Автор Прот. Радомир Попович

Увод

Днешната Белградско-Карловацка архиепископия е църковно-административна единица на Сръбската православна църква (СПЦ), която обхваща първопрестолния Белград, със Земун, и непосредствената област (Кърняча, Земун поле, Гроцка, Мали Пожаревац, Барич, Умка, Ритопек). Това е една от най-старите епископии на СПЦ, която съществува без прекъсване от времената на древната Църква до днес. Най-напред Белград е бил епископия, а днес е Белградско-Карловацка митрополия. На географски малката територия на тази митрополия днес живеят около два милиона души или 27% от населението на Република Сърбия.

Обширната и детайлна история на Белградско-Карловацката архиепископия не е представена тук. За съжаление тя все още не е написана. Тук представяме само кратък исторически преглед на основните сведения, които ни показват единствено голямото значение на християнско-православното минало на Белград. Най-напред, в гръцко-римско време Белград е седалище на епископ и важно християнско и духовно средище в тази област на Югоизточна Европа, за да стане в ново време патриаршеско седалище на Сръбската православна църква.

Настоящият кратък духовен пътеводител през Белград и неговите светини[1] ще представи основни сведения за историческите храмове, манастири и параклиси, както и за тези, които са изградени в ново време. Пътеводителят е замислен като основно и практично информационно пособие, стимул за по-широко и всеобхватно проучване на богатото и разнообразно духовно минало на Белград и духовен указател за неговите набожни жители.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

Най-вече на манастирите трябва да се благодари за това, че сърбите не са се помохамеданчили

митр. Стефан (Стратимирович)

Общо погледнато монашеството e същинската структура на Църквата и без него Църквата не може да се мисли. Когато става дума за статута на монашеството и на манастирите при сърбите в края на 18 и началото на 19 в., във връзка с Първото въстание на сърбите в Османската империя, трябва да се имат предвид няколко главни житейски факта: 1) в тези времена при сърбите Църквата не съществува самостоятелно – тя е в състава на Константинополската патриаршия (от 1766 г.), която и сама живее в много тежки условия, за което най-добре, освен всичко останало, свидетелства фактът, че за много кратък период от време на трона на Вселенския патриарх се сменят много личности – Прокопий (1785-1789), Неофит VІІ (1789-1794; 1798-1801), Герасим ІІІ (1794-1797), Григорий V (1797-1798; 1806-1808; 1818-1821), Калиник ІV (1801-1808; 1808-1809), Йеремия ІV (1809-1813) и Кирил VІ (1813-1818), а монашеството е тясно свързано с този факт и не може да се разглежда изолирано от него; 2) висшето свещенство, епископите, са рекрутирани от Константинопол по сръбските етнически простори, а монашеството е предано и от край време свързано с епископите, и 3) животът и съществуването на Църквата и при сърбите е обусловено от факта на вековната подчиненост на иноверни политически завоеватели като турците или ислямизираните народи в Османската империя. Следователно и монашеския живот във въстаническа Сърбия преди повече от двеста години ние трябва да разглеждаме, имайки предвид главно тези три факта и обективните обстоятелства, в които живеят сръбският народ и неговата църква.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

В ново време старата сръбска книжовност все повече става предмет на изучаване не само от историците на книжовността, но и от историците въобще. Причината за този интерес е разбираема и тя има своето основание във факта, че средновековното творчество въобще се реализира като плод от взаимодействието на онези обществени структури, които са водели и давали ход на целокупния исторически процес на своето време. Творчеството в областта на изкуството се изразява в най-различни прояви: писмено, изобразително, култово, правно и има за крайна цел да представи пред средновековния читател, зрител и наблюдател погледа за света такъв, какъвто идеално присъства в Св. Писание и реално се осъществява в Църквата чрез Божиите светци. Библията, впрочем, е свята и поради това, че прави светци всички онези, които в този свят живеят по нейните начала като по вечно дадени аксиоми.

Така, тръгвайки от тези основни предпоставки и идеи, водещи за целокупното средновековно творчество, като историци ние трябва да се спрем с особено внимание на старите сръбски биографии. Те заслужават повече внимание, защото съдържат живота и делата на нашите църковни и държавни глави, т. е. на онези личности, които косвено или непосредствено са творили историята на своето време. Конкретно за сръбското средновековно минало не може да се заобиколи владетелската династия на Неманичи, нейните представители, крале и царе. В нашата работа по-подробно ще се спрем на житията на св. Стефан Дечански от Данаиловия, неизвестен ни по име продължител, и от Григорий Цамблак.[1] Вторият от двамата животописци е много интересен и единствен, както по свой начин е интересна и единствена и самата личност на споменатия сръбски владетел. Двамата биографи описват живота и делата на една и съща личност, но всеки автор разчита написаното от него да послужи във времето, в което живее.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Чапнин

Не бива да очакваме чудо: Руската православна църква със своя твърд йерархичен вертикал на властта, с раздут административно-управленски апарат и ориентация към печалба става все по-малко привлекателна. Може да се изразим и по-категорично: РПЦ като организация все по-малко напомня на Църквата в традиционния смисъл на тази дума. На Църква приличат отделните енории и манастири, но не и Московската патриаршия като църковна структура. В първите години на своето патриаршеско управление Кирил проведе административна реформа в Църквата и съсредоточи в ръцете си пълнотата на властта, превеждайки Църквата в режим на „ръчно управление“. На вълната на големите очаквания първият ефект от реформите беше положителен, но в следващите години реалната управляемост на църковните структури стремително пада. И вътрешните процеси говорят, че грамадата нерешени проблеми превръща РПЦ във великан с глинени крака. Затова е време да се замислим какви контрареформи трябва да се осъществят, след като епохата на патр. Кирил завърши.

Последните години от патриаршеството на Алексий II нерядко са наричани време на застой. Именно тогава се формира желанието за сериозни промени в църковния живот, които така и не се осъществиха в периода на „църковното възраждане“. На вълната на тези очаквания преди 10 години енергичният и предприемчив митр. Кирил беше избран за патриарх.

Отваряне на целия текст