Автор Прот. Радомир Попович

Празнуването на 800-годишнината на манастира „Студеница“ – задужбина[1] на св. Симеон и св. Сава е добър повод да се каже нещо за задужбинарските мотиви в средновековната сръбска държава. Кои са всички поводи или по-добре казано причини за огромната ктиторска дейност в Сърбия по онова време? От какво е вдъхновено най-много ктиторството? Отговаряйки на тези и подобните им въпроси, ще се придържаме на първо място към грамотите за основаване на манастири, като към извори от първи ред. Известно е, че владетелите-задужбинари са строили манастири или епископски църкви, за което са издавали дипломи или грамоти. В грамотите за основаване – като правни документи, в аренгата[2] ктиторът между другото съобщава какво го е подтикнало или подбудило да се реши на ктиторска дейност.[3] Макар че в повечето случаи аренгата е писана в поетична форма, тя съдържа дълбоките духовни мотиви, подбудили дарителя да направи нещо за спасението на своята душа (от тук и самата дума задужбина – нещо да се даде или да се направи за душата).

От задоволителния обем дипломатически материал,[4] който отнася до нашите средни векове, на първо място трябва да имаме предвид запазените грамоти на нашите най-значими манастири. В този смисъл особено значение има т. нар. Тетовски бревиар или опис на цялото имущество на манастира „Тетово“, който започва от 1343 г., т. е. от времето на крал Душан. Описвайки манастирското движимо и недвижимо имущество, този документ ни говори и кой е дарил всичко на манастира и по какъв повод. Недвижимото имущество, нивите, ливадите, лозята са дарявани главно поединично. Мотивите за даренията са много различни. Най-често те са от духовно-религиозно естество и са правени заради душата и нейното вечно спасение след физическата смърт на дарителя. Така, тук присъства казаното в Евангелието, че земните и преходни придобивки в духовно отношение винаги са гибелни.

Отваряне на целия текст

Автор На Чешките земи и Словакия митр. Христофор (Пулец), архиеп. Георгий (Странски)

Появата на православието

Историята на православното християнство на териториите на днешните Чешка република и Словакия може да бъде проследена от средата на 9 в. до 863 г., когато св. равноапостолни братя Кирил и Методий идват от Константинопол в Моравия. Тяхната мисия идва в труден момент. Княжеството на Велика Моравия вече е приело християнството, но не е имало организирана църковна структура. Страната е раздирана от вътрешни и външни светски и църковни спорове и от конфликти с немските баварски епископи. В същото време тя се бори за независимостта си от немския крал Лудвиг. Св. Кирил и Методий ръководят Моравската мисия повече от три години. Те превеждат Св. Писание и някои богослужебни книги на славянски език. Моравия е едно от местата, от които православието ще се разпространи сред други славянски племена и народи. Така националната идентичност, науката и културата процъфтяват.

Тази успешна мисия е унищожена след смъртта на св. Методий през 885 г., тъй като по настояване на Римския папа Стефан V, който е погрешно информиран за нея, всички ученици на двамата св. братя, включително изтъкнатият наследник на св. Методий, еп. Горазд, са принудени да напуснат страната. Православното присъствие оцелява в днешна Словакия поради близостта си до и влиянието на Киевска Рус, до налагането в края на 17 в. от Виенския двор на църковната уния с Рим.

Отваряне на целия текст

Автор Калин Янакиев

1

Конструктът „православна цивилизация”, въведен в края на 90-те години от С. Хънтингтън в книгата му Сблъсъкът на цивилизациите и възроден напоследък от определени геополитически среди в Русия (представящи ни тази последната като безспорна „метрополия” на въпросната „цивилизация”), греши не просто като стилизира грубо цивилизацията на цял ред страни (с различна от Русия история) единствено под признака на (общото с нея) изповедание. Там е работата, че този конструкт тенденциозно и без грижа за историческата фактичност представя Русия още и като образцово православната, собствено православната страна, в чието православие няма нищо по-различно от православието въобще. Но ако това е така, не ми изглежда лишено от смисъл да припомня тук какво (още) има специално в „цивилизацията” на Русия и действително ли православна, като в останалите страни, е нейната специфика.

Защото наистина – ако не се предадем лесно на едрите (и по същество безграмотни) стилизации, ще трябва бързо да си дадем сметка, че „православната цивилизация” именно на руска почва показва – чисто исторически – дълбоко проблематично и противоречиво битие.

Отваряне на целия текст

Автор Етел Киш

Православието в Унгария в началото на 20 век

Законовите основания за дейността на Православната църква, официално призната от Австро-Унгарската монархия, са дадени със Закон 9 от 1868 г. С него се дава автономия и свобода на използване на езика на всички равнища на църковната администрация и в църковните училища, като се санкционира съществуването на Румънската митрополитска катедра в гр. Нагисебен – Сибиу и нейната независимост от сръбската юрисдикция. На практика основаването ѝ е провъзгласено от Събранието на трансилванските румънци в 1864 г. Законът от 1868 г. предписва православните епископи да имат постоянни мандати в Горната камара на Унгарския парламент, като следствие от Declaratorium Illiricum, който е регулирал въпросите, свързани с православието през 18 в.

През май 1848 г. на Сръбското национално събрание в сан на патриарх е издигнат Сремскокарловацкият митр. Йосиф (Раячич; † 1861 г.), за да се подчертае неоспоримата му роля като водач на сръбския народ в Хабсбургската империя. През декември с. г. имп. Франц-Йосиф I потвърждава това решение, почитайки така ролята на митр. Йосиф като водач на сърбите против унгарската революция от 1848-1849 г. Така, след няколко години на прекъсване, патриаршеският титул е възстановен със Закон 9. Междувременно, с указ от 1855 г. Вселенската патриаршия е утвърдила автономията на Карловацката епархия – архиепископия. Карловацкият митрополит-патриарх е избран от общото събрание на сръбските вярващи в Унгария. По същия образец митрополитът на Нагисебен е избран от събрание на православните румънци в Трансилвания, но според закона резултатът от избора е трябвало да бъде утвърден от унгарския крал (в случая Франц-Йосиф). Закон 9 от 1868 г. отменя юрисдикцията на Карловацката митрополия над цялата територия на Унгария, която от 18 в. се е разпростряла в цялата територия на Хабсбургската империя.

Отваряне на целия текст