Други страни по света, и особено от Африка, също получиха независимост. Избрани бяха и нови църковни предстоятели: в Москва, Алексий ІІ (1990 г.), Вартоломей І в Константинопол (1991 г.), Павле І в Белград (1990 г.) и Петър VІІ – в Александрия (1997 г.). Мислеше се, че в условията на свобода църквите ще са в състояние да водят братски диалог. Предсъборната среща в Шамбези през 1990 г., а след нея и срещата на предстоятелите на всички православни църкви от март 1992 г. във Фенер, дадоха надежди – особено за църквите в диаспора. Във Франция Православният междуепископския комитет, създаден в 1967 г., през 1997 г. се превърна в Събрание на православните епископи, а сформираната през 1960 г. в САЩ Постоянна конференция на каноничните православни епископи в Америка (SCOBA) също получи по-голяма значимост. Международният контекст обаче постави тези лошо подготвени църкви насред буря. Много скоро избухна конфликтът в бивша Югославия (между 1991 и 1995 г.), а също и в Чеченската република (между 1994 и 1996 г., и след това – отново в 2000 г.).

Отваряне на целия текст

Автор Андрей Кострюков

OCA-logoАприл 1970 г. Московска патриаршия дава автокефалия на Североамериканска митрополия. Структурата, която в течение на няколко десетилетия живее разделена от Руската църква, започва да се именува Православна църква в Америка. Подробностите от това помирение в наши дни все още не са отразени в изследванията. Няма отговор и на толкова важния въпрос: защо Московска патриаршия, предявяваща по-рано към Североамериканската митрополия толкова строги изисквания, поставяща ултиматуми и налагаща запрещения, през 1970 г. поема в посоката на отстъпките?

Преди обаче да говорим за обстоятелствата около помирението трябва да кажем и за началото на разделението, корените на което отиват към началото на 20-те години на 20 в.

Предпоставки за образуването в Америка на самостоятелна православна църква има още в началото на века,[1] но на този процес попречва революцията в Русия. В 1921 г. задграничното „Висше църковно управление” (ВЦУ) назначава за Северна Америка митр. Платон (Рождественски).[2] Патриарх Тихон се съгласява с това назначение и в 1922 г. също издава назначение на митрополит Платон за Америка.[3] Две години по-късно – през април 1924 г. – Съборът в Детройт, без съгласуване на въпроса с Москва, обявява Североамериканската митрополия за „самоуправляваща се църква”.[4] Като резултат от политиката на митрополит Платон идва разривът му със Задграничната църква, която застава срещу независимостта на Североамериканската митрополия от Руската църква. Няколко години по-късно идва разривът на митрополит Платон и с Московска патриаршия – митрополитът отказва да се обвърже с обещание за прекратяване на антисъветските изказвания. През август 1933 г. Московска патриаршия запретява митрополит Платон от свещенослужение, а в септември с. г. Съборът на американските архиереи се обявява за автономия (реално за пълна независимост) на Американската църква от московската църковна власт.

Отваряне на целия текст

Автор Иван Ж. Димитров

I Zh_DВсеки вид взаимни отношения между две страни и техните народи е функция от техните политически взаимоотношения. Това естествено е в сила и за балканистичните изследвания, петдесетгодишнината на чието проучване в рамките на Института по Балканистика при БАН отбелязахме миналия месец (май 2014 г. – бел. ред.) в София. Защото и дейността на Института за балканистични научни изследвания е функция от „отворилите” се през 60-те години на 20 век отношения между България и Гърция. Не правят изключение от това правило, разбира се, и междуцърковните отношения. С тази разлика, че освен от двустранните политически отношения те зависят и от редица чисто църковни фактори – повече с общоправославно, отколкото с двустранно измерение.

Основен фактор, влияещ на отношенията на Българската православна църква с останалите църкви в семейството на православните поместни църкви в средата на миналия век, е нейният статут. Както е известно, нейното отделяне от юрисдикцията на Цариградската патриаршия с цел възстановяване на независимостта ѝ води до нейното изключване от православното семейство от църкви и в продължение на цели 73 години тя продължава да съществува в изолация – до февруари 1945 г., когато независимостта ѝ е призната от майката-църква, Цариградската Вселенска патриаршия, а така и от всички останали православни църкви.

Отваряне на целия текст

Автор Андрей Виноградов

A VinogradovВ днешно време е общоприето, че трите Софийни съборни храма – Киевският, Новгородският и Полоцкият – представляват модификация на рядък архитектурен тип, като в началото на тази поредица стои именно Киевската „Св. Софѝя”[1] (Ил. 1).[2] Само че своеобразието на тези храмове не получава изчерпателно обяснение в рамките на не-архитектурно-типологичните методи – символичния, иконографския, национално-славянския и др.

В рамките пък на архитектурно-типологичния метод древноруските Софийни църкви също сами по себе си представляват съществен проблем – от гледна точка на строителната техника, на отделни архитектурни елементи и пространствени решения[3] те отлично се вписват в контекста на византийската архитектура на 11 век, освен че се отличават по плановете, които не намират преки аналози никъде в цялата византийска архитектура.[4]

Разликата в плановете с другите паметници на византийското строителство е немаловажен момент, както се опитват често да го представят. Правилото на Муцопулос[5] показва, че пропорциите на множество, ако не и на повечето, средновизантийски храмове се определят от техните планове и височината на носещата конструкция (в столичните храмове това са били мраморни колони), и по този начин се обяснява отсъствието на архитектурни чертежи от тази епоха – факт, който учудва изследователите. Така стоят нещата и при „Св. Софѝя” в Киев – основните принципи на нейната пространствена композиция са зададени именно чрез плана и наличието на балкони.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

ahtopol-litografiq 640x338

На 1 октомври бе хиротонията на Агатополския еп. Йеротей (Косаков). За историята на тази древна църковна катедра може да прочетете в следващите редове.

Ахтопол, средновековният Агатопол (споменаван още в различни източници и различни епохи като Тира (х) Перонтик-он (ус), Агатубулус, Гатополи, Гастополи, Ахтебулу и т. н.) възниква около тракийския укрепен дворец-кула Авлеу-тейхос (Аюлеу-тейхос) при днешния Синеморец и е един от петте известни епископски центрове на влизащото днес в територията на България южно черноморско крайбрежие.[1]

За разлика от другите епископски центрове Несебър, Поморие, Дебелт и Созопол, за Ахтопол нямаме запазено никакво сведение, кога християнската проповед прозвучава за първи път на това място, нито кои са първите адепти на новата религия. Това може да се дължи и на неяснотите, свързани с името на древния град, което поставя много въпросителни, но те не са обект на настоящето изследване. Въпреки това може да предположим, че както повечето значими черноморски градски центрове, така и Ахтопол е бил посетен от св. ап. Андрей Първозвани. Според св. Симеон Метафраст († ок. 960 г.) ап. Андрей е проповядвал по цяла Витиния (северозападната част на Мала Азия), Черноморското крайбрежие, Халкидон и др., както и на народите, обитаващи Тракия и Македония.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Антон Карташов

A KartashevСледреволюционното време ни освободи от старите ни пристрастия. Време е за историческа трезвост и справедливост! Намирайки косвена подкрепа в авторитетните забележки на Голубински, се осмелявам да изкажа твърдението, че нашият безкрайно упрекван Синоден период не е срам и позор, а слава и гордост на Руската църква. Да, това е летопис и на страдания, и на унижения на Църквата, но и на приснопаметните ѝ подвизи и постижения – летопис, украсена с образите на талантливи, трогателни и свети по своя живот личности.

1

Катастрофалният край на имперска Русия ускори за нас, съвременниците му, възможността за сравнително по-безпристрастна и обективна историческа оценка, в сравнение с правеното досега. Вече го няма „старият режим”, с чиито недостатъци се борехме и в процеса на тази борба забравяхме за неговите положителни постижения. Самокритиката ни, прераснала в систематична революционна критика на цялата руска държавност от страна на руските емигранти – започвайки с поляците от края на 18 в. и продължавайки с руските либерали от първата половина на 19, социалистите от края на 19 и началото 20 в. – създаде съвсем изопачен и почти карикатурен образ на Русия в западния свят, като своеобразно културно и държавно чудовище. Тази едностранна и пристрастна клевета срещу Русия намери твърде благоприятна почва сред западните народи, поради хилядолетните религиозни и културни антагонизми. 

Отваряне на целия текст

Автор Владислав Тулянов

V TuljanovПрието е да се смята, че Русия е станала християнска държава през 988 г., благодарение решението на великия киевски княз Владимир І. Заедно с християнската религия там пристига византийско духовенство и е организирана Киевска митрополия, в канонично отношение принадлежаща на Константинополската патриаршия. Това е предполагало след смъртта на поредния Киевски митрополит от Константинопол да се назначава нов – най-често грък. Отделните велики князе са правили опити да поставят за митрополит природен руснак, но дълго време тази практика оставала рядка. Като пример може да служи църковният смут от 70-те години на 14 в.

За някои изследователи църковният смут с участието на княз Дмитрий Донски, митрополитите Киприан, Пимен и свещ. Митяй е провокиран от Константинополския патриарх.[1] Киприан е бил назначен за митрополит в Литва, която влизала в състава на Киевска митрополия заедно с Московска Русия още по времето на митрополит Алексей. Това разделя единната Киевска митрополия на две части. След смъртта на митрополит Алексей, Дмитрий Донски не е желаел да приеме при себе си Киприан, смятайки го очевидно за протеже на Литва, а от тук и за враг на Москва. Тогава се появява и мисълта да изберат митрополит-руснак. Възможно е княз Дмитрий да е замислял да установи автокефална църква, тъй като неговото протеже Митяй – както разказват летописите – още преди да замине за Константинопол се бил облякъл в архиерейски одежди и се бил настанил в митрополитския двор. Митяй е бил изпратен в Константинопол, но умира по пътя. Все пак в Константинопол поставили за Киевски митрополит руския архимандрит Пимен, съпровождащ Митяй. След смъртта на Пимен в Москва накрая е бил приет Киприан и Киевската митрополия отново се обединява под властта на митрополит-грък.[2]

На свой ред това положение на нещата предпазва Русия от жестоки вътрешни междуособици и от война с Литва, която е била част от Киевската митрополия. В края на 14 и началото на 15 век, например, митрополитите Киприан и Фотий, назначавани в Константинопол, не веднъж помирявали Московското и Литовското княжество.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Михаил Артеев

M ArteevГрузинската православна църква в 1997 г. и Българската православна църква – в 1998 г. прекратяват официалното си членство в Световния съвет на църквите – най-представителният световен икуменически форум, станал дискусионна площадка за повече от триста църкви по света, изповядващи вярата в Светата Троица и в Иисус Христос като Господ и Спасител. Излизането на БПЦ от ССЦ е в навечерието не само на 50-годишнината от основаване Съвета на учредителната конференция в Амстердам в август 1948 г., но и на 50-годишнината от Съвещанието на главите и представителите на православните църкви по света, състояло се няколко месеца по-рано в комунистическа Москва. За мнозина в следвоенните години изглежда, че мечтата на много християни по света за единство, за което Православната църква постоянно се моли, просейки от Господа: „За мира на целия свят, за благосъстоянието на светите Божии църкви и за обединението на всички, Господу да се помолим!”, може да се изпълни в Амстердам. Отрицателното отношение към контактите с инославни е имало и има място в средите на православните, но, наред с това, много йерарси, светци и подвижници се изказват за насъщната необходимост от общение между разделените църкви, което по-късно се нарича икуменизъм, вселенско църковно мислене.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме