Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Йером. Силуан (Никитин)

Archbishop Paul of FinlandПроблемът за възпитаването на учени от средите на монашестващите за заемане на административни и ръководни постове в Църквата винаги е стоял остро за Финландската архиепископия. Църковното управление на Финландската православна църква през 20-те и 30-те години на 20 век си поставя задачата да откърми ново поколение свещенослужители, които изцяло да биха съответствали на изискванията на времето по въпросите на формирането на национална поместна православна църква. Един от най-ярките представители на това поколение от духовенството става бъдещият Карелски и на цяла Финландия архиепископ Павел (Олмари).

Личността на владика Павел (финският вариант на името е Паавали) е известна на мнозина. За Финландия той се явява един от най-авторитетните и любими православни йерарси – „символ на православието, икона на своето време”.[1] За първи път в историята на финския език терминът еsipaimen, т. е. „владика”, е бил употребен именно за владика Павел. Струва си също да се посочи, че в наши дни се разглежда въпросът за възможната негова канонизация от Финландската православна църква.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей И. Смирнов

S I SmirnovЧинът на духовниците в Гръцката църква и в южнославянските църкви. Имало ли е в Русия отделен чин на духовниците? Мнението на Голубински и анализ на неговото мнение. Духовничество в древния руски манастир. Духовничество в древната руска енория. Изборът на духовен отец от вярващите. Покайното семейство.

В периода след Вселенските събори във Византийската църква тайната изповед е изключително в монашески ръце, а бялото енорийско духовенство не изповядва своите пасоми, нито извършва тайнството Покаяние. В по-голямата си част монасите, които са духовници,[1] са лица с презвитерски сан или – както днес биват наричани – йеромонаси. Случвало се е обаче изповед да приемат и епископи, както и обикновени монаси без свещен сан.[2] Това явление в гръцкия църковен живот се обяснява естествено с това, че дисциплината на тайната изповед се оформя в манастирите, а духовничеството като служение произлиза от манастирското старчество. Затова в Гръцката църква монасите са единствените изповядващи. Приемането на изповед от обикновен старец без свещен сан едва ли може да се нарече злоупотреба; по-скоро става дума за особено характерно наследство от миналото, още повече, че понякога самите епископи дават поръчение на обикновени старци да изповядват. Канонистите през 12 век категорично осъждат този обичай. Нещо повече: Валсамон не съчувства на монашеския монопол върху изповедта и обяснява явлението с лицемерната скромност или срамежливост на миряните, които са предпочитали да откриват греховете си на монаси, а не на свещениците в света, и се опитва да предостави духовнически права за изповед и на белите свещеници в своята патриаршия в Антиохия.[3] Реформата на знаменития канонист обаче няма успех – на Изток изповедта остава монашеско дело. И след 12 век духовниците в Гръцката църква са почти изключително хора с монашеско пострижение – по-рядко с епископски сан и по-често, разбира се, с презвитерски.

Отваряне на целия текст

Автор Василиос Н. Макридис

V N MakridesВъведение

Специфичните връзки между различните християнски църкви и комунистическите режими (включително комунистическото наследство) в Източна, Източна Централна и Югоизточна Европа привличат сериозен интерес след краха на Източния блок.[1] Този интерес се концентрира върху един изключително заплетен въпрос, който не се поддава нито на един единствен ясен отговор, нито на съпътстваща го класификация. Тези взаимоотношения между църква и държава наистина са били многолики и многопластови, дори да се намират в един и същ контекст. Например, съветската политика спрямо религията от 1917 до 1991 г. не е еднаква, а е преминавала през различни фази, в зависимост от това кой е бил лидер, и от цялостната социално-политическа обстановка. Дори и така, случаят на Съветския съюз коренно се различава от историята на комунистическа Албания – особено в периода след 1967 г. – тогава албанската анти-религиозна политика достига своя апогей.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей И. Смирнов

S I SmirnovЗадача, метод и план на работата. Началната история на покайната дисциплина и на духовничеството в Руската църква. Терминология на древноруския духовник

Предисловие

Преди петнадесет години в Богословски вестник (от февруари, октомври и ноември 1898 г.) отпечатах моя очерк „Древноруският духовник”, състоящ се от три глави и девет паметника на духовническата писменост в приложения (в отделен отпечатък – Сергиев Посад 1899 г., 115 с.). Настоящият труд е изцяло нова преработка на този неголям очерк – с до такава степен изменен план и текст, и разширен обем, че не мога да го обознача с думите „второ, допълнено и преработено издание”. По-точно би било да го нарека ново, от начало до край преработено издание. В действителност, след преработката, от Глава 1 на очерка в настоящето издание излязоха цели четири части (първите три и шестата), Глава 2, значително допълнена, сега представлява Глава 5, Глава 3, отново преосмислена, е четвърта глава от новото издание. Останалото не е в никаква зависимост от предишния очерк. В приложенията към очерка бяха издадени всичко на всичко девет паметника на духовническата писменост (с. 95-115). В новото пък издание, под специалното заглавие „Материали за историята на древноруската покайна дисциплина”, са отпечатани около 60 паметника (под 48 номера) с бележки към тях и указател, което направи книгата над 550 страници.

На Императорското общество за руска история и древности, което гостоприемно прие моя труд на страниците на своите Чтения,[1] изказвам моята дълбока благодарност.

6 декември 1913 г.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Алексей Князев

Fr Al KniazeffПрез настоящата година [1985] Православният богословски институт „Св. Сергий” празнува своята шестдесетгодишнина. Толкова продължителното съществуване на богословска школа, при това не средна, а именно висша, възникнала в емигрантски условия, преживяла всичките тези шест десетилетия без всякаква материална база – това е доволно изключително явление. Такова изключително явление обаче беше и самата руска емиграция, в чиято среда Богословският институт се роди и получи онзи духовен и творчески порив, който запази и до днес.

В началото на 20-те години на това столетие руската емиграция представляваше двумилионна маса хора, половината от които принадлежеше към горните, ръководните слоеве на нацията. Тя, разбира се, несъзнателно се подложи на неизбежно разтваряне в лоното на други култури и други държави. При което най-упоритото и неразтворимо ядро в руското религиозно и национално самосъзнание се оказа Православната църква. За да има възможността обаче да оживее и в бежанските условия и да продължи своето организирано съществуване тя се нуждаеше от богословска школа.

Но богословската школа беше необходима не само за даване на образование на духовенството, за духовното обгрижване на бежанските маси. Навсякъде се проявяваше и нарастваше живият интерес към църковните и богословските въпроси. И затова и в Константинопол, и в Париж, и в Белград, и по останалите места на руското разсеяние започнаха да се устройват популярни лекции на тези теми. В Париж, в помещенията на руското посолство (до признаването на съветското правителство от Франция в 1924 г.), се изнасяха чести беседи и лекции почти изключително на църковни теми. И така, сред многобройните слушатели възникна мисълта за систематически богословски курсове.

Отваряне на целия текст

Автор Свмчк Иван А. Лаговски

St martyr Ivan LagovskyНашите дни са дни, когато времето се е сгъстило: цели епохи се събират в години. За едно десетилетие възникнаха и се разгърнаха духовни процеси и събития, за които в нормалното време, движещо се под знака на еволюцията, а не на мутацията, биха били нужни години.

Революционният взрив на смислите в Русия взриви и смисъла на религиозността и предизвика отлив на океана на вярата, на надеждата и упованието. Популяризираното издание на закъснялото рационалистично „просветителство” – „Бог няма, а има наука, която всичко знае и ще подреди” – заплашваше да стане нова „руска” вяра, завършена философия и религия на „новия живот”. Нямаше го даже богоотстъпничеството. То поне има някаква сянка от дълбочина, отблясък – ако не от трагедия, то поне от драма. Тук пък – по израза на Розанов – „всичко беше така лесно и просто, все едно отидоха на баня и се обляха с вода”.

Пресъхването на всенародната „богоносническа”[1] религиозност провиденциално съвпадна с прилива на религиозност сред значителна част от руската интелигенция… Вярваме, че в бъдеще ще бъдат написани книги и цели томове за спомен и за прослава на подвижническата борба на руската интелигенция за вярата и следването на Христос чак до смърт в часа на всенародната „целувка на Юда” или на „отричането на Петър” – някога все още беше трудно да се определи…[2]

Голготата на интелигенцията бе начало на възкресението на народа, на преодоляването на отстъпничеството, на връщането към вярата, към религиозността.

Отваряне на целия текст

Автор Михаил И. Якушев

M I JakushevДо 70-те години на 18 в. манастирът „Св. Пантелеймон” се намира в планинската местност на днешния Стар Русик и се нарича „Руски” или „Русик”.[1] Реформите на Петър Велики и руско-турските войни от 18 в. съществено намаляват потока на руските богомолци на Атон, което се отразява негативно върху броя на руските обитатели на манастира.

През 1735 г., поради липсата на руски монаси, Русик е обявен за гръцки манастир. Прекъсването на връзките с Русия води до икономическо западане на манастира. В тези условия гръцките манастирски братя решават да изоставят планинската обител и да се преселят по-близо до морето, до пристанището на обителта, където е било по-лесно да организират живота си. Въпреки това упадъкът на обителта продължава и на новото място.

В 1803 г. светогорският Протат (местният монашески синод, състоящ се от представители на 20-те атонски манастира) изпраща на Константинополския патриарх Калиник доклад за плачевното състояние на Руския манастир. В документа се предлага или манастирът да бъде затворен, или да се преобразува в общежитиен (киновиен). В случай на съгласие на Вселенския патриарх с втория вариант за възобновяване на Руския манастир Протатът предлага кандидатурата на монаха от скита на Ксенофонт, известния старец йеромонах Сава Светогорец, известен със светия си живот не само на Света Гора, но и в Константинополския Фенер, и даже на самия патриарх. Изборът се оказва промислителен: за кратко време под грижите на игумена Сава, ктитор и строител на Пантелеймоновия манастир, на самия бряг на морето са издигнати две величествени църкви във византийски стил: католикон на името на светия великомъченик и лечител Пантелеймон (осветен в 1815 г.) и храмът „Успение на Пресвета Богородица” (осветен в 1818 г.); построени са също трапезария и жилищен корпус за монасите. Игумен Сава се упокоява в Господа на 14.4.1821 г. – в разгара на гръцкото въстание против Османската империя.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Димитриос Константилос

Fr D ConstantelosЦелта на тази кратка статия е да бъде направен преглед на няколко авторитетни източника от византийските столетия (330-1453 г.), имащи отношение към произхода, развитието, юрисдикционните отговорности и авторитета на съвременната Вселенска патриаршия на Православната християнска църква. Произходът на тази патриаршия може да бъде проследен назад във времето – към четвъртото столетие от нашата епоха, макар че установяването на Християнската църква в региона, към който патриаршията принадлежи, е факт още от апостолско време – когато Византион е все още само малък гръцки град-държава. През четвъртото столетие Византион става Константинопол или, по думите на Константинополския патриарх Григорий Богослов, προκαθήμενοι – пръв сред градовете в говорещата гръцкия език половина от Римската империя. Езическият Византион е преобразен в християнския Константинопол. Когато Константин измества своя двор и столица в Източната Римска империя, той идва в земи, където още от 8 в. пр. Хр. всичко е гръцко – езикът, литературата, културата, мисълта. При това той няма никакво намерение да превръща елинистичната част от Римската империя в латинска държава. Светът на Константин е едновременно стар и много нов: той е стар, тъй като е продължение на елинистичния свят – такъв, какъвто той се е разгърнал след смъртта на Александър Велики, и нов – тъй като е бил припознат и възприет в качеството на нова религия. Четвъртото столетие е столетие на приемственост, но и на преобразяване.

Четвъртият вселенски събор, който събира заедно 630 на брой представители на Християнската църква, е едно от най-важните събития в историята на християнството. Той е проведен в 451 г. в Халкидон – градът, намиращ се срещу Константинопол. Сред всички важни догматически и канонични решения, безусловно значение има Правило 28 на този събор, тъй като с него се определя бъдещето и значението на православната християнска патриаршия на Константинопол: градът, който е „Новият Рим”. На първо място правилото постановява, че отците от Втория вселенски събор, проведен в 381 г. в Константинопол, справедливо са предоставили на светейшия трон на Новия Рим [т. е. Константинопол] равни преимущества (ἴσα πρεσβεία) с тези, които са дадени на трона на Стария Рим, на старата столица на империята. На второ място, отсъждайки, че сега Константинопол е вече новата столица, Халкидонският събор постановява църковният трон на този град да се радва на „равни преимущества със стария царствен Рим и като онзи в църковните дела да бъде въздигнат за втори, след онзи, така че митрополитите на диоцезите Понт, Асия и Тракия, както и епископите на варварите да се ръкополагат от споменатия светейши престол на Константинополската светейша църква…”.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме