Автор Свмчк Иван А. Лаговски

Нашите дни са дни, когато времето се е сгъстило: цели епохи се събират в години. За едно десетилетие възникнаха и се разгърнаха духовни процеси и събития, за които в нормалното време, движещо се под знака на еволюцията, а не на мутацията, биха били нужни години.

Революционният взрив на смислите в Русия взриви и смисъла на религиозността и предизвика отлив на океана на вярата, на надеждата и упованието. Популяризираното издание на закъснялото рационалистично „просветителство” – „Бог няма, а има наука, която всичко знае и ще подреди” – заплашваше да стане нова „руска” вяра, завършена философия и религия на „новия живот”. Нямаше го даже богоотстъпничеството. То поне има някаква сянка от дълбочина, отблясък – ако не от трагедия, то поне от драма. Тук пък – по израза на Розанов – „всичко беше така лесно и просто, все едно отидоха на баня и се обляха с вода”.

Пресъхването на всенародната „богоносническа”[1] религиозност провиденциално съвпадна с прилива на религиозност сред значителна част от руската интелигенция… Вярваме, че в бъдеще ще бъдат написани книги и цели томове за спомен и за прослава на подвижническата борба на руската интелигенция за вярата и следването на Христос чак до смърт в часа на всенародната „целувка на Юда” или на „отричането на Петър” – някога все още беше трудно да се определи…[2]

Голготата на интелигенцията бе начало на възкресението на народа, на преодоляването на отстъпничеството, на връщането към вярата, към религиозността.

Отваряне на целия текст

Автор Андрей Кострюков

Уволнението от поста екзарх на Българската църква на Софийския митр. Стефан (Шоков) заема особено място в историята на руско-българските църковни отношения. Този ярък, но нееднозначен йерарх е добре известен в православният свят и особено в България. Архипастирът е оставил спомен за себе си като за патриот и като църковен политик, направил много за своята страна. На живота и дейността на митрополита са посветени статии, публикации, форуми и монографии.[1] При все това предпоставките и обстоятелствата около неговото уволнение от поста екзарх и до сега не са намерили в изследванията необходимото отражение.

Митр. Стефан (Стоян Попгеоргиев Шоков) е роден на 7.9.1878 г. в семейството на беден свещеник. Завършва Киевска духовна академия като кандидат на богословието. В 1910 г. приема монашество. В годините на Първата световна война се намира в Женева, а сетне и във Фрайбургския римокатолически университет, където защитава докторска дисертация. В Европа бъдещият екзарх взема активно участие в икуменическите мероприятия.[2] По сведения на Съветското министерство на външните работи в Лондон митр. Стефан става член на масонска ложа.[3] В 1921 г. е ръкоположен за Макариополски епископ, 1922 г. става Софийски митрополит, а в 1926 год. – член на Синода. По-късно той разказва поверително на председателя на Съвета по делата РПЦ, Г. Г. Карпов, за близкото си познанство с народния комисар по външните работи на РСФР – СССР Г. В. Чичерин. Разказва даже, че по указание на Чичерин е посещавал Англия и Швейцария с определена важна мисия.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Димитриос Константилос

Целта на тази кратка статия е да бъде направен преглед на няколко авторитетни източника от византийските столетия (330-1453 г.), имащи отношение към произхода, развитието, юрисдикционните отговорности и авторитета на съвременната Вселенска патриаршия на Православната християнска църква. Произходът на тази патриаршия може да бъде проследен назад във времето – към четвъртото столетие от нашата епоха, макар че установяването на Християнската църква в региона, към който патриаршията принадлежи, е факт още от апостолско време – когато Византион е все още само малък гръцки град-държава. През четвъртото столетие Византион става Константинопол или, по думите на Константинополския патриарх Григорий Богослов, προκαθήμενοι – пръв сред градовете в говорещата гръцкия език половина от Римската империя. Езическият Византион е преобразен в християнския Константинопол. Когато Константин измества своя двор и столица в Източната Римска империя, той идва в земи, където още от 8 в. пр. Хр. всичко е гръцко – езикът, литературата, културата, мисълта. При това той няма никакво намерение да превръща елинистичната част от Римската империя в латинска държава. Светът на Константин е едновременно стар и много нов: той е стар, тъй като е продължение на елинистичния свят – такъв, какъвто той се е разгърнал след смъртта на Александър Велики, и нов – тъй като е бил припознат и възприет в качеството на нова религия. Четвъртото столетие е столетие на приемственост, но и на преобразяване.

Четвъртият вселенски събор, който събира заедно 630 на брой представители на Християнската църква, е едно от най-важните събития в историята на християнството. Той е проведен в 451 г. в Халкидон – градът, намиращ се срещу Константинопол. Сред всички важни догматически и канонични решения, безусловно значение има Правило 28 на този събор, тъй като с него се определя бъдещето и значението на православната християнска патриаршия на Константинопол: градът, който е „Новият Рим”. На първо място правилото постановява, че отците от Втория вселенски събор, проведен в 381 г. в Константинопол, справедливо са предоставили на светейшия трон на Новия Рим [т. е. Константинопол] равни преимущества (ἴσα πρεσβεία) с тези, които са дадени на трона на Стария Рим, на старата столица на империята. На второ място, отсъждайки, че сега Константинопол е вече новата столица, Халкидонският събор постановява църковният трон на този град да се радва на „равни преимущества със стария царствен Рим и като онзи в църковните дела да бъде въздигнат за втори, след онзи, така че митрополитите на диоцезите Понт, Асия и Тракия, както и епископите на варварите да се ръкополагат от споменатия светейши престол на Константинополската светейша църква…”.

Отваряне на целия текст

Автор Протод. Андрей (Кураев)

Моят доклад ще има, навярно, не толкова исторически, колкото мисионерски характер. Мисионерски в смисъл, че една от задачите на православната мисия днес е да убеждава хората да не напускат Църквата. Не е достатъчно да доведеш човека в православието, необходимо е той да заживее в него и да остане. Мисля, че всички тук присъстващи знаят, че през лятото на тази година нашата църква преживя две много сериозни кризи. Една от тях са „оранжевите” интерпретации и провокации, свързани с празнуването на 1020 години от Покръстването на Киевска Рус – това е отделна тема. Втората криза, която продължава и досега, е казусът на бившия Чукотски еп. Диомид. Ако трябва да сме честни, то сега нашата църква, и то не за първа година, балансира на границата на разкол, чиито мащаби са съизмерими с този от 17 век.

И както всеки подобен разкол, и този има своята митология, своите „светци”, алтернативни на официалната църква, своите знаци и т. н. Това е опит да се създаде идеална църква, която да би съответствала на представите на адептите на този разкол, на участниците в това движение. И тъй като енергията на този разкол е откъсването, то и всеки църковен човек, че и нецърковният, знае колко е бил прав Владимир Висоцки, когато е казал: „Не, и в Църквата не всичко е, както трябва…”.

А оттук се ражда естественото желание да намериш някакво отражение, някакво противопоставяне: а кога е било, както трябва? Ако сега не е така, то логиката на мита изисква да си представим, че еди-кога си всичко е било, както трябва. За протестантите, да речем, такова идеално време се оказва апостолското – първото, второто столетие. За староверците такава идеална антитеза на съвременността е 16 – началото на 17 в. А ето че за „диомидовото” движение – движение на все още вътрешно-църковни дисиденти – идеален жалон, икона е събитието от 1948 г. Според техния мит, който вече върви из масовото съзнание, из Интернет, в 1948 г. в Москва се е провел вселенски събор, осъдил икуменизма и забранил на православните хора да участват в икуменически контакти с инославни – римокатолици и протестанти. След което обаче лошият митр. Никодим (Ротов) презрял решенията на вселенския събор и заедно с това въвлякъл църквата ни в икуменическата организация и движение. И сега, като протест срещу това нарушение на древните правила и постановления, тези диомидовци заявяват, че днешната църква е безблагодатна и трябва да бъде напусната.

И така, какво в действителност се е случило в 1948 г.?

Отваряне на целия текст