Автор Михаил В. Шкаровски

Периодът на Втората световна война и първите следвоенни години са времето на фактическо създаване на нова автокефална православна църква – Македонската, която е официално провъзгласена в 1967 г., макар самостоятелността ѝ така и да не е призната от другите поместни православни църкви, включително и от Московска патриаршия, на която привържениците на автокефалията и комунистическите власти в следвоенна Югославия възлагат големи надежди. По отношение на самия процес на образуване на новата църква в югославската и в българската историография съществуват две диаметрално противоположни гледни точки. Почти всички предишни югославски и днешни сръбски историци (Джоко Слиепчевич, Божич Зеченич, Славко Димевски, Радмила Радич и др.) смятат, че инициативата за този процес излиза от македонските комунисти, поддържани от ръководството на ЮКП, а местното сепаратистки настроено духовенство е само „послушно оръдие” в техните ръце. В тази връзка много важно значение се придава на състоялото се през октомври 1943 г. събрание на някои свързани с партизаните свещеници от освободената от окупаторите територия на Западна Македония, което, така да се каже, представлява зачатък на македонската църковна организация под покровителството на комунистите. Естествено, самият факт на създаването на МПЦ се оценява рязко като негативно.

От друга страна, българските историци (Светлозар Елдъров, В. Стоянова, Петър Петров, Христо Темелски, Даниела Калканджиева и др.) предполагат, че главна роля в посочения процес изиграва пробългарски настроеното македонско духовенство, а основа на бъдещата църква става създаденото в тези години българско духовно управление. Частично за това с тях е съгласен само един сръбски историк – Предраг Пузович, който предполага, че инициативата за отделянето произхожда най-вече от останалите в републиката български свещенослужители. В оценката си за този процес обаче той, разбира се, се разминава с българските и със съвременните македонски историци, които разглеждат позитивно факта на създаването на новата църква. Прегледаните от нас достатъчно добре съхранени в архивите документи за духовната администрация на БПЦ в окупирана Македония свидетелстват, че българските историци са близо до истината в разбирането за началния стадий на процеса, макар влиянието на комунистическите власти да е по-силно, отколкото те смятат.

Отваряне на целия текст

Автор Михаил В. Шкаровски

Скоро след Октомврийския преврат съветските власти започват да търсят начини за подриване авторитета на Църквата (и въобще на религията като цяло) в съзнанието на вярващите. На тази задача е била подчинена разгърнатата от края на 1918 г. кампания по разпечатването, публичната демонстрация и изземането на мощи на канонизирани от Руската православна църква светци. Тази кампания по никакъв начин не се съгласува с принципите от декрета за отделянето и е грубо вмешателство в най-вътрешните дела на Църквата – опит, по своята същност, за урегулиране на каноните на нейния живот и богослужебна практика. Първите, спорадични случаи на разпечатване на свети мощи се отнасят към лятото на 1918 г.,[1] а сигнал за масова акция от този род е разпечатването на мощите на преп. Александър Свирски в Свето-Троицкия Александро-Свирски манастир в Олонецка епархия.

Първото разпечатване на раката, където са се съхранявали мощите на светеца, става по решение на Лодейнополския околийски изпълком още от януари 1918 г.[2] Два месеца по-късно, през март, представители на околийския съвет се опитват да направят опис на имуществото на обителта. Нейните поселници обаче не се подчиняват, правят литийно шествие и, заедно с многобройните богомолци, заставят представителите на съветските власти и съпровождащите ги петима червеноармейци да се оттеглят. За половин година след това манастирът е оставен на спокойствие. През октомври с. г. обаче, с началото на гражданската война и на масовата антирелигиозна кампания по указание на Осми отдел на Народния комисариат по правосъдието, губернските и областните власти решават да възобновят опитите си за ограничаване дейността на Александро-Свирския манастир, и въобще да закрият това „огнище на контрареволюцията”.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Андреас Н. Мицидис

Периодът 1900-1960 г.

На 12 юли 1878 г. Кипър е освободен от господството на Османската империя и преминава под британско управление. Църквата и миряните с голямо одобрение приемат предаването на острова в ръцете на християнска власт. Всички са очаквали, че англичаните скоро ще предоставят на Кипър и пълна свобода, за да осъществят своята стара мечта – обединението на Кипър с родината-майка Гърция. Всички тези надежди обаче се оказват напразни, защото политиката по това време не благоприятства такива тежнения.

Новите господари на острова не само не отговарят на очакванията на кипърците, но постепенно започват да ги облагат с все повече и по-тежки налози, ограничавайки същевременно свободите на островитяните. От първите дни на окупацията британците започват да се месят дори във вътрешните работи на Кипърската православна църква. Църквата обаче успява да попречи на утвърждаването на тази намеса в делата ѝ, преди всичко или отчасти благодарение на позицията, заета от архиеп. Софроний III, който е управлявал мъдро Църквата на св. ап. Варнава в продължение на 35 години: 13 години по време на османската власт и 22 години – под управлението на британците, от 1865 до 1900 г. През 1889 г., начело на делегация, той се отправя за Лондон, с цел да измоли от британското правителство подобряване на политическото положение на острова.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Григорий (Папатомас)

Начало на историята на Гръцката църква през 19 в.

През 1950 г. Гръцката православна църква отбеляза 1900 години от пристигането на св. ап. Павел в Гърция. През 2000 г. празнувахме 2000 години християнство в Гърция. Първата църква в Гърция е основана от св. ап. Павел и св. ап. Сила в македонския град Филипи. След това е основана общината в Солун, сетне във Верия – всички в източната част на тогавашната провинция Македония. По-късно възникват църквите в Атина, в пелопонеския Коринт, в Никопол (Арта) в Епир, на гръцкия остров Крит.

В началото на 19 в. южната част на тогавашна Гърция е освободена от османска власт (15-19 в.). Тя провъзгласява политическа независимост през 1821 г. и в 1829 г. става суверенна държава, получила международно признание в 1830 г., с Лондонския мирен договор.

Великите сили поставят в Гърция крал Отон Баварски (1832-1862). През 1833-1834 г. регент на непълнолетния крал, който е немец по произход и римокатолик по вяра, е професорът по право в немския университет Георг фон Маурер, който е протестант по вероизповедание. По църковните въпроси в кралство Гърция, с преобладаващо православно население негов консултант е архим. Теоклит (Фармакидис). Това е само началото на бъдещите институционални усложнения в живота на Гръцката църква.

Отваряне на целия текст