Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Михаил И. Якушев

M I JakushevДо 70-те години на 18 в. манастирът „Св. Пантелеймон” се намира в планинската местност на днешния Стар Русик и се нарича „Руски” или „Русик”.[1] Реформите на Петър Велики и руско-турските войни от 18 в. съществено намаляват потока на руските богомолци на Атон, което се отразява негативно върху броя на руските обитатели на манастира.

През 1735 г., поради липсата на руски монаси, Русик е обявен за гръцки манастир. Прекъсването на връзките с Русия води до икономическо западане на манастира. В тези условия гръцките манастирски братя решават да изоставят планинската обител и да се преселят по-близо до морето, до пристанището на обителта, където е било по-лесно да организират живота си. Въпреки това упадъкът на обителта продължава и на новото място.

В 1803 г. светогорският Протат (местният монашески синод, състоящ се от представители на 20-те атонски манастира) изпраща на Константинополския патриарх Калиник доклад за плачевното състояние на Руския манастир. В документа се предлага или манастирът да бъде затворен, или да се преобразува в общежитиен (киновиен). В случай на съгласие на Вселенския патриарх с втория вариант за възобновяване на Руския манастир Протатът предлага кандидатурата на монаха от скита на Ксенофонт, известния старец йеромонах Сава Светогорец, известен със светия си живот не само на Света Гора, но и в Константинополския Фенер, и даже на самия патриарх. Изборът се оказва промислителен: за кратко време под грижите на игумена Сава, ктитор и строител на Пантелеймоновия манастир, на самия бряг на морето са издигнати две величествени църкви във византийски стил: католикон на името на светия великомъченик и лечител Пантелеймон (осветен в 1815 г.) и храмът „Успение на Пресвета Богородица” (осветен в 1818 г.); построени са също трапезария и жилищен корпус за монасите. Игумен Сава се упокоява в Господа на 14.4.1821 г. – в разгара на гръцкото въстание против Османската империя.

Отваряне на целия текст

Автор Свмчк Иван А. Лаговски

St martyr Ivan LagovskyНашите дни са дни, когато времето се е сгъстило: цели епохи се събират в години. За едно десетилетие възникнаха и се разгърнаха духовни процеси и събития, за които в нормалното време, движещо се под знака на еволюцията, а не на мутацията, биха били нужни години.

Революционният взрив на смислите в Русия взриви и смисъла на религиозността и предизвика отлив на океана на вярата, на надеждата и упованието. Популяризираното издание на закъснялото рационалистично „просветителство” – „Бог няма, а има наука, която всичко знае и ще подреди” – заплашваше да стане нова „руска” вяра, завършена философия и религия на „новия живот”. Нямаше го даже богоотстъпничеството. То поне има някаква сянка от дълбочина, отблясък – ако не от трагедия, то поне от драма. Тук пък – по израза на Розанов – „всичко беше така лесно и просто, все едно отидоха на баня и се обляха с вода”.

Пресъхването на всенародната „богоносническа”[1] религиозност провиденциално съвпадна с прилива на религиозност сред значителна част от руската интелигенция… Вярваме, че в бъдеще ще бъдат написани книги и цели томове за спомен и за прослава на подвижническата борба на руската интелигенция за вярата и следването на Христос чак до смърт в часа на всенародната „целувка на Юда” или на „отричането на Петър” – някога все още беше трудно да се определи…[2]

Голготата на интелигенцията бе начало на възкресението на народа, на преодоляването на отстъпничеството, на връщането към вярата, към религиозността.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Димитриос Константилос

Fr D ConstantelosЦелта на тази кратка статия е да бъде направен преглед на няколко авторитетни източника от византийските столетия (330-1453 г.), имащи отношение към произхода, развитието, юрисдикционните отговорности и авторитета на съвременната Вселенска патриаршия на Православната християнска църква. Произходът на тази патриаршия може да бъде проследен назад във времето – към четвъртото столетие от нашата епоха, макар че установяването на Християнската църква в региона, към който патриаршията принадлежи, е факт още от апостолско време – когато Византион е все още само малък гръцки град-държава. През четвъртото столетие Византион става Константинопол или, по думите на Константинополския патриарх Григорий Богослов, προκαθήμενοι – пръв сред градовете в говорещата гръцкия език половина от Римската империя. Езическият Византион е преобразен в християнския Константинопол. Когато Константин измества своя двор и столица в Източната Римска империя, той идва в земи, където още от 8 в. пр. Хр. всичко е гръцко – езикът, литературата, културата, мисълта. При това той няма никакво намерение да превръща елинистичната част от Римската империя в латинска държава. Светът на Константин е едновременно стар и много нов: той е стар, тъй като е продължение на елинистичния свят – такъв, какъвто той се е разгърнал след смъртта на Александър Велики, и нов – тъй като е бил припознат и възприет в качеството на нова религия. Четвъртото столетие е столетие на приемственост, но и на преобразяване.

Четвъртият вселенски събор, който събира заедно 630 на брой представители на Християнската църква, е едно от най-важните събития в историята на християнството. Той е проведен в 451 г. в Халкидон – градът, намиращ се срещу Константинопол. Сред всички важни догматически и канонични решения, безусловно значение има Правило 28 на този събор, тъй като с него се определя бъдещето и значението на православната християнска патриаршия на Константинопол: градът, който е „Новият Рим”. На първо място правилото постановява, че отците от Втория вселенски събор, проведен в 381 г. в Константинопол, справедливо са предоставили на светейшия трон на Новия Рим [т. е. Константинопол] равни преимущества (ἴσα πρεσβεία) с тези, които са дадени на трона на Стария Рим, на старата столица на империята. На второ място, отсъждайки, че сега Константинопол е вече новата столица, Халкидонският събор постановява църковният трон на този град да се радва на „равни преимущества със стария царствен Рим и като онзи в църковните дела да бъде въздигнат за втори, след онзи, така че митрополитите на диоцезите Понт, Асия и Тракия, както и епископите на варварите да се ръкополагат от споменатия светейши престол на Константинополската светейша църква…”.

Отваряне на целия текст

Автор Андрей Кострюков

Exarch StefanУволнението от поста екзарх на Българската църква на Софийския митр. Стефан (Шоков) заема особено място в историята на руско-българските църковни отношения. Този ярък, но нееднозначен йерарх е добре известен в православният свят и особено в България. Архипастирът е оставил спомен за себе си като за патриот и като църковен политик, направил много за своята страна. На живота и дейността на митрополита са посветени статии, публикации, форуми и монографии.[1] При все това предпоставките и обстоятелствата около неговото уволнение от поста екзарх и до сега не са намерили в изследванията необходимото отражение.

Митр. Стефан (Стоян Попгеоргиев Шоков) е роден на 7.9.1878 г. в семейството на беден свещеник. Завършва Киевска духовна академия като кандидат на богословието. В 1910 г. приема монашество. В годините на Първата световна война се намира в Женева, а сетне и във Фрайбургския римокатолически университет, където защитава докторска дисертация. В Европа бъдещият екзарх взема активно участие в икуменическите мероприятия.[2] По сведения на Съветското министерство на външните работи в Лондон митр. Стефан става член на масонска ложа.[3] В 1921 г. е ръкоположен за Макариополски епископ, 1922 г. става Софийски митрополит, а в 1926 год. – член на Синода. По-късно той разказва поверително на председателя на Съвета по делата РПЦ, Г. Г. Карпов, за близкото си познанство с народния комисар по външните работи на РСФР – СССР Г. В. Чичерин. Разказва даже, че по указание на Чичерин е посещавал Англия и Швейцария с определена важна мисия.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Протод. Андрей (Кураев)

D Andrej KuraevМоят доклад ще има, навярно, не толкова исторически, колкото мисионерски характер. Мисионерски в смисъл, че една от задачите на православната мисия днес е да убеждава хората да не напускат Църквата. Не е достатъчно да доведеш човека в православието, необходимо е той да заживее в него и да остане. Мисля, че всички тук присъстващи знаят, че през лятото на тази година нашата църква преживя две много сериозни кризи. Една от тях са „оранжевите” интерпретации и провокации, свързани с празнуването на 1020 години от Покръстването на Киевска Рус – това е отделна тема. Втората криза, която продължава и досега, е казусът на бившия Чукотски еп. Диомид. Ако трябва да сме честни, то сега нашата църква, и то не за първа година, балансира на границата на разкол, чиито мащаби са съизмерими с този от 17 век.

И както всеки подобен разкол, и този има своята митология, своите „светци”, алтернативни на официалната църква, своите знаци и т. н. Това е опит да се създаде идеална църква, която да би съответствала на представите на адептите на този разкол, на участниците в това движение. И тъй като енергията на този разкол е откъсването, то и всеки църковен човек, че и нецърковният, знае колко е бил прав Владимир Висоцки, когато е казал: „Не, и в Църквата не всичко е, както трябва…”.

А оттук се ражда естественото желание да намериш някакво отражение, някакво противопоставяне: а кога е било, както трябва? Ако сега не е така, то логиката на мита изисква да си представим, че еди-кога си всичко е било, както трябва. За протестантите, да речем, такова идеално време се оказва апостолското – първото, второто столетие. За староверците такава идеална антитеза на съвременността е 16 – началото на 17 в. А ето че за „диомидовото” движение – движение на все още вътрешно-църковни дисиденти – идеален жалон, икона е събитието от 1948 г. Според техния мит, който вече върви из масовото съзнание, из Интернет, в 1948 г. в Москва се е провел вселенски събор, осъдил икуменизма и забранил на православните хора да участват в икуменически контакти с инославни – римокатолици и протестанти. След което обаче лошият митр. Никодим (Ротов) презрял решенията на вселенския събор и заедно с това въвлякъл църквата ни в икуменическата организация и движение. И сега, като протест срещу това нарушение на древните правила и постановления, тези диомидовци заявяват, че днешната църква е безблагодатна и трябва да бъде напусната.

И така, какво в действителност се е случило в 1948 г.?

Отваряне на целия текст

Автор Смилен Марков

Holy Great Council„Те наистина са възхитителен народ, който е съумял в продължение на 40 века да запази, въпреки превратностите, своя нрав и своя език… Плодородна земя, която винаги е давала най-достойните мъже на Църквата и на държавата, на науката и на изкуствата, на икономиката и на военното дело”

Луис Петит, римокатолически епископ на Атина (1912-1926 г.), Описание на Крит

Светият и велик събор на Православната църква, замислян повече от един век, най-после е факт. Той беше проведен в седмицата след Петдесетница, 20-25 юни 2016 г., на остров Крит. Освен всички критики и съмнения, които бяха изказани предварително около него, имаше два скептични обертона, които се долавяха на острова почти до самия край на събора. Първият е свързан с мястото. Изказа го най-ясно един от няколкото руски журналисти по време на съборната литургия за Петдесетница в митрополитската катедрала „Св. Мина” в Ираклио: Нима е мислимо Всеправославен събор да се организира на място, което не може да впечатли с мащаб? Убеден съм, че подобно съмнение е звучало в мислите и на други. Причината е, че всички носим идеала за вселенските събори от миналото, провеждани в Града, в бляскавата столица на Римската империя. Всъщност тук става дума за оптическа измама – както по отношение на ролята на остров Крит в историята на Православната църква, така и по отношение на метафизичната мощ, която често се проявява в ненатрапващи се форми. Другото съмнение беше свързано с недоверие в организацията.

Отваряне на целия текст

Автор Нюйоркски митр. Андрей (Петков)

Metr AndreyВ Московската духовна академия

Московската духовна академия не е в гр. Москва. Тя е в Сергиевския посад, доста далече от Москва. Намира се в сградата на Великата Троицко-Сергиева Лавра, в която се намират св. мощи на преподобния отец Сергий Радонежский чудотворец. Московската духовна академия бе удостоена с привилегията да се нарича Императорска духовна академия. Както професорското тяло, така и вътрешният духовен живот в нея всякога се е славил със своето изключително духовно мистично религиозно направление и научен авторитет. Студентите живееха при пълен и много добре уреден пансион. Те бяха разпределени по четири или пет студенти в хубави обширни занимателни стаи, в които всеки студент си имаше отделна писалищна маса и етажерка за книгите си. В хазайствено-стопанско отношение пансионският ни живот беше в образцово състояние. В нашата занимателна стая ние бяхме пет души студенти. Живеехме сговорчиво, като братя. Всички бяха мили и добри младежи.

Няколко дни след започването на учебните занятия в Академията от България дойде един младеж – Димитър Витанов Дюлгеров.[1] Той дойде като стипендиант на Българския Светия синод. В духовната семинария той беше голям фаворит на ректора. За него ще кажа кое-що по-нататък.

Нашите професори се отличаваха с голяма всесветска и богословска научна известност. Ректорът на Академията, преосвещений Теодор Волоколамский, беше архиерей, отличаващ се със своя строг монашески аскетически живот.

При Академията имахме хубава църква, в която редовно се извършваха божествени църковни служби. Също така имахме много голяма и богата библиотека, образцово заведена болница.

Както казах, всички наши професори се ползваха с известност на големи учени… За тях би могло да се каже много нещо и то хубаво. Но аз по-нататък искам да кажа повече нещо за нашия професор по история на философията – отец Павел Флоренски.

Отваряне на целия текст

Автор Василиос Ставридис

Ecumenical PatriarchateВъведение

Истанбул, градът обиколен от водите на Златния рог, Босфора и Мраморно море (Хелеспонта), има дълга история. Днес сигурно знаем, че когато гръцките колонисти от Мегара под лидерството на Бизас (658 г. пр. Хр.) пристигат на това място, там вече е съществувало селище на местното тракийско население. С идването на гърците градът взема името на техния предводител и става Византион. Константин Велики, след своето триумфално влизане в града (324 г.), го избира за център на Източната римска империя или, както е по-позната днес, Византия. От този момент градът ще бъде познат като Константинопол или Нов Рим. От 1453 г. до 1923 г. под името Истанбул градът ще бъде столица на Османската империя, която идва на мястото на Византия. Дори в пределите на модерна Турция, за чиято столица е избрана Анкара, Истанбул продължава да бъде главният град след столицата.

Християнската общност или Църквата в този град е позната с различни имена: Църквата и епископия на Византия; Църквата, епископия, архиепископия и патриаршия на Константинопол или Новия Рим; Великата църква Христова; Вселенската патриаршия и Фенерската църква. На турски е позната като Истанбулска или Фенер Рум патрикханеси.

1. Византийски период (324-1453 г.)

С възкачването на престола на имп. Константин Велики и края на преследването на християните започва епоха в отношенията църква-държава, по специфичен начин придаващи облик на Византия. Във Византия църква и държава се възприемат като две паралелни, взаимосвързани власти, едната начело с патриарх, а другата – с император, но и двете принадлежащи на един съюз, който служи на един Господ за установяването на Неговото царство на земята и за благосъстоянието на всички.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме