Автор Прот. Радомир Попович

Йоаким Вуич – „сръбски писател“, както често той се подписва в писмата си, е много интересна наша личност от края на 18 и началото на 19 в. Потомък е на онези сърби, които по силата на обстоятелствата бягат в Южна Унгария и там основават нови огнища. Макар там да им е по-добре, отколкото на братята им, останали под османска власт, те не забравят старите си домове, откъдето са произлезли и с които ги свързва всичко, което имат и което някога са имали. От там те бдително следят за всичко, което се случва със сърбите, останали под османска власт. Тази бдителност се засилва особено в началото на 19 в. поради Първото и Второто сръбско въстание, които слагат край на петвековното османско робство. Техните очи са вперени в Караджорджевич и Милош Обренович и във всички онези, които, където и да са, безсъзнателно или по план, работят за общото сръбско дело – освобождението от османците. Между другото, за Йоаким Вуйч може да се каже, че и той е един от тези, които със своята преди всичко просветителска работа са допринесли за сръбското освобождение и за събуждането на националната свяст, както и за формирането на държавата.

Йоаким Вуйч е роден в гр. Бая през 1772 г. Тук завършва и основно образование. Гимназия учи в Калоч и Сегедин, а право слуша в Братислава. Знае добре латински, а от живите езици: френски, немски и унгарски. Еврейски знае доколкото „с помощта на речник може да превежда светите еврейски книги и да пише писма на еврейски език“. Пътува много, но не е само наблюдател, а записва всичко, което вижда, чува и научава. Жив и немирен дух, че освен това и образован, той пропътува Италия, а на търговския кораб на някой си сърбин-търговец Квикич обикаля почти цялото Средиземно море: Яфа, Палестина, Смирна, Константинопол, Одеса, Александрия и Триест. За пръв път идва в Сърбия в 1806 г. по времето на Караджорджевич. По-късното свое пребиваване в Сърбия от 1826 г., когато пропътува цялата тогавашна Сърбия, описва в „Пътешествие по Сърбия“. Този свой труд той отпечатва за пръв път през 1828 г. в Будим.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

В ново време старата сръбска книжовност все повече става предмет на изучаване не само от историците на книжовността, но и от историците въобще. Причината за този интерес е разбираема и тя има своето основание във факта, че средновековното творчество въобще се реализира като плод от взаимодействието на онези обществени структури, които са водели и давали ход на целокупния исторически процес на своето време. Творчеството в областта на изкуството се изразява в най-различни прояви: писмено, изобразително, култово, правно и има за крайна цел да представи пред средновековния читател, зрител и наблюдател погледа за света такъв, какъвто идеално присъства в Св. Писание и реално се осъществява в Църквата чрез Божиите светци. Библията, впрочем, е свята и поради това, че прави светци всички онези, които в този свят живеят по нейните начала като по вечно дадени аксиоми.

Така, тръгвайки от тези основни предпоставки и идеи, водещи за целокупното средновековно творчество, като историци ние трябва да се спрем с особено внимание на старите сръбски биографии. Те заслужават повече внимание, защото съдържат живота и делата на нашите църковни и държавни глави, т. е. на онези личности, които косвено или непосредствено са творили историята на своето време. Конкретно за сръбското средновековно минало не може да се заобиколи владетелската династия на Неманичи, нейните представители, крале и царе. В нашата работа по-подробно ще се спрем на житията на св. Стефан Дечански от Данаиловия, неизвестен ни по име продължител, и от Григорий Цамблак.[1] Вторият от двамата животописци е много интересен и единствен, както по свой начин е интересна и единствена и самата личност на споменатия сръбски владетел. Двамата биографи описват живота и делата на една и съща личност, но всеки автор разчита написаното от него да послужи във времето, в което живее.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Чапнин

Не бива да очакваме чудо: Руската православна църква със своя твърд йерархичен вертикал на властта, с раздут административно-управленски апарат и ориентация към печалба става все по-малко привлекателна. Може да се изразим и по-категорично: РПЦ като организация все по-малко напомня на Църквата в традиционния смисъл на тази дума. На Църква приличат отделните енории и манастири, но не и Московската патриаршия като църковна структура. В първите години на своето патриаршеско управление Кирил проведе административна реформа в Църквата и съсредоточи в ръцете си пълнотата на властта, превеждайки Църквата в режим на „ръчно управление“. На вълната на големите очаквания първият ефект от реформите беше положителен, но в следващите години реалната управляемост на църковните структури стремително пада. И вътрешните процеси говорят, че грамадата нерешени проблеми превръща РПЦ във великан с глинени крака. Затова е време да се замислим какви контрареформи трябва да се осъществят, след като епохата на патр. Кирил завърши.

Последните години от патриаршеството на Алексий II нерядко са наричани време на застой. Именно тогава се формира желанието за сериозни промени в църковния живот, които така и не се осъществиха в периода на „църковното възраждане“. На вълната на тези очаквания преди 10 години енергичният и предприемчив митр. Кирил беше избран за патриарх.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

Двете десетилетия до Косовската битка в сръбската история са много богати на събития и значими личности. Макар да съществуват задоволителен брой съвременни извори, все още има събития и явления от този много важен период от нашата история, които не са добре познати.

Безспорно, едно от най-важните събития, които предхождат битката при Косово е смяната на владетелската династия в Сърбия. След около двувековно управление престава да съществува династията на Неманичите, въпреки че малко преди това тя достига върха на своя успех в личността на цар Стефан Душан и на непосредствените му предшественици. Още преди това неочакваната смърт на цар Душан през 1355 г. отваря и ускорява бурните събития, които през това десетилетие са факт в историята на всички балкански народи. Последният владетел Неманич, цар Стефан Урош (1355-1371), умира в края на 1371 г., а легитимен владетел в родните сръбски земи след гибелта на крал Вукашин[1] в битката при Марица[2] (26.9.1371 г.) е неговият син Марко Марнавчевич (в народните песни Марко Кралевич), тогава османски васал. А известно е, че големият род Марнавчевичи не успява да спечели доверието нито на народа, нито на сръбската държава, дори народното предание осъжда Марнавчевичи, крал Вукашин и брат му – деспот Углеша, като узурпатори на владетелския трон, независимо от това, че те загиват, бранейки наследството на Неманичите от неверниците-османци. Това сведение не е маловажно, ако се има предвид, че и сам княз Лазар загива в стълкновение с неверниците: той е светец и е признат за легитимен наследник на светородната династия, макар и да не произлиза пряко от Неманичката лоза.

Отваряне на целия текст