Автор Емил Драгнев

Православната църква в Бесарабия през 20 век

В резултат от войната между Русия и Османската империя през 1806-1812 г., по силата на Букурещкия мирен договор от 1812 г. източната част на княжество Молдова, дотогава васална на Османската империя, е анексирана. Русия се отказва от анексията на Влахия, а сетне и от анексията на цяла Молдова, включваща и областта между реките Сирет и Днестър (повече от две трети от територията на страната), и анексира само областта между реките Днестър и Прут (около половината от територията на страната).

Новата провинция на Руската империя получава името Бесарабия. Преди това така се е наричала една неголяма област на левия бряг на р. Дунав, между реките Прут и Днестър, с център гр. Килия, който до края на 15 в. е владение на влашките господари от рода Басараб.

Много бързо тази източна част на княжеството Молдова е преобразувана в административна единица на Руската империя. През 1873 г. е приключено с последните прояви на автономия и Бесарабия става губерния. В действителност автономията е била ликвидирана доста по-рано, в 1828 г., когато с административна реформа руският език е въведен като официален, а румънският е можел да се употребява само в редки случаи.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Федотов

1

Когато се замислим за трагичната съдба на древноруската култура и на първо място на Руската църква, за нас тази трагедия се въплъщава в двойния и взаимосвързан разкол от края на 17 век – разколът на старообрядчеството и разколът на Петър. Петър израства под заплахата на разколническите стрелецки бунтове, а делото му няма по-ожесточени врагове от последователите на „старата вяра”. Той продължава в държавата реформата, започната от Никон в Църквата. Докато обаче реформата на Никон е скромна и докрай православна, тази на Петър руши всички устои на стария живот. По начините на своето провеждане обаче, по насилническия си характер реформата на Никон вече предвещава революцията на Петър. И в двата случая тази насилственост, приела характер на жестоко гонение, е била в известна степен принудителна. За нейно оправдание може да послужи склерозата на руския живот, неговата закостенялост, която не е допускала органично обновяване. Старината не е искала да се обновява, тя е трябвало да бъде пречупена, за да се съхрани битието на самата Рус. Съдбоносните последици от тази църковно-държавна революция са добре известни и все още твърде болезнени за нас, за да се спираме на тях. В религията настъпва край на византийската „симфония” на църква и държава, а после – административно включване на църквата в държавата, заробване на епископата, принизяване на духовенството. Когато управлението преминава към малорусите – с техните проримокатолически и отчасти протестантски тенденции – Църквата задълго губи своя национален облик. И най-страшното – пълна секуларизация на културата, отпадане на влиятелна част от интелигенцията от Църквата и даже от християнството. На противоположния пък полюс, в народните дълбини бушува една гореща, но тъмна религиозност, раждаща фанатични секти, съхнеща, заради откъсването си от Църквата, безблагодатна, нетворческа, но при все това мощна в сравнение с видимата слабост на господстващата църква.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

Обичайте Бога и Отечеството
прота Матей Ненадович

След девет години на борба под предводителството на Караджорджевич, от 1804 до 1813 г., османците отново установяват властта си в т. нар. Белградски пашалък. През есента на 1813 г. отново настъпва трагичен „Кръстовден” за сръбския народ, ново негово разпятие и голгота, а това допринася оголялата „рая” само две години след това отново да се вдигне на въстание.

В това кратко обръщане към онези времена и възпоменание за много страшното за сърбите време ще се спрем, отново в най-общи линии, на ролята на Сръбската църква и свещенството във Второто сръбско въстание. Веднага може да се каже, а по-точно да се напомни, че без приноса и жертвата на свещенството сръбският народ в миналия век не би бил роден нито духовно, нито политически. За илюстрация на онези времена и за реална, макар и приблизителна картина на тогавашното положение на народа, ще си послужим със съвременните свидетелства, оставени ни от участниците и очевидците на събитията в самото начало на 19 в. каквито са, например, прота[1] Матей Ненадович от Бранково, Сима Милутинович Сараилия, Лазар Арсениевич Баталака, малко по-късно Йоаким Вуйч, Милан Миличевич и мн. др.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Мирча Пъкурариу

Кратка история на Румънската църква до 19 век

Християнството в Румъния има апостолски произход, защото според изворите св. ап. Андрей Първозвани проповядва в някои райони на днешна Румъния и по-конкретно на територията между р. Дунав и Черно море, обитавана от траките, които са предци на днешните румънци. Тази територия е анексирана от Рим около 46 г. пр. Хр., а след 297 г. сл. Хр. става римска провинция Малка Скития, днес Добруджа. През 4 в. Томи (днешна Констанца) е седалище на епископ, а някои от представителите на поместната църковна йерархия участват във вселенските събори и са автори на редица значими богословски произведения. През 6 в. в бившата дако-римска провинция Малка Скития е имало 14 епископски катедри и други – в южно-дунавските римски провинции (основи на не по-малко от тридесет и пет раннохристиянски църкви са открити в районите на градовете Томи, Истрия, Мангалия и др.). Открити са и раннохристиянски манастирски поселения (в Мурфатлар, близо до Констанца, Слава Руса и др.). Много известни раннохристиянски мъченици произхождат или се прославят в района на Малка Скития. Тази провинция е родното място и на известния християнски писател и подвижник св. Йоан Касиан (360-435), автор на редица богословски произведения и основател на два манастира в днешна Марсилия (Франция). От Малка Скития е и известният Дионисий Малки (460-545), който прекарва голяма част от живота си в Рим.

Цялата дако-римска църковна организация изчезва със славянското нашествие на Балканите. Християнството обаче продължава своя живот през вековете. През 13 и 14 в., например, съществува митрополитска катедра във Вичина (днес Исакча, обл. Тулча). В района на Хунедоара е открита раннохристиянска църква от 4 в., която първоначално е била римска гробница. Други са открити в района на Олт – Суцидава, Славени и другаде на територията на днешна Румъния. Немалко раннохристиянски артефакти са разкрити на много места в днешна Румъния, включително в Бесарабия (днес Република Молдова).

Отваряне на целия текст