Автор Василиос Ставридис

Въведение

Истанбул, градът обиколен от водите на Златния рог, Босфора и Мраморно море (Хелеспонта), има дълга история. Днес сигурно знаем, че когато гръцките колонисти от Мегара под лидерството на Бизас (658 г. пр. Хр.) пристигат на това място, там вече е съществувало селище на местното тракийско население. С идването на гърците градът взема името на техния предводител и става Византион. Константин Велики, след своето триумфално влизане в града (324 г.), го избира за център на Източната римска империя или, както е по-позната днес, Византия. От този момент градът ще бъде познат като Константинопол или Нов Рим. От 1453 г. до 1923 г. под името Истанбул градът ще бъде столица на Османската империя, която идва на мястото на Византия. Дори в пределите на модерна Турция, за чиято столица е избрана Анкара, Истанбул продължава да бъде главният град след столицата.

Християнската общност или Църквата в този град е позната с различни имена: Църквата и епископия на Византия; Църквата, епископия, архиепископия и патриаршия на Константинопол или Новия Рим; Великата църква Христова; Вселенската патриаршия и Фенерската църква. На турски е позната като Истанбулска или Фенер Рум патрикханеси.

1. Византийски период (324-1453 г.)

С възкачването на престола на имп. Константин Велики и края на преследването на християните започва епоха в отношенията църква-държава, по специфичен начин придаващи облик на Византия. Във Византия църква и държава се възприемат като две паралелни, взаимосвързани власти, едната начело с патриарх, а другата – с император, но и двете принадлежащи на един съюз, който служи на един Господ за установяването на Неговото царство на земята и за благосъстоянието на всички.

Отваряне на целия текст

Автор Андрей Кострюков

Април 1970 г. Московска патриаршия дава автокефалия на Североамериканска митрополия. Структурата, която в течение на няколко десетилетия живее разделена от Руската църква, започва да се именува Православна църква в Америка. Подробностите от това помирение в наши дни все още не са отразени в изследванията. Няма отговор и на толкова важния въпрос: защо Московска патриаршия, предявяваща по-рано към Североамериканската митрополия толкова строги изисквания, поставяща ултиматуми и налагаща запрещения, през 1970 г. поема в посоката на отстъпките?

Преди обаче да говорим за обстоятелствата около помирението трябва да кажем и за началото на разделението, корените на което отиват към началото на 20-те години на 20 в.

Предпоставки за образуването в Америка на самостоятелна православна църква има още в началото на века,[1] но на този процес попречва революцията в Русия. В 1921 г. задграничното „Висше църковно управление” (ВЦУ) назначава за Северна Америка митр. Платон (Рождественски).[2] Патриарх Тихон се съгласява с това назначение и в 1922 г. също издава назначение на митрополит Платон за Америка.[3] Две години по-късно – през април 1924 г. – Съборът в Детройт, без съгласуване на въпроса с Москва, обявява Североамериканската митрополия за „самоуправляваща се църква”.[4] Като резултат от политиката на митрополит Платон идва разривът му със Задграничната църква, която застава срещу независимостта на Североамериканската митрополия от Руската църква. Няколко години по-късно идва разривът на митрополит Платон и с Московска патриаршия – митрополитът отказва да се обвърже с обещание за прекратяване на антисъветските изказвания. През август 1933 г. Московска патриаршия запретява митрополит Платон от свещенослужение, а в септември с. г. Съборът на американските архиереи се обявява за автономия (реално за пълна независимост) на Американската църква от московската църковна власт.

Отваряне на целия текст

Автор Антоан Аржаковски

Несъмнено е, че честването на хилядолетието от кръщението на Русия през юни 1988 г. и съпротивата на църквите срещу комунистическата идеология беше победа над Комунистическата партия на Съветския съюз и над желанието на някои реформатори за завръщане към мита на ленинския идеал. Срещата на Горбачов и папа Йоан Павел ІІ на 1.12.1989 г. във Ватикана бе доказателство за верността на тезата на Николай Бердяев относно източниците на религиозните фундаменти на руския комунизъм. И обратно – началото на пренареждането на православните църкви беше поставено с разместването на пластове, което започна с победата през юни 1989 г. – на парламентарните избори в Полша – на профсъюза Солидарност. След рухването на СССР през 1990 г., страните от Централна Европа получиха независимостта си, а старите социалистически републики се опитаха да се превърнат в национални държави. Други страни по света, и особено от Африка, също получиха независимост. Избрани бяха и нови църковни предстоятели: в Москва, Алексий ІІ (1990 г.), Вартоломей І в Константинопол (1991 г.), Павле І в Белград (1990 г.) и Петър VІІ – в Александрия (1997 г.). Мислеше се, че в условията на свобода църквите ще са в състояние да водят братски диалог. Предсъборната среща в Шамбези през 1990 г., а след нея и срещата на предстоятелите на всички православни църкви от март 1992 г. във Фенер, дадоха надежди – особено за църквите в диаспора. Във Франция Православният междуепископския комитет, създаден в 1967 г., през 1997 г. се превърна в Събрание на православните епископи, а сформираната през 1960 г. в САЩ Постоянна конференция на каноничните православни епископи в Америка (SCOBA) също получи по-голяма значимост. Международният контекст обаче постави тези лошо подготвени църкви насред буря. Много скоро избухна конфликтът в бивша Югославия (между 1991 и 1995 г.), а също и в Чеченската република (между 1994 и 1996 г., и след това – отново в 2000 г.).

Отваряне на целия текст

Автор Иван Ж. Димитров

Всеки вид взаимни отношения между две страни и техните народи е функция от техните политически взаимоотношения. Това естествено е в сила и за балканистичните изследвания, петдесетгодишнината на чието проучване в рамките на Института по Балканистика при БАН отбелязахме миналия месец (май 2014 г. – бел. ред.) в София. Защото и дейността на Института за балканистични научни изследвания е функция от „отворилите” се през 60-те години на 20 век отношения между България и Гърция. Не правят изключение от това правило, разбира се, и междуцърковните отношения. С тази разлика, че освен от двустранните политически отношения те зависят и от редица чисто църковни фактори – повече с общоправославно, отколкото с двустранно измерение.

Основен фактор, влияещ на отношенията на Българската православна църква с останалите църкви в семейството на православните поместни църкви в средата на миналия век, е нейният статут. Както е известно, нейното отделяне от юрисдикцията на Цариградската патриаршия с цел възстановяване на независимостта ѝ води до нейното изключване от православното семейство от църкви и в продължение на цели 73 години тя продължава да съществува в изолация – до февруари 1945 г., когато независимостта ѝ е призната от майката-църква, Цариградската Вселенска патриаршия, а така и от всички останали православни църкви.

Отваряне на целия текст