Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Сергей И. Смирнов

S I SmirnovЗадача, метод и план на работата. Началната история на покайната дисциплина и на духовничеството в Руската църква. Терминология на древноруския духовник

Предисловие

Преди петнадесет години в Богословски вестник (от февруари, октомври и ноември 1898 г.) отпечатах моя очерк „Древноруският духовник”, състоящ се от три глави и девет паметника на духовническата писменост в приложения (в отделен отпечатък – Сергиев Посад 1899 г., 115 с.). Настоящият труд е изцяло нова преработка на този неголям очерк – с до такава степен изменен план и текст, и разширен обем, че не мога да го обознача с думите „второ, допълнено и преработено издание”. По-точно би било да го нарека ново, от начало до край преработено издание. В действителност, след преработката, от Глава 1 на очерка в настоящето издание излязоха цели четири части (първите три и шестата), Глава 2, значително допълнена, сега представлява Глава 5, Глава 3, отново преосмислена, е четвърта глава от новото издание. Останалото не е в никаква зависимост от предишния очерк. В приложенията към очерка бяха издадени всичко на всичко девет паметника на духовническата писменост (с. 95-115). В новото пък издание, под специалното заглавие „Материали за историята на древноруската покайна дисциплина”, са отпечатани около 60 паметника (под 48 номера) с бележки към тях и указател, което направи книгата над 550 страници.

На Императорското общество за руска история и древности, което гостоприемно прие моя труд на страниците на своите Чтения,[1] изказвам моята дълбока благодарност.

6 декември 1913 г.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Алексей Князев

Fr Al KniazeffПрез настоящата година [1985] Православният богословски институт „Св. Сергий” празнува своята шестдесетгодишнина. Толкова продължителното съществуване на богословска школа, при това не средна, а именно висша, възникнала в емигрантски условия, преживяла всичките тези шест десетилетия без всякаква материална база – това е доволно изключително явление. Такова изключително явление обаче беше и самата руска емиграция, в чиято среда Богословският институт се роди и получи онзи духовен и творчески порив, който запази и до днес.

В началото на 20-те години на това столетие руската емиграция представляваше двумилионна маса хора, половината от които принадлежеше към горните, ръководните слоеве на нацията. Тя, разбира се, несъзнателно се подложи на неизбежно разтваряне в лоното на други култури и други държави. При което най-упоритото и неразтворимо ядро в руското религиозно и национално самосъзнание се оказа Православната църква. За да има възможността обаче да оживее и в бежанските условия и да продължи своето организирано съществуване тя се нуждаеше от богословска школа.

Но богословската школа беше необходима не само за даване на образование на духовенството, за духовното обгрижване на бежанските маси. Навсякъде се проявяваше и нарастваше живият интерес към църковните и богословските въпроси. И затова и в Константинопол, и в Париж, и в Белград, и по останалите места на руското разсеяние започнаха да се устройват популярни лекции на тези теми. В Париж, в помещенията на руското посолство (до признаването на съветското правителство от Франция в 1924 г.), се изнасяха чести беседи и лекции почти изключително на църковни теми. И така, сред многобройните слушатели възникна мисълта за систематически богословски курсове.

Отваряне на целия текст

Автор Михаил И. Якушев

M I JakushevДо 70-те години на 18 в. манастирът „Св. Пантелеймон” се намира в планинската местност на днешния Стар Русик и се нарича „Руски” или „Русик”.[1] Реформите на Петър Велики и руско-турските войни от 18 в. съществено намаляват потока на руските богомолци на Атон, което се отразява негативно върху броя на руските обитатели на манастира.

През 1735 г., поради липсата на руски монаси, Русик е обявен за гръцки манастир. Прекъсването на връзките с Русия води до икономическо западане на манастира. В тези условия гръцките манастирски братя решават да изоставят планинската обител и да се преселят по-близо до морето, до пристанището на обителта, където е било по-лесно да организират живота си. Въпреки това упадъкът на обителта продължава и на новото място.

В 1803 г. светогорският Протат (местният монашески синод, състоящ се от представители на 20-те атонски манастира) изпраща на Константинополския патриарх Калиник доклад за плачевното състояние на Руския манастир. В документа се предлага или манастирът да бъде затворен, или да се преобразува в общежитиен (киновиен). В случай на съгласие на Вселенския патриарх с втория вариант за възобновяване на Руския манастир Протатът предлага кандидатурата на монаха от скита на Ксенофонт, известния старец йеромонах Сава Светогорец, известен със светия си живот не само на Света Гора, но и в Константинополския Фенер, и даже на самия патриарх. Изборът се оказва промислителен: за кратко време под грижите на игумена Сава, ктитор и строител на Пантелеймоновия манастир, на самия бряг на морето са издигнати две величествени църкви във византийски стил: католикон на името на светия великомъченик и лечител Пантелеймон (осветен в 1815 г.) и храмът „Успение на Пресвета Богородица” (осветен в 1818 г.); построени са също трапезария и жилищен корпус за монасите. Игумен Сава се упокоява в Господа на 14.4.1821 г. – в разгара на гръцкото въстание против Османската империя.

Отваряне на целия текст

Автор Свмчк Иван А. Лаговски

St martyr Ivan LagovskyНашите дни са дни, когато времето се е сгъстило: цели епохи се събират в години. За едно десетилетие възникнаха и се разгърнаха духовни процеси и събития, за които в нормалното време, движещо се под знака на еволюцията, а не на мутацията, биха били нужни години.

Революционният взрив на смислите в Русия взриви и смисъла на религиозността и предизвика отлив на океана на вярата, на надеждата и упованието. Популяризираното издание на закъснялото рационалистично „просветителство” – „Бог няма, а има наука, която всичко знае и ще подреди” – заплашваше да стане нова „руска” вяра, завършена философия и религия на „новия живот”. Нямаше го даже богоотстъпничеството. То поне има някаква сянка от дълбочина, отблясък – ако не от трагедия, то поне от драма. Тук пък – по израза на Розанов – „всичко беше така лесно и просто, все едно отидоха на баня и се обляха с вода”.

Пресъхването на всенародната „богоносническа”[1] религиозност провиденциално съвпадна с прилива на религиозност сред значителна част от руската интелигенция… Вярваме, че в бъдеще ще бъдат написани книги и цели томове за спомен и за прослава на подвижническата борба на руската интелигенция за вярата и следването на Христос чак до смърт в часа на всенародната „целувка на Юда” или на „отричането на Петър” – някога все още беше трудно да се определи…[2]

Голготата на интелигенцията бе начало на възкресението на народа, на преодоляването на отстъпничеството, на връщането към вярата, към религиозността.

Отваряне на целия текст

Автор Андрей Кострюков

Exarch StefanУволнението от поста екзарх на Българската църква на Софийския митр. Стефан (Шоков) заема особено място в историята на руско-българските църковни отношения. Този ярък, но нееднозначен йерарх е добре известен в православният свят и особено в България. Архипастирът е оставил спомен за себе си като за патриот и като църковен политик, направил много за своята страна. На живота и дейността на митрополита са посветени статии, публикации, форуми и монографии.[1] При все това предпоставките и обстоятелствата около неговото уволнение от поста екзарх и до сега не са намерили в изследванията необходимото отражение.

Митр. Стефан (Стоян Попгеоргиев Шоков) е роден на 7.9.1878 г. в семейството на беден свещеник. Завършва Киевска духовна академия като кандидат на богословието. В 1910 г. приема монашество. В годините на Първата световна война се намира в Женева, а сетне и във Фрайбургския римокатолически университет, където защитава докторска дисертация. В Европа бъдещият екзарх взема активно участие в икуменическите мероприятия.[2] По сведения на Съветското министерство на външните работи в Лондон митр. Стефан става член на масонска ложа.[3] В 1921 г. е ръкоположен за Макариополски епископ, 1922 г. става Софийски митрополит, а в 1926 год. – член на Синода. По-късно той разказва поверително на председателя на Съвета по делата РПЦ, Г. Г. Карпов, за близкото си познанство с народния комисар по външните работи на РСФР – СССР Г. В. Чичерин. Разказва даже, че по указание на Чичерин е посещавал Англия и Швейцария с определена важна мисия.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Смилен Марков

Holy Great Council„Те наистина са възхитителен народ, който е съумял в продължение на 40 века да запази, въпреки превратностите, своя нрав и своя език… Плодородна земя, която винаги е давала най-достойните мъже на Църквата и на държавата, на науката и на изкуствата, на икономиката и на военното дело”

Луис Петит, римокатолически епископ на Атина (1912-1926 г.), Описание на Крит

Светият и велик събор на Православната църква, замислян повече от един век, най-после е факт. Той беше проведен в седмицата след Петдесетница, 20-25 юни 2016 г., на остров Крит. Освен всички критики и съмнения, които бяха изказани предварително около него, имаше два скептични обертона, които се долавяха на острова почти до самия край на събора. Първият е свързан с мястото. Изказа го най-ясно един от няколкото руски журналисти по време на съборната литургия за Петдесетница в митрополитската катедрала „Св. Мина” в Ираклио: Нима е мислимо Всеправославен събор да се организира на място, което не може да впечатли с мащаб? Убеден съм, че подобно съмнение е звучало в мислите и на други. Причината е, че всички носим идеала за вселенските събори от миналото, провеждани в Града, в бляскавата столица на Римската империя. Всъщност тук става дума за оптическа измама – както по отношение на ролята на остров Крит в историята на Православната църква, така и по отношение на метафизичната мощ, която често се проявява в ненатрапващи се форми. Другото съмнение беше свързано с недоверие в организацията.

Отваряне на целия текст

Автор Нюйоркски митр. Андрей (Петков)

Metr AndreyВ Московската духовна академия

Московската духовна академия не е в гр. Москва. Тя е в Сергиевския посад, доста далече от Москва. Намира се в сградата на Великата Троицко-Сергиева Лавра, в която се намират св. мощи на преподобния отец Сергий Радонежский чудотворец. Московската духовна академия бе удостоена с привилегията да се нарича Императорска духовна академия. Както професорското тяло, така и вътрешният духовен живот в нея всякога се е славил със своето изключително духовно мистично религиозно направление и научен авторитет. Студентите живееха при пълен и много добре уреден пансион. Те бяха разпределени по четири или пет студенти в хубави обширни занимателни стаи, в които всеки студент си имаше отделна писалищна маса и етажерка за книгите си. В хазайствено-стопанско отношение пансионският ни живот беше в образцово състояние. В нашата занимателна стая ние бяхме пет души студенти. Живеехме сговорчиво, като братя. Всички бяха мили и добри младежи.

Няколко дни след започването на учебните занятия в Академията от България дойде един младеж – Димитър Витанов Дюлгеров.[1] Той дойде като стипендиант на Българския Светия синод. В духовната семинария той беше голям фаворит на ректора. За него ще кажа кое-що по-нататък.

Нашите професори се отличаваха с голяма всесветска и богословска научна известност. Ректорът на Академията, преосвещений Теодор Волоколамский, беше архиерей, отличаващ се със своя строг монашески аскетически живот.

При Академията имахме хубава църква, в която редовно се извършваха божествени църковни служби. Също така имахме много голяма и богата библиотека, образцово заведена болница.

Както казах, всички наши професори се ползваха с известност на големи учени… За тях би могло да се каже много нещо и то хубаво. Но аз по-нататък искам да кажа повече нещо за нашия професор по история на философията – отец Павел Флоренски.

Отваряне на целия текст

Автор Василиос Ставридис

Ecumenical PatriarchateВъведение

Истанбул, градът обиколен от водите на Златния рог, Босфора и Мраморно море (Хелеспонта), има дълга история. Днес сигурно знаем, че когато гръцките колонисти от Мегара под лидерството на Бизас (658 г. пр. Хр.) пристигат на това място, там вече е съществувало селище на местното тракийско население. С идването на гърците градът взема името на техния предводител и става Византион. Константин Велики, след своето триумфално влизане в града (324 г.), го избира за център на Източната римска империя или, както е по-позната днес, Византия. От този момент градът ще бъде познат като Константинопол или Нов Рим. От 1453 г. до 1923 г. под името Истанбул градът ще бъде столица на Османската империя, която идва на мястото на Византия. Дори в пределите на модерна Турция, за чиято столица е избрана Анкара, Истанбул продължава да бъде главният град след столицата.

Християнската общност или Църквата в този град е позната с различни имена: Църквата и епископия на Византия; Църквата, епископия, архиепископия и патриаршия на Константинопол или Новия Рим; Великата църква Христова; Вселенската патриаршия и Фенерската църква. На турски е позната като Истанбулска или Фенер Рум патрикханеси.

1. Византийски период (324-1453 г.)

С възкачването на престола на имп. Константин Велики и края на преследването на християните започва епоха в отношенията църква-държава, по специфичен начин придаващи облик на Византия. Във Византия църква и държава се възприемат като две паралелни, взаимосвързани власти, едната начело с патриарх, а другата – с император, но и двете принадлежащи на един съюз, който служи на един Господ за установяването на Неговото царство на земята и за благосъстоянието на всички.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме