Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Радомир Попович

Fr Radomir PopovicУвод

В сръбските средновековни извори присъстват многобройни сведения, които се отнасят до църковното имущество. По своя характер тези сведения са най-разнородни, но преди всичко се отнасят до произхода на църковното имущество, а понякога и дават сведения как то бива управлявано. Най-старите извори, притежаващи такива сведения, произхождат от края на 12 в. Това са главно манастирските грамоти, както и грамотите за епископските катедрални храмове. В настоящата работа се използва изданието на грамотите от Ф. Миклошич в неговият труд Monomenta Serbica, макар че датирането им в този сборник от втората половина на 19 в. често не е точно. За онези наши грамоти, за които все още не разполагаме с по-добро издание, винаги са добре дошли трудовете на С. Новакович Законски споменици српских држава средњег века и на А. Соловьов Одабрани споменици српског права. Отделни издания на грамоти или група от грамоти се ползват по изданията: Дечанске хрисовуље от М. Милойевич; Дечанске хрисовуље от П. Ивич и М. Гръкович; Светостефанска хрисовуља от Л. Ковачевич; Грачаничка повеља от М. Павлович; Повеља краља Милутина Карејској ћелији 1318 г. от В. Мошин. Освен тези публикации, голям брой грамоти се използват по неотдавна публикувания сборник Споменици за средновековната и поновата историја на Македонија, т. 1-3, тъй като там те са публикувани изцяло и са придружени с професионални коментари.

Отваряне на целия текст

Автор Златина Иванова

Zl IvanovaВселенска Константинополска патриаршия

На 18 март Вселенската патриаршия реши да затвори църквите и всички свои манастири, намиращи се в нейна юрисдикция, независимо в коя страна се намират. В изявлението се казва, че Патриаршията наблюдава ситуацията с голямо чувство на отговорност пред вярващите и всички хора, и затова въвежда още по-строги ограничителни мерки. Призовават се всички християни да останат по домовете си и да ограничат до минимум излизанията си, за да запазят своето здраве и здравето на обществото. Подчертава се необходимостта да се спазват всички мерки на здравните власти за общо благо. Отменят се всички служби до края на месец март, но храмовете ще останат отворени за лична молитва на вярващите. Тези мерки могат да бъдат продължени, се казва в изявлението. Във всички ставропигиални манастири богослужението ще продължи, но няма да се допуска участие на поклонници.

В свое специално изявление Вселенският патриарх Вартоломей заяви: „Може би някои от вас чувстват, че тези драстични мерки оскърбяват или нараняват вярата. Но не нашата вяра е застрашена, а вярващите, не Христос – а християните, не Богочовекът, а ние, хората. Нашата вяра е дълбоко вкоренена в сърцевината на нашата култура. Вярата ни е жива и никое извънредно положение не може да я ограничи“.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Кирил Синев

2 Fr K Sinev Bucharest 2017Появата и разпространението на коронавирус в Румъния предизвика оживен дебат в църковните среди. На 27 февруари Румънската патриаршия оповести Санитарни и духовни мерки по време на епидемия, с които прави следните препоръки:

- лица, проявяващи симптоми на грип от всякакъв вид и симптоми на коронавирус, описани от медицинските власти, се съветват да избягват в тези дни пренаселени места, включително пространството на храма, за да не излагат и други на възможно заболяване;

- лица, които имат страх от заболяване посредством причастяване от св. Потир с обща лъжичка, могат да поискат от свещеника по изключение причастяване през всеки момент от деня със св. Евхаристия за болящи, която може да им се преподаде с лъжичка, донесена от дома и използвана изключително за тази цел, от едно-единствено лице;

- отбелязваме, че в св. Църква св. Причастие се приготвя и преподава винаги в условия на пълна хигиена, а иконите се хигиенизират редовно; страхуващите се от заболяване през този период могат временно да избягват целуване на икони в храма, но могат да целуват иконите в собствения им дом.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Сергей Хакел

Fr S HackelПреди няколко години покойният вече Киевски митрополит Йоан, екзарх на Московската патриаршия в Украйна, в частен разговор се пошегува, че епископът има право да закъснее за среща пет минути, архиепископът – десет, а митрополитът – петнадесет. Екзархът за Украйна, добави той, може да закъснее тридесет минути. А патриархът, попитаха го веднага. „За тях – отговори той – няма закон: защото самите те са законът“.

Любопитно е, че тази шеговита забележка от съвременността всъщност е отзвук от византийската Епанагога от 9 в., в която се утвърждава, че „патриаршеският съд не подлежи на обжалване, а неговите решения не могат да бъдат преразглеждани от друг съд, защото сам той е основата и източникът на църковните съдилища… Той подлежи [само на духовно] преразглеждане, и то от самия него“.[1] Поне един Московски патриарх прави още една крачка по-нататък и настоява, че властта му не се ограничава само до църковния съд. Преди триста години патр. Никон утвърждава принципа за върховенство на патриарха не само над църквата, но и над държавата. „Владетелите са назначавани да управляват империята от свещенството… Следователно е напълно безспорно, че свещенството е нещо много по-велико от царската власт“.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Иля Писменюк

Fr Ilya PismenyukПри разпространението на коронавирусната инфекция през настоящата 2020 г. свещеноначалието на Руската православна църква (нататък – РПЦ) въведе редица мерки за противодействие на заплахата за заразяване на населението, а Светейшият патриарх се обърна с призив към вярващите временно да се въздържат от посещения в храмовете. Тези мерки може и да изглеждат нови за съвременния човек в развитите страни, който е свикнал системата за здравеопазване да контролира повечето заразни болести. За нашите предци в стара Рус и в Руската империя обаче епидемиите са били нерядка и истински страшна напаст, което постепенно води до развитие не само на епидемиологията като наука, но и на карантинните мерки, а много от тях, макар и донякъде променени, са актуални и днес. Тези мерки неминуемо засегнаха и правилата в църковния живот, свързани с присъствието на много хора в храма и с личното взаимодействие между пастира и духовното чадо. В тази статия, която представлява съвсем кратък очерк, посветен на историята на този въпрос, ще се опитаме да разкажем за конкретни събития от миналото, когато църковното и гражданското ръководство съвместно са се опитвали да спрат разпространението на опасните заболявания.

Отваряне на целия текст

Автор Светослав Риболов

Sv S RibolovПреди пет години през българското църковно пространство премина и някак остана незабелязан един интересен текст на архим. Григорий (Папатомас), озаглавен: „В епохата на постцърковността (Раждането на една постцърковна модерност)“.[1] В него той прави интересна дескрипция на еклисиологичните развития през вековете при трите основни християнски деноминации – римокатолици, протестанти и православни. Най-общо казано, той тръгва от една неоспорима общоцърковна позиция, че автентичната християнска еклисиология[2] би трябвало да се гледа през църковната мисионерска практика на св. ап. Павел, който основава поместни църкви, чиято идентичност е ориентирана около евхаристийното тайнство, като по този начин тя има подчертано универсалистичен характер и не е обвързана нито с етническия характер на огласяваните, нито с някакви социални структури и слоеве от населението. Според архим. Григорий през първото хилядолетие универсализмът на Църквата получава своя израз в лицето на поместните традиции на петте древни катедри – петте стълба на универсалистичното християнство: Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим – майките-църкви на останалите поместни църкви, които са получили своето кръщение от тези майки-църкви и са разнесли благовестието по краищата на света. По време на кръстоносните походи обаче, дори не веднага след схизмата между Константинополската и Римската катедри (1054 г.), в църковната действителност се налага един модел на дублиране на поместно ниво на катедрите на старите древни църкви на Изтока от епископи, лоялни към римския патриарх, като по този начин се налага т. нар. еклисиология на Папството. В нея според архим. Григорий църковната автентичност, идентичността на Църквата се задава от лоялността на местния епископ към Римската катедра, към Римската патриаршия. По този начин по времето на кръстоносните походи са дублирани катедрите на Константинопол, Антиохия, Йерусалим, а по-късно и други катедри. Тази практика от 17 в. насетне ще се въплъти в т. нар. унии, които Рим подписва с поместни епископи на Изток[3] или просто като налага на тяхно място свои епископи, които номинално изземат техните катедри.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

Fr Radomir PopovicВидовден 1999 г., Белград – църква Ружица

Който претърпи до край, ще бъде спасен.

С търпение спасявайте своите души.

Ето, тези вечни истини на Христовото Евангелие ние си припомняме днес, на Видовден. За Видовден, макар че ние, сърбите, сме изправени пред много въпросителни, е трудно да се говори без вълнение. За сърбите този празник е подобен на Велики петък, тъй като Косово е подобно на Голгота, където е разпънат Спасителят на света Господ Иисус Христос. Св. вмчк княз Лазар и Княжевската вечеря подсещат за Христовата тайна вечеря. Княжевската, както и Тайната вечеря, има своя Юда, Бранкович, но има и Обилич. Всички тези паралели свидетелстват, че Видовден и Косово – Косовският завет, установяват Нов завет, който сърбите са създали и написали като православни християни.

Днес си спомняме за първия Видовден от 1389 г. И този спомен споява в себе си и духовна радост заради добрия избор, и решимост за действие, и тъга поради големите жертви, които са паднали, а продължават да падат и до днес, до този шестстотин и десети по ред Видовден. Видовден едновременно е и нашата молитва, и нашето минало, и нашето настояще и нашето бъдеще.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

Agia SofiaВъведение

Днес за вероучението като право и дълг може да се говори от много страни. В последно време това все повече се и прави, за разлика от времето преди десетина години, когато правото на духовно образование беше тема-табу, нещо за което не можеше нито да се говори, нито да се пише, и което беше строго забранено от закона, т. е. от легализираното беззаконие. Проследявайки хода на нашата дискусия на тема вероучение, можем да смятаме, че вече ясно са изкристализирали някои виждания, които са много интересни и отразяват нашето глобално, общо духовно състояние. Заключението е, че нашето духовно състояние и като общност, и като общество, и като индивидуалности не е добро. Нравоучението е процес, който не е завършен и той няма да бъде завършен докато не се създадат условия гражданите на нашата земя да започнат преди всичко да използват своето основно човешко право, правото да могат, както всички други по света, да се образоват духовно, а и своите деца и младежи да възпитават в този дух.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме