Автор Сергей И. Смирнов

Задача, метод и план на работата. Началната история на покайната дисциплина и на духовничеството в Руската църква. Терминология на древноруския духовник

Предисловие

Преди петнадесет години в Богословски вестник (от февруари, октомври и ноември 1898 г.) отпечатах моя очерк „Древноруският духовник”, състоящ се от три глави и девет паметника на духовническата писменост в приложения (в отделен отпечатък – Сергиев Посад 1899 г., 115 с.). Настоящият труд е изцяло нова преработка на този неголям очерк – с до такава степен изменен план и текст, и разширен обем, че не мога да го обознача с думите „второ, допълнено и преработено издание”. По-точно би било да го нарека ново, от начало до край преработено издание. В действителност, след преработката, от Глава 1 на очерка в настоящето издание излязоха цели четири части (първите три и шестата), Глава 2, значително допълнена, сега представлява Глава 5, Глава 3, отново преосмислена, е четвърта глава от новото издание. Останалото не е в никаква зависимост от предишния очерк. В приложенията към очерка бяха издадени всичко на всичко девет паметника на духовническата писменост (с. 95-115). В новото пък издание, под специалното заглавие „Материали за историята на древноруската покайна дисциплина”, са отпечатани около 60 паметника (под 48 номера) с бележки към тях и указател, което направи книгата над 550 страници.

На Императорското общество за руска история и древности, което гостоприемно прие моя труд на страниците на своите Чтения,[1] изказвам моята дълбока благодарност.

6 декември 1913 г.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Алексей Князев

През настоящата година [1985] Православният богословски институт „Св. Сергий” празнува своята шестдесетгодишнина. Толкова продължителното съществуване на богословска школа, при това не средна, а именно висша, възникнала в емигрантски условия, преживяла всичките тези шест десетилетия без всякаква материална база – това е доволно изключително явление. Такова изключително явление обаче беше и самата руска емиграция, в чиято среда Богословският институт се роди и получи онзи духовен и творчески порив, който запази и до днес.

В началото на 20-те години на това столетие руската емиграция представляваше двумилионна маса хора, половината от които принадлежеше към горните, ръководните слоеве на нацията. Тя, разбира се, несъзнателно се подложи на неизбежно разтваряне в лоното на други култури и други държави. При което най-упоритото и неразтворимо ядро в руското религиозно и национално самосъзнание се оказа Православната църква. За да има възможността обаче да оживее и в бежанските условия и да продължи своето организирано съществуване тя се нуждаеше от богословска школа.

Но богословската школа беше необходима не само за даване на образование на духовенството, за духовното обгрижване на бежанските маси. Навсякъде се проявяваше и нарастваше живият интерес към църковните и богословските въпроси. И затова и в Константинопол, и в Париж, и в Белград, и по останалите места на руското разсеяние започнаха да се устройват популярни лекции на тези теми. В Париж, в помещенията на руското посолство (до признаването на съветското правителство от Франция в 1924 г.), се изнасяха чести беседи и лекции почти изключително на църковни теми. И така, сред многобройните слушатели възникна мисълта за систематически богословски курсове.

Отваряне на целия текст

Автор Михаил И. Якушев

До 70-те години на 18 в. манастирът „Св. Пантелеймон” се намира в планинската местност на днешния Стар Русик и се нарича „Руски” или „Русик”.[1] Реформите на Петър Велики и руско-турските войни от 18 в. съществено намаляват потока на руските богомолци на Атон, което се отразява негативно върху броя на руските обитатели на манастира.

През 1735 г., поради липсата на руски монаси, Русик е обявен за гръцки манастир. Прекъсването на връзките с Русия води до икономическо западане на манастира. В тези условия гръцките манастирски братя решават да изоставят планинската обител и да се преселят по-близо до морето, до пристанището на обителта, където е било по-лесно да организират живота си. Въпреки това упадъкът на обителта продължава и на новото място.

В 1803 г. светогорският Протат (местният монашески синод, състоящ се от представители на 20-те атонски манастира) изпраща на Константинополския патриарх Калиник доклад за плачевното състояние на Руския манастир. В документа се предлага или манастирът да бъде затворен, или да се преобразува в общежитиен (киновиен). В случай на съгласие на Вселенския патриарх с втория вариант за възобновяване на Руския манастир Протатът предлага кандидатурата на монаха от скита на Ксенофонт, известния старец йеромонах Сава Светогорец, известен със светия си живот не само на Света Гора, но и в Константинополския Фенер, и даже на самия патриарх. Изборът се оказва промислителен: за кратко време под грижите на игумена Сава, ктитор и строител на Пантелеймоновия манастир, на самия бряг на морето са издигнати две величествени църкви във византийски стил: католикон на името на светия великомъченик и лечител Пантелеймон (осветен в 1815 г.) и храмът „Успение на Пресвета Богородица” (осветен в 1818 г.); построени са също трапезария и жилищен корпус за монасите. Игумен Сава се упокоява в Господа на 14.4.1821 г. – в разгара на гръцкото въстание против Османската империя.

Отваряне на целия текст

Автор Свмчк Иван А. Лаговски

Нашите дни са дни, когато времето се е сгъстило: цели епохи се събират в години. За едно десетилетие възникнаха и се разгърнаха духовни процеси и събития, за които в нормалното време, движещо се под знака на еволюцията, а не на мутацията, биха били нужни години.

Революционният взрив на смислите в Русия взриви и смисъла на религиозността и предизвика отлив на океана на вярата, на надеждата и упованието. Популяризираното издание на закъснялото рационалистично „просветителство” – „Бог няма, а има наука, която всичко знае и ще подреди” – заплашваше да стане нова „руска” вяра, завършена философия и религия на „новия живот”. Нямаше го даже богоотстъпничеството. То поне има някаква сянка от дълбочина, отблясък – ако не от трагедия, то поне от драма. Тук пък – по израза на Розанов – „всичко беше така лесно и просто, все едно отидоха на баня и се обляха с вода”.

Пресъхването на всенародната „богоносническа”[1] религиозност провиденциално съвпадна с прилива на религиозност сред значителна част от руската интелигенция… Вярваме, че в бъдеще ще бъдат написани книги и цели томове за спомен и за прослава на подвижническата борба на руската интелигенция за вярата и следването на Христос чак до смърт в часа на всенародната „целувка на Юда” или на „отричането на Петър” – някога все още беше трудно да се определи…[2]

Голготата на интелигенцията бе начало на възкресението на народа, на преодоляването на отстъпничеството, на връщането към вярата, към религиозността.

Отваряне на целия текст